Джон Ленокс
Къде е Бог в свят с коронавирус? (4)

От вашия мироглед зависи как ще посрещнете бедствия като пандемията от коронавирус, земетресение или цунами. Например, след земетресението в Нова Зеландия през 2011 г. много теисти заявиха вярата си в Бога с думите на Псалм 46:

„Бог ни е убежище и сила,

винаги готова помощ във беди,

затова няма да се уплашим дори и да се

поклати земята,

дори и планините да паднат в морето,

дори да бучат и да се вълнуват водите му,

дори да се тресат планините от

надигането му!“ (ст. 1–3)

Други теисти казват, че пандемиите, земетресенията и цунамитата са пряка присъда от Бога. Всъщност хора от различни религии предположиха това и за земетресението в Крайстчърч, и за цунамито, което удари Япония същата година. Това е доста груба и ненужно оскърбителна за пострадалите позиция.

Свързано с този възглед е едно от фундаменталните вярвания в пантеизма — че хората страдат заради греховете си в минал живот, и че страданието в настоящия им живот им помага да отработят своята карма.^[1] И понеже причинно-следствената верига не може да се разкъса, няма смисъл да се правят усилия за облекчаване на болката им. Това само би забавило процеса на тяхното пречистване. Трудно е да се види как такъв мироглед би предложил някаква надежда за хората, страдащи от коронавирус или каквато и да било друга болест. А за да станат нещата още по-сложни, някои източни философии разглеждат страданието като чиста илюзия.

Според Библията не е вярно, че ако човек страда от тежка болест или нещастие, трябва да заключим че той е виновен, макар и тайно, за някакви тежки грехове. Популярното мислене често пъти е приписвало на Библията такъв възглед. Но цялата книга „Йов“ в Стария Завет е ярък протест срещу тази идея. Самият Бог казва на приятелите на Йов, които смятат, че той е отговорен за страданието си, че грешат.^[2]

Освен това, болката и страданието на Йов са причинени от смесица от природно и морално зло. Семейството на Йов пострадва от две грабителски нападения на савци и халдейци (морално зло) и две природни бедствия — огън и вятър (природно зло). Отново подчертавам, че думата „зло“ не означава, че източникът на страданието е неморален — огънят няма нравственост — а обозначава, че нанесената вреда е нещо зло за потърпевшите.^[3]

Иисус също изрично е отрекъл страданието да е необходимо свързано с лична вина.^[4] Както и в Йов, контекстът е пряко свързан с темите за природното и моралното зло. Историкът Лука, който е написал историческа биография на Иисус (обикновено я наричаме „Евангелие на Лука“ или просто „Лука“), разказва случката:

В същото време присъстваха някои, които известиха на Иисус за галилеяните, чиято кръв Пилат смесил с жертвите им. И Той в отговор им каза: „Мислите ли, че тези галилеяни са били най-грешни от всичките галилеяни, понеже са пострадали така? Казвам ви, не. Но ако не се покаете, всички така ще загинете. Или, мислите ли, че онези осемнадесет души, върху които падна силоамската кула и ги уби, бяха грешници повече от всички хора, които живеят в Ерусалим? Казвам ви, не. Но ако не се покаете, всички така ще загинете.“ (Евангелие според Лука, гл. 13, ст. 1–5)

Когато обърнали вниманието на Иисус към хора, загинали от несправедливо насилие, причинено от властта (морално зло), Той напомнил за други хора, загинали при нещастен случай (природно зло). И после, и за двата случая, Той порицал популярното мнение, че жертвите на тези необичайни случаи са били изключителни грешници, които Бог специално е наказал. Изводът е, че живеем в свят, в който такива неща могат да се случат и действително се случват, но те невинаги са пряко предизвикани от Бога, въпреки че Той владее над всичко.

Не бива обаче да пропускаме заключителната забележка на Иисус в този случай. Тя ни показва, че тук има нещо повече — ако някой е пощаден от бедствие, постигнало други, това не означава, че той е невинен: „Ако не се покаете, всички така ще загинете.“ Тук Иисус говори за факта, че в крайна сметка всички ще умрем и ще се срещнем с Бога — за което трябва да се подготвим. (За това ще размислим по-подробно в пета глава.)

Но при всичко казано досега, несъмнено християнството учи, че макар и не всички бедствия и болести да са Божия присъда (например в случая на Йов), все пак някои са. Един от водачите на ранната християнска църква, апостол Павел, казва на църквата в Коринт, че някои от тях са болни, тъй като Бог ги наказва. Бог искал от тях да се покаят за неморалния си живот.^[5] Но Павел пише това със специалното прозрение на вдъхновен от Божия Дух апостол. Ние нямаме същия авторитет да преценяваме кой бива наказван по такъв начин. Да пази Господ някой да тълкува страданието, причинено от природни бедствия, като наказание от Бога. Но също така да пази Господ някой да твърди, че Бог няма какво да ни каже чрез тази пандемия — и особено на западните общества, които в голяма степен са обърнали гръб на Бога като несъществен за нашата култура.

Защо атеизмът не ви помага

Заслужава си да се отбележи, че някои атеисти вярват в нещо като „съдба“ или „участ“. Това се влага и в израза „така му било писано“.

И като стана дума за атеисти, стигаме до факта, че много хора смятат, че единственото решение на проблема с природните бедствия и катастрофи е да се изостави идеята за Бог и да се прегърне атеизмът. Несъмнено — казват те, — коронавирусът, ракът, цунамитата и земетресенията ни показват, че няма Бог. Трябва да приемем факта, че вселената просто си е такава, безсърдечна и студена, и ни най-малко не я е грижа дали ние живеем или умираме.

Шотландският философ от епохата на Просвещението Дейвид Хюм изтъква проблемите, с които християни като мен трябва да се справят. Ето неговото широко цитирано изказване, позоваващо се на гръцкия философ Епикур от 3-ти в. пр. Хр.:

„Древният въпрос на Епикур все още няма отговор. Дали Бог желае да предотврати злото, но не може? Тогава Той не е всемогъщ. Дали може, но не желае? Тогава е зъл. Дали желае и може? Тогава откъде е злото?“

Dialogues Concerning Natural Religion, част 10 (1779)

Но къде свършва тази атеистична пътека? Още само една крачка има до догматичната атеистична реакция на Ричард Доукинс спрямо реалността на страданието:

„Общата годишна сума страдание в естествения свят надхвърля всяко разумно очакване. Само за минутата, в която пиша това изречение, хиляди животни биват изяждани живи, много други бягат, за да спасяват живота си, скимтят от страх, други биват разяждани отвътре от паразити, хиляди от всякакви видове умират от глад, жажда и болести. Така и трябва да бъде. Ако някога настъпи време на изобилие, самото то автоматично ще доведе до нарастване на популацията, докато се възстанови естественото състояние на глад и мизерия. В една вселена на електрони и себични гени, слепи физически сили и генетична репликация някои хора ще пострадат, други ще имат късмет и вие няма да откриете в това никакъв смисъл, нито пък справедливост. Вселената, която наблюдаваме, има точно тези характеристики, които бихме очаквали, ако в дъното й няма нито замисъл, нито цел, нито зло, нито добро, нищо освен сляпо, безжалостно безразличие. ДНК нито знае, нито я е грижа. ДНК просто съществува. А ние играем по нейната свирка.“

River Out of Eden (Basic Books, 1992), стр. 133

Как един християнин реагира на това? Първото, което можем да кажем, е, че детерминистичната версия на атеизма, която изповядва Доукинс, изглежда изоставя категориите добро и зло и ги заменя със сляпо, безжалостно безразличие в една фаталистична вселена. От отхвърлянето на доброто и злото обаче следва, че всякакво обсъждане дали коронавирусът е нещо добро или лошо, е безсмислено (въпреки че е трудно да си представим, че Доукинс наистина би могъл да вярва това).

Но Доукинс развива един сериозен аргумент, в светлината на който ние трябва да се запитаме дали атеистичната система от вярвания изобщо е смислена реакция на коронавируса. Ако няма Бог, откъде въобще произлизат понятията за добро и зло, които всички ние имаме? Не можем да кажем, че коронавирусът и неговите последици са в някакъв смисъл „лоши“, защото всичко това, включително и загиналите хора, са просто атоми, които се пренареждат.

Достоевски пише: „Ако няма Бог, всичко е позволено.“^[6] За да няма недоразумение, трябва да отбележим, че Достоевски не е смятал, че атеистите не са способни да се държат морално. Това съвсем очевидно не е вярно. В действителност атеистите могат да засрамят доста религиозни хора със своето високоморално поведение, както и често са го правили. Християнският възглед за това е, че всички хора, независимо дали вярват в Бога, са морално отговорни същества, създадени по образа на своя Творец — Бог. Поради това всички хора могат да се държат морално. Достоевски не обвинява атеистите в липса на нравствено съзнание. По-скоро той говори за нещо по-дълбоко — че няма разумна обосновка за понятията добро и зло, ако няма Бог. Изказването на Ричард Доукинс напълно подкрепя това.

Въпреки че тук не разглеждаме основно темата за моралното зло, струва си да отбележим пътьом, че според възгледа на Доукинс терористите и архитектите на геноцида в Камбоджа и Руанда просто са изпълнявали вродената им генетична програма. Както и Сталин, Хитлер и Мао в своите ужасяващи престъпления против човечеството. Ако на вас ви харесва да убивате деца за забавление, това не би ли било (според този възглед) просто да играете по свирката на своята ДНК? Ако е така, то тогава никой от нас не може да се спаси от това, да бъде безусловно зъл. Значи всички можем да се примирим с положението, без да се оплакваме. Всякаква нравственост е безсмислена.

Смятам, че този възглед просто е нежизнеспособен. Самият Ричард Доукинс е свидетелство за това. Неговите аргументи изглежда подкопават обективната реалност на доброто и злото. Но защо тогава изглежда, че той счита 11-ти септември и други извършени по света зверства за лоши?^[7]

Следващото нещо, което трябва да отбележим, е че справедливото възмущение от природното или моралното зло автоматично предполага съществуването на стандарт за „добро“, който е обективно реален и независим от нас, така че ние очакваме и другите да се съгласят с нас в преценката ни, че определени неща са лоши. Този стандарт е „трансцендентен“, което означава, че съществува над нивото на личните мнения. Например всички ние, независимо от мирогледа си, несъмнено не се колебаем да кажем, че коронавирусът е нещо лошо.

Ако обаче няма Бог и следователно няма трансцендентни ценности, как тогава може да има обективен стандарт за добро? Ако в нищо не може да се дефинира добро и зло, цялата идея за моралност изчезва и моралната преценка става абсурдна. Така нареченият „проблем“ за злото — морално или природно — се разтваря в бездънното безразличие на бездушната материя.

Философът Ричард Тейлър също е съгласен с това:

„Съвременната епоха повече или по-малко отхвърля идеята за божествен Законодател, но въпреки това се опитва да запази понятията за морално правилно и неправилно, като не забелязва, че, оставяйки настрани Бога, отменя условията, при които понятията за морално добро и зло имат смисъл … Обаче на образованите хора не е нужно да се казва, че такива въпроси никога не са намирали отговори извън религията.“

Virtue Ethics (New York, 1991), стр. 2–3

Философът от 19-ти в. Фридрих Ницше е виждал по-ясно от всеки друг последствията от изоставянето на библейския морал, залегнал в основата на Западната цивилизация. Той предсказва, че смъртта на Бога ще доведе до дарвиновия императив за изразяване на „волята за власт“ — т. е. че силните трябва да елиминират слабите и ще го направят. Той пише:

„Библейската забрана «не убивай» е просто наивна … Самият живот не признава солидарност, нито пък «равни права» между здравите и загиващите части на един организъм: последните трябва да бъдат изрязани, иначе първите ще загинат.“

The Will to Power (1888), стр. 389

Ницше е презирал християнския морал като робски и е изтъквал, че смъртта на Бога би означавала смъртта на състраданието, милостта и прошката:

„Когато човек изостави християнската вяра, той се лишава от правото на християнска нравственост … Християнската нравственост е императивна, нейният произход е трансцендентен … тя е истинна само ако Бог е истинен — тя стои или пада заедно с вярата в Бога.“

Twilight of the Idols (Penguin, 1990), стр. 80–81

В друга своя книга Ницше задава въпроса: „Защо въобще да има морал, след като природата и историята са а-морални?“^[8] Това е въпросът, с който всеки атеист трябва да се справи.

Проблемът за християнството

Факт е, че нравствеността съществува. Ние от опит знаем, че сме същества с морално съзнание. Дж. Л. Макий, изтъкнат специалист по етика от Оксфорд, пише:

„Етиката съставлява толкова своеобразен сбор от качества и взаимоотношения, че е изключително невероятно те да са възникнали в хода на обичайните събития, без да ги е създал един всемогъщ бог. Следователно, ако съществуват такива обективно присъщи, задължителни ценности, те правят съществуването на един бог по-вероятно, отколкото би било без тях. С това моралът все пак ни дава защитим аргумент за съществуването на бог.“

The Miracle of Theism (Clarendon Press, 1982), стр. 115–116

Самият Макий е бил атеист и е отричал съществуването на абсолютни морални норми. Но несъмнено всички ние сме съгласни, че някои неща, като например измъчването на деца, са грешни — абсолютно грешни. Но ако прегърнем атеизма и се водим последователно от неговата логика, ние се отказваме от възможността да кажем това.

Премахването на Бога от образователната система не премахва болката и страданието. Те си остават същите. Но премахването на Бога премахва нещо друго, а именно, каквато и да било действителна надежда. На този въпрос ще се върнем по-късно.

Но ние все още не сме се занимали сериозно с въпроса, поставен от Дейвид Хюм. Как може коронавирусът да бъде съвместен със съществуването на един любящ Бог?