Майн Рид
Златната гривна (16)

Глава XVI
В ЛАГЕРА

Няколко дни по-късно в една звездна, но безлунна нощ комендантът Сейнт Ор, с пораснала за седмица брада, лежеше върху бизонска кожа в палатката си. Почти до краката му пращеше огън, запален направо на земята. До този огън капитан Сейнт Ор беше приседнал върху едно пънче и пушеше лулата си, като си играеше с ушите на едната от двете хрътки, които водеше постоянно със себе си.

Наоколо край такива огньове се бяха разположили спокойно уморените войници. Едни от тях се бяха излегнали, други седяха и пушеха, докато разговаряха помежду си. Зад огньовете бяха опънати в една редица палатки, които белееха в тъмнината, после се виждаха навързаните коне, а зад тях стояха като крепост товарните коли.

Изведнъж нощната тишина беше нарушена от виковете на часовоите: „Кой иде?“ Дочу се притичване, припрян разговор. Часовоите извикаха дежурните и адютантът Пейтън също се отправи нататък, за да се осведоми какво става.

Почти веднага той дотича обратно в палатката на полковника, едва сдържайки радостта си.

— Ех, че новина! — извика той. — Върна се младият Армстронг заедно с Марк Мегер и двамата индиански водачи… Сега са в караулното, полуголи и примрели от глад. Пристигат направо от лагера на сиуксите!

— Армстронг! — радостно извика полковникът и веднага скочи на крака. — Това се казва радостна новина. Щастлив съм да стисна ръката на този прекрасен младеж.

Но бързо се овладя и заговори като началник:

— Арестувайте го и му забранете да се среща с когото и да било. Преди всичко да му се даде необходимото, на него и на приятелите му, а после да ми се докладва кога ще е възможно да бъдат разпитани.

Адютантът се обърна кръгом и заедно с капитан Сейнт Ор тръгна към караулното.

Бежанците вече бяха заобиколени от цяла тълпа любопитни. Всеки бързаше да им предложи услугите си. Един им подаваше бутилка вино, друг — наметало, трети — запалена лула. Грижеха се за тях с онова съучастие, което събуждаше нещастният им вид.

Адютантът Пейтън не одобряваше заповедта на полковника и знаеше, че това е обикновена формалност, въпрос на дисциплина, затова се опита да подслади доколкото може горчивия хап, който им носете.

— Драги Армстронг — каза шепнешком той на младия офицер, — заповядано ми е да ви държа под арест. Разбира се от само себе си, че съм изцяло на вашите услуги, затова ми кажете какво ви е необходимо…

— Много е лесно за казване — рече през смях Франк, — най-напред да обядваме, защото от петнадесет часа не сме слагали нищо в уста. Добре, че забелязахме вашите огньове. И така — парче печено месо и осем часа сън. След това, давам дума, никакъв арест няма да ме огорчи.

Новината бързо беше обиколила лагера и от всички страни се стичаха любопитни офицери и войници. Искаха да видят призрака. Но трябваше наистина да се задоволят само с гледане — как този призрак и приятелите му лакомо лапаха обилния обяд, за който се беше постарал капитан Сейнт Ор.

След час лейтенант Армстронг; подкрепен от обяда и хубавото вино, облечен с чисти дрехи и така бодър, сякаш си беше отспал вече, бе отведен при полковник Сейнт Ор.

— Е, лейтенант, свършихте ли най-после веселите си скитания?

— Тъй вярно, господин полковник — отговори Франк скромно, но с твърдост в гласа.

— Напуснали сте отряда, за да проследите забелязаните следи?

— Тъй вярно, господин полковник.

— От доклада на вашия началник разбрах, че ви е разрешено да се отделите само за три дни. По каква причина нарушихте този срок?

— Защото имаше възможност да получа много важни сведения!

— Получихте ли тези сведения? — попита полковникът, като го гледаше в упор.

— Тъй вярно, господин полковник.

— Разказвайте, слушам ви.

— Сведенията са следните, господин полковник. Дакота се готвят да се обвържат в съюз със съседните си племена, а може би и с чернокраките. Начело на това движение стои образован вожд, смел, богат и способен. Неговите идеи, разбира се, са по-реалистични от тези на индианците. Той се опитва да им внуши, че е необходимо време, за да могат от тълпа да се превърнат във войска, да се обучат, да укрепне съюзът им и да станат истинска сила. Неговите идеи и планове, мога да се обзаложа за това, са повече миролюбиви, отколкото войнствени. Той предпочита да преговаря с правителството за условия, които поне малко да са изгодни за тях, отколкото да вдигне бунт. Но на съвета не беше чут и надделяха онези, които искаха война незабавно. Но каквото и да се случи, този вожд е с много знания и не се съмнявам, че той ще се види принуден да оглави воините и като отстъпи пред решението на съвета, да започне бойни действия. Такъв противник не е за пренебрегване. Ще разберете сериозността на моите думи, господин полковник, когато ви кажа, че преди няколко седмици дакота получиха от Канада оръдия, модерни пушки и много амуниции. Засега не са въоръжени добре и не са готови за война. Един бърз поход ще задуши още в зародиш подготвяния бунт.

Полковникът стана и се разходи из палатката.

— Как научихте всичко това?

— Бях в техния лагер — скромно отвърна Армстронг.

— Ходихте там? Ето къде са ви завели следите.

Комендантът го покани да седне до него, подаде му цигара и внимателно изслуша всички подробности. Армстронг разказа всичко, като скри само името Макдиармид. Той прецени, и това беше правилно, че няма право да издаде онзи, който направи всичко възможно да спаси живота му.

После преминаха върху приблизителния брой на дакота, силата и въоръжението им. И едва когато изчерпаха всички тези въпроси, полковникът освободи лейтенанта.

— Сега сте свободен, драги — стисна му той сърдечно ръката, — брат ми ще ви настани удобно… Наспете се добре, ще ви трябват всички сили, с които разполагате, за да доведете докрай работата, която вършите за родината си.

После полковникът заповяда да повикат Марк Мегер, който потвърди всичко, разказано от Армстронг. По предварителната уговорка, която имаха, Мегер също не спомена името на вожда Златната гривна. В замяна на това той беше неуморен в похвалите си за усърдието, хладнокръвието и трезвата храброст на своя приятел.

Франк весело вървеше към отредената за него палатка. Когато стигна близо до района на офицерите, той беше пресрещнат от група, сред която бяха капитан Грюнт, Корнелиус ван Дайк и някои други офицери. Всички те вече бяха узнали за завръщането на Франк и шумно го поздравяваха. Само Ван Дайк, поразен от този неочакван за него обрат, се чувстваше неудобно. Той непрекъснато се държеше настрана, а това го поставяше в още по-неловко положение.

Най-сетне се реши да проговори.

— Най-накрая се върнахте — с кисело лице и все така официално каза той, но не се реши да му подаде ръка, — и то благополучно.

— Да, върнах се и на всичко отгоре със скалпа си, макар че ми предсказвахте с такава любезност неговата загуба — отвърна Франк с явно презрение.

Корнелиус се отдалечи, след като забележките на колегите му го накараха да потъне в земята от срам. От този момент те вече никога не си проговориха.

Като остана сам, полковник Сейнт Ор се замисли дълбоко и няколко пъти обиколи палатката си, докато накрая седна върху походното си столче, и след като написа няколко реда, нареди да извикат адютанта Пейтън.

След няколко минути тръбачът свиреше сбор и пред строя командирите прочетоха следната заповед:

„В три часа сутринта лагерът да се приготви за преместване. В четири часа да се оседлаят конете, обозът ще остане назад. Хората да имат храна за осем дни. Тази вечер огньовете да се изгасят един час по-рано.“

След прочитането на тази заповед офицерите се събраха около коменданта, за да разберат подробностите.

— Господа — каза той, — предстои ни работа. Индианците са наблизо с големи сили. Решавам да влезем в бой с тях, без да изчакаме колоната, която идва на помощ от Карам. Слагаме много на масата, рискуваме, това е вярно. Но се надявам да победим! Необходимо е само всеки от вас да изпълни дълга си, в което не се съмнявам!