Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cadet Button (A Tale of American Army Life), 1878 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Иван Андрейчин, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2007)
Издание:
МАЙН РИД. ЗЛАТНАТА ГРИВНА
Роман
Превод: Ив. Андрейчин
Редактор: Паруш Парушев
Илюстрация за корицата: Емилиян Станкев
Художник-редактор: Лили Басарева
Коректор-стилисти: Лидия Ангелова, Людмила Антонова, Борислав Зонгов
Графично оформление: Стефан Узунов
Цена 10,98 лв.
„Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992
с/о Jusautor, Sofiа
История
- — Добавяне
Глава XI
ПИСМОТО
Когато се завърнаха във форта, Джулиет и Нети се отделиха в предназначената за тях стая на втория етаж в комендантската къща. Джулиет, както и по-рано, плачеше, а Нети, напротив, седеше със сухи очи, отпусната и пребледняла.
— Мила Нети — хленчеше Джулиет, — не мога да повярвам, че всичко това е истина. Кажи ми, че не е възможно!… Горкият Франк Армстронг! Толкова беше весел и добър, така ме обичаше! Като си помисля само, че вече няма да го видя… И за бедния Корнелиус ми е мъчно. Те бяха приятели и той за нищо на света не би допуснал да му се случи нещо лошо.
— Това все пак не попречи на Ван Дайк да го остави в прерията, а той да се завърне цял и невредим, за да те ухажва.
— Какво е можел да направи? — отвърна с хълцане Джулиет. — Зная, че Армстронг хранеше към мен нежни чувства. Но и Корнелиус също е влюбен в мен… Не разбирам защо го съдиш толкова строго. Какво е виновен, че е останал жив?
И мис Брентън продължи да хленчи, като се полюляваше на стола си.
Нети стана. Нещо блесна в очите й.
— Казано накратко, Армстронг вече е мъртъв и ти на драго сърце би се омъжила за Корнелиус.
— Не говори така, Нети. Как можеш! Горкият Франк още не е погребан! Ти си още дете и нищо не разбираш от подобни страдания… Веднага се вижда, че не те е измъчвала любов. Иначе сърцето щеше да ти подскаже много неща…
— Истина е… аз съм дете, което според теб нищо не разбира от любовта. Може и да имаш право, но все пак бях приятелка на Армстронг и няма да забравя това, което веднъж той ми даде… това е едничкото нещо, което имам от него…
Последните думи Нети произнесе шепнешком, сякаш разговаряше сама със себе си. После млъкна и потъна в мислите си.
Двете останаха така известно време, но Нети не се стърпя.
— Най-много се възмущавам, че си готова толкова бързо да забравиш смелия лъв и да се привържеш към страхливия елен. Послушай ме, Джулиет, обещай ми да не се омъжваш за Корнелиус поне докато смъртта на Армстронг не бъде установена със сигурност. Почакай една година… поне половин година в негова памет.
— Защо? За да рекат, че нося траур заради него — каза Джулиет, като престана да плаче. — Това е невъзможно, мила Нети. И ако татко поиска това от мен, ще го послушам въпреки цялата си скръб.
Нежното лице на Нети пребледня още повече след тези думи.
— Тогава трябва да ти разкрия една тайна… Когато господин Армстронг е тръгвал на този поход, е оставил писмо за мен. Искаш ли да узнаеш какво пише той в това писмо?
— Писмо!… От Франк! До теб? Как е посмял!…
— Не бъди, моля те, ревнива — отвърна с невидима усмивка Нети. — Бог е свидетел, че той беше повече привързан към теб, отколкото ти сега към паметта му. Писмото е адресирано до мен, но без съмнение то е за теб. Искаш ли да ти го прочета? Да го разпечатам ли?
— Уви, няма друг начин! — отвърна Джулиет, като закри лице с кърпичката си. — Това е нов удар в сърцето ми… Но съм длъжна да понеса тази жертва. И така, Нети, не ми обръщай внимание.
Нети я гледаше със съчувствие. Стана й съвестно за думите, които й каза преди малко.
— Не плачи, Джулиет… Дали не е по-добре да не четем това писмо сега? Ще го задържа, ако ми позволиш… Все пак съм задължена да изпълня последната му воля. Колко ли мъчно би му станало, ако узнаеше, че мога да се отклоня от изпълнението на този тежък дълг! Като си помисля, че трупът му се търкаля някъде в прерията… Може би оттам ни гледа в тази минута…
Джулиет трепна и с ужас се озърна наоколо.
— Ще ме накараш да полудея — каза тя. — Разпечатай писмото най-сетне! Нали виждаш колко се измъчвам!
Нети не се колеба повече. Тя извади сгънатия плик и прочете надписа: „Да се отвори само ако бъда убит или попадна в плен при индианците. За Нети Дашууд, най-добрия и най-верния ми приятел.“
— Чу ли? Той ме определя като най-добър и най-верен свой приятел. Да го благослови Бог! — И малката девойка вдигна очи към небето.
— Моля те, не ме карай да чакам повече! — извика нетърпеливо Джулиет. — Ти наистина се присмиваш над моята скръб.
Нети бързо разпечата плика и извади писмото. Оттам падна кичурче коса.
— Това е за мен, Джулиет. Нали няма да поискат да ми го вземеш? Сложил го е вътре, за да покаже, че не ме е забравил, докато е писал писмото…
Джулиет я изгледа строго.
— На твое място бих прочела писмото — каза тя сухо, — иначе как ще разберем за коя е кичурчето?
— Каквото и да пише… ще ми го оставиш, нали? Нищичко нямам за спомен от него.
— Чети най-после или ми дай аз да го прочета.
Нети не чака да бъде молена повече.
Форт Лъки, 13 септември
Тръгвам на опасен поход, откъдето се заклех пред себе си да не се завърна, ако не бъда достоен да бъда споменат в заповед по армията. Ако мога да си представя, че някой ще прочете тези редове, докато съм жив, нямаше да ги напиша. Знаете колко ми е чуждо самохвалството. Но знаете също и причината, поради която искам да се отлича. Излишно е да Ви го казвам, добра и скъпа Нети, излишно е да повтарям, че постъпвам така, за да заслужа вниманието на Вашата братовчедка Джулиет, лъчезарната звезда на моя живот…
Самодоволна усмивка заигра след тези редове по устните на Джулиет.
… Реших да се вмъкна в индианския лагер. Успея ли да се измъкна оттам, то ще е само със слава. Ако до един месец не се върна, това ще означава, че вече няма да ме видите. Ван Дайк е добър младеж, но не мисля, че той ще поеме риска да ме последва. Няма да го съдя за това. Ако бях богат като него и бях братовчед на Джулиет Брентън, не зная, мила Нети, дали бих останал в армията дълго време. Но аз съм длъжен да си спечеля име, а това е път, който води само към опасности. Но рискът не е страшен за мен, когато знам, че ще бъда възнаграден. Вярвам в съдбата си и ще постигна своето или ще загина.
Пиша Ви всичко това, Нети Дашууд, защото се уповавам на честността и верността на приятелството Ви. Когато няма да ме има вече, кажете на Джулиет колко много я обичах. Тя е толкова блестяща, че сигурно в тълпата от поклонници около себе си не е успяла да ме забележи. Бях най-нерешителният. Но Вие, малка приятелко, знаете всичко. Знаете, че аз й се посветих изцяло след онзи чудесен бал. Тогава бяхте твърде малка, но и досега помня Вашето присъствие. Защо не бяхте момче! Сега щях-ме да бъдем неразделни.
Тази част от писмото явно не допадаше много на Джулиет. Тя хвърляше недружелюбни погледи към братовчедка си, като че ли искаше да я прекъсне.
Но няма защо да споменавам миналото, когато трябва да мисля само за това, което ми остава преди смъртта. Оставям това завещание на капитан Сейнт Ор, който обеща да изпълни последната ми воля. Сабята ми искам да бъде изпратена на мама. А на Вас, мила Нети, оставям най-скъпата за мен заръка. В писмото ще намерите кичурче коса. Предайте го на Джулиет. Кажете и, че последната ми мисъл ще бъде за нея, а последната ми дума — нейното име. Кажете й още, когато прочетете това писмо, че никога повече тя няма да чуе името на
Девойката довърши с отслабнал глас писмото и мълчаливо загледа през прозореца късчето синьо небе. Сълзите свободно се лееха по бледото й лице. Но някаква утешителна мисъл се примесваше с тъгата й, защото нещо подобно на усмивка се появи на устните й.
От това състояние я извади резкият глас на братовчедка й:
— Защо не ми дадеш косите му? Нали прочете, че това ти е заръчано. Сигурно искаш да ги задържиш за себе си!
Нети се разтрепера и стана.
Джулиет също се изправи, двете девойки застанаха една срещу друга и сякаш се измерваха с очи.
— Е, ще ми дадеш ли тези коси? Знаеш много добре, че са за мен. Какво означаваше ти за него?
— Какво ли? Нима се осмеляваш да ми кажеш, че съм нямала никакво значение за него? Защо тогава адресира завещанието си до мен? Защо ме постави в тази минута между себе си и теб? Това доверие не може да е нищо. Ти съзнаваш това и то те дразни. Можеш да го признаеш.
Вместо отговор Джулиет, която вече не успяваше да се владее, посегна към кичурчето коса, но в този миг Нети се свлече на пода безжизнена.
Мис Брентън се хвърли към вратата и завика за помощ.
Комендантът, съпругата му, всички, които бяха в къщата, затичаха към стаята на двете госпожици. Някой веднага извика доктор Слоукъм.
Когато той пристигна и внимателно прегледа момичето, лицето му беше доста загрижено.
— Ще са й необходими спокойствие и тишина, нека да лежи в полумрак — каза той тихо, — нервното изтощение е голямо. Страхувам се от възпаление на мозъка — добави той, като се наведе до ухото на коменданта.
— Нова беда! — затюхка се полковникът. — Утре сутринта ние потегляме на поход, а съдията Брентън веднага трябва да замине на запад…
— Кажете ми, много ли е сериозно наистина състоянието на горкото дете? — намеси се мисис Сейнт Ор.
— Страхувам се, че е така — отговори докторът, — необходими са й пълен отдих и спокойствие. Да тръгне на път в това състояние, това означава да я убием.
— Тогава тя остава тук — каза мисис Сейнт Ор с решителен тон, — това е всичко. Ще я обичам като собствена дъщеря.
Комендантът погледна жена си угрижено.
— Не се безпокой за мен, приятелю — каза тя, — знаеш колко съм самотна, когато тръгнеш на поход. Това момиче ми е дар от небето. То ще ми бъде приятел и разтуха в самотата. Надявам се, че колкото и да е сериозна, болестта й не е толкова опасна, че грижите ми да й навредят. Ти по-добре отиди при господин Брентьн и го успокой, за да може да се отдаде на работата си, а болната остава при мен.
— Щом е така — каза докторът, — аз отговарям за момичето. С помощта на мисис Сейнт Ор ще се справя с всичко и прекрасно ще минем без господин съдията.
На следващата сутрин, когато тръбачът възвестяваше зората, съдията — малко угрижен, а Джулиет — малко посрамена, че напуска Нети в това тежко състояние, вече седяха в приготвената за тях кола, която щеше да ги откара до най-близката железопътна гара. През това време мисис Сейнт Ор се настани до леглото на малката си пациентка.