Мери Шели
Франкенщайн (13) (Или новият Прометей)

Глава VIII

До единадесет часа, когато бе насрочен процесът, прекарахме няколко печални часове. Тъй като баща ми и останалите членове на семейството трябваше да присъствуват в качеството на свидетели, аз реших да ги придружа до съда. Докато траеше целият този фарс на правораздаване, аз изпитвах неописуеми мъки. В резултат на моето любопитство и незаконни опити се осъждаха на смърт две човешки същества: едно усмихнато дете, невинно и щастливо, и една девойка, умъртвена по още по-ужасен начин, защото нейното убийство щеше да е съпроводено от позора и вечното клеймо на злодейството. Жюстин беше чудесно момиче и достойнствата й обещаваха щастлив живот — ала всичко щеше да изтлее в позорен гроб, и то по моя вина. Хиляди пъти предпочитах да се призная за виновен и да поема на свой гръб престъплението, което приписваха на Жюстин, но бях другаде по време на убийството и на подобно изявление щяха да погледнат като на брътвежи на луд човек и нямаше да спася момичето, страдащо по моя вина.

Жюстин се държеше спокойно. Беше облечена в траурни дрехи и лицето й, винаги привлекателно, бе станало особено красиво под въздействието на силните чувства. Тя показваше увереността си на невинен човек, не трепереше, макар че хиляди очи я наблюдаваха с омраза; съчувствието, което красотата й би предизвикала при други обстоятелства, се бе стопило в сърцата на присъствуващите при мисълта за кошмарното престъпление, което й приписваха. Макар и спокойна, това явно й струваше скъпо, и тъй като смущението и по-рано се разглеждаше като доказателство за вина, тя правеше всичко възможно поне да изглежда безстрашна. Още с влизането в залата тя хвърли поглед наоколо и начаса ни откри. Сълзи замъглиха очите й, щом ни видя, но бързо се съвзе и ни загледа с тъга и обич, които повече от всякакви думи говореха за нейната абсолютна невинност.

Следствието започна и след като прокурорът прочете обвинението, призоваха свидетелите. Срещу нея се бяха стекли неблагоприятно няколко обстоятелства, които биха убедили всеки, който не разполагаше като мен с доказателство за невинността й. Оказа се, че през нощта на убийството не си е била у дома, а призори една търговка, тръгнала на пазар, я забелязала недалеч от мястото, където открили тялото на убитото дете. Жената я попитала какво прави там, а тя я погледнала особено и в отговор само смотолевила нещо объркано и непонятно. Било около осем часа, когато се прибрала у дома, и на въпроса къде е прекарала нощта отговорила, че търсела детето, и попитала обезпокоено знае ли се нещо за него. Като й показали тялото, получила силен истеричен припадък и се наложило да остане няколко дни на легло. После представиха медальона, открит в джоба й от прислужницата, и когато Елизабет с треперещ глас потвърди, че това е същият медальон, който тя окачила около врата на детето, един час преди то да изчезне, из залата премина шепот на възмущение.

Попитаха Жюстин какво може да каже в свое оправдание. Докато следствието напредваше, изразът на лицето й се бе променил. Сега по него бе изписан ужас, изненада и дълбока покруса. Тя едва сдържаше сълзите си, но щом й дадоха думата, се стегна и заговори с отчетлив, макар и потреперващ глас.

— Господ ми е свидетел — започна тя, — че съм невинна, ала не си правя илюзии, че ще повярвате на моите голи уверения и ще ме оправдаете. Поверявам невинността си на ясното и точно обяснение, което ще дам на фактите, изтъкнати срещу мен; и се надявам, че досегашният ми живот и поведение ще се изтълкуват от съдиите в моя полза, когато обстоятелствата изглеждат съмнителни или подозрителни.

След това тя разказа как Елизабет й разрешила да прекара въпросната вечер в къщата на нейната леля в Шен — селце на една левга от Женева. Когато се връщала, срещнала един човек, който я попитал дали не е виждала изгубеното дете. Думите му я разтревожили и тя няколко часа участвувала в търсенето, докато се оказало, че вратите на града били вече заключени. Това я принудило да прекара част от нощта в един хамбар, тъй като не й се искало да буди собствениците на дома, които добре я познавали. През повечето време не мигнала, едва призори й се сторило, че задрямала за минута-две; разбудили я нечии стъпки. Вече се било съмнало, когато напуснала убежището си, за да продължи да търси брат ми. Това, че се озовала близо до мястото, където го открили, станало случайно, а нищо чудно, че се сторила объркана на търговката след безсънната нощ и тревогата за съдбата на клетия Уилям. Що се отнася до медальона, тя не можа да даде никакво обяснение.

— Знам — продължи нещастницата — колко фатално е за мен това единствено обстоятелство, но не съм в състояние да го обясня; мога само да се губя в догадки как е попаднал в джоба ми. Но и това не е лесно. Доколкото ми е известно, нямам врагове на този свят и не вярвам, че някой е искал да ме погуби, за да задоволи свой каприз. Дали е сложен там от убиеца? Не виждам как би могъл да стори това, а и защо му е било да краде тази драгоценност и веднага да се раздели с нея? Предавам се в ръцете на съдиите, макар да не се надявам на нищо. Моля да разпитате някои свидетели относно характера ми и ако техните показания не натежат на везните повече от предполагаемата вина, то нека ме осъдят. Ала кълна се в спасението на душата си — аз съм невинна.

Разпитаха няколко свидетели, които са я познавали от много години, и те се изказаха добре за нея. Но отвращението от деянието, чиято предполагаема извършителка бе, ги правеше плахи и те неохотно излизаха да говорят. Като видя, че и последната надежда на обвиняемата — нейният чудесен характер и безупречно поведение — бе на път да рухне, Елизабет поиска думата, макар да бе развълнувана до крайност.

— Аз — каза тя — съм братовчедка на бедното убито дете или по-скоро негова сестра, защото съм отгледана я възпитана от неговите родители и живея в къщата им, много от преди то да се роди. Затова може да сметнете моето изказване за неподобаващо в случая, но като гледам как един човек загива заради малодушието на мнимите си приятели, не мога да се сдържа и да не взема думата, за да се изкажа за нейния характер. Познавам добре обвиняемата. Живели сме в една къща, отначало пет, а после още две години. През всичкото време тя се проявяваше като извънредно кротко и доброжелателно създание. Грижеше се за госпожа Франкенщайн, моята леля, до самата й смърт с огромна преданост и внимание, а след това продължи да се грижи за майка си по време на продължителното й боледуване по такъв начин, че спечели възхищението на всички, които я познават. След това се завърна да живее в дома на моя чичо, където всички я обичаме. Беше много привързана към загиналото дете и се отнасяше към него като най-нежна майка. Що се отнася до мен самата, заявявам без колебание, че въпреки всички представени улики твърдо вярвам в нейната пълна невинност. Тя нямаше никакви мотиви за подобна постъпка, а що се отнася до дрънкулката, на която се крепи главното доказателство, аз охотно бих й я дала — ако бе ме помолила за нея, — толкова я ценя и уважавам.

Простата и убедителна реч на Елизабет предизвика одобрителен шепот в залата; той обаче се отнасяше за нейната великодушна намеса и съвсем не бе от полза за бедната Жюстин, срещу която общественото негодуване се обърна с още по-голяма сила, приемайки я вече и за черна неблагодарница. Самата тя плачеше, като слушаше думите на Елизабет, но нищо не продума. А аз по време на цялото следствие изпитвах нечовешки мъки. Вярвах в нейната невинност, знаех, че е невинна. Нима демонът, убил брат ми (в това не се съмнявах нито за миг), е удължил адското си забавление, обричайки на смърт и позор една невинна? Не можех да понасям ужаса на положението си и като видях, че общественото мнение и изразът по лицата на съдиите вече бяха осъдили злочестата ми жертва, а избягах отчаян от залата. Страдах повече от обвиняемата — нея я крепеше съзнанието за собствената й невинност, докато моята гръд бе разкъсвана от страшни, угризения, които не ми даваха покой.

Нощта изкарах в същите терзания. На сутринта се отправих към съда с пресъхнали устни и гърло. Не смеех да задам фаталния въпрос, обаче ме познаха и чиновникът се досети за причината на моето посещение. Да, гласуването вече се състояло — всички бюлетини били черни и Жюстин била осъдена на смърт.

Не мога да ви опиша какво усетих в този момент. Чувството на ужас ми бе познато от преди и аз се опитах да ви го обрисувам с подходящи думи, но никакви слова не са в състояние да предадат вледеняващото отчаяние, което ме скова. Чиновникът, с когото разговарях, добави, че Жюстин вече си признала вината.

— Това потвърждение — каза той — едва ли беше нужно за едно такова ясно дело, но все пак се радвам — никой от нашите съдии не обича да осъжда въз основа на косвени улики, дори когато са крайно убедителни.

Тази новина бе странна и неочаквана, какво ли можеше да означава? Нима очите ме бяха измамили? Дали наистина не бях луд, за какъвто биха ме сметнали всички, ако им разкриех кого в същност подозирах? Побързах да се върна у дома и Елизабет нетърпеливо ме попита какво съм научил.

— Братовчедке — отговорих аз, — всичко е решено по начина, който ти очакваше — съдиите са предпочели да пострадат по-скоро десет невинни, отколкото един виновен да бъде помилван. Тя обаче сама е признала.

Това бе жесток удар за бедната Елизабет, която твърде много се бе уповавала на невинността на Жюстин.

— Уви — каза тя, — как ще повярвам отново в човешката доброта? Жюстин, която обичах и уважавах като родна сестра, как е могла да се преструва на невинно усмихната единствено за да ни измами? Кротките й очи ясно говореха, че не е способна на жестокост или притворство, а ето, че извърши убийство.

Скоро след това ни съобщиха, че бедната жертва е поискала среща с братовчедка ми. Баща ми никак не искаше да я пусне, но каза, че оставя на нея самата да прецени и на чувствата й да решат.

— Да — заяви Елизабет, — ще ида, макар да е виновна. А ти, Виктор, ще ме придружиш, не мога да отида сама.

Мисълта за това посещение ме измъчваше жестоко, ала не можех да откажа.

Влязохме в мрачната килия и видяхме Жюстин седнала върху купчинка слама в ъгъла; ръцете й бяха оковани, главата отпусната върху коленете. Като ни видя, тя стана, а щом останахме сами, се хвърли в краката на Елизабет, ридаейки горчиво. Братовчедка ми също плачеше.

— О, Жюстин — каза тя. — Защо ме лиши от последната утеха? Аз разчитах на твоята невинност и макар да бях безкрайно нещастна, беше ми по-леко, отколкото сега.

— Нима и вие ме мислите за такава злодейка? Нима се присъединявате към моите врагове, за да ме унищожите и заклеймите като убийца? — Риданията й пречеха да говори.

— Стани, бедно мое момиче — каза Елизабет. — Защо си на колене, щом не си виновна? Аз не съм ти враг, вярвах в твоята невинност въпреки всички улики, докато не разбрах, че ти сама си признала. Сега твърдиш, че това е лъжлив слух. Тогава чуй, скъпа Жюстин, нищо няма да разклати вярата ми в теб дори за миг, освен твоето лично признание.

— Аз наистина направих признание, но то е лъжливо. Признах, за да получа опрощение за греховете, но сега тази лъжа ми тежи повече на сърцето от всичките ми останали грехове, взети заедно. Да ми прости господ. От момента, в който ме осъдиха, свещеникът започна да ме преследва и да ме заплашва, докато накрая повярвах, че съм чудовището, което ме изкарваше. Заплаши ме с отлъчване и адски огън, ако продължавам да упорствувам. Скъпа господарке, аз съм тук сама, без никаква подкрепа, всички ме смятат за злодейка, обречена на позор и вечни мъки. Какво можех да направя? В тежък час се съгласих да потвърдя една измама и сега вече съм истински нещастна.

Тя млъкна и заплака, а после продължи:

— С ужас си представих, мила господарке, как ще повярвате, че вашата Жюстин, която благословената ви леля така ценеше и която обичахте, е способна на престъпление, което единствено самият дявол може да извърши. Скъпият ми Уилям. Милото дете. Скоро ще се срещнем на небето и ще бъдем щастливи заедно и това ме теши, макар да съм осъдена на позорна смърт.

— О, Жюстин, прости ми, че за миг се усъмних в теб! Защо си направила признание? Но не се отчайвай, мило дете, не се бой. Аз ще разкажа за твоята невинност и ще я докажа. Ще стопя каменните сърца на враговете ти със сълзи и молби. Ти няма да загинеш. Ти, моята другарка, приятелка и сестра, да свършиш на ешафода? Не! Не бих могла да преживея такава страшна мъка!

Жюстин тъжно поклати глава.

— Не се боя от смъртта — каза тя. — Този страх е вече в миналото. Господ крепи мен, слабата, и ми вдъхва смелост да понеса и най-страшното. Аз напускам един тъжен и несправедлив свят. Но ако вие си спомняте и мислите за мен като за невинно осъдена, то аз ще се примиря със съдбата, която ме очаква. Трябва, скъпа господарке, да се подчиняваме покорно на волята на всевишния.

Докато траеше този разговор, аз се отдръпнах в ъгъла на килията, за да прикрия ужасната болка, която ме разкъсваше. Отчаяние. Какво знаете вие за него? Даже нещастната жертва, която на другия ден щеше да премине страшната граница между живота и смъртта, не изпитваше такава дълбока и горчива агония. Скърцах със зъби и стисках челюсти, а от гърдите ми се изтръгна стон, който излизаше сякаш от самата душа. Жюстин се стресна. Когато видя, че стена аз, тя се приближи и каза:

— Много мило, че ме посетихте, господине. Надявам се, че не ме мислите за виновна?

Нямах сили да й отвърна.

— Не, Жюстин — каза Елизабет. — Той е по-убеден в твоята невинност и от мен. Защото, като чу, че си признала, не повярва на този слух.

— Благодаря от сърце. В тези последни минути изпитвам искрена признателност към онези, които ме мислят с добро. Няма нищо по-ценно от това за клетници като мен. Става ми много по-леко. Ще умра в мир, щом вие, скъпа господарке, и вашият братовчед вярвате, че съм невинна.

Така бедното момиче се опитваше да утеши себе си и другите. И тя действително постигна желаното умиротворение. Ала аз, същинският убиец, усещах в гърдите си как ме гризе неумиращият червей, които не допускаше нито надежда, нито утеха. Елизабет също плачеше и тъжеше, но нейната покруса беше невинна, така както облак скрива луната за миг, но не може да изличи нейното сияние. Болка и отчаяние бяха проникнали в дълбините на сърцето ми и аз горях в свой собствен ад, който нищо не бе в състояние да изгаси. Останахме няколко часа с Жюстин — Елизабет не можеше да се раздели с нея.

— Бих искала — възкликна тя — да умра заедно с теб. Не мога да живея в този свят на страдания.

Жюстин се престори на ободрена, но в същност едва сдържаше сълзите си. Тя прегърна Елизабет и изрече със задавен от чувства глас:

— Сбогом, мила господарке, скъпа Елизабет, любима и единствена приятелко. Да ви благослови и пази господ с всичката си щедрост. Дано това да е последната горест, която ви е съдено да изстрадате. Живейте в щастие и правете хората около себе си щастливи.

На другата сутрин Жюстин се прости с живота. Сърцераздирателното красноречие на Елизабет не разколеба твърдото убеждение на съдиите във вината на невинната жертва. Моите страстни и възмутени уверения не ги трогнаха. И когато чух хладния отговор и безчувствените, коравосърдечни разсъждения на тези мъже, признанието, което бях готов да направя, замръзна на устните ми. Само щях да се самообявя за луд и нямаше да постигна отменяне на присъдата, произнесена срещу моята злочеста жертва. Тя загина на ешафода като убийца.

Макар аз самият да се терзаех, дълбокото и безмълвно страдание на моята Елизабет ме измъчваше не по-малко. То също бе по моя вина. Както и скръбта на баща ми, траурът в неотдавна щастливия ни дом — всичко бе дело на моите трижди проклети ръце. Вие ридаете, нещастници, но това не са последните ви сълзи. Отново ще прозвучи надгробният ви плач и вашите стенания неведнъж още ще се чуят! Франкенщайн, вашият син, близък и до неотдавна многообичан приятел, който би дал за вас и последната си капка кръв, който не желае за себе си никаква радост, ако тя не е отразена и във вашите любими очи, който би искал да ви дари с всички блага и да прекара живота си покорно на вашите услуги — именно той ви кара да проливате безброй сълзи и би бил щастлив, ако можеше да се надява неумолимата съдба да се задоволи с толкова, ако разрухата спре, преди вечният покой да ви избави от тези нечовешки мъки.

Така говореше пророческата ми душа, като гледах, разкъсван от угризения, ужас и отчаяние, как любимите ми хора тъжат над гробовете на Уилям и Жюстин — първите злощастни жертви на моите проклети опити.