Джон Ленокс
Къде е Бог в свят с коронавирус? (3)

Във времена на криза това, което търсим, е надежда. В една статия в Ню Йорк Таймс от 10-ти март 2020 г. италианският журналист Матия Ферарези пише следното:

„Светената вода не е дезинфектант и молитвата не е ваксина… Но за вярващите религията е фундаментален източник на духовно изцеление и надежда. Тя е лекарство срещу отчаянието, дава психологическа и емоционална подкрепа, която е съществена за добруването. (Тя също е противоотрова за самотата, която много медицински специалисти посочват като един от най-обезпокоителните здравословни проблеми на нашето време.)

На по-дълбоко ниво религията е абсолютният източник на смисъла на живота за вярващите. Най-основната претенция на всяка религия е да дава смисъл на цялото съществувание, включително — а може би и особено — на обстоятелства, белязани от страдание и изпитания. Ако се отнесете достатъчно сериозно към тази претенция, дори физическото здраве, лишено от по-висша цел, започва да изглежда празно и безсмислено.“

„God vs. Coronavirus“ в The New York Times, 10. март 2020

Когато животът изглежда предсказуем и под контрол, е лесно да отбутваме настрани големите въпроси или да се задоволяваме с опростенчески отговори. Но тъкмо сега животът не е такъв — за никого от нас. Не е изненадващо, че каквато и да е вярата или религиозната ви система, големите въпроси на живота пробиват до повърхността и изискват внимание.

Коронавирусът изправя всички нас пред проблема за болката и страданието. За повечето от нас това е един от най-трудните проблеми на живота. Житейският опит с право ни е направил подозрителни към опростенчески отговори и лесни опити да се справим с него.

И така, тук искам да се опитам да избегна този вид „отговори“ и да размисля заедно с вас, колкото ми е възможно по-искрено, над някои от идеите, които са ми помагали да се боря с тези трудни въпроси, и то тъкмо сега, когато коронавирусът започна да променя всичко.

Катедрали в развалини

С право можете да запитате защо ни е още една книга по темата за страданието, след като вече има достатъчно такива. Отговорът е, че повечето от тези книги се съсредоточават върху проблема за моралното зло. Вместо това настоящата книжка разглежда това, което се нарича проблем на „природното зло“. Иначе казано, моят фокус е върху увредената природа — коронавируса, но и принципно всички болести и природни бедствия като земетресения и цунамита.

Болката и страданието идват от два различни източника. Първо, има страдание, което е следствие от природни бедствия и болести, за които хората не са (пряко) отговорни — земетресения, цунамита, рак и коронавирус. Това води до проблема за болката или, както често го наричат, проблема за природното зло. Самият термин е малко неудачен, тъй като думата „зло“ има морален привкус, а нито земетресенията, нито вирусите са морални агенти.

Второ, има страдание, за което хората са пряко отговорни — омраза, терор, насилие, малтретиране, убийства. Това води до проблема за моралното зло.

Катедралата Крайстчърч в Нова Зеландия, катедралата Ковънтри в Англия и Фрауенкирхе в Дрезден, Германия, са ярки и вълнуващи символи на тези два проблема. Тези три разрушени църковни сгради носят следите на две неща. От една страна, те свидетелстват за красотата и елегантността, която някога са имали. От друга страна, те са белязани от дълбоките рани на катастрофата — земетресението в Крайстчърч и бомбардировките в Ковънтри и Дрезден. И така, всяка срината катедрала представя смесена картина на красота и разруха.

Те в един глас ни напомнят, че е много невероятно да има лесни отговори на дълбоките екзистенциални въпроси, които катастрофата повдига. За мнозина в такива времена картината е не само неясна, а направо зловеща. Тези от нас, които стоят настрани от непосредствената болка на другите, рискуват да бъдат недостатъчно чувствителни към тази тежест.

И все пак, между Крайстчърч и Ковънтри има разлика. Катедралата в Крайстчърч рухна вследствие на движение на тектонските плочи. Катедралите в Ковънтри и Дрезден бяха сринати поради война. Някои хора сравняваха земетресението в Крайстчърч с 11-ти септември, защото шокът, в който изпадна нацията, беше подобен. Но има огромна разлика. Разрушаването на кулите-близнаци не беше природно бедствие; то беше морално бедствие. Беше резултат от човешкото зло. А земетресенията са природни, а не морални катастрофи.

Разбира се, понякога моралното и природното зло са свързани. Ситуацията е сложна, защото едното може да доведе до другото. Алчното обезлесяване може да доведе до разрастване на пустините, което пък води до недохранване и болести. В случая с Covid-19 основното предположение е, че вирусът се е прехвърлил от животни на хора в условията на така наречения „мокър пазар“, където се продават диви животни за консумация от хора. В статия със заглавие „Експлоатацията на дивата природа излага всички ни на опасност“ Доминик Джереми, директор на Лондонското зоологическо общество, казва, че

„… животните на тези пазари са хванати в дивата природа, събрани от различни места, транспортирани на далечни разстояния и натъпкани в тесни клетки. Те са изложени на силен стрес и имунната им система е потисната, така че отделят всякакви патогени, които се съдържат в организма им, и същевременно са много по-уязвими на инфекции, с които в естествената си среда не биха се срещнали. Хората, които са в досег с телесни течности на заклани животни, също са изложени на нови патогени, което създава идеалната среда за възникване на нови заболявания.“

independent.co.uk/voices/coronaviruswet-markets-china-wuhan-animaltrafficking-zsl-a9472461.html (посетена на 24. април 2020)

Има също и сведения, че властите в Китай първоначално са укривали съобщенията за нов, потенциално смъртоносен вирус. Във вестник Гардиън от 11-ти март 2020 г. Хелън Дейвидсън съобщава от Хонконг:

„Според официални изявления на китайското правителство за Световната здравна организация първият потвърден случай е бил открит на 8-ми декември. Лекарите, които още в края на декември са се опитали да вдигнат сред колегите си тревога за нова болест, са били порицани. Властите не признаваха публично, че може да има пренасяне от човек на човек, чак до 21-ви януари.“

theguardian.com/world/2020/mar/13/first-covid-19-casehappened-in-november-chinagovernment-records-show-report (посетена на 23. март 2020)

За жалост, д-р Ли Венлианг, офталмологът от Ухан, който беше приветстван като герой в Китай за вдигането на тревогата за коронавируса през декември 2019 г., сам почина едва два месеца по-късно поради заразяване с инфекцията.

Несъмнено още дълго време ще има обвинения, контраобвинения и контра-контраобвинения за реакцията на всяка страна по отношение на коронавируса. Но нищо от това няма да ни помогне да се справим с кризата, нито да знаем как лично да реагираме най-добре.

Как ще реагираме, неизбежно ще зависи в някаква степен от нашата перспектива. Коронавирусът изглежда по един начин за заразена възрастна жена, която блуждае на границата между живота и смъртта в интензивно отделение; по съвсем различен начин — за лекаря, който я лекува; за семейството й, което не може да я посети; или за пастора, които се опитва да й помогне. Друга сериозна грижа за мнозина от нас е дали самите ние сме заразени, или сме били заразени с вируса; дали бихме могли да го предадем, или дори вече сме го предали на някой друг.

Всички ние имаме нужда да осмислим коронавируса по три различни начина — интелектуално, емоционално и духовно. И трите са важни и заедно поставят огромно предизвикателство пред всеки човек.

Всички искаме да имаме интелектуална яснота. Много хора прекарват часове в гледане на новинарски програми и преравят интернет с надеждата да намерят някоя нова информация, която ще им помогне да разберат какво се случва. Обаче интелектуалната информация трудно пробива през пелена от сълзи. Как може човек да намери смисъл — а ако не смисъл, то може би надежда — в ситуации, които са опустошителни и необратими? Дълбоките въпроси се изливат на потоци и може би, когато четете това, за вас те вече са станали река. Защо това се случи на мен — или на тях? Защо те се заразиха и умряха, а аз бях пощаден? Къде да намеря облекчение на физическата и душевната болка? Има ли надежда?

Какво прави дъждът

Човешкият опит и елементарната медицина ни учат, че болката има важна роля в нашия живот. Първо, болката ни предупреждава за опасност. Например, ако доближиш ръката си прекалено близо до огън, нервната система алармира мозъка и чувстваш болка, която те кара да дръпнеш ръката си, за да я предпазиш от нараняване. Така че, не можем да кажем, че всяка болка е лоша.

Второ, известна болка е свързана с физическото ни развитие. Например, ако човек иска да се занимава с атлетика, алпинизъм или доста тежките спортове американски футбол, британско ръгби или бокс, такъв спортен ентусиаст е готов да понесе доста болки, за да напредне и да се усъвършенства.

Трето, на още по-дълбоко ниво, страданието и болката могат да спомогнат за изграждане на характера. Известни са множество примери за устойчивост и твърдост пред лицето на страданието, които оформят много благороден характер. Има истина в думите, които руският писател Достоевски влага в устата на своя герой Разколников — че не може да си представи велик човек, който не е страдал. „Болката и страданието винаги са неизбежни за великия ум и дълбокото сърце.“^[1]

Родителите обикновено разбират това. Те понякога оставят детето си да премине през болезнена опитност, за която от собствения си опит знаят, че в крайна сметка ще му бъде от полза.

Аз не претендирам да имам голям опит в това отношение, но нека за момент си позволя да кажа нещо лично. Преди няколко години силна болка в гърдите ми показа, че нещо не е наред. Откараха ме в болница и там положението изглеждаше толкова сериозно, че трябваше да се сбогувам с жена си. Умелата медицинска намеса ме спаси на косъм от масивен инфаркт, който по всяка вероятност щеше да бъде фатален. В известен смисъл преживях земетресение на сърцето.

Такива опитности не оставят човека непроменен. Лично аз научих доста неща от това. Научих, че съм смъртен, и че съм уязвим. И днес съзнавам, че животът ми беше върнат като скъпоценен дар, който трябва да ценя. Чувството ми за цел и призвание стана много по-остро.

Катастрофи и мирогледи

Почти по същото време, когато щях да умра от инфаркт, сестра ми изгуби своята (току-що) омъжена двадесет и две годишна дъщеря, която почина от злокачествен мозъчен тумор. Ако аз благодаря на Бога за оздравяването, както и правя, какво да кажа на сестра си за Бога? И какво да кажем за Бога, когато стигнем до пандемия като коронавируса, в която не виждаме никакво положително измерение, а само безутешно страдание?

В едно свое писмо К. С. Луис пише нещо, което ще намери отзвук у всеки от нас:

„Толкова трудно е да повярваш, че родилните болки на цялото творение, в които Бог е слязъл да участва, могат да са необходими в процеса на превръщане на ограничени същества (със свободна воля) във… ами, в богове.“^[2]

Collected Letters, Vol. 3, (New York, 2000), стр. 520

Към списъка можем да добавим и коронавируса.

Писмото е писано от бивш атеист, станал християнин на средна възраст и изследвал проблемите на болката, страданието и злото. Двете му книги „Проблемът болка“ и „Наблюдения над скръбта“ илюстрират факта, че нашето отношение към тези дълбоки въпроси се влияе от нашия мироглед. Това е изгражданата в хода на годините рамка, която съдържа мисленето и опита, които всеки от нас натрупва за големите въпроси на живота, смъртта и смисъла на съществуванието. Всички ние имаме такава рамка, независимо дали сме размишлявали много или малко върху нея.

В своята много полезна книга „Вселената до нас“ Джеймс Сайър посочва, че по същество има само три главни семейства мирогледи.^[3]. Първо, теистичният мироглед, поддържан от трите главни религии, които се считат за произхождащи от Авраам — юдаизъм, християнство и ислям. Теизмът учи, че има Бог, който е създал и поддържа света, и който е сътворил човешките същества по Своя образ. (Отбележете, че казах „семейства“ мирогледи. Има решаващи разлики във всяка категория, както ще ви каже всеки юдеин, християнин или мюсюлманин, който се отнася сериозно съм своето свещено писание.)

Вторият подход е диаметрално противоположен на теистичния. Това е атеистичният мироглед, който смята, че тази вселена (или множество вселени) е всичко, което съществува, и няма никакво свръхестествено измерение. Трето, съществува и пантеистичният мироглед, който смесва идеята за Бог и света в едно безличностно единство.

Добре съзнавам, че има и хора, които заемат скептични или агностични позиции. Но никой не е скептик или агностик по отношение на всичко, така че дълбоко в себе си повечето хора спадат към някой от трите вече споменати мирогледа.

Аз също се вмествам в тази картина. Аз си имам мироглед. Християнин съм и затова ще се опитам да обясня защо смятам, че християнството има какво да каже по въпроса за природните бедствия като коронавируса — нещо, което не може да се намери никъде другаде. Може би ще се съгласите с мен, а може би не. Но се надявам, когато завършите тази книга, да разбирате защо християните са способни да говорят уверено за надежда и да имат чувство за мир дори в един свят на несигурност, в който смъртта внезапно надвисва все по-близко.