Агата Кристи
Загадъчният мистър Куин (12)

II

Следващата неделя следобед мистър Сатъртуейт отиде в Кю Гардънс, за да погледа рододендроните. Много отдавна (изключително отдавна, както му се струваше) беше ходил в Кю Гардънс с една млада дама, за да види камбанките. Мистър Сатъртуейт много внимателно беше обмислил предварително това, което щеше да каже, и точните думи, които щеше да използува, за да поиска ръката на младата дама. Тъкмо си ги повтаряше наум, отговаряйки малко разсеяно на забележките й относно камбанките, когато дойде шокът. Младата дама спря да се възхищава на цветята и изведнъж довери на мистър Сатъртуейт (като на истински приятел) любовта си към друг. Мистър Сатъртуейт се отказа от малката реч, която беше подготвил, и трескаво затърси съчувствие и приятелство в най-долното чекмедже на съзнанието си.

Такъв беше романът на мистър Сатъртуейт — доста бледичък, ранновикториански по дух. Но оттогава му беше останала романтичната привързаност към Кю Гардънс и той често ходеше там, за да види камбанките или, ако беше прекарал в чужбина повече време от обикновено, рододендроните. Въздишаше наум, чувствайки се доста сантиментален, и наистина му беше много приятно — по един старомоден и романтичен начин.

Този следобед, докато се разхождаше между чайните рози, разпозна една двойка, седнала до една от малките маси на тревата. Бяха Джилиън Уест и светлокосият мъж. В същия момент и те го познаха. Видя как момичето се изчерви и оживено заговори на спътника си. В следващия момент той се ръкуваше и с двамата по коректния си, малко старомоден начин, и прие плахата покана да пие чай с тях.

Не мога да изразя, сър — започна мистър Бърнс, — колко съм ви благодарен, че сте се погрижили за Джилиън онази вечер. Тя ми разказа всичко.

Да, наистина — потвърди момичето. — Беше толкова мило от ваша страна.

Мистър Сатъртуейт се почувства доволен и заинтригуван от двойката. Тяхната наивност и искреност го трогна. Освен това така той надникваше в свят, който не познаваше много добре. Тези хора бяха от класа, която му бе далечна.

Наглед сдържан, мистър Сатъртуейт можеше да бъде много състрадателен. Много скоро той вече слушаше цялата история на новите си приятели. Отбеляза си, че мистър Бърнс беше станал Чарли, и новината, че двамата са се сгодили не го завари неподготвен.

— Всъщност — заяви мистър Бърнс с пленителна прямота, — решихме го едва днес следобед, нали, Джил?

Бърнс беше чиновник в транспортна фирма. Изкарваше добри пари, имаше и малки спестявания и двамата планираха да се оженят съвсем скоро.

Мистър Сатъртуейт слушаше, кимаше и поздравяваше.

„Обикновен млад мъж — помисли си той, — твърде обикновен. Приятен, прям младеж, който има с какво да се похвали. Има добро мнение за себе си, без да е горделив, симпатичен, без да е красив. В него няма нищо забележително и никога няма да открие Америка. Но момичето го обича…“

На глас каза:

— А мистър Ийстни…

Съзнателно замълча, но беше казал достатъчно, за да предизвика ефект, за който беше подготвен. Лицето на Чарли Бърнс се помрачи, а Джилиън видимо се разстрои. „Нещо повече — каза си мистър Сатъртуейт — Изглежда уплашена.“

— Не ми харесва това — рече тихо тя. Думите й бяха адресирани към мистър Сатъртуейт, сякаш инстинктивно знаеше, че той ще разбере чувството, недостъпно за нейния любим. — Разбирате ли… той направи много за мен. Насърчи ме да се заема с пеене и… и ми помогна. Но през цялото време знаех, че гласът ми не е наистина хубав — не е първокласен. Разбира се, имах ангажименти…

Тя спря.

— Имаше доста неприятности — намеси се Бърнс. — Момичетата имат нужда от някой, който да ги пази. Джилиън имаше доста проблеми, мистър Сатъртуейт. Наистина имаше доста проблеми. Хубава е, както виждате. Е, това често носи грижи на момичетата.

И мистър Сатъртуейт беше дискретно осведомен за различни случки, които Бърнс назова общо думата „проблеми“. Млад мъж, който се беше застрелял, необикновеното поведение на един банкер (при това женен!), агресивен непознат (без съмнение откачен!), необузданите изблици на един възрастен художник. В непринудения тон на Чарлз Бърнс можеше да се проследи низ от насилие и трагедии, които Джилиън Уест бе оставяла навсякъде след себе си.

Според мен — завърши той, — на този мистър Ийстни леко му хлопа дъската. Джилиън щеше да си има неприятности с него, ако не се бях появил аз, за да се погрижа за нея.

Смехът му прозвуча малко нелепо на мистър Сатъртуейт. А на устните на момичето не се появи ответна усмивка. Тя гледаше сериозно мистър Сатъртуейт.

Нямам нищо против Фил — изрече бавно тя. — Знам, че той ме обича, и аз го обичам като приятел, но… но нищо повече. Не знам как ще понесе новината за Чарли. Той… страхувам се, че ще…

Тя замълча, безмълвна пред лицето на неясните опасности, които предусещаше.

Ако мога да ви помогна по някакъв начин — откликна топло мистър Сатъртуейт, — само ми кажете.

Изразът на Чарли Бърнс като че ли съдържаше някакво неясно неодобрение, но Джилиън веднага каза:

— Благодаря.

Мистър Сатъртуейт остави новите си приятели, след като обеща да отиде при Джилиън на чай следващия четвъртък.

В четвъртък мистър Сатъртуейт усета лека тръпка на приятно предчувствие. Помисли си: „Стар съм, но не чак толкова, че да не може да ме впечатли едно лице. Какво лице…“ После поклати глава, предусещайки вълнението, което го очакваше.

Джилиън беше сама. Чарли Бърнс щеше да дойде по-късно. Гостът забеляза, че тя изглежда много по-щастлива, като че ли от раменете й бе паднал тежък товар. И наистина тя прямо си го призна.

Ужасно се страхувах да кажа на Фил за Чарлз. Толкова съм била глупава. Явно, не съм го познавала достатъчно. Беше разстроен, разбира се, но никой не би могъл да се държи по-мило. Наистина беше мил. Вижте какво ми изпрати тази сутрин — сватбен подарък. Не е ли великолепен?

Беше великолепен дар за млад мъж с положението на Филип Ийстни. Четири лампов радиоапарат от последен модел.

И двамата толкова обичаме музиката — обясни момичето. Фил каза, че когато слушам концерт от този апарат, винаги ще мисля по малко за него. И сигурно ще е така. Бяхме толкова добри приятели.

Трябва да се гордеете с приятеля си — каза тихо мистър Сатъртуейт. — Той е приел удара като истински спортсмен.

Джилиън кимна. Изведнъж от очите й бликнаха сълзи.

Помоли ме да направя нещо за него. Тази вечер е годишнината от първата ни среща. Иска да си остана вкъщи и да слушам радиопрограмата. Да не излизам никъде с Чарли. Разбира се, съгласих се и бях трогната. Казах му, че ще мисля за него с благодарност и добри чувства.

Мистър Сатъртуейт кимна, но беше озадачен. Рядко грешеше в преценката си за характерите и смяташе Филип Ийстни за неспособен на такава сантиментална молба. Сигурно младият мъж беше по-обикновен, отколкото му се беше сторило. Джилиън явно намираше идеята напълно в тон с характера на отхвърления й любим. Мистър Сатъртуейт беше малко, съвсем малко… разочарован. Самият той беше сантиментален и го знаеше, но очакваше нещо по-добро от останалия свят. Освен това сантименталността беше характерна за неговата възраст. Нямаше роля в пиесата на модерния свят.

Помоли Джилиън да му изпее нещо и тя се съгласи. Каза й, че има очарователен глас, но всъщност беше съвсем наясно, че определено е второкласен. Ако постигнеше успех в професията, която си беше избрала, той би се дължал на лицето, а не на гласа й.

Не държеше отново да види младия Бърнс, затова стана да си върви. В този момент вниманието му бе привлечено от едно украшение на лавицата над камината, което изпъкваше сред останалите безвкусни предмети като скъпоценност на бунище.

Беше извит съд от тънко зелено стъкло, издължен и грациозен, а на ръба му имаше нещо като гигантски сапунен мехур, стъклено кълбо с преливащи се цветове. Джилиън забеляза, че гостът й бе запленен от съда.

И това е сватбен подарък от Фил. Красиво е, нали? Той работи в някаква фабрика за стъкло.

Прекрасно изделие — каза с възхищение мистър Сатъртуейт. — Стъклодувите от Мурано биха се гордели с него.

Той си тръгна със странно изострен интерес към Филип Ийстни. Изключително интересен млад мъж. И все пак момичето с прекрасното лице предпочиташе Чарли Бърнс. Колко странна и непредвидима беше вселената!

На мистър Сатъртуейт хрумна, че поради забележителната красота на Джилиън Уест, вечерта прекарана с мистър Куин сякаш беше лишена от обичайния заряд. Като правило, всяка среща с този тайнствен човек водеше до някакви странни и непредвидени събития. С надеждата да се натъкне отново на загадъчния си приятел, той се насочи към ресторанта „Арлекино“, където веднъж, в миналите дни, беше срещнал мистър Куин и той му каза, че често наминава там.

Мистър Сатъртуейт обходи „Арлекино“ сепаре по сепаре, оглеждайки се с надежда. Не откри и следа от мургавото, усмихнато лице на мистър Куин. Откри обаче друг. На една малка маса седеше сам Филип Ийстни.

Заведението беше препълнено и мистър Сатъртуейт седна срещу младия мъж. Сега разбираше какво е имал предвид мистър Куин онази вечер в операта. Изведнъж почувства силно вълнение. Като че ли беше въвлечен в неясна плетеница от събития. И той играеше важна роля в тях, макар още да не знаеше точно каква. Разиграваше се драма и мистър Сатъртуейт вземаше участие в нея. Не биваше да пропуска репликата си. Трябваше да каже своите няколко реда в нужния момент.

Седна срещу Филип Ийстни с чувството, че се подчинява на неизбежното. Не беше трудно да започне разговор. Ийстни изглеждаше нетърпелив да говори. Мистър Сатъртуейт, както винаги, беше окуражаващ и съчувстващ слушател. Говориха за войната, за експлозивите, за отровните газове. Ийстни знаеше много неща за последните, тъй като през по-голямата част от войната беше се занимавал с производството им. Мистър Сатъртуейт го намираше наистина интересен.

Ийстни каза, че имало един вид газ, който никога не е бил изпробван. Примирието дошло твърде рано. На него били възлагани големи надежди. Само едно вдишване било смъртоносно. Той се оживяваше все повече, докато говореше.

Установил веднъж контакт, мистър Сатъртуейт внимателно прехвърли разказа върху музиката. Слабото лице на Ийстни светна. Той заговори страстно и разпалено, като истински любител на музиката. Обсъдиха йоашбим и младият мъж показа ентусиазъм. И двамата с мистър Сатъртуейт се съгласиха, че нищо на света не може да надмине един наистина добър тенор. Ийстни като момче беше слушал Карузо и той му беше направил незабравимо впечатление.

Знаете ли, че той е можел да счупи винена чаша с гласа си? — попита той.

Винаги съм мислел, че това е мит — отвърна усмихнато мистър Сатъртуейт.

— Не, това е светата истина. Напълно е възможно. Въпрос на резонанс.

Той потъна в технически детайли. Лицето му порозовя. Очите му заблестяха. Темата като че ли го омагьосваше и мистър Сатъртуейт забеляза, че той познава извънредно задълбочено онова, за което говори. Възрастният мъж осъзна, че пред него стой човек с изключителен ум — ум, който може да бъде наречен почти гениален. Блестящ, хаотичен, още несигурен къде да насочи способностите си, но несъмнено гениален.

Спомни си за Чарли Бърнс и се удиви на Джилиън Уест.

Изведнъж осъзна колко късно е станало и поиска сметката си. Ийстни изглеждаше леко притеснен.

Срамувам се. Така се отплеснах — извини се той. — Но някаква щастлива случайност ви изпрати тук тази вечер. Исках… имах нужда да поговоря с някого.

Той завърши с лек, странен смях. Очите му още пламтяха с някакво потиснато вълнение. И все пак в него имаше нещо много трагично.

За мен беше удоволствие — отвърна мистър Сатъртуейт. — Разговорът ни беше много интересен и полезен за мен.

После направи обичайния си лек, галантен и малко смешен поклон и излезе от ресторанта. Нощта беше топла и, докато вървеше по улицата, си представи нещо много странно. Имаше чувството, че не е сам, че някой върви до него. Напразно си казваше, че си внушава. Усещането се засилваше. Някой вървеше до него по тази тъмна, тиха улица, някой, когото не можеше да види. Не разбра какво точно извика образа на мистър Куин така отчетливо в съзнанието му. Почувства се така, сякаш той върви до него и все пак трябваше само да се озърне, за да се увери, че е сам. Но чувството, че мистър Куин е до него не изчезна, а се появи и още нещо — потискащо чувство за надвиснала опасност. Трябваше да направи нещо и то бързо. Нещо не беше наред и възможността да го оправи бе в неговите ръце.

Усещането беше толкова силно, че мистър Сатъртуейт се отказа да се бори с него. Вместо това затвори очи и се опита да извика образа на мистър Куин в съзнанието си. Само ако можеше да го попита… но веднага осъзна, че тази мисъл е погрешна. Както винаги, щеше да бъде безполезно да се допитва до него за каквото и да било. Щеше да му каже: — „Всички нишки са в ръцете ви“ — или нещо такова.

Нишките. Какви нишки? Той анализира внимателно собствените си чувства и впечатления. На първо място усещането за опасност. Кой бе заплашен?

И изведнъж пред очите му изникна картина — Джилиън Уест, която седи сама и слуша радиото.

Мистър Сатъртуейт хвърли едно пени на минаващо вестникарче и грабна един вестник. Отвори веднага на програмата на Лондонското радио. Тази вечер имаше предаване с йоашбим, забеляза той с интерес. Щеше да пее „Salve Dimora“ от „Фауст“, а после — избрани народни песни. „Песента на овчаря“, „Рибата“, „Малкият елен“ и така нататък.

Мистър Сатъртуейт сгъна вестника. Като знаеше какво слуша Джилиън, сякаш я виждаше по-ясно. Как седи там сама…

Странна беше тази молба на Филип Ийстни. Не беше в стила му, изобщо не беше в стила му. В Ийстни нямаше никаква сантименталност. Той беше човек на силните страсти, може би даже опасен човек…

Отново тази мисъл го стресна. Опасен човек — това означаваше нещо. „Всички нишки са в ръцете ви“. Срещата му Филип Ийстни тази вечер, колко странно. Ийстни бе казал, че е щастлива случайност. Дали беше случайност? Или част от странно заплетения замисъл, който мистър Сатъртуейт на два-три пъти беше доловил?

Върна се мислено назад. Трябваше да има нещо в разговора му с Ийстни, нещо, за което да се хване. Трябваше да има! Защо иначе щеше да изпитва това странно усещане, че трябва да направи нещо и то бързо? За какво говореше той? За пеене, за войната, за Карузо.

Карузо… Мислите на мистър Сатъртуейт се отклониха. Гласът на йоашбим беше почти равен на този на Карузо. Джилиън щеше да седи и да слуша как той звъни — истински и могъщ, как отеква из стаята, как чашите звънят…

Той затаи дъх. Чашите звънят! Карузо, който пее срещу винена чаша и чашата се счупва, йоашбим, който пее в лондонско студио, а в една стая на повече от миля се чува звън на счупено стъкло — не от винена чаша, а от тънко зелено стъкло. Един кристален сапунен мехур се счупва — сапунен мехур, който вероятно не е празен…

И в този момент мистър Сатъртуейт внезапно полудя или поне така би се сторило на околните. Отвори бясно вестника още веднъж, хвърли бърз поглед в обявите за радиопрограмата и после затича с всички сили по тихата улица. На края й откри едва пълзящо такси. Скочи в него, извика някакъв адрес на шофьора и му заяви, че е въпрос на живот и смърт да стигне там бързо. Шофьорът, вземайки го за душевноболен, но богат, — направи всичко възможно.

Мистър Сатъртуейт се облегна назад. В главата му беше бъркотия от откъслечни мисли — полузабравени научни факти от гимназиалните уроци, фрази, които Ийстни беше използувал тази вечер. Резонанс… собствени честоти на трептене… ако външна честота съвпадне със собствената честота… имаше нещо за висящ мост, по който марширували войници и ритъмът на тяхната стъпка съвпада с честотата на люлеене на моста. Ийстни беше проучил темата. Той знаеше. И беше гений.

В 10:45 започваше излъчването на йоашбим. Тъкмо сега. Но беше Фауст. Едва „Песента на овчаря“ — с онзи висок тон след припева щеше… щеше… какво щеше да направи?

Отново му се зави свят. Тонове, полутонове, обертонове. Не знаеше много за тези неща… но Ийстни знаеше. За бога, дано стигне навреме!

Таксито спря. Мистър Сатъртуейт се хвърли навън и затича по каменните стъпала към втория етаж като млад атлет. Вратата на апартамента беше открехната. Той я блъсна и мощният тенор го посрещна. Думите на „Песента на овчаря“ му бяха познати, но не в такава необичайна обстановка. Значи беше пристигнал навреме. Отвори със замах вратата на дневната. Джилиън седеше там, облегната на стола до камината.

„Дъщерята на Байра Миша се жени днес —

за сватбата трябва да бързам.“

Тя сигурно го помисли за луд. Вкопчи се в нея, крещейки нещо нечленоразделно, и наполовина я изтегли, наполовина я извлече навън, докато застанаха на площадката на стълбището.

„За сватбата трябва да бързам —

Я-ха!“

 

Чудесен висок тон, мощен, взет с един замах, с пълно гърло — тон, с който всеки певец би могъл да се гордее. А с него — друг звук: тихият звън на счупено стъкло.

Бездомна котка се шмугна покрай тях в апартамента. Джилиън направи едно движение, но мистър Сатъртуейт я задържа, говорейки несвързано.

— Не, не! Смъртоносно е! Няма миризма, нищо, което да ви предупреди. Едно вдишване е достатъчно. Никой не знае колко смъртоносен може да се окаже. Никога не е било изпитвано нещо подобно.

Повтаряше нещата, които му беше казал Филип Ийстни тази вечер.

Джилиън се взираше неразбиращо в него.