Мери Шели
Франкенщайн (23) (Или новият Прометей)

Глава XVIII

Минаваха ден след ден, седмица след седмица, откак се завърнах в Женева, а все не можех да събера достатъчно смелост, за да се заловя за работа. Страхувах се от отмъщението на демона, излъган в надеждите си, но въпреки това не бях в състояние да преодолея погнусата си от натрапената ми задача. Оказа се, че не мога да създам жена, без отново да посветя месеци на обстойни проучвания и изследвания. Бях чул за някакви открития, направени от английски учени; сведенията за тях можеха да се окажат от съществено значение за успеха на моята работа и често си мислех да помоля баща ми да даде съгласието си да посетя с такава цел Англия. Ала се залавях за всеки предлог, само и само да отложа първата крачка към едно начинание, чиято спешност започна да ми се струва все по-съмнителна. В мен наистина бе настъпила промяна — здравето ми, силно разклатено от всичко преживяно, се бе възстановило, а духът ми, непомрачаван от спомена за злополучното обещание, съответно се извисяваше. Баща ми наблюдаваше с удоволствие тази метаморфоза и започна да мисли за едно: как най-добре да изтръгне остатъците ох моята печал, която се връщаше от време на време на пристъпи и закриваше изгряващото слънце с безпросветен мрак. В такива моменти търсех убежище в пълна самота. Прекарвах по цели дни на езерото, сам в малката си лодка, мълчалив и безучастен, съзерцавах облаците, заслушан в плисъка на вълните. Но свежият въздух и яркото слънце почти винаги ми възвръщаха душевния покой и когато се прибирах у дома, отговарях на поздравите на близките си с по-широка усмивка и олекнало сърце.

Веднъж, когато се завърнах у дома след една такава разходка, баща ми ме дръпна настрана и се обърна към мен със следните думи:

— С радост забелязвам, мили синко, че се връщаш към предишните си любими занимания и отново идваш на себе си. Обаче все още си нещастен и избягваш общуването с нас. Известно време недоумявах какви са причините за това ти поведение, но вчера ми хрумна една догадка и ако съм прав, моля те да го признаеш. Сдържаност в подобен случай е не само безполезна, но може да навлече на всички ни тройно по-големи нещастия.

Аз целият се разтреперах от това встъпление, но той продължи:

— Признавам, сине, че винаги съм гледал на брака ти с нашата мила Елизабет като на завършек на семейното ни щастие и опора за моите старини. Вие сте привързани от най-ранно детство, заедно учихте и изглеждахте напълно подходящи един за друг по склонности и вкусове. Но човешкият опит е дотолкова сляп, че това, което смятаме за най-добър път към осъществяването на моя план, може изцяло да го е провалило. Вероятно гледаш на нея като на сестра и не изпитваш никакво желание да я направиш своя жена. Нещо повече — възможно е да си срещнал друга, която обичаш, и смятайки се обвързан с Елизабет с честната си дума, се бориш с чувствата си и това ти причинява мъчителните страдания, които явно изживяваш.

— Успокой се, татко. Обичам братовчедка си нежно и искрено. Не съм срещнал жена, която да събуди по-горещо възхищение и обич от Елизабет. Всичките ми бъдещи надежди и планове се уповават на нашия предстоящ съюз.

— Скъпи Виктор, твоите думи по този въпрос ми доставиха радост, каквато отдавна не съм изпитвал. Щом чувствата ти са такива, то ние ще бъдем щастливи въпреки неотдавнашните печални събития. Но аз искам да разсея тъкмо този мрак, обвил душата ти. Отговори ми дали имаш нещо против да обявим незабавно предстоящата сватба? Сполетяха ни големи нещастия и тава, което се случи, наруши спокойствието, подобаващо на моята възраст и здравословно състояние. Ти си по-млад, но аз не мисля, че при твоето богатство един ранен брак би попречил на бъдещите ти планове да се отличиш и да служиш на хората. Не мисли обаче, че възнамерявам да ти налагам щастие или че забавянето от твоя страна сериозно ще ме обезпокои. Изтълкувай правилно думите ми и, моля те, отговори ми искрено и с доверие в мен.

Изслушах мълчаливо баща си и дълго време не бях в състояние да му дам отговор. Безброй мисли се въртяха в главата ми и аз се опитвах да стигна до някакво решение. Уви! Мисълта за незабавен брак с Елизабет ми внушаваше ужас, объркваше ме. Бях обвързан с тържествено обещание, което нито бях изпълнил, нито смеех да наруша, защото в такъв случай невъобразими беди щяха да се стоварят върху мен и обреченото ми семейство. Можех ли да празнувам сватба с този смъртоносен товар на шията си, който ме теглеше към земята? Бях длъжен да изпълня задължението си и да дам на чудовището възможност да изчезне заедно с другарката си и чак тогава да се насладя на щастие в женитба, от която очаквах мир и покой.

Мислех също така за неотложната необходимост да замина за Англия или да завържа продължителна кореспонденция с тамошните учени, чиито знания и открития ми бяха крайно нужни за предстоящата работа. Вторият начин да се добера до желаните сведения беше бавен и незадоволителен; освен това изпитвах непреодолимо отвращение при мисълта да се заема с гнусната си задача в бащината къща, при постоянното общуване с любимите ми хора. Знаех, че са възможни хиляди нещастни случайности, и дори най-незначителната от тях можеше да разкрие една тайна, която би накарала всички свързани с мен хора да се разтреперят от ужас. Съзнавах също, че често ще губя самообладание и способността да прикривам мъчителните чувства, които ще ме терзаят по време на нечестивата ми работа. Трябваше през това време да се откъсна от всички любими същества. Веднъж като започна, всичко ще приключи бързо и ще мога да се завърна в семейството си в мир и щастие. Изпълня ли обещаното, чудовището завинаги ще изчезне. Или (както си представяше безразсъдната ми фантазия) може да го сполети нещо, което да го унищожи и да сложи край на моята робия.

Тези чувства продиктуваха отговора ми. Изразих желание да посетя Англия, но скрих истинските подбуди за тази молба и я прикрих зад обстоятелства, които не предизвикаха подозрение, а същевременно така настоявах за необходимостта от това пътуване, че баща ми бе принуден да даде съгласието си. Той с радост откри, че съм в състояние да извлека удоволствие от мисълта за предстоящото пътешествие след такъв дълъг период на мрачно униние, което по сила и последствия приличаше на безумие; надяваше се, че промяната в обстановката и разнообразните впечатления ще ме възстановят изцяло още преди завръщането у дома.

Продължителността на моето отсъствие бе предоставена на собствената ми преценка; предположихме, че ще остана там няколко месеца, най-много година. Баща ми прояви нежна грижа, като ми осигури спътник. Без да ме предизвести и действувайки в съгласие с Елизабет, той уредил в Страсбург към мен да се присъедини Клервал. Това нарушаваше уединението, към което така жадно се стремях, за да изпълня задачата си; но, от друга страна, поне в началото на пътуването присъствието на моя приятел нямаше по никакъв начин да ми бъде пречка и аз искрено се зарадвах, че така ще ми бъдат спестени много часове на дълги и мъчителни размисли. Нещо повече — Анри можеше да послужи като преграда между мен и врага ми. Ако бях сам, нямаше ли той от време на време да ми натрапва противното си присъствие, за да ми напомня за поетото задължение или да следи неговото изпълнение?

И така, аз тръгвах за Англия и решихме бракът ми с Елизабет да бъде сключен веднага след завръщането ми. Пред вид старостта си баща ми с голяма неохота се съгласяваше на каквото и да било отлагане. Що се отнася до мен самия, аз си обещавах една награда за ненавистния тежък труд, една утеха за непоносимите страдания — надеждата, че ще настъпи денят, когато, освободен от омразното си робство, ще мога да поискам ръката на Елизабет и в съюза си с нея да забравя миналото.

Заех се с подготовката за пътуването; но ме преследваше едно чувство, което ме изпълваше със страх и тревога. По време на отсъствието си оставях близките си, неподозиращи за съществуването на техния враг, незащитени от неговите нападения, понеже моето заминаване можеше да го хвърли в ярост. Той обаче обеща да ме следва навсякъде — дали нямаше да ме придружи и до Англия? Това бе страшно само по себе си, но успокоително, що се отнася до безопасността на моите близки. Изтръпвах при мисълта за възможността да се случи обратното. През цялото време, докато бях роб на своето създание, аз действувах под влияние на моментния инстинкт, а той ми подсказваше, че демонът ще ме последва и няма да подложи семейството ми на опасност.

Септември бе към края си, когато отново напуснах родната страна. Пътуването беше моя собствена идея и затова Елизабет не възрази, но бе изпълнена с безпокойство при мисълта, че далеч от нея мъката отново може да ме завладее. Благодарение на нейните грижи имах спътник в лицето на Клервал и все пак мъжете си остават слепи за хилядите житейски дреболии, изискващи нежно женско внимание. Толкова й се искаше да ме помоли по-бързо да се завърна, но множеството противоречиви чувства я караха да онемее, когато мълчаливо се сбогува с мен, със сълзи на очи.

Аз скочих в каретата, която трябваше да ме отведе далеч, без да съзнавам къде отивам и безразличен към всичко около мен. Спомних си само, и то с горчива болка, за химическите си апарати и се разпоредих да ги опаковат и сложат в багажа. Изпълнен с безрадостни мисли, преминавах през множество красиви и величествени местности, но очите ми, приковани в една точка, не виждаха нищо. Единствено можех да мисля за целта на пътуването и за работата, която трябваше да погълне цялото време на моя престой.

След няколко дни на апатия и бездействие, през които изминах много левги, пристигнах в Страсбург, където останах два дни в очакване на Клервал. Най-сетне той се появи. Господи, колко огромен бе контрастът помежду ни! Той се вдъхновяваше от всяка нова гледка, радваше се на красотите на залязващото слънце, а още повече на неговия изгрев и на настъпващия ден. Сочеше ми сменящите се цветове на пейзажа и небето.

— Прекрасно нещо е животът! — възклицаваше той. — Колко се радвам, че съществувам. Но ти, мили Франкенщайн, защо си така потиснат и унил?

Аз действително бях налегнат от мрачни мисли и не забелязвах нито залеза на вечерницата, нито златния изгрев, отразен в Рейн. И вие, приятелю мой, бихте получили далеч по-голямо удоволствие от прочитането на дневника на Клервал, който умееше да чувствува природата и да й се възхищава, отколкото от моите разсъждения. Аз съм един нещастник, преследван от проклятие, затворило всички пътища към радостта.

Решихме да се спуснем с лодка по Рейн от Страсбург до Ротердам, където можехме да се качим на кораб за Лондон. По време на това пътуване минахме покрай множество островчета, обрасли с върби, и видяхме няколко красиви градове. Спряхме за един ден в Манхайм, а на петия ден от отплуването от Страсбург пристигнахме в Майнц. След Майнц бреговете на Рейн стават много по-живописни. Реката — по-забързана, вие се сред невисоки, но стръмни и красиво очертани хълмове. Видяхме много развалини на замъци върху склоновете на непристъпни, отвесни пропасти, обкръжени от тъмни гори. В тази част на Рейн пейзажът действително е изумително разнообразен. Тук се издигат скалисти хълмове и разрушени крепости, надвиснали над страшни урви, на чието дъно се носят тъмните води на Рейн, а зад внезапно изникналия завой се появяват цветущи лозя с полегати зелени брегове и многолюдни градове.

Пътувахме по гроздобер и плъзгайки се по водата на лъкатушещата река, чувахме песните на селяните. Даже аз, смазан от скръб и вечно обладан от мрачни чувства, ги слушах с удоволствие. Лежах на дъното на лодката и загледан в безоблачното синьо небе, попивах този покой, който тъй дълго ми беше чужд. А след като дори аз се чувствувах така, кой може да опише чувствата на Анри? Той сякаш беше в приказна страна и се опиваше от щастие, каквото рядко се дава на човека.

— Аз видях — казваше той — най-красивите гледки на собствената си страна. Посетих езерата Люцерн и Ури, където снежните планини се спускат почти перпендикулярно до техните води и хвърлят върху им тъмни, непроницаеми сенки, от които всичко наоколо би изглеждало мрачно и тъжно, ако не бяха радващите окото весели, зелени островчета; видях езерата по време на буря: вятърът вдигаше над тях водни вихрушки, които ми напомниха смерчовете в просторите на океана; а вълните се разбиваха яростно в подножието на планината, където някога снежна лавина настигнала свещеника и любовницата му и казват, че предсмъртните им викове още се чуват във воя на нощния вятър; видях планините Ла Вале и Пейи дьо Во; и все пак тукашният край, Виктор, ми харесва повече от всички тези чудеса. Швейцарските планини са по-величествени и необичайни, докато бреговете на тази неземна река са очарователни по несравним начин. Виж този замък над пропастта или онзи на островчето, почти скрит от листата на чудните дървета; погледни тези селяни, които се зададоха откъм лозята си, и онова селце, наполовина скрито в гънките на планината. Явно духът-пазител на тези места притежава душа, по-съзвучна с човека, отколкото онези духове, които трупат ледници или витаят сред непристъпните планински върхове на собствената ни страна.

Клервал! Любими приятелю! Дори сега с удоволствие си спомням твоите думи и ти поднасям възхвала, която ти така достойно заслужаваш. Той бе същество, създадено от „самата поезия на природата“. Неговата буйна и възторжена фантазия се обуздаваше от чувствителното му сърце. Душата му преливаше от горещи чувства, а в приятелството си проявяваше преданост и щедрост, каквито житейската мъдрост ни учи, че съществуват само във въображението. Но даже човешката привързаност не бе достатъчна да запълни ненаситния му дух. Той страстно обичаше природата, на която другите само се любуват:

Гърмящият водопад

го преследваше като страст; скалата висока,

планината и гората — потайна и гъста, —

с багри и форми разпалваха в него

ненаситна любов, чувство, което не търсеше

разумни доводи, за да се радва.

Това, което за очите бе празник,

затрогваше душата.^[1]

Къде ли е той сега? Нима това прекрасно, благородно създание изчезна безследно? Нима този възвишен ум, препълнен от идеи, това неизтощимо и прекрасно въображение, което създаваше светове, зависещи от живота на твореца си — нима са загинали? Нима живеят само в паметта ми? Не, това не е възможно — твоето тяло, така божествено съвършено, е станало на прах, но духът ти все още посещава и теши нещастния ти приятел.

Извинете ме за тези скръбни излияния; с тези бледи думи само отдавам незначителна почит на безпримерните достойнства на Анри, но те успокояват сърцето ми, което се изпълва с мъка при спомена за него. Ще продължа разказа си.

След Кьолн се спуснахме към равнините на Холандия и решихме останалата част от пътя да преминем по суша, тъй като вятърът бе насрещен, а течението прекалено слабо, за да ни помогне.

Тук от гледна точка на пейзажа пътуването ни стана по-безинтересно, но след няколко дни бяхме в Ротердам, откъдето потеглихме с кораб за Англия. Беше ясна утрин в последните дни на декември, когато за пръв път съзрях белите скали на Британия. Бреговете на Темза представляваха съвсем различна гледка — плоски, но плодородни и почти всеки град беше забележителен с някакво предание. Видяхме Тилбъри Форт и си спомнихме за испанската армада, после Грейвсенд, Улидж и Гринидж, за които бях чувал още в моята страна.

Най-сетне пред погледа ни се откриха множеството камбанарии на Лондон, над които се извисяваха „Свети Павел“ и Тауър — тъй прочут в английската история.