Джон Ленокс
Къде е Бог в свят с коронавирус? (7)

Как един християнин трябва да реагира на пандемията? Има няколко различни нива, на които може да се отговори на този въпрос.

Вслушвайте се в съвети

Първо, на съвсем практично ниво, би било разумно да се спазват най-добрите актуални медицински напътствия. Разбира се, възниква проблем, когато тези напътствия са объркани или противоречиви, както се случва да чуваме в разни информационни предавания.

За да се намали разпространението на вируса, беше въведена карантина, особено за най-застрашените хора — по-възрастните и онези с вече съществуващи заболявания, особено на сърцето и на дихателната система. Интересно е, че в древни библейски времена израилтяните също са имали инструкция за карантина, с цел да избегнат разпространението на инфекциозни заболявания. Старозаветната книга Левит предписва седемдневна изолация за някои болести и неограничено дълга за други.^[1]

Такова спазване на медицинските напътствия, разбира се, не е признак за неверие. Бог може да ни запази и да ни изцели, но Той очаква от нас да сме разумни и да използваме всички средства, които ни е дал, включително и медицината. А социалното дистанциране не е израз на егоизъм, а на любов към ближните ни и стремеж да ги предпазим.

Любовта към ближния също означава, че онези, за които рискът е по-малък, имат задължение да посещават (където обстоятелствата и разпоредбите позволяват) по-слабите, да им помагат с пазаруване и с така необходимата компания, дори времето им да е ограничено.

Не губете перспективата

К. С. Луис е написал една възхитителна статия за това, как трябва християните да реагират на съществуването на атомни оръжия. Възпроизвеждам я по-долу, като с цел да я приложа към нашата ситуация съм добавил в квадратни скоби „коронавирус“, „вирус“ или „пандемия“ на съответните места, за да предам идеята (признавам, не особено съвършено, за което се извинявам).

„В известен смисъл ние твърде много мислим за атомната бомба [коронавируса]. Как ще живеем в ядрена епоха [пандемия]? Аз се изкушавам да кажа: е, как — също както бихте живели през шестнадесети век, когато чумата е избухвала в Лондон почти всяка година; или както бихте живели в епохата на викингите, когато всяка нощ биха могли да акостират нападатели от Скандинавия и да ви прережат гърлото; или както всъщност живеете и сега, в епоха на рак, епоха на сифилис, епоха на детски паралич, епоха на въздушни нападения, епоха на железопътни катастрофи, епоха на автомобилни катастрофи.

С други думи, няма какво да преувеличаваме новото в ситуацията. Вярвайте ми, скъпи господине или госпожо, вие и всички, които вие обичате, сте вече осъдени на смърт, далеч преди атомната бомба [коронавирусът] да се е появила. И доста голям процент от нас ще умрат по неприятен начин. Действително ние имахме, и все още имаме, едно много голямо предимство пред нашите предци — обезболяващите средства. Абсолютно нелепо е да хленчим и да ходим наоколо с печални физиономии само защото учените [коронавирусите] са добавили още една вероятност за болезнена и преждевременна смърт към един свят, който вече изобилства от такива вероятности, и в който самата смърт не е никаква вероятност, а сигурност.

Това е първото разсъждение, което трябва да направим. А първото действие, което трябва да предприемем, е да се стегнем. Ако всички ще загинем от атомна бомба [коронавирус], нека тази бомба [вирус], когато дойде, ни свари да вършим разумни и човечни неща — да се молим, да работим, да преподаваме, да четем, да слушаме музика, да къпем децата, да играем тенис, да си говорим с приятели на чаша бира или игра на дартс — а не скупчени като уплашени овце, мислещи само за бомби [вируси]. Те могат да унищожат тялото ни (и един микроб може да го направи), но не е нужно да владеят над ума ни.“

„On Living in an Atomic Age“ в Present Concerns: Journalistic Essays (1948)

Това не е леко четиво, но то ни напомня, че християнската вяра ни дава различна перспектива.

Обичайте ближните си

Трето, ние сме призовани към любов. В началото споменах някои от най-ранните пандемии, за които имаме сведения. Това, което не казах там, е, че имаме и сведения как християнската общност е реагирала на тях. В една скорошна статия със заглавие „Християнството от две хиляди години се занимава с епидемии“ Лаймън Стоун, научен сътрудник към Института за семейни изследвания и съветник в консултантската фирма Демографски проучвания, пише следното:

Историци предполагат, че страшната „Антонинова чума“ от втори век, която може би е убила една четвърт от населението на Римската империя, е довела до разпространението на християнството, тъй като християните се грижели за болните и предлагали духовен модел, според който епидемиите не били дело на гневни и капризни божества, а резултат от увреденото творение, разбунтувало се против един любящ Бог.

По-прочута е обаче „Киприяновата чума“, наречена така по името на един епископ, който ни е оставил в проповедите си ярко описание на тази напаст. Болест, може би сродна с еболата, епидемията на Киприян е предизвикала кризата на римския свят в трети век. Но тя е направила и нещо друго — поставила е началото на експлозивното разрастване на християнството … Проповедите на Киприян призовават християните да не скърбят за жертвите на епидемията (които почиват в небето), а с удвоени усилия да се грижат за живите. Епископ Дионисий описва как християните „без да гледат на опасността … се грижат за болните и снабдяват всяка тяхна нужда.“

foreignpolicy.com/2020/03/13/christianity-epidemics-2000-years-should-i-still-go-to-churchcoronavirus (посетена на 20. март 2020)

Но не само вярващите са отбелязали тази реакция на християните спрямо епидемията. Един век по-късно императорът езичник Юлиан горчиво се оплаква, че „галилеяните“ (т. е. християните) се грижели и за болните езичници. А църковният историк Понтиан записва, че християните внимавали „да се върши добро на всички хора, а не само на домочадието на вярата“.^[2] Социологът и религиозен демограф Родни Старк твърди, че смъртността в градове с християнски общности вероятно е била наполовина по-ниска в сравнение с другите градове.^[3]

Такава самоотвержена грижа за болните се е наблюдавала като нещо обичайно през цялата история. През 1527 г., когато бубонната чума е достигнала германския град Витенберг, Мартин Лутер, основателят на Реформацията, отхвърлил призивите да избяга, за да се спаси. Вместо това той останал и служел на болните. Отказът да се евакуира му струвал живота на дъщеря му Елизабет. Но в резултат на това се появил памфлетът „Трябва ли християните да бягат от чумата“, в който Лутер ясно формулира християнската реакция на епидемията:

„Ние умираме на поста си. Лекарите християни не могат да напуснат болниците си, управителите християни не могат да напуснат областите си, християнските пастори не могат да напуснат паствата си. Чумата не отменя нашите задължения — тя ги превръща в кръстове, на които ние трябва да сме готови да умрем.“

Статията на Стоун завършва със следното заявление:

„Християнският мотив за хигиена и предпазни мерки не е запазване на себе си, а етиката на служене на ближния. Ние желаем да се грижим за засегнатите, което първо и най-важно означава да не заразяваме здравите. Ранните християни са създали първите болници в Европа като хигиенични места, в които да се осигури грижа за болните по време на епидемията, с разбирането, че небрежността, която разпространява нататък заразата, всъщност представлява убийство.“

Нищо от казаното дотук не означава, че ние трябва да пренебрегваме установените правила за забавяне на разпространението на инфекцията и да излагаме себе си (и другите) на ненужен риск, особено когато трябва да се самоизолираме или се намираме в област под карантина. Означава обаче, че трябва да търсим възможности да показваме любов към другите, дори за сметка на собствените си интереси — защото Бог така е възлюбил всички християни в лицето на Своя Син, като е умрял за тях на кръста. Да обичаш ближния си, означава да избегнеш себичното, истерично отношение към храната и основните необходими неща, което води до празни магазини и празни хладилници на съседите ни.

Помнете вечността

Тук ни се отваря прозорец към един аспект на християнското ни наследство, който често се забравя. Християните трябва да мислят за вечността. Ранните християни са живели в несигурен свят, заобиколени от всякакви опасности, а и продължителността на живота тогава е била относително малка. Те са имали сила да живеят жертвоготовно и да допринасят толкова много за добруването на другите, защото са имали жива надежда, която стига отвъд гроба.

К. С. Луис пише за това следните думи, така уместни и днес, както са били, когато са били написани:

„Една книга за страданието, която не казва нищо за рая, оставя встрани почти всичко.

Писанието и традицията обичайно поставят небесните радости на везната срещу земното страдание. И нито едно решение на проблема с болката, което не прави това, не може да се нарече християнско. В днешно време ние много се стесняваме дори да споменем рая. Страх ни е от подигравки за «оня свят». Но «оня свят» или го има, или го няма. Ако го няма, тогава християнството е погрешно, тъй като тази доктрина е вплетена в цялата му тъкан. Ако го има, тогава трябва да се изправим срещу тази истина, както и срещу всяка друга…“

The Problem of Pain (Signature Classics, 2012), стр. 427 (Проблемът болка; Нов Човек, 1995 г.)

Християнският първоапостол Павел не се е срамувал да говори за своите убеждения и надежда за бъдещето:

„Смятам, че страданията на настоящото време не са достойни да се сравнят със славата, която ще се открие в нас … понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещото, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито каквото и да било друго в творението не ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ.“ (Послание към римляните, гл. 8, ст. 18, 38–39)

Това не са думи на философ теоретик, който размишлява спокойно в кабинета си, удобно изтегнат в креслото си. Думите са на човек, видял и преживял най-тежките и груби страни на живота. Павел често е понасял несправедливо бичуване и затвор, случвало се е да го изоставят, понеже са го смятали за мъртъв, а междувременно е страдал от постоянни лишения и трудности.

Понякога и аз, като Павел, се опитвам да си представя какъв ще бъде този славен небесен свят. И у мен се надига един въпрос. Ако завесата, която разделя видимия и невидимия свят, можеше само за миг да се вдигне и ние да видим сегашното състояние на вече починалите — на десетките хиляди невинни вярващи християни, пострадали от чудовищната злина на несправедливи управници, войнолюбци и наркобарони, или загинали от природни бедствия и пандемии — дали не би било възможно, в светлината на всичко, което знаем за Иисус Христос, всички наши притеснения за начина, по който Бог се справя със ситуацията, да се изпарят начаса? Ние все още не сме достигнали този друг свят, но имаме послание от него и информация за него — послание, което този заразен с вирус, тревожен свят отчаяно има нужда да чуе.

Изкачването

Но кой съм аз, да пиша за такива неща? Болезнено съзнавам, че някой, а сигурно и мнозина, които четат това, наскоро са загубили някой любим човек. Може би си мислите: „Какво знае той за тези неща!“ Всичко, което мога да кажа, е че има хора, които знаят много повече от мен за истинското страдание и могат да разберат много по-добре вашата загуба и да ви уверят, че въпреки всичко има надежда. Искам да завърша с цитат от една забележителна книга със заглавие „Аз избирам всичко“, в която Жозан Мос (в Южна Африка) и Майкъл Уенам (във Великобритания) описват своето пътуване през болката. И двамата страдат от смъртоносна невродегенеративна болест и се познават само чрез електронна поща.

Жозан оприличава това пътуване на изкачване на планински връх. Откровено и смело тя пише за това, как Бог я е поддържал:

Аз изкачвам своя връх от около петнадесет години. Повечето от тези години прекарах в базовия лагер в подножието на планината и знаех, че там Бог ме подготвя. Постоянно се страхувах от катеренето нагоре и си мислех, че базовият лагер е моята цел. Не мислех, че мога да стигна до върха, но чрез моята болест Бог ми показа, че не става дума за мен или какво аз мога да направя. Винаги е ставало дума за Него. „Бог е силната ми крепост и води съвършено пътя ми. Прави краката ми като на елените и ме поставя на височините ми.“^[4]

Най-накрая напуснах базовия лагер и започнах изкачването си. Бог беше избрал за мен Еверест. Определено не беше лесно и кракът ми често се подхлъзваше. Често се чувствах уморена и понякога мислех, че не мога да продължа нататък. Някои отсечки от това изкачване са много стръмни и далеч над всичко, което бих могла да постигна, но Той продължава да ми показва Своята власт и сила. И когато съм уморена, Той е тук. „… онези, които чакат Господа, ще подновят силата си, ще се издигат като орли. Ще тичат и няма да отслабнат, ще ходят и няма да се уморят.“^[5]

Моето изкачване почти привършва. Мисля, че съм близо до своя връх. Колкото по-високо се изкачват алпинистите, колкото по-близо стигат до върха, толкова по-трудно става дишането. Кислородът намалява с височината и те страдат от височинна болест. (Според интернет: „Симптомите на лека и умерена височинна болест обикновено са главоболие, задух, безсъние, загуба на апетит, гадене и ускорен пулс.“) С напредването на заболяването всички мускули отслабват, също и мускулите, необходими за дишането. Не ми стига въздух, имам чести главоболия, не мога да спя и често пулсът ми е много ускорен. Но това не ме притеснява, защото знам, че съм почти на върха на своята планина. Сега изкачването става тежко, но трябва да съм упорита. Наградата, която ме очаква, когато завърша изкачването, далеч надхвърля всякакви жертви. Попитайте който и да било алпинист!

Ето ме, стоя и гледам нагоре. Краят се вижда и сърцето ми бие лудешки от възбуда. Очаквам с нетърпение деня, в който ще мога да кажа: „Аз се борих в добрата борба, пътя свърших, вярата опазих.“^[6]

I Choose Everything (Lion Hudson, 2010), стр. 176–178

Две години, след като пише тези думи, Жозан завършва изкачването си (ако използваме нейните собствени думи) и достига върха.

Последното изречение, което цитирах от нейната книга, не са нейни думи, а на апостол Павел. Той добавя също:

„Отсега нататък за мен се пази венецът на правдата, с който Господ, праведният Съдия, ще ме възнагради в онзи Ден; и не само мен, но и всички, които са възлюбили Неговото явяване.“ (Второ писмо до Тимотей, гл. 4, ст. 8)

Един ден Иисус ще се яви. Това ще бъде денят, който Той обещава на Своите ученици още много отдавна:

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои. Чухте как Аз ви казах: Отивам си и ще дойда при вас. Ако Ме любехте, бихте се зарадвали, че казах, че отивам при Отца, защото Отец е по-голям от Мен.“ (Евангелие според Йоан, гл. 14, ст. 27–28)

Той им казва: „Ще дойда при вас.“ А апостол Йоан, който е записал тези думи, по-късно ни обяснява какво ще донесе Иисус със Себе Си в онзи ден — нищо по-малко от едно ново творение.

„И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха и морето го няма вече … и Бог ще обитава с хората, и те ще бъдат Негов народ и Сам Бог ще бъде с тях — техен Бог. Той ще избърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече, няма да има вече нито жалеене, нито писък, нито болка; първото премина.“ (Откровение, гл. 21, ст. 1, 3–4)

Коронавирусът и всички напасти, опустошавали света досега, вече няма да ги има. Венецът (или короната) на правдата ще се даде на всички, които обичат Господ Иисус Христос. И този венец никога няма да повехне.

Мир по време на пандемия? Само Иисус може да го даде. Въпросът за всички нас е дали ще Му се доверим да го направи.