Агата Кристи
Загадъчният мистър Куин (13)

III

Филип Ийстни извади часовника си и го погледна. Беше точно единадесет и половина. През последния три четвърти час той се разхождаше напред-назад по брега на реката. Погледна Темза и се обърна… за да срещне погледа на компаньона си от вечерята.

— Странно — каза той и се изсмя. — Като че ли тази вечер съдбата ни среща един с друг.

— Ако наричате това Съдба — отвърна мистър Сатъртуейт.

Филип Ийстни го погледна по-внимателно и изражението му се промени.

— Какво има? — промълви той.

Мистър Сатъртуейт се насочи право към целта.

— Идвам направо от апартамента на мис Уест.

— И?

Същият глас, същото мъртвешко спокойствие.

— Извадихме оттам… една мъртва котка.

Възцари се тишина. После Ийстни попита:

— Кой сте вие?

Мистър Сатъртуейт говори известно време. Той изреди цялата верига от събития.

— Така че пристигнах навреме — завърши той. След кратка пауза попита много тихо: — Имате ли нещо да кажете?

Очакваше нещо — някакъв изблик, някакво безумно оправдание. Но нищо такова не последва.

— Не — отвърна тихо Филип Ийстни. Обърна се рязко и се отдалечи.

Мистър Сатъртуейт го проследи с поглед, докато мракът го погълна. Против волята си изпитваше странно съчувствие към Ийстни, разбирането на един творец към друг, преклонението на сантименталния човек към истинския влюбен или на простосмъртния към гения.

Най-сетне се опомни и закрачи в посоката, накъдето беше изчезнал Ийстни. Започваше да пада мъгла. Скоро срещна полицай, който го изгледа подозрително.

— Не чухте ли някакъв плясък преди малко? — попита полицаят.

— Не — отвърна мистър Сатъртуейт.

Полицаят гледаше надолу към реката.

— Сигурно поредният самоубиец — изръмжа недоволно той. — Нищо не може да ги спре.

— Предполагам — отвърна мистър Сатъртуейт, — че си имат причини.

— Най-често заради пари — заяви полицаят. — Понякога е заради жена — добави той, готвейки се да се отдалечи. — Невинаги е по тяхна вина, но някои жени причиняват много нещастия.

— Има такива жени — съгласи се тихо мистър Сатъртуейт.

Когато полицаят се отдалечи, той седна на една пейка. Мъглата започна да го обгръща. Замисли се за Елена от Троя и се зачуди дали тя не е била обикновена жена, която природата бе дарила за добро или за зло с прекрасно лице.