Агата Кристи
Загадъчният мистър Куин (9)

III

— Мила госпожице. Марджъри — започна мистър Сатъртуейт. — Уверявам ви, че и през ум не ми минава да ви се присмивам.

Марджъри Гейл леко се намръщи. Седяха в просторния, удобен хол на Абътс Мийд. Марджъри Гейл беше едро, широкоплещесто момиче. Изобщо не приличаше на майка си, а носеше изцяло чертите на бащиния си род — поколения провинциални благородници, прекарали живота си на седлото. Изглеждаше свежа, уравновесена, истинско олицетворение на здравия разум. Въпреки това мистър Сатъртуейт не забравяше, че всички във фамилията Барън като цяло бяха склонни към психическа нестабилност. Марджъри можеше да е наследила физиката на баща си и в същото време да носи някои психически отклонения от рода си по майчина линия.

— Бих искала — заговори Марджъри — да се отърва от тази дама, Касън. Не вярвам в спиритуализма и не го харесвам. Тя е от онези глупави жени, които се вманиачават на някоя тема до крайност. Постоянно ме тормози да поканим медиум тук.

Мистър Сатъртуейт се изкашля, намести се леко в стола си и после с тон на съдия каза:

— Искам да се уверя, че знам всички факти. Първият… ъъъ… феномен се е появил преди два месеца, както разбирам?

— Горе-долу толкова — съгласи се момичето. — Понякога беше шепот, понякога — доста ясен глас, но винаги казваше едно и също.

— А именно?

— „Върни, онова, което не е твое. Върни онова, което открадна.“ Всеки път светвах лампата, но стаята беше празна и нямаше никой. Накрая толкова се изнервих, че повиках Клейтън, прислужницата на майка ми, да спи на дивана в стаята ми.

— И гласът въпреки това се появява?

— Да, но страшното беше, че Клейтън не го чу.

Мистър Сатъртуейт потъна в размисъл една-две минути.

— Силно ли се чу онази вечер или тихо?

— Беше почти шепот — призна Марджъри. — Ако Клейтън е спяла дълбоко, може и наистина да не го е чула. Посъветва ме да отида на лекар. — Момичето се изсмя горчиво и продължи: — Но от снощи дори Клейтън повярва.

— Какво се случи снощи?

— Тъкмо щях да ви разкажа. Още на никого не съм го казвала. Вчера бях на лов и дълго преследвахме дивеч. Бях смъртно уморена и спах много тежко. Сънувах… ужасен сън… че съм паднала върху някаква желязна ограда и едно от остриетата бавно навлиза в гърлото ми. Събудих се и се оказа истина — някакъв остър предмет притискаше врата ми отстрани и същевременно един глас нашепваше: „Ти открадна онова, което ми принадлежи. Ти ще умреш.“ Изпищях — продължи Марджъри — и размахах ръце във въздуха, но нямаше никой. Клейтън чула вика ми от съседната стая, където спеше и веднага се втурна при мен. Ясно почувствала как нещо се плъзва покрай нея в тъмнината, но твърди, че каквото и да е било то, не е от плът и кръв.

Мистър Сатъртуейт я погледна изпитателно. Момичето беше силно впечатлено и разстроено. От лявата страна на шията й забеляза малко парче пластир. Тя улови посоката на погледа му и кимна.

— Да — каза тя, — не беше въображение, както виждате.

Мистър Сатъртуейт зададе следващия въпрос с почти извинителен тон — толкова мелодраматично му се виждаше подобно предположение.

— Не знаете ли някой… да ви има зъб? — попита той.

— Разбира се, че не — отвърна Марджъри. — Що за идея!

Мистър Сатъртуейт подхвана настъпление по друга линия. — Какви посетители сте имали през последните два месеца? — Нямате предвид само гостите за уикенда, предполагам?

— Марсия Кийн беше с мен през цялото време. Тя е най-добрата ми приятелка и обича конете като мен. Братовчед ми Роли Вавасър също прекарва тук доста време.

Мистър Сатъртуейт кимна. Пожела да се срещне с Клейтън — прислужницата.

— Тя от дълго време е с вас, предполагам? — попита той.

— Откакто се помня — отвърна Марджъри. — Била е камериерка на майка ми и леля Беатрис, когато са били момичета. Мисля, че затова майка ми я е задържала, макар че за себе си има камериерка французойка. Клейтън шие и върши разни дребни неща по домакинството.

Тя го заведе горе и Клейтън дойде при тях. Беше висока, слаба старица с побеляла, гладко сресана коса и изглеждаше като олицетворение на порядъчността.

— Не, сър — отвърна тя на въпросите на мистър Сатъртуейт. — Никога не съм чувала къщата да е обитавана от духове. Честно казано, сър, до снощи си мислех, че всичко това е плод на нейното въображение. Но наистина усетих как нещо се шмугна покрай мен в тъмнината. И, повярвайте ми, сър — не беше от плът и кръв. И после — раната на шията на мис Марджъри. Не си я е направило само, горкото момиче.

Но думите й подсказаха нещо на мистър Сатъртуейт. Възможно ли беше Марджъри сама да си е причинила тази рана? Чувал беше за странни случаи, когато момичета, наглед нормални и уравновесени като Марджъри, са правили най-изумителни неща.

— Скоро ще зарасне — каза Клейтън. — Не е като моята рана. — Тя посочи белега на челото си. — Случи се преди четиридесет години, сър. И още си личи.

— Станало е при потъването на „Уралия“ — вметна Марджъри.

— Една греда я ударила по главата, нали така, Клейтън?

— Да, мис.

— Какво мислите вие, Клейтън? — попита мистър Сатъртуейт. — Какво мислите, че означава това нападение над мис Марджъри?

— Наистина не бих искала да го казвам, сър.

Мистър Сатъртуейт правилно изтълкува думите й като проява на сдържаност на добре обучена прислужница.

— Какво наистина мислите, Клейтън? — повтори той настоятелно.

— Мисля, сър, че нещо много лошо трябва да е било извършено в тази къща и че, докато то не се разкрие, няма да има спокойствие.

Жената говореше сериозно и светлите й сини очи го гледаха твърдо.

Мистър Сатъртуейт слезе долу доста разочарован. Явно, Клейтън поддържаше традиционното обяснение — преследване от духове като наказание за злодеяние, извършено в миналото. Самият мистър Сатъртуейт не се задоволяваше с толкова малко. Феноменът се беше появил едва от два месеца. Едва след като Марсия Кийн и Роли Вавасър се бяха появили тук. Трябваше да проучи тези двамата. Беше възможно цялата работа да е просто груба шега. Но той поклати глава, недоволен от това разрешение. Нещата бяха доста по-зловещи.

Пощата тъкмо беше пристигнала. Марджъри отваряше и четеше писмата си. Изведнъж нададе възклицание.

— Какви глупости ми пише! — извика тя. — Прочетете това. — И подаде писмото на мистър Сатъртуейт.

Беше послание, типично за лейди Странли.

„Скъпа Марджъри — пишеше тя, — толкова съм щастлива, че добрият мистър Сатъртуейт е там при вас. Той е страхотно умен и познава всички видни специалисти по привиденията. Поканете ги и внимателно разследвайте нещата. Сигурна съм, че прекарвате чудесно и много бих искала да съм с вас, но тези дни наистина бях доста болна. В хотелите са толкова небрежни към храната, която поднасят. Докторът казва, че е някакво хранително отравяне. Наистина бях ужасно зле.

Много мило от твоя страна да ми изпратиш онези шоколадови бонбони, скъпа, но наистина нямаше нужда. Нали тук е пълно с всякакви лакомства.

Довиждане, скъпа, и приятно прогонване на семейните духове. Бимбо казва, че чудесно се справям с тениса.

С океани любов:

твоя Барбара.“

— Майка ми винаги иска да я наричам Барбара — обясни Марджъри. — Чиста глупост, мисля аз.

Мистър Сатъртуейт се подсмихва. Осъзна, че твърдият консерватизъм на дъщерята сигурно понякога е доста мъчителен за лейди Странли. Съдържанието на писмото го впечатли с нещо, което очевидно не впечатляваше на Марджъри.

— Изпращали ли сте на майка си шоколадови бонбони? — попита той.

Марджъри поклати глава.

— Не съм. Трябва да е бил някой друг.

Мистър Сатъртуейт изглеждаше угрижен. Две неща му се струваха особено важни. Лейди Странли беше получила като подарък кутия шоколадови бонбони и беше прекарала остър пристъп на отравяне. Явно, тя не свързваше двете неща. А имаше ли връзка? Той самият беше склонен да мисли, че има.

Високо, мургаво момиче излезе от дневната и дойде при тях.

Представиха я на мистър Сатъртуейт като Марсия Кийн. Тя се усмихна на дребния господин мило и добронамерено.

— Дошли сте да хванете домашния призрак на Марджъри? — попита тя с провлачен глас. — Ние всички се забавляваме с този неин призрак. А, ето го и Роли.

Една кола току-що беше спряла пред главния вход. От нея се измъкна висок, светлокос млад мъж с енергична момчешка походка.

— Здравей, Марджъри! — извика той. — Здравей, Марсия! Доведох ви подкрепление. — Той се обърна към двете жени, които тъкмо влизаха в хола. Мистър Сатъртуейт разпозна в първата мисис Касън, за която Марджъри току-що бе говорила.

— Не се сърди, Марджъри, скъпа — подхвана тя, широко усмихната. — Мистър Вавасър каза, че няма нищо против. Наистина идеята беше негова да доведа мисис Лойд. — Тя посочи спътничката си с леко движение на ръката. — Да ви представя мисис Лойд — заяви тя триумфално. — Най-великият медиум, който някога е съществувал.

Мисис Лойд не възрази, само се поклони и остана със скръстени ръце. Беше румена млада жена с най-обикновен вид. Облеклото й не беше модерно, но доста пищно. Носеше огърлица от лунни камъни и няколко пръстена.

Марджъри Гейл, както забеляза мистър Сатъртуейт, не беше много доволна от това нашествие. Тя хвърли сърдит поглед към Роли Вавасър, който сякаш не си даваше сметка за тежестта на прегрешението си.

— Обядът е готов, струва ми се — каза Марджъри.

Чудесно — възкликна мисис Касън. — Ще проведем сеанса веднага след него. Имате ли малко плодове за мисис Лойд? Тя никога не се храни обилно преди сеанс.

Всички се преместиха в трапезарията. Медиумът изяде два банана и една ябълка. Отговаряше предпазливо и кратко на различните любезни забележки, отправяни й от Марджъри от време на време. Точно преди да станат от масата, тя внезапно отметна глава назад и подуши въздуха.

— Има нещо лошо в тази къща. Усещам го.

— Не е ли чудесна? — възкликна мисис Касън тихо и щастливо.

— О! Несъмнено — сухо отвърна мистър Сатъртуейт.

Сеансът беше проведен в библиотеката. Домакинята, както мистър Сатъртуейт забеляза, участваше доста неохотно. Само очевидната радост на гостите й помагаше да понесе изпитанията.

Всичко беше уредено с много грижи от мисис Касън, която, явно, беше добре запозната с тази материя: столовете бяха разположени в кръг, пердетата бяха спуснати и най-сетне медиумът заяви, че е готова да започнат.

— Шест души — произнесе тя, оглеждайки стаята. — Лошо. Трябва да сме нечетно число. Седем е идеално. Получавам най-добри резултати при кръг от седмина.

— Някой от прислугата — предложи Роли и се изправи. — Ще повикам портиера.

— Да извикаме Клейтън — предложи Марджъри.

Мистър Сатъртуейт забеляза леко раздразнение по иначе ведрото лице на Роли Вавасър.

— Защо път Клейтън? — възрази той.

— Ти не я обичаш — бавно произнесе Марджъри.

Роли сви рамене.

— Тя не ме обича — каза той капризно. — Направо ме мрази. — Изчака една-две минути, но Марджъри не отстъпи. — Добре — съгласи се той, — повикайте я.

Кръгът беше оформен.

Настъпи тишина, нарушавана само от обичайните покашляния и поскърцвания на столовете. Скоро се чу поредица от почуквания, а после — гласът, с който медиумът беше осъществил контакт. Бе на червенокож от племето чероки.

— Смелият индианец ви приветства! Добър вечер, дами и господа. Някой тук много иска да говори. Някой тук много иска да изпрати съобщение на млада дама. Тръгвам сега. Дух ще каже каквото дошла да каже.

Пауза. После — нов глас, този път женски, попита тихо:

— Марджъри тук ли е?

Роли Вавасър реши да отговори.

— Да — каза той, тук е. Кой ще — Аз съм Беатрис.

— Беатрис ли? Коя е Беатрис?

За всеобщо раздразнение гласът на индианеца Чероки се чу отново.

— Имам съобщение за всички вас, хора. Живот тук много светъл и красив. Ние всички много работим. Помогнете на онези, които още не са преминали.

Отново тишина. После пак се чу женският глас.

— Говори Беатрис.

— Коя Беатрис?

Беатрис Барън.

Мистър Сатъртуейт се наведе напред. Беше силно развълнуван.

— Беатрис Барън, която се удави с „Уралия“?

— Да, точно така. Спомням си „Уралия“. Имам съобщение… за тази къща: „Върни онова, което не е твое“.

— Не разбирам — безпомощно промълви Марджъри. — Наистина ли сте леля Беатрис?

— Да, аз съм твоята леля.

Разбира се, че е тя — заяви укорително мисис Касън. — Как можеш да си толкова недоверчива? Духовете не обичат това.

И изведнъж на мистър Сатъртуейт му хрумна една много проста проверка. Гласът му потрепери, докато говореше.

— Спомняте ли си мистър Ботичети? — попита той.

Изведнъж се чу изблик на смях.

— Горкият стар Боатсъпсети. Разбира се.

Мистър Сатъртуейт остана вцепенен. Изпитанието беше успешно. Ставаше дума за случка от преди повече от четиридесет години, когато той и сестрите Барън бяха заедно на един морски курорт. Един техен познат млад италианец, беше излязъл в морето с лодка и се беше обърнал. Беатрис.

Барън шеговито го нарече Боатсъпсети. Изглеждаше невъзможно някой друг в стаята да знае за тази случка, освен самия него.

Медиумът се размърда и простена.

— Тя излиза — възкликна мисис Касън. — Страхувам се, че това е всичко, което ще получим от нея днес.

Дневната светлина отново освети стаята, изпълнена с хора, двама, от които бяха доста уплашени.

Мистър Сатъртуейт разбра по пребледнялото лице на Марджъри, че тя е дълбоко разтърсена. Когато се освободиха от мисис Касън и медиума, той проведе поверителен разговор с домакинята си.

— Искам да ви задам един-два въпроса, мис Марджъри. Ако вие и майка ви умрете, кой ще наследи титлата и имуществото?

— Роли Вавасър, предполагам. Майките ни бяха първи братовчедки.

Мистър Сатъртуейт кимна.

— Като че ли често ви навестява тази зима — промълви тихо той. — Моля да извините въпроса ми, но той… привързан ли е към вас?

— Направи ми предложение преди три седмици — тихо отвърна Марджъри. — Отказах му.

— Моля да ме извините, но сгодена ли сте за някой друг?

Видя как лицето й поруменя.

— Да — отговори тя. — Ще се омъжа за Ноел Бартън. Майка ми се смее и казва, че това е абсурдно. За нея изглежда смешно да си сгодена за свещеник. Защо, бих искала да знам! Има свещеници и свещеници! Да видите само как язди Ноел.

— О, сигурен съм в това — отвърна мистър Сатъртуейт. — Несъмнено.

Влезе прислужник с телеграма върху поднос. Марджъри я отвори.

— Майка ми се връща утре — каза тя. — Неприятно. По-добре се чувствам, когато я няма.

Мистър Сатъртуейт не коментира думите на дъщерята. Може би си мислеше, че е права. „В такъв случай — промърмори си той — връщам се в Лондон.“