Лий Бардуго
Падение и подем (6)

Глава 4

Дойдох на себе си задъхана и жадно вдишах влажния въздух на алабастровата стая. Озърнах се гузно. Не трябваше да го правя. Какво научих след всичко това? Само че той е във Великия дворец в привидно добро здраве. Нищожна информация.

И въпреки това не съжалявах. Сега вече знаех какво вижда той, когато ме посещава; какво може да научи или да бъде скрито от него при такава среща. Вече владеех нови умения, които доскоро принадлежаха единствено на него. И това ме радваше. В Малкия дворец тези видения ме ужасяваха; тогава мислех, че губя разсъдъка си, и нещо по-лошо дори; постоянно се чудех какво ще си кажат за мен. Но вече нямаше да е така. Свърши се със срама. Нека сега той усети какво е да бъдеш преследван.

Главоболието тръгна от дясното слепоочие. „Търсех муските на Морозов за теб, Алина.“ Лъжи, предрешени като истина. Искал е да ме направи по-силна само защото е вярвал, че ще може да ме контролира. И все още го вярваше, точно от това се плашех. Тъмнейший нямаше как да знае, че двамата с Мал сме разбрали къде да търсим третата муска, но и не ми се видя особено разтревожен. Дори не спомена жар-птица. Изглеждаше все така самоуверен, твърд, сякаш се чувства съвсем на място в двореца и на престола. „Знам неща за силата, за които ти можеш само да предполагаш.“ Тръснах глава. Дори досега да не съм била заплаха за него, скоро можех да се превърна в такава. Нямаше да го оставя да ме предизвика за битка, докато не съм готова да му дам отпор, какъвто заслужава.

На вратата кратко се почука. Явно беше станало време. Нахлузих отново ботушите и оправих скърпения си златен кафтан. Когато всичко приключи, може да си позволя удоволствието да напъхам това нещо в готварския казан.

Религиозните служби бяха същинско представление. За мен все още беше изпитание да призовавам светлината толкова дълбоко под земята, но някак успях да окъпя стените на Бялата катедрала с ярка светлина, изчерпвайки и последните си сили, затова пък всях благоговение в тълпата, която се люшна със стон. Владим стоеше от дясната ми страна с разтворена риза, за да се вижда белегът от моята длан върху гърдите му. От дясната ми страна Аппарат сладкодумстваше и къде от страх, къде от искрено убеждение се справяше много убедително. Гласът му звънтеше из голямата пещера, провъзгласявайки, че нашата мисия е напътствана от божествено провидение и че аз ще изляза от изпитанията много по-силна отпреди.

Внимателно го изучавах, докато говореше. Изглеждаше по-блед от обикновено и леко запотен, макар и не напълно отрезвял. Питах се дали не сгреших, като го оставих жив; сега обаче не бях водена от заслепяващата ярост, нито ме направляваше силата, затова неговата екзекуция вече не изглеждаше сериозна алтернатива.

Настана тишина. Погледнах надолу към жадните лица на събралите се. В тяхната екзалтация вече се усещаше нещо ново — сигурно защото бяха почувствали, макар и бегло, докъде всъщност се простира истинската ми сила. Или пък защото Аппарат добре си вършеше работата. Сега очакваха аз да кажа нещо. Навремето ме спохождаха такива сънища — че играя в представление, но не съм си научила репликите.

— Аз ще… — Гласът ми се пречупи. Прочистих гърлото си и опитах отново: — Аз ще се завърна по-силна отпреди — изрекох с най-подходящия за една светица глас. — Вие сте моите очи. — Наистина имах нужда от тях, за да наблюдават Аппарат и да се пазят един друг. — Вие сте моите пестници. Вие сте моите мечове.

Тълпата избухна в одобрителни викове. Като един ревнаха в хор: „Санкта Алина! Санкта Алина! Санкта Алина!“.

— Не беше зле — отбеляза Мал, когато се дръпнах от балкона.

— Нали слушам Аппарат близо три месеца. Все нещичко трябва да съм прихванала.

По мое нареждане Аппарат обяви, че ще прекара три дни в усамотение и пост, докато се моли за успеха на нашата мисия. Същото се отнасяше и за свещениците стражи — те щяха да бъдат затворени в архива и охранявани от Солдат Сол.

— Поддържайте силната им вяра — казах на Руби и останалите солдати. Надявах се, че за три дни ще успеем да стигнем достатъчно далеч от Бялата катедрала. Доколкото познавах Аппарат обаче, той сигурно щеше да ги спечели на своя страна още преди вечеря.

— Аз те зная — каза Руби и стисна пръстите ми, когато понечих да тръгна. — Навремето бяхме в един полк. Помниш ли?

В очите й напираха сълзи, а татуировката на бузата й беше толкова черна, че сякаш плуваше във въздуха над кожата.

— Разбира се — отвърнах любезно. Двете с нея никога не сме били приятелки. По онова време Руби се вълнуваше повече от Мал, отколкото от религия. И за нея аз бях почти невидима.

Сега обаче тя се разхълца и притисна устни в кокалчетата на пръстите ми. „Санкта“ — зашепна пламенно. Всеки път, когато решавах, че животът вече няма с какво да ме изненада, той успяваше да го направи.

Щом успях да се освободя от Руби, придърпах Аппарат настрани за един последен разговор на четири очи.

— Знаеш за какво съм тръгнала, попе, и ти е ясно каква сила ще владея, когато се върна. Така че гледай на Солдат Сол и на Максим нищо да не се случи. — Никак не ми се нравеше, че оставям Лечителя сам, но и не бих му заповядала да дойде с нас, защото не знаех с какви опасности ще се сблъскаме горе на повърхността.

— Ние не сме врагове, Санкта Алина — кротко отвърна Аппарат. — Трябва вече да си разбрала, че едно нещо съм желал винаги: да те видя на престола на Равка.

Едва не се усмихнах при тези думи.

— Знам го, попе. На престола и под твоя команда.

Той наклони глава и ме загледа замислено. Фанатичния блясък вече го нямаше в погледа му. Сега изглеждаше просто лукав.

— Не си такава, каквато очаквах — призна.

— Не съм ли светицата, за която се спазари?

— Не толкова светица, колкото царица — отвърна. — Ще се моля за теб, Алина Старков.

Най-странното беше, че му вярвах.

 

 

Двамата с Мал се срещнахме с останалите при Извора на Четя, естествен водоизточник на кръстопътя между четири от главните подземни тунела. Ако Аппарат решеше да прати преследвачи подире ни, от тук нататък трудно щяха да ни хванат дирите. Или поне ние така си мислехме. Оказа се, че не сме включили в сметката тълпата пилигрими, събрала се да ни изпроводи. Те бяха тръгнали подир Гриша още от отделените за тях килии и сега се трупаха около извора.

Всичките бяхме в обичайните пътнически дрехи, а кафтаните ни бяха прибрани в торбите. Размених златните си одежди за тежък балтон, кожена ушанка и успокояващата тежест на револвер, увиснал на хълбока ми. Ако не беше бялата коса, едва ли някой от пилигримите щеше да ме познае.

Сега те посягаха един през друг да докоснат я ръкава, я дланта ми. Някои тикаха в ръцете ни дребни подаръци — единственото пожертвование, което можеха да ни дадат: скрити запаси от хлебчета, станали толкова твърди, че да си счупиш зъбите в тях; полирани камъчета, парчета дантела, стиска солни лилии. И през цялото време със сълзи на очи нареждаха молитви за наше здраве.

Забелязах изненадата на Женя, когато някаква жена наметна раменете й с тъмнозелен шал.

— Не черно — каза тя. — За теб не черно.

Гърлото ми болезнено се сви. Не беше само Аппарат, който ме държеше далеч от тези хора. Аз доброволно се бях изолирала от тях. Не се уповавах на тяхната вяра, а и най-вече се страхувах от надеждата им. Любовта и загрижеността, които се съдържаха в тези дребни жестове, бяха бреме, което не желаех.

Дълго целувах бузи, ръкувах се, давах обещания, които не бях сигурна, че ще мога да изпълня, докато най-накрая поехме на път. В Бялата катедрала бях дошла носена на носилка. Е, поне я напусках на собствените си крака.

Мал вървеше начело. Толя и Тамар завършваха колоната, като от време на време изоставаха далеч назад, за да разузнаят дали някой не ни следи.

Благодарение на достъпа на Давид до архива и вътрешния усет на Мал за посоките на света, двамата някак успяха да начертаят груба карта на лабиринта от тунели. Дори се бяха опитали да определят маршрута до Райевост, но в техните сведения имаше много бели полета. Колкото и точни да бяха чертежите обаче, пак не можехме да сме сигурни на какво точно ще се натъкнем занапред.

След бягството ми от Ос Олта хората на Тъмнейший решили да проникнат в лабиринта от тунели под църквите и светите места на Равка. Когато усилията им се оказали безплодни, започнали да взривяват: затваряли изходите и се опитвали да принудят всеки, потърсил убежище под земята, да излезе на повърхността. Алхимиците на Тъмнейший създали нов вид взривно вещество, което разрушавало постройките и изпълвало подземията с леснозапалим газ. После била достатъчна само една искра от някой Огнетворец, за да се срине цял участък от древните проходи. Това беше една от причините Аппарат да настоява да не напускам Бялата катедрала.

Носеха се слухове за срутвания западно от нас, ето защо Мал ни поведе на север. Не беше най-прекият път, но се надявахме поне да е сигурен.

За мен придвижването през тунелите беше същинско избавление — най-накрая имах някакво занимание след толкова седмици затворен живот. Тялото ми беше още немощно, но за първи път от дълго време насам се чувствах по-силна и крачех напред, без да се оплаквам.

Опитвах да не мисля какво ще стане, ако скривалището за контрабандна стока в Райевост се окаже изоставено. Как щяхме да открием тогава принца, който не искаше да бъде намерен, докато в същото време самите ние се криехме? Ако Николай беше жив, той сигурно ме търсеше или набираше съюзници по всички земи. Засега обаче той знаеше само че съм загинала в битката за Малкия дворец.

Колкото повече се отдалечавахме от Бялата катедрала и нейното необикновено алабастрово сияние, толкова по-тъмни ставаха тунелите. Скоро вече нищо друго не осветяваше пътя, освен люлеещите се фенери. На места проходите бяха толкова тесни, че се налагаше да сваляме торбите от гърба и да се промушваме през процепите в скалите. После без никакъв преход се озовавахме в огромна пещера, където спокойно можеше да пасе цяло хергеле коне.

Мал се оказа прав: придвижването на толкова много хора заедно беше шумно и тромаво. Напредвахме отчайващо бавно в дълга колона, а Зоя, Надя и Адрик бяха пръснати по цялата й дължина — в случай че станеше срутване на тунела, въздухът, призован от Вихротворците, можеше да стигне за дълго време на някой затрупан.

Давид и Женя вечно изоставаха, но май по-скоро той беше виновен за бавния им ход. Най-накрая Толя не издържа и взе огромния денк от хилавите рамене на Давид.

— Какво си помъкнал тук? — изпъшка.

— Три чифта чорапи, чифт панталони, чиста риза. Манерка. Тенекиено канче и чиния. Цилиндрично сметало, хрондометър, един буркан мъзга от смърч, колекцията ми антикорозивни смазки…

— Нали беше казано да се вземе само най-необходимото?

Давид кимна категорично.

— Точно така.

— Само не казвай, че носиш и дневниците на Морозов — намесих се.

— Разбира се, че ги взех.

Завъртях очи. Значи в денка му имаше най-малко петнайсет подвързани с кожа книги.

— Може би ще станат добра разпалка за огъня.

— Тя шегува ли се? — попита Давид угрижено. — Никога не мога да разбера дали се шегува, или не.

Обикновено се шегувах. В повечето случаи. Дълго бях се надявала дневниците да ми подскажат пътя към жар-птица, и най-вече как да използвам муските, за да унищожа Долината. Но те ме пратиха в задънена улица и, ако трябва да бъда честна, даже малко ме плашеха. Багра ме беше предупредила за лудостта на Морозов, но въпреки това пак очаквах да открия някаква мъдрост в неговите трудове. Те обаче се оказаха маниакални брътвежи, записани с почти нечетливи драскулки. Явно гениалността не върви задължително ръка за ръка с красивия почерк.

Най-ранните дневници на Морозов представляваха хроника на неговите експерименти: задраскана формула за течен огън; способи за предотвратяване разлагането на органични вещества; опити за създаване на гришанска стомана; метод за възстановяването на кислорода в кръвта; една безкрайна година, прекарана в търсене на технология за създаване на нечупливо стъкло. Заложбите на Морозов надминаваха многократно способностите на обикновен Фабрикатор и той отлично е съзнавал това. Един от основните постулати в теорията на Гриша бе „сродното сродно привлича“, но Морозов, изглежда, е бил убеден, че ако има начин светът да бъде разложен на еднакви малки частици, тогава всеки Гриша ще може да прави от тях каквото си поиска. „Не сме ли ние всичкото?“ — питаше настоятелно той, подчертавайки думите, за да натърти на всяка една от тях. Тук той беше арогантен и дързък, но въпреки това с ясен ум.

После обаче идваше ред на трудовете му върху муските и дори аз можех да забележа настъпилата промяна. Бележките му ставаха все по-гъсто изписани, все по-разхвърляни. Полетата по страниците бяха изпълнени с диаграми и налудни стрелки, които отпращаха към предишни пасажи. Най-страшни бяха описанията на експерименти с животни и илюстрациите от техните дисекции. От тях ми се гадеше, те ме караха да мисля, че Морозов напълно си е заслужил преждевременната мъченическа смърт. Избивал беше животни и после ги бе връщал към живот — често по няколко пъти, навлизайки все по-дълбоко в мерзост: съзидание, силата на живота отвъд смъртта, опитвайки да създаде муски, които могат да се използват заедно. Това беше забранена сила, но аз също познавах нейната изкусителна мощ и потръпвах при мисълта, че системното й прилагане може да го е довело до лудостта.

Дори Морозов да е бил воден от някаква благородна цел, аз не я съзирах в дневниците му. Затова пък долавях нещо друго в неговите трескави писания, в твърденията му, че сила може да се почерпи отвсякъде и от всичко. Той бе живял много преди създаването на Втора армия. И беше най-могъщият Гриша, когото светът познаваше, но тази сила го бе превърнала в самотен отшелник. Спомнях си думите на Тъмнейший: „Алина, няма други като нас. И никога няма да има“. Може би на Морозов му се е искало да вярва, че дори да няма други като него, рано или късно, те биха могли да се появят, или пък че той ще е способен да създаде още по-могъщи Гриша. А може би аз просто си въобразявах разни неща, виждайки собствената си самота и ненаситност в писанията на Морозов. Оплетеният възел от онова, което знаех, и онова, което желаех, от копнежа ми по жар-птица и от усещането за собствената ми различност така се беше затегнал, че вече нямаше разплитане.

Звукът на течаща вода ме откъсна от тези мисли. Наближавахме подземна река. Мал забави крачка и ме накара да вървя плътно зад него, осветявайки пътя напред. И добре направи, защото наклонът изведнъж стана толкова стръмен, че се блъснах силно в гърба му и едва не го бутнах във водата. На това място бученето на реката беше оглушително, нямаше как да разберем колко е дълбока, защото над бързеите се стелеше влажна мъгла.

Стегнахме въже около кръста на Толя и той се прехвърли на отсрещния бряг, после го върза здраво оттатък, за да можем да преминем и ние един по един, хванати здраво за него. Водата беше леденостудена и стигаше чак до гърдите, а течението едва не ме отнесе, докато пристъпвах, вкопчена във въжето. Харшо трябваше да премине последен. За миг сърцето ми спря от ужас, когато той изгуби опора под краката си и едва не изпусна въжето. Но после пак се показа на повърхността, поемайки жадно въздух, а Онкет, мокра до кости, бясно плюеше вода. Докато се добере до нас, лицето и вратът на Харшо се бяха превърнали в кървава бродерия от тънки драскотини.

След такова изпитание всички жадувахме почивка, но Мал настоя да продължим.

— Цялата съм подгизнала — мърмореше Зоя. — Защо не спрем в тази усойна пещера, вместо да гоним следващата влажна дупка?

Без да спира, Мал посочи с пръст назад към реката.

— Заради това — опита се да надвика той боботенето на падащата вода. — Ако ни преследват, няма да е никак трудно да се промъкнат близо до нас под прикритието на тоя грохот.

Зоя го изгледа намръщено, но въпреки това забърза напред, докато шумът на реката не остана далеч зад нас. Пренощувахме в една варовикова пещера, където не се чуваше нищо, освен тракането на зъбите ни, докато зъзнехме в мокрите си дрехи.

 

 

Цели два дни продължихме така. Придвижвахме се през тунелите, а от време на време се налагаше да се връщаме обратно, защото попадахме в непроходим коридор. Накрая съвсем изгубих представа за посоката, в която се движим, но когато Мал обяви, че сме поели на запад, забелязах как наклонът стана стръмен, извеждайки ни нагоре към повърхността.

Мал ни наложи безмилостно темпо. За да не губим връзка, той и близнаците си подсвирваха откъм двата противоположни края на колоната като знак, че няма някой прекалено изостанал. От време на време Мал изоставаше, за да ни огледа лично.

— Ясно ми е какво целиш — подметнах, когато веднъж пак излезе начело на колоната.

— И какво по-точно?

— Връщаш се назад, щом някой изостане, и завързваш разговор. Ту разпитваш Давид за свойствата на фосфора, ту Надя за нейните лунички…

— Никога не съм питал Надя за луничките й.

— Все за нещо отваряш дума. А после неусетно ускоряваш крачка и така принуждаваш и другия да забърза.

— Това, изглежда, върши по-добра работа, отколкото да ги ръчкам с остен отзад — отвърна той.

— Но не е толкова забавно.

— Ръката, с която ръчках, се умори.

После той отново се изгуби някъде напред. Това беше най-дългият разговор, който проведохме след тръгването от Бялата катедрала.

Останалите обаче явно нямаха проблем с приказките. Тамар се захвана да учи Надя на стари шуански балади. За жалост, паметта й беше ужасна, затова пък брат й помнеше отлично и охотно се зае със задачата. Обикновено сдържаният и необщителен Толя беше способен да рецитира наизуст цели цикли от епически поеми на равкански или шуански — даже когато никой нямаше желание да го слуша.

Въпреки нареждането на Мал да спазваме строго реда си в колоната, Женя често избързваше напред, за да ми се оплаква.

— Всички поеми са за някакъв смел герой Креги — нареждаше тя. — Всичките до една. Той имал кон и ние непрекъснато трябва да слушаме за този кон и за трите различни меча на героя, за цвета на кърпичката, която била вързана на китката му, за всичките клети чудовища, които посякъл, и колко знатен и предан човек е бил. За един пресметлив наемник, какъвто всъщност е, Толя се оказа смущаващо лигаво сантиментален.

Разсмях се и хвърлих бегъл поглед през рамо, макар че не можех да видя кой знае какво.

— На Давид това как му се харесва?

— Той живее в негов си свят. От един час насам непрекъснато дърдори за минерални съединения.

— Накрая двамата с Толя ще се приспят взаимно — недоволно измърмори Зоя.

Тя самата нямаше никакво занимание, с което да убива времето. Макар да бяха Етералки, единственото общо между Вихротворци и Огнетворци беше непреодолимата им страст към споровете. Стиг не искаше Харшо близо до себе си, защото не понасяше котки. Харшо пък непрекъснато се докачаше заради Онкет. Адрик трябваше да е в средата на колоната, но искаше да е по-близо до Зоя. На свой ред Зоя умишлено изоставаше, за да се отърве от него. Накрая започнах да съжалявам, че не прерязах въжето, та всички да се издавят в реката.

Харшо не само ме дразнеше, но и ме караше да се чувствам неспокойна. Имаше гадния навик да стърже с кремъка си по стените на пещерите, пръскайки ситни искри, или пък непрекъснато вадеше от джобовете си парченца твърдо сирене, за да храни Онкет, а после се хилеше, сякаш котката е казала нещо страшно забавно. Когато една сутрин се събудихме, установихме, че се е остригал до голо и само през средата на главата му минава гребен алена коса.

— Какво си направил?! — изпищя Зоя. — Така приличаш на див петел!

Харшо само сви рамене.

— Онкет поиска така.

Понякога обаче се натъквахме на такива чудеса из тунелите, че даже Етералки оставаха без думи. Часове наред около нас се виждаха само сиви скали и покрити с кал варовици, а после пред очите ни се разкриваше съвършено кръгла и гладка бледосиня пещера, сякаш вътрешността на яйце от емайл. Друг път се натъкнахме на поредица от малки пещери, чиито стени блещукаха от вградените в тях най-вероятно истински рубини. Женя ги кръсти Скъпоценното ковчеже и оттогава започнахме да именуваме всички природни чудеса, за да минава по-бързо времето. Прекосихме Овощната градина — пещера, пълна със сталактити и сталагмити, които се съединяваха и образуваха стройни колони. А само ден по-късно попаднахме на Балната зала — дълга пещера от розов кварц с толкова гладък под, че се наложи да пълзим на четири крака, пльосвайки се от време на време по корем. След това дойде ред на зловещата, потънала наполовина във вода, желязна решетка, която нарекохме Ангелски порти. От двете й страни стояха крилати каменни фигури със сведени глави, опрели ръце върху мечове от мрамор. Лебедката работеше и ние минахме безпрепятствено, но не можахме да си обясним нито защо е била поставена на това място, нито от кого.

На четвъртия ден попаднахме на пещерно езеро със съвършено гладка повърхност, което напомняше нощно небе, а в дълбините му проблясваха дребни фосфоресциращи рибки.

Двамата с Мал вървяхме по-напред от останалите. Той потопи ръка във водата, но веднага след това изскимтя и я дръпна обратно.

— Хапят!

— Така ти се пада! — казах. — Я, гледай ти, тъмно езеро, пълно с нещо лъскаво! Чакай да бръкна в него!?

— Явно се услаждам на всички — отвърна той и познатата оперена усмивка пробяга по лицето му като лъч върху вода. После обаче май се осъзна, отново нарами денка и аз усетих, че се кани да избяга от мен.

Не бях сигурна откъде дойдоха думите, които ми се изплъзнаха:

— Ти не си ме провалил, Мал.

Той отри мократа ръка в бедрото си.

— И двамата сме наясно, че е точно така.

— Кой знае още колко време ще пътуваме заедно. Най-накрая ще се наложи да ми проговориш.

— Нали в момента това правя.

— Ето, виждаш ли! Чак толкова ли е страшно?

— Нямаше да е — отвърна той, гледайки ме твърдо, — ако исках само да си приказваме.

Страните ми пламнаха. „А ти не искаш само това“ — казах си. Усетих как се свивам по краищата като лист хартия, поднесен твърде близо до огъня.

— Мал…

— Моят дълг е да те пазя, Алина. Имам нужда да се съсредоточа върху главното. А не бих могъл да го направя, ако… — Той изпусна дълбока въздишка. — Ти си предопределена за нещо повече от някой като мен и аз съм готов да загина, за да ти го осигуря. Само, моля те, не искай от мен да се преструвам, че ми е леко.

И той се гмурна в мрака на следващата пещера.

Загледах се в блещукащото езерце, концентричните кръгове във водата още не бяха изчезнали след мимолетното докосване на Мал. Зад себе си чувах как останалите от групата шумно напредват през пещерите.

— Онкет ме дращи през цялото време — заяви Харшо, когато със спокойна крачка се изравни с мен.

— А? — отвърнах глухо.

— Най-странното в тая работа е, че все пак не бяга.

— Да не си получил някакво прозрение, Харшо?

— Всъщност се чудя дали ако изям достатъчно от тези рибки, и аз няма да започна да светя.

Поклатих глава. Естествено, нямаше как един от последните живи Огнетворци да не е безумец. Присъединих се към останалите и се отправих към следващия тунел.

— Идваш ли, Харшо? — провикнах се през рамо.

В този момент избухна първият взрив.