Мери Шели
Франкенщайн (28) (Или новият Прометей)

Глава XXIII

Беше осем часът, когато слязохме на брега; известно време се разхождахме и се радвахме на отмиращата светлина, след което се оттеглихме в хотела и се любувахме оттам на прекрасния изглед към езерото, горите и планините, скрити в мрака, но с все още релефни очертания.

Южният вятър утихна, но затова пък западният се надигна разярен. Луната достигна връхната си точка в небето и започна да се спуска; облаците се плъзгаха по нея по-бързи от грабливи птици и закриваха лъчите й, а езерото отразяваше неспокойното небе и развълнуваната му повърхност го правеше да изглежда още по-разтревожено. Внезапно се изсипа проливен дъжд.

През целия ден бях спокоен, но щом нощта разтвори в мрака очертанията на предметите, в мен се надигнаха хиляди страхове. Бях възбуден и напрегнат, дясната ми ръка стискаше пистолета, скрит в пазвата. Всеки звук ме плашеше, но твърдо бях решил да продам живота си скъпо и да не бягам от борбата, докато не изгасне животът ми или този на моя враг. Елизабет наблюдава известно време вълнението ми, запазвайки плахо и боязливо мълчание, но, изглежда, нещо в погледа ми й внуши ужас, защото ме попита разтреперана:

— Какво те тревожи, мили Виктор? От какво се страхуваш?

— О, спокойствие, спокойствие, любов моя! — отговорих аз. — Да мине тази нощ, и всичко ще бъде наред. Но тази нощ е страшна, много страшна.

В такова състояние прекарах един час, но изведнъж си представих колко ужасен ще бъде за жена ми двубоят, който очаквах всеки момент да започне, затова настойчиво я помолих да си легне, твърдо решен самият аз да не лягам, докато не си изясня къде е врагът ми.

Тя се прибра в стаята, а аз продължих известно време да крача напред-назад по коридорите, като изследвах всяко ъгълче, в което би могъл да се скрие противникът ми. Ала не открих никакви следи от него и тъкмо започвах да си мисля, че се е намесила някаква щастлива случайност и му е попречила да изпълни заканата си, когато изведнъж дочух страшен, пронизителен вопъл. Той идваше от стаята на Елизабет. Щом го чух, прозрях истината, ръцете ми се отпуснаха и всяко мускулче на тялото ми се вцепени; усещах как кръвта ми тече по вените и оросява крайниците ми. Това състояние продължи само миг; писъкът се повтори и аз се втурнах към стаята.

Боже мой! Защо не умрях тогава? Защо съм тук и разказвам за гибелта на най-светлата си надежда в най-чистото създание на този свят? Тя лежеше безжизнена и неподвижна, захвърлена напреки на леглото, с увиснала глава, а косата й скриваше наполовина изкривените черти на лицето й. Накъдето и да се обърна, пред очите си виждам винаги едно и също — безкръвните й ръце и отпуснато тяло, захвърлено от убиеца върху брачното ложе. Как можах да остана жив след всичко това? Уви! Животът е упорит и колкото по-малко го желаем, толкова по-силно се вкопчва той в нас. За момент изгубих съзнание и паднах безчувствен на пода.

Когато дойдох на себе си, бях заобиколен от наемателите в хотела; лицата им изразяваха неописуем ужас, но той бе само бледо подобие на чувствата, които ме разкъсваха. Втурнах се към стаята, където лежеше тялото на Елизабет — моята любов, моята съпруга, доскоро още жива, скъпа, така достойна за обич. Позата, в която я намерих, бе различна от тази, в която я оставих; сега лежеше с глава върху ръката си, а лицето и шията й бяха покрити с кърпа; приличаше на заспала. Спуснах се към нея и пламенно я прегърнах, но безжизнената отпуснатост и студенина ми напомниха, че това, което държа в ръцете си, вече не е Елизабет, която толкова обичах и ценях. На шията й ясно се виждаха следите от смъртоносните пръсти на демона и от устата й вече не излизаше дихание.

Наведен над нея в безумно отчаяние, аз случайно погледнах към прозореца. Преди той беше затъмнен, а сега със страх забелязах, че през него проникваше бледата, жълтеникава светлина на луната и осветяваше стаята. Щорите бяха дръпнати и аз съзрях с неописуем ужас до него най-уродливото същество на този свят. Лицето му бе изкривено в грозна усмивка и той сякаш се гавреше с мен, като сочеше с демонския си пръст трупа на жена ми. Аз изтичах до прозореца, извадих пистолета от пазвата си и стрелях; той успя да избегне куршума, скочи от мястото, където стоеше, хукна по-бързо от светкавица и се хвърли в езерото.

Изстрелът събра цяла тълпа в стаята. Посочих накъде изчезна и се спуснахме да го гоним с лодки; хвърляхме и мрежи, но напразна. След няколко часа, загубили всяка надежда, ние се завърнахме и повечето от спътниците ми предполагаха, че всичко е било плод на въображението ми. Като излязохме на брега, те продължиха да оглеждат околностите, разделиха се на групи и тръгнаха в различни посоки да претърсват гората и лозята.

Опитах се да ги придружа и се отдалечих на известно разстояние от хотела, ала ми се виеше свят, краката ми се преплитаха като на пиян и накрая изпаднах в крайно изнемощение; очите ми се замъглиха, а от високата температура усещах кожата си като обгоряла. В това състояние ме внесоха обратно в къщата и ме сложиха да легна; аз почти не съзнавах какво става с мен, погледът ми блуждаеше из стаята, сякаш търсех нещо, което съм изгубил.

След известно време станах и воден от някакъв инстинкт, допълзях до стаята, където лежеше тялото на моята любима. Около леглото й плачеха жени, а аз се надвесих над нея и сълзите ми се смесиха с техните; през цялото това време в главата ми цареше хаос, мислите ми скачаха безразборно и аз объркано разсъждавах за нещастията си и за тяхната причина. Тънех в някакво море от почуда и ужас. Смъртта на Уилям, екзекуцията на Жюстин, убийството на Клервал и накрая на моята жена; даже в този момент не бях сигурен дали останалите ми приятели са в безопасност от злобния демон; може би баща ми се гърчи в смъртоносната му хватка, а Ернест лежи мъртъв в краката му. Тази мисъл ме накара да се разтреперя и ме подтикна към действие. Скочих на крака и реших колкото може по-бързо да се върна в Женева.

Коне не можах да си набавя и се наложи да пътувам по езерото, ала вятърът не беше попътен и дъждът се сипеше на потоци. И все пак едва се развиделяваше и имаше надежда да стигна Женева до падането на нощта. Наех гребци и самият аз седнах зад едно весло, защото физическото усилие винаги е облекчавало душевните ми терзания. Ала този път прекалената мъка и възбуда ме бяха обезсилили; захвърлих греблото, облегнах глава на ръцете си и се отдадох на всички мрачни мисли, които ме споходиха. Вдигнех ли взор, пред очите ми се изпречваха гледки от по-щастливи времена, на които само преди ден се бях любувал в компанията на тази, която сега вече беше сянка и спомен. Дъждът спря за малко и видях рибите, които си играеха във водата по същия начин, както и преди няколко часа; тогава ги наблюдаваше и Елизабет. Няма нищо по-болезнено за човека от рязката и внезапна промяна. Беше ми безразлично дали слънцето грее, или облаци се спускат ниско — вече нищо не можеше да ми изглежда както предния ден. Един изверг бе изтръгнал завинаги от мен всякаква надежда за бъдещо щастие; никой не е бил по-злощастен от мен — такива страшни събития се разиграват само веднъж в историята на човечеството.

Но няма да се спирам подробно на случилото се след това. Повестта ми и без това е изпълнена с ужаси — аз стигнах до тяхната кулминация и всичко, което мога да разкажа оттук нататък, ще ви досади. Знайте само, че близките ми загинаха така един по един; аз останах сам. Силите ми ме напускат и мога само накратко да ви разкажа края на моята страшна история.

Пристигнах в Женева. Баща ми и Ернест бяха още живи, но първият бе смазан от новината, която донесох. Като сега го виждам — прекрасен, почтен старец. Невиждащите му очи блуждаеха, защото бе изгубил най-съкровената си радост — своята Елизабет. Тя бе повече от дъщеря за него, безгранично я обичаше с цялата любов, на която е способен човек към края на живота си, когато вече държи на малко неща и затова още по-силно се вкопчва в това, което има. Проклет, проклет да е извергът, който стовари такива беди върху белите му коси и го обрече да изтлее от мъка! Той не преживя горестите, които ни се насъбраха, жизнените му сили пресъхнаха изведнъж — не можеше да става от леглото и след няколко дни издъхна в ръцете ми.

Какво се случи след това с мен? Не знам; загубих представа за действителността и единственото, което усещах, бе тежест и мрак. Понякога наистина сънувах, че бродя из покрити с цветя поляни и живописни долини с приятелите от детинството — ала се събуждах в някаква тъмница. Следваше пристъп на меланхолия, но постепенно започнах ясно да осъзнавам мъката си и положението, в което бях изпаднал; тогава ме пуснаха на свобода. Оказа се, че ме сметнали за луд и както разбрах, дълги месеци ме държали в единична килия.

Впрочем свободата би била безполезен дар, ако в мен заедно със завръщането на разума не се бе пробудила и жаждата за мъст. Когато си възвърнах спомените за изживяното, започнах да се замислям и над причинителя на всичко това — чудовището, създадено от мен, презрения демон, когото бях пуснал по белия свят за собствена гибел. При мисълта за него ме обземаше безумна ярост и аз желаех, пламенно се молех да попадне в ръцете ми, за да стоваря върху проклетата му глава велика и справедлива мъст.

Ненавистта ми не можеше да се ограничава дълго време с безплодни желания; започнах да обмислям как да се добера до него; за целта около месец след излизането ми от болницата се обърнах към градския съдия по криминални дела и му заявих, че ми е известен убиецът на моите близки, срещу когото предявявам обвинение, и искам от него да употреби всичката си власт, за да бъде заловен.

Съдията ме изслуша внимателно и доброжелателно.

— Бъдете уверен, господине — каза той, — че няма да пожаля труд и усилия, за да арестувам злодея.

— Благодаря — отвърнах аз. — Тогава изслушайте показанията ми. Историята е действително толкова странна, че се страхувам да не би да не ми повярвате; ала в истината, колкото и невероятно да звучи, има нещо, което заставя хората да повярват. Разказът ми е прекалено свързан, за да бъде взет за плод на въображението ми, и нямам никакви причини да ви лъжа.

Всичко това произнесох спокойна и убедително; дълбоко в себе си бях взел решението да преследвам убиеца до смърт, а това уталожи болката и за известно време ме примири с живота. Така че сега му изложих накратко историята, твърдо и ясно, посочвайки точните дати и без нито веднъж да възкликна или изругая.

Отначало съдията се отнесе със съмнение, но постепенно започна да проявява по-голямо внимание и интерес; видях го да потреперва от ужас, а понякога лицето му изразяваше най-живо учудване без сянка на недоверие.

В заключение аз казах:

— Това е съществото, което обвинявам и за чието задавяне и наказание ви моля да упражните всичката си власт. Това е ваш дълг като съдия и аз вярвам и се надявам, че чувствата ви в дадения случай няма да попречат да изпълните задълженията си.

Това обръщение предизвика видима промяна в израза на моя събеседник. Той ме бе изслушал с онова половинчато доверие, с което се слуша разказ за свръхестествени и тайнствени явления; но когато бе призван да действува официално при такива обстоятелства, в него се върна цялата му недоверчивост. Все пак той ми отвърна меко:

— Охотно бих ви оказал всяко съдействие в преследването на престъпника, но както ми го описахте, по всичко личи, че това същество е в състояние да превърне в пух и прах всичките ми усилия. Кой може да преследва животно, способно да прекоси морето от лед, да обитава пещери и бърлоги, където никой човек не би дръзнал да проникне? Освен това изминаха месеци от извършените престъпления и никой не може да предположи накъде се е отправил и кои краища обитава.

— Аз не се съмнявам, че се навърта някъде наблизо; а ако наистина е намерил убежище в Алпите, то може да му се устрои лов като на планинска коза и да се унищожи като див звяр. Но аз чета мислите ви — вие не вярвате на разказа ми и не възнамерявате да преследвате моя враг и да го накажете според провиненията.

Докато казвах това, очите ми мятаха гневни мълнии; съдията се смути.

— Грешите — каза той. — Аз ще направя всичко, което е по силите ми, да заловя чудовището и бъдете уверен, че то ще бъде наказано според престъпленията си. Но съдейки по разказа ви за неговите възможности, страхувам се, че това ще се окаже неосъществимо; така че въпреки всички взети мерки може да ви очаква разочарование.

— Това не може да се случи, но виждам, че е безполезно да ви убеждавам. Моята жажда за мъст не значи нищо за вас; и все пак, макар и да признавам, че това е лошо чувство, то е всепоглъщащата и единствена страст в душата ми. Не мога да изразя с думи яростта си при мисълта, че убиецът, когото създадох, е все още жив. Вие отказвате да задоволите молбата ми; остава ми само едно — аз посвещавам живота и смъртта си на неговото унищожение.

Докато произнасях тези думи, треперех от силна възбуда; в тях имаше безумие и вероятно нещо от надменната суровост, с която, казват, са се отличавали едновремешните мъченици. Ала за женевския съдия, чиято мисъл бе заета с всичко друго, но не и с жертвоготовност и героизъм, такава приповдигнатост бе по-скоро признак на лудост. Той се опита да ме успокои, както дойката успокоява детето, и погледна на разказа ми като на последствие от делириум.

— О, хора! — изкрещях аз. — Колко сте невежи, като се мислите за мъдри! Спрете! Не знаете какво говорите!

Напуснах къщата му ядосан и разстроен и се оттеглих, за да обмисля други начини за действие.