Мери Шели
Франкенщайн (7) (Или новият Прометей)

Глава II

Растяхме заедно; във възрастта ни нямаше дори година разлика. Излишно е да казвам, че не знаехме какво значи разногласие или спор. Хармонията беше душата на нашето общуване, а разликите и контрастът, съществуващи в характерите, ни сближаваха още повече, Елизабет беше с по-спокоен и сдържан нрав; ала въпреки моята буйност аз умеех по-добре да се съсредоточавам и бях по-дълбоко обзет от жаждата за знания. Тя се увличаше по ефирните произведения на поетите, а във величествените и удивителни гледки, които обкръжаваха швейцарския ни дом — грандиозните силуети на планините, сменящите се годишни времена, бури и затишия, безмълвието на зимата, оживлението и кипежа на нашето алпийско лято — откриваше широки простори за възхищение и доволство. Докато моята приятелка съзерцаваше със сериозен и удовлетворен дух великолепната външна страна на явленията, аз изпитвах задоволство от изучаването на техните причини. Светът бе за мен тайна, която жадувах да разкрия. Едни от най-ранните усещания, за които си спомням, са моята любознателност, задълбочено стремление да проуча скритите закони на природата, възторг, граничещ с екстаз, когато тези закони ми се разкриваха.

Когато се роди вторият син — седем години по-малък от мен, — родителите ми се отказаха изцяло от живота си на пътешественици и се установиха в родната си страна. Имахме къща в Женева и имение в Белрив, на източния бряг на езерото, на разстояние повече от една левга от града. Живеехме предимно в имението и родителите ми до голяма степен предпочитаха усамотението. Аз не понасях тълпите и се привързвах горещо само към определени хора. Поради това съучениците ми като цяло ми бяха безразлични; но с един от тях ме свърза най-топла дружба. Анри Клервал, невероятно талантлив и с богата фантазия, беше син на женевски търговец. Обичаше рисковете, трудностите, дори опасностите заради самите тях. Беше чел безброй книги за рицари и романтични истории. Съчиняваше героични поеми и започна да пише вълшебни приказки и разкази за рицарски приключения. Опитваше се да ни накара да играем пиеси, да участвуваме в маскирани балове, в които се превръщахме в героите на Ронсцевал, „Кръглата маса“ на крал Артур и изобщо в благородници, пролели кръвта си, за да спасят Божия гроб от ръцете на неверниците.

Едва ли някой е имал по-щастливо детство от моето. Родителите ми бяха обладани от дух на благост и угаждаха на децата си. Ние не ги чувствувахме като тирани, които направляват съдбите ни според собствените си прищевки, а като посредници и автори на многото удоволствия, които ни се предлагаха. Когато започнах да посещавам други семейства, ясно си дадох сметка доколко нашата участ е щастлива, и признателността ми засили моята синовна обич.

Характерът ми бе малко сприхав, страстите ми — пламенни, ала по силата на някакъв вътрешен закон те бяха насочени не към детински лудории, а към ревностно стремление да уча, и то далеч не безразборно. Признавам, че нито структурата на езиците, нито законите на държавите, нито политиката на различните страни криеха за мен някаква привлекателност. Това, към което неудържимо се стремях, беше изучаването на небесните и земните тайни и независимо дали ме занимаваха външната обвивка на нещата, вътрешният дух на природата или тайнствената душевност на човека, изследванията ми бяха винаги обърнати към метафизическото, или най-общо казано — физическите тайни на света.

Междувременно Клервал се занимаваше с нравствените проблеми. Негова тема беше оживената сцена на живота, достойнствата на героите, деянията на хората; надежда и мечта му беше да впише името си в историята сред онези, които помним като благородни и пожертвователни благодетели на човечеството. Нежната душа на Елизабет сияеше в нашия мирен дом като светилник в храм. Винаги имахме нейното съчувствие, усмивка, топъл глас, галещия поглед на небесносините й очи, които ни благославяха и ни вдъхваха сили. Тя беше живият дух на любовта, който укротява и привлича: ако не беше тя да ме обуздава, да ми дава частица от своята благост, аз можех да остана само жив, углъбен в учението или груб поради избухливия си характер. А Клервал — можеше ли някакво зло да се загнезди в благородната му душа — и все пак може би нямаше да е тъй безупречно хуманен, така безкористен в своето великодушие, дотолкова изпълнен с доброта и нежност във въжделенията си за доблестни подвизи, ако тя не бе му разкрила истинската красота на благодеянието и не бе превърнала доброто в крайна цел на неговата неукротима амбиция.

Изпитвам върховно удоволствие да разказвам спомените си от детството, преди нещастието да опетни моя ум и да превърне светлите видения в мрачни и тесногръди размишления за самия мен. Освен това, като рисувам картини от предишния си живот, аз излагам и онези събития, които ме водят с бърза стъпка към следващия разказ за сполетялата ме неволя: защото, когато си припомням зараждането на онази страст, която след това пое юздите на моята съдба, струва ми се, че е бликнала, като планински ручей, от ниски, почти забравени източници; ала надолу по течението водата е прииждала непрестанно, докато потокът е прераснал в порой, отнесъл всичките ми надежди и радости.

Геният, обладал моята съдба, се оказа естествознанието; бих искал поради това да изтъкна в моето повествование онези обстоятелства, които ме накараха да се спра на този предмет. Когато бях на тринадесет години, цялото семейство заминахме на почивка в Тононските бани; неблагоприятното време ни затвори цял ден в хотела. Там случайно попаднах на том с произведения на Корнелий Агрипа^[1]. Отворих го с безразличие; ала теорията, която се опитваше да развие, и чудните факти, които изнасяше, набързо преобразиха това чувство в ентусиазъм. Сякаш нова светлина озари ума ми; подскачайки от радост, аз споделих откритието си с баща ми. Той хвърли небрежно поглед върху титулната страница на книгата и каза:

— А, Корнелий Агрипа! Скъпи Виктор, не си губи времето с този боклук.

Ако вместо тази забележка той си бе направил труда да ми разясни, че принципите на Агрипа са оборени издъно, че е открита нова научна система, с много по-големи възможности от предишната, чийто потенциал е бил химеричен, а на новата — реален и практичен, аз сигурно бих захвърлил Агрипа и бих удовлетворил разпаленото си въображение, като се върна с още по-силен плам към предишните си занимания. Напълно е възможно ходът на мислите ми никога да не би получил онзи тласък, който доведе до моята гибел. Ала повърхностният поглед, хвърлен от баща ми върху моята книга, по никакъв начин не ме убеди, че е запознат със съдържанието; аз продължих жадно да чета.

Когато се завърнахме у дома, първата ми грижа беше да си набавя пълните съчинения на този автор, а след това и на Парацелз^[2] и Алберт Велики^[3]. Четях и изучавах с наслаждение безумните фантазии на тези писатели; виждах ги като скъпоценности, известни на малко хора освен мен. Вече споменах, че открай време бях обладан от пламенния копнеж да проникна в тайните на природата. Въпреки напрегнатия труд и чудните открития на съвременните учени винаги съм оставал неудовлетворен от наученото. Дори Исак Нютон е признавал, че се чувствува като дете, събиращо мидички край неизследвания океан на истината. Онези негови последователи във всички клонове на естествените науки, с които се запознавах, ми изглеждаха дори за детските ми представи като новаци, улисани в същото търсене.

Невежият селянин наблюдава стихиите, които го обкръжават, и е запознат с тяхното практическо приложение. Ала и най-ученият философ знае само малко повече. Той е разбулил донякъде лицето на природата, но безсмъртните й черти си остават за него чудо и мистерия. Може да дисектира, да анализира, да назовава; но що се отнася до вътрешните причини, до вторичните и третичните ефекти, тук той е изцяло несведущ. Аз съзерцавах укрепленията и бастионите, които препречват пътя на човека към цитаделата на природата, и роптаех прибързано и невежо.

А ето че открих книги, които бяха проникнали по-надълбоко, и хора, които знаеха повече. Приемах думите им за чиста монета и станах техен послушен ученик. Може да ви се стори странно, че такова нещо е възможно да се случи в осемнадесети век, но макар да получавах полагаемото ми се образование в женевските училища, аз бях до голяма степен самоук, що се отнася до любимите ми предмети. Баща ми не беше учен човек и аз бях оставен сам да се боря с детското невежество, прибавено към ученическата жажда за знания. Под ръководството на моите нови учители се включих с огромно прилежание в търсенето на философския камък и еликсира на живота; но скоро последният спечели изцяло моето внимание. Богатството е второстепенна цел; ала каква слава ще съпътствува откритието, което ще прогони всички болести от човешкото тяло и ще направи човека неуязвим спрямо всяка смърт освен насилствената!

Но това не бяха единствените ми фантазии. Способността да викаш духове или нечисти сили беше обещание, щедро раздавано от любимите ми автори, а аз жадно се стремях към овладяването на това умение; и ако заклинанията ми винаги бяха неуспешни, отдавах това по-скоро на собствената си неопитност и грешки, отколкото на липсата на вещина и прецизност в моите наставници. И така известно време се занимавах с доказано оборени системи, смесвах като бездарник хиляди противоречиви теории, затъвах безнадеждно в истинско тресавище от многолики знания, воден от пламенно въображение и детински разсъждения, докато едно произшествие не обърна отново течението на моите мисли.

Когато станах на петнадесет години, ние се преместихме да живеем в нашата къща около Белрив и там станахме свидетели на една необичайно яростна и страшна гръмотевична буря. Тя връхлетя върху ни иззад Юрските планини и гръмотевици се разразиха веднага с оглушителен трясък от всички страни. През цялото време аз следях бурята с любопитство и задоволство. Бях застанал до вратата и изведнъж видях как струйка дим, последвана от пламък, започна да се вие от един стар, могъщ дъб на около двадесет метра от нашата къща; и още не беше изгаснала ослепителната светкавица, а дъбът просто изчезна — от него остана само един поразен дънер. Когато отидохме да го разгледаме на другата сутрин, видяхме, че дървото бе раздробено по особен начин — ударът не го беше разбил на трески, а направо на трохи. Никога не бях виждал такова унищожение.

До този инцидент не се бях запознавал с основните закони на електричеството. По време на бурята ни гостуваше един голям учен из областта на естествените науки и възбуден от гибелта на стария дъб, той започна да обяснява надълго и нашироко някаква своя теория за електричеството и галванизма, която ми се видя и нова, и удивителна. Това, което чух от него, захвърли далеч на заден план Корнелий Агрипа, Алберт Велики и Парацелз — повелителите на моето въображение. Ала по едно фатално стечение на обстоятелствата сриването на тези идоли обезсърчи моите проучвания. Реших, че човек никога нищо няма да научи. Изведнъж всичко, което толкова дълго бе държало в плен вниманието ми, ми се стори жалко. Попаднал във властта на един умствен каприз, чиито жертви, изглежда, често ставаме в годините на нашата ранна младост, аз зарязах моментално всичките си предишни занимания, захвърлих настрана естествознанието, обявих го за безплодно извращение и изпитах най-дълбоко презрение към лъженауката, която нивга не ще прекрачи дори прага на истинското знание. Изпаднал в такова настроение, аз се посветих незабавно на математиката и всички клонове на науката, които имат връзка с нея, защото реших, че са иззидани върху солидни основи и са достойни за внимание.

Ето колко странно са устроени нашите души и какви крехки връзки ни придържат към успеха или провала. Като се обърна назад, имам чувството, че тази почти свръхестествена промяна в наклонностите и волята ми е била подсказана непосредствено от ангела-хранител на моя живот — негов последен опит да отклони курса на бурята, вече заредена, готова още тогава да се разрази над мен. Победата на духа-пазител бе оповестена с необичайно за моята душа спокойствие и доволство, възцарили се след захвърлянето на науките, които бяха започнали да ме тормозят. Това бе моята поука — да свързвам злото с увлечението по науките, а щастието — с тяхното пренебрегване.

Голямо усилие положи добрият дух, но то се оказа напразно. Предопределението е всемогъщо и неговите неотменими закони бяха постановили вече моята пълна и страшна гибел.