Лий Бардуго
Падение и подем (19)

Глава 17

На следващата сутрин се събудих и видях, че Мал вече е станал. Оставил ми беше чайник горещ чай върху поднос, отрупан с ябълкови цветчета. Дъждът беше спрял, но стъклените стени на оранжерията бяха замъглени от влага. Изтрих с ръкав малко петно върху стъклото и надзърнах навън към тъмната синева на ранното утро. Между дърветата се прокрадваше сърна с протегната към сладката трева глава.

Бавно се облякох, изпих си чая, помаях се край басейна; фенерите около него отдавна бяха догорели. Само след няколко часа това място можеше да бъде потопено в мрак. Искаше ми се да запомня всяка подробност. Водена от внезапен порив, вдигнах перодръжката, отгърнах последната страница на дневника и написах имената ни.

Алина Старков

Малян Оретцев

Не бях сигурна защо го правя. Просто имах нужда да оставя някаква следа, че сме били тук.

Заварих останалите да си събират багажа в голямата гостна зала. Женя ме причакваше край вратата с моето палто в ръце. Масленозеленият вълнен плат беше току-що изгладен.

— Трябва да си с безупречен вид, когато тръшнеш Тъмнейший.

— Благодаря — казах с усмивка. — Ще се постарая да не го оплескам цялото в кръв.

Тя ме целуна и по двете бузи.

— На добър час. Ще ви чакаме да се върнете.

Хванах я за ръка и пуснах пръстена на Николай в шепата й.

— Ако нещо се обърка, ако не успеем, вземи Давид и Миша и вървете в Ос Кърво. С това ще си осигурите всичко, от което имате нужда.

Тя преглътна мъчително, после силно ме прегърна.

Отвън чакаха Солдат Сол, застанали сковано в строй, с пушки на рамо и бутилки неактивирана лумия на гърба. В светлината на утрото татуираните им лица изглеждаха свирепи. Гриша бяха облечени в прости конопени ризи. Приличаха на обикновени войници.

Харшо беше оставил Онкет свита в скута на Миша, но сега тя стоеше върху перваза на прозореца в голямата гостна, лениво си правеше тоалета и ни наблюдаваше как се събираме. Толя и Тамар бяха заболи иглите със златни слънца на гърдите си. Мал още не се беше разделил с Миша. Усмихна се, като ме видя, и потупа мястото, където би трябвало да бъде забоден неговия отличителен знак — точно над сърцето.

Сърната се беше запиляла някъде. Овощната градина беше пуста, когато преминавахме през нея; ботушите ни оставяха дълбоки следи в рохката пръст. Половин час по-късно вече стояхме на предела на Долината.

Отидох при останалите Етералки: Зоя, Надя, Адрик и Харшо. Редно беше ние първи да влезем в мрака и при това да сме заедно. Вихротворците вдигнаха ръце, призоваха въздушните течения и свалиха атмосферното налягане така, както беше направила Зоя при срутването в тунелите. Ушите ми взеха да пукат, когато спуснаха акустичната завеса. Ако тя не удържеше, двамата с Харшо бяхме готови да призовем светлината и огъня, за да държим волкрите настрана. Построихме се в редица и с отмерени крачки навлязохме в мрака на Долината.

Безморие винаги ми бе изглеждало като края на света. И не беше само заради мрака, а заради чувството на съвършена самота, сякаш светът е изчезнал и си останал единствено ти с хрипливото ти дишане и неравните удари на сърцето.

Щом стъпихме върху мъртвите сиви пясъци и мракът около нас се сгъсти, трябваше да призова цялата си воля, за да не вдигна ръце и да обгърна всички ни в закриляща светлина. Наострих уши за плясък от криле на волкри, за някой от ония ужасяващи нечовешки писъци, но не долавях нито звук, даже шума от нашите стъпки по пясъка. Каквото и да правеха Вихротворците, то вършеше работа. Тишината беше дълбока и непроницаема.

— Ехо! — прошушнах.

— Чуваме те.

Извъртях се рязко. Знаех, че Зоя е някъде към края на редицата, но гласът й звучеше така, сякаш говори в ухото ми.

Продължихме да се движим с равномерна стъпка. Чух прищракване, а после, близо десет минути по-късно, двойно щракане. Изминали бяхме около два километра. По едно време долових далечен плясък на криле над нас и усетих как страхът плъзва по редицата ни като живо същество. Волкрите може и да не ни чуваха, но бяха способни да надушат плячката си от километри. Дали и сега не кръжаха над нас, усетили, че нещо не е наред, че има някой наблизо? Съмнявах се, че трикът на Зоя ще ни осигурява прикритие още дълго време. В този момент като светкавица ме осени мисълта с какво безумно начинание се бяхме заели. Дръзнали бяхме да направим нещо, на което никой досега не се беше решил: влязохме в Долината без светлина.

Продължавахме да вървим. Още две прищраквания малко по-късно и ние спряхме, за да заемем позиции в засада. Забележехме ли сала на Тъмнейший, трябваше да действаме колкото се може по-бързо.

Мислите ми се насочиха към него. Внимателно подръпнах нишката, която ни свързваше. Почувствах как ме разтърси стръвна тръпка. Той беше нетърпелив, готов да отприщи силата на Долината, готов за битка. И аз се чувствах така. Оставих това да откънти обратно чак до него, този прилив на очакване, тази потребност: „Аз идвам за теб“.

Мал и Толя — а може би и всички останали — вярваха, че муските трябва да се съберат заедно, но те не можеха да си представят какво е да владееш мерзост. Това никой друг Гриша не беше способен да проумее, именно то най-силно ме свързваше с Тъмнейший — не нашите две сили, нито тяхната изключителност, нито дори това, че и двамата бяхме един вид отклонение, нещо противоестествено. А познаването на забранения плод и жаждата ни за още.

Минутите отлитаха и нервите ми взеха да се обтягат. Вихротворците едва ли биха могли да поддържат още дълго акустичната завеса. Ами ако Тъмнейший чакаше нощта, за да нападне? „Къде си?“

Отговорът дойде под формата на бледовиолетово сияние, което се носеше към нас от изток.

Две щраквания. Пръснахме се ветрилообразно, както бяхме упражнявали.

Три щраквания. Това беше моят сигнал. Вдигнах ръце и накарах Долината да пламне. В същото време изкривих светлината, принуждавайки я да заобиколи всеки от нашите воини, както водата на поток — заоблен камък по течението.

Какво ли виждаше сега Тъмнейший? Мъртви пясъци, равното мержелеене на сивото небе, разбитите корпуси на отдавна изоставени салове, превръщащи се постепенно в пепел. Това обаче беше всичко. Имаше ни и нас, но ние бяхме невидими. Ние бяхме въздух.

Салът забави ход. Щом наближи, различих черни платна, увенчани с изображението на затъмнено слънце, и необичайния корпус, като че направен от опушено стъкло. Виолетовата светлина на лумия струеше по цялата му дължина — смътна и примигваща в яркото сияние на моята сила.

Вихротворци в сини кафтани стояха край мачтите. Неколцина Огнетворци се бяха подредили край перилата, охранявани от Сърцеразбивачи в червено и въоръжени до зъби опричници в сиво. Това не беше обичайният екипаж на сал, прекосяващ Долината. Явно децата бяха в трюма. Тъмнейший стоеше на носа, заобиколен от орда сенки. Както се случваше при всяка среща с него, първият поглед ми причиняваше истинска физическа болка. Сякаш отново бяхме заедно в нашите видения: той беше по-реален, по-жизнен от всичко друго около него.

Случи се толкова бързо, че едва имах време да го осъзная. Първият изстрел порази един от опричниците на Тъмнейший. Той се преметна през перилата на пясъчния сал. Следващите изстрели се посипаха в бърза последователност подобно първи капки дъжд върху покрива при началото на буря. Гриша и опричници взеха да се свличат един подир друг; на палубата на стъкления сал настана суматоха. Виждах как телата продължават да валят.

Някой извика: „Ответен огън!“, а въздухът се взриви от разтърсващия пукот на пушки; ние обаче бяхме далеч от обхвата им. Ничевие размахаха криле, образувайки широки дъги в търсене на цел. Зацъкаха огнива и оцелелите Огнетворци на сала заразпращаха огнени езици във въздуха. Скрит от погледите, Харшо върна огъня обратно. Чух писъци.

После настана тишина, нарушавана единствено от стенанията и резките команди откъм стъкления сал. Стрелците ни добре си бяха свършили работата. Навсякъде край перилата на сала бе пълно с трупове. Тъмнейший, останал невредим, сочеше към един от Сърцеразбивачите и му заповядваше нещо. Не можех да чуя какво казва, но бях сигурна, че сега ще използва децата.

Озърнах се, проследявайки движението на стрелците и Гриша, защото усещах присъствието им в заревото на светлината.

Едно-единствено изщракване. Вихротворците вдигнаха талази от пясък във въздуха. Откъм сала се разнесоха крясъци, когато Вихротворците на Тъмнейший опитаха да отвърнат на удара.

Ние само това чакахме. Аз и близнаците се втурнахме към пясъчния сал, приближавайки откъм задната му част. Не разполагахме с много време.

— Къде ли са? — прошепна Толя, щом се озовахме на палубата. Странно беше да чувам гласа му, а да не го виждам.

— Сигурно са долу — отвърнах. Салът беше плитък, но въпреки това имаше достатъчно място за трюм.

Запромъквахме се по палубата, като се озъртахме за очертания на люк по нея, внимавайки да не се натъкнем на някой Гриша или на охраната на Тъмнейший. Оцелелите опричници се целеха в пустите пясъци долу. Стояхме толкова близо, че можехме да видим избилата по челата им пот и облещените очи. Постоянно бях нащрек, подскачайки при всеки реален или въображаем шум. Малени — шушнеха те. Призраци. Само Тъмнейший беше запазил невъзмутим вид. Лицето му изглеждаше ведро, докато обхождаше с поглед нанесените от мен щети. В този обсег можех да го нападна, но той все още беше под закрилата на своите воини сенки. Обзе ме тревожно предчувствие, че чака нещо.

Изведнъж един от опричниците се разкрещя: „Залегнете!“.

Всички около нас налягаха по палубата и въздухът избухна от пушечни изстрели.

Още два стъклени сала, натоварени с опричници, се появиха, порейки пясъците към нас. В мига, в който светлината ги докосна, пламнаха с виолетовото сияние на лумия.

— Нали не мислеше, че ще те чакам неподготвен, Алина — провикна се сред надигналия се хаос Тъмнейший. — Трябваше да знаеш, че бих пожертвал цяла флота при такъв залог.

Колкото и салове да беше изпратил обаче, явно само два бяха успели да се промъкнат. Но и те стигаха, за да обърнат хода на събитията. Дочух писъци и стрелба, нашите войници отвърнаха на огъня. Върху пясъка се появи червено петно и аз залитнах при мисълта, че някой от нашите кърви. Можеше да е Владим. Зоя. Мал. Трябваше да ги изведа оттук. Къде ли бяха децата? Опитах се да не губя концентрация. Не можех да позволя светлината да угасне. Нашите също имаха запаси от лумия — достатъчни, за да излязат невредими от Долината. Аз обаче знаех, че няма да избягат. Не и докато не сляза от сала на Тъмнейший.

Запромъквах се между мачтите, оглеждайки се за люк или някакъв отвор по палубата.

Пареща болка прониза рамото ми. Нададох вик и паднах по гръб. Улучили ме бяха.

Лежах просната върху палубата, усещайки как губя власт над светлината. Силуетът на Толя взе да се провижда край мен. Опитах да си възстановя контрола. Той отново изчезна, но забелязах, че оттатък перилата върху пясъка започват да се появяват войници и Гриша. От съседния сал наскачаха опричници, устремявайки се в атака; ничевие също се хвърлиха в битката.

Паниката се надигна в мен. Опитах да се съсредоточа. Не усещах дясната си ръка. Насилих се да дишам. „Стига си пухтяла като див мечок.“ Щом Адрик можеше да призовава с една ръка, значи щях да успея и аз.

Тамар се появи близо до носа, изчезна, после силуетът й пак взе да просветва във въздуха. Ничевое налетя върху нея. Тя изпищя, когато чудовището заби дългите си нокти в гърба й.

Не! Опитах да събера разпилените си мисли, призовавайки удара Сеч, макар че имах само една ръка. Не бях сигурна дали ще успея да поразя ничевое, без да засегна и Тамар, но не можех просто да я гледам как умира.

В този момент друг силует се стрелна отгоре. Измина дълга секунда, преди да осъзная какво виждам: Николай с оголени кучешки зъби и разперени криле.

Той сграбчи в ноктите си същото ничевое, което държеше Тамар, и дръпна рязко главата му назад, принуждавайки го да я пусне. Създанието опита да се изплъзне и взе да се гърчи, но Николай излетя рязко нагоре и го запрати някъде в мрака отвъд светлия кръг. Дочух в далечината да се надигат неистови писъци: волкрите. Воинът сянка повече не се видя.

Николай връхлетя отново, помитайки друго от създанията на Тъмнейший. Сякаш чух смеха му. „Е, щом като съм чудовище, ще стана цар на чудовищата.“

Изхълцах, защото нещо премаза здравата ми ръка на палубата. Тъмнейший се надвеси над мен, ботушът му болезнено мачкаше китката ми.

— Ето къде си била — каза с твърд като диамант, режещ стъкло, глас. — Привет, Алина.

Светлината угасна. Заобиколи ни мрак, прорязван единствено от зловещото потрепване на виолетовите пламъци.

Простенах, когато ботушът на Тъмнейший отново се стовари върху ръката ми.

— Къде са децата? — процедих през зъби.

— Не са тук.

— Какво си им сторил?

— Те са в Крибирск, здрави и невредими. По това време сигурно обядват. — Неговите ничевие кръжаха наоколо, образувайки непробиваем защитен купол, който се роеше и стелеше: криле, закривени нокти, ръце. — Знаех, че е достатъчно само да те заплаша. Наистина ли реши, че мога да изложа на опасност децата на Гриша, когато загубихме толкова много от родителите им?

— Мисля… — Смятах, че е способен на всичко. „Искал е точно в това да повярвам“, осъзнах. Затова ми показа труповете на Боткин и на Ана Куя. Държал е да се убедя, че няма милост.

Тогава си спомних думите му отпреди много време: „Приеми ме за злодей“.

— Знам какво си мислеше и какво открай време е мнението ти за мен. Така е много по-лесно, нали — да се опиваш от съзнанието за собствената си непогрешимост.

— Престъпленията ти не са плод на моята фантазия. — Все още не всичко беше изгубено. Само трябваше да се добера до огнивото в ръкава си. Достатъчна беше една искра. Можеше и двамата да оцелеем, но щеше адски да боли и да спечели време на останалите.

— Къде е момчето? Вече имам своята Призоваваща слънцето. Сега си искам и следотърсача.

Значи, слава на светиите, за него Мал все още беше само следотърсач. Здравата ми ръка се мушна в ръкава, напипа огнивото.

— Няма да позволя да го използваш — казах. — Нито като средство за натиск, нито за друго.

— Твоите предани измират, а ти продължаваш да упорстваш.

Той ме дръпна да се изправя. Две от ничевие се спуснаха да ме закрепят на крака, но огнивото се изплъзна от ръката ми. Тъмнейший разтвори рязко полите на палтото ми, ръцете му се плъзнаха по тялото ми. Сърцето ми падна в петите, когато пръстите му напипаха едната торбичка с гърмящ прах. Той я измъкна от джоба, после бързо откри и втората. Въздъхна.

— Долавям намеренията ти така, както ти предусещаш моите, Алина. Безнадеждната ти решителност, куража ти на мъченица. Сега вече ги разпознавам безпогрешно.

Нишката. Идеята ми хрумна в същия този момент. Шансовете бяха незначителни, но трябваше да опитам.

Тъмнейший подхвърли торбичките с гърмящ прах на едно от ничевие и то полетя, описвайки дъга, преди да изчезне в мрака. Той продължи да ме наблюдава със студените си сиви очи, а шумът от битката постепенно глъхнеше, възпиран от кръжащите около нас воини сенки. Миг по-късно някъде отдалеч се разнесе гръмовно „бум!“.

Тъмнейший поклати глава.

— Изглежда, ще ми трябва цял един живот, докато те пречупя, Алина. Сега обаче смятам сериозно да се заема с това.

После се обърна. А аз нападнах. Макар и държана здраво от ничевие, все пак не бях напълно безпомощна. Извих китки. Виолетовата светлина на лумия се усука около мен. В същия момент дръпнах нишката между нас.

Главата на Тъмнейший се обърна рязко и аз, макар и вече невидима в хватката на ничевие, го гледах втренчено иззад мачтата. Пред него стоеше образ на момиче — здраво и невредимо. То вдигна ръце за удара Сеч. Тъмнейший реагира светкавично, без да се замисли. Всичко се случи за части от секундата, в краткия миг между инстинкта и трезвата мисъл, но и това стигаше. Воините сенки ме пуснаха и се втурнаха да го предпазят. Аз на свой ред се метнах към парапета, прехвърлих се през него и скочих от сала.

Стоварих се върху ранената си ръка и болката ме прониза цялата. Зад гърба ми се разнесе яростният рев на Тъмнейший. Знаех, че съм загубила контрол върху светлината и вече бях видима. Заповядах си да продължа да се движа, да се влача през пясъците, колкото може по-далеч от виолетовата светлина на лумия. Видях воините на слънцето и Гриша да се сражават около осветените салове. Харшо лежеше на земята. Руби кървеше.

Насилих се да се изправя на крака. Виеше ми се свят. Стиснах ранената си ръка и се гмурнах в мрака. Нито виждах, нито имах представа накъде да вървя. Продължих да навлизам все по-навътре в тъмата, опитвайки се да накарам мозъка си да проработи, за да измисли някакъв план. Знаех, че волкрите може да ми се нахвърлят всеки момент, но не можех да рискувам да призова светлината. „Мисли“ — заповядах си само с дъх. Но нищо не ми хрумваше. Гърмящия прах вече го нямаше. Не можех да призова удара Сеч. Ръкавът ми беше подгизнал от кръв и крачките ми постепенно се забавяха. Непременно трябваше да открия някой, който да излекува раната. Налагаше се незабавно да намеря ново решение. Нямаше как да избягам от Тъмнейший като първия път в Долината. Оттогава все бягах.

— Алина.

Рязко се извърнах. Гласът на Мал идваше от мрака. „Дано е слухова илюзия“ — помислих си. Но знаех, че завесата на Вихротворците отдавна се е вдигнала. Как е успял да ме открие? Глупав въпрос. Мал винаги можеше да ме намери.

Изохках, когато сграбчи ранената ми ръка. Въпреки болката и риска призовах слаб лъч светлина. Видях красивото му лице, набраздено от кръв и мръсотия. И ножа в ръката му. Разпознах острието. То беше на Тамар, гришанска направа. Дали му го беше дала точно заради този съдбоносен миг? Или пък той я беше помолил за него?

— Мал, недей. Още не е свършило…

— Напротив, Алина.

Опитах да се дръпна, но той хвана здраво китката ми и острата тръпка на могъща сила разтърси и двама ни, зовяща да прекрача през тези двери. С другата си ръка обви насила пръстите ми около дръжката на ножа. Светлината взе да трепка.

— Не!

— Недей да проваляш всичко точно сега, Алина.

— Моля те…

Над врявата на битката се откъсна агонизиращ вик. Май беше гласът на Зоя.

— Спаси ги, Алина. Не ме оставяй да живея с мисълта, че съм можел да предотвратя всичко това.

— Мал…

— Спаси ги. Само този път ми позволи да ти помогна. — Очите му се впиха в моите. — Сложи край на всичко.

Хватката му стана още по-здрава. „Нашата история няма да има край.“

Така и не разбрах дали алчност, или безкористност ме водеха в този миг. Ръката му ме направляваше, когато вдигнах ножа и го забих в гърдите му.

Инерцията ме тласна напред, залитнах. После се дръпнах, ножът падна от вкопчените ни ръце, кръвта бликна от раната, но той продължаваше да стиска китката ми.

— Мал — изхлипах.

Той се закашля и от устните му рукна кръв. Политна напред. Едва не паднах възнак, когато го притиснах към себе си. Той продължаваше да стиска китката ми така здраво, сякаш искаше да смаже костите ми. Изохка, задавено изгъргори. Тялото му се отпусна върху мен с цялата си тежест, повличайки ме надолу, но пръстите му все още бяха сключени около моята китка, сякаш мереше пулса ми.

Усетих точно в кой момент издъхна.

За миг останах смълчана, без да дишам, после всичко избухна в бял пожар. Грохот изпълни ушите ми, лавина от звук, която разтърси пясъците и накара въздуха да потрепери.

Изкрещях, когато силата нахлу в мен; имах чувството, че горя на клада, че нещо отвътре ме поглъща. Вече бях жива звезда. Аз бях огънят. Аз бях новороденото слънце, призвано да разтърси селенията и да погълне земята.

„Аз съм разрухата.“

Светът потрепери, разтвори се, продъни се върху самия себе си.

После силата се оттегли.

Очите ми се отвориха. Обгръщаше ме непрогледен мрак. Ушите ми звънтяха.

Озовах се паднала на колене. Пръстите ми откриха пипнешком тялото на Мал, просмуканите с кръв гънки на ризата му.

Протегнах ръце, призовавайки светлината. Нищо не се случи. Опитах отново, търсейки силата, но насреща ми имаше единствено пустота. Чух писък над мен. Волкрите стесняваха кръга си. Виждах изригванията от пламъците на Огнетворците; смътните очертания на войниците, вкопчени в схватка във виолетовото сияние на саловете. Отнякъде Толя и Тамар ме викаха по име.

— Мал… — Гърлото ми беше жива рана. Не познах гласа си.

Призовавах отчаяно светлината, както навремето в търбуха на Бялата катедрала, търсейки дори някой мимолетен лъч. Но този път беше различно. Вътре в мен зееше някаква рана — усещах празнина там, където доскоро имаше нещо неделимо и истинско. Не бях просто съкрушена. Бях опустошена.

Вкопчих пръсти в ризата на Мал.

— Помогни ми — изохках.

„Кое е безкрайно? Вселената и човешката алчност.“

Що за урок беше това? Що за извратена шега?! Когато Тъмнейший се е заиграл със силата в самото сърце на сътворението, отплатата за дързостта му е била Долината: място, където неговата мощ беше безсилна; нечестивост, която държеше него и страната му в подчинение вече стотици години. И моето наказание ли щеше да е такова? Дали Морозов наистина е бил безумец, или просто неудачник?

— Помощ! — изпищях.

Толя и Тамар се завтекоха тичешком, Зоя се тътреше подир тях; всички бяха озарени от светлината на лумия. Толя куцукаше. Половината лице на Зоя беше обгорено. Тамар буквално се давеше в собствената си кръв от раните на ничевие. Заковаха се на място, когато разпознаха тялото на Мал.

— Върнете ми го! — изкрещях.

Толя и Тамар паднаха ничком край него, но аз забелязах погледите, които си размениха.

— Алина… — подхвана Тамар.

— Моля ви — хълцах, — върнете ми го.

Тамар отвори устата на Мал, опитвайки да вкара въздух в дробовете му. Толя постави ръка върху гърдите, притискайки раната, докато се опитваше да възстанови биенето на сърцето му.

— Трябва ми повече светлина — каза той.

От гърлото ми се изтръгна задавен кикот. Протегнах ръце, умолявайки светлината и всички светци, живели някога. Никаква полза. Жестът ми беше напразен. Безсмислена пантомима. Оттатък нямаше нищо.

— Нищо не разбирам — проплаках и притиснах лице в Мал. Кожата му вече започваше да изстива.

Багра ме беше предупредила: „Може и да не оцелееш след жертвата, която мерзост поиска от теб“. Но тогава какъв беше смисълът от това жертвоприношение? Мигар сме живели само за да се превърне нашият живот в поука за цената на алчността? Това ли беше истината, която се криеше зад лудостта на Морозов: някакъв вид жестока математика, която взима нашата любов и онова, което сме загубили, и ги приравнява към нищото?

Това беше вече прекалено. Омразата, болката и скръбта взеха превес над мен. Ако силата ми можеше да се възвърне само за миг, щях да изпепеля целия свят.

Тогава го видях — някакво сияние в далечината, ярко острие, което разцепваше мрака.

Още преди да проумея какво става, се появи още нещо — ярка точка, която се превърна в широко разтворено ветрило от лъчи, струящи неудържимо отгоре.

Само на няколко крачки от мен мракът изригна в поток светлина. Щом очите ми свикнаха с яркото сияние, разпознах Владим, зяпнал смаяно светлината, която струеше от дланите му.

Огледах се и видях как из цялата долина един по един те се връщат към живота като звезди, появили се върху здрачаващото се небе: Солдат Сол и опричници, забравили за оръжията, стъписани, благоговеещи, ужасени и окъпани в светлина.

В съзнанието ми отново нахлуха думите на Тъмнейший, изречени на кораба, който пореше ледените води на Костницата: „Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате — влече ви все към посредствеността и малодушието“.

Той е имал отказатся за жена.

Той едва не е загубил своето дете отказатся.

Той се е смятал за единак в целия свят, сам със своята сила.

Чак сега го разбрах. Едва сега виждах какво беше направил. Точно в това се състоеше дарът на трите обединени муски: хилядократно увеличена сила, която обаче не е притежание само на един човек. Колко нови Призоваващи се бяха родили в този момент? Докъде стигаше силата на Морозов?

Около мен разцъфваха каскади и арки от светлина; от това неестествено сияние никнеха ярки градини. Лъчите се срещаха и там, където се пресичаха, мракът се възпламеняваше.

С изчезването на Долината около нас взеха да се носят и писъците на волкрите. Това беше същинско чудо.

Но мен това не ме трогваше. Светците можеха да продължават да творят чудеса. Гриша можеха да продължават да живеят вечно и да раздават поучения. Мал обаче беше мъртъв.

— Как?! — Вдигнах очи. Тъмнейший стоеше зад нас, втрещен пред немислимата гледка на разпадащата се наоколо Долина. — Не може да бъде! Не и без жар-птица… — Той млъкна насред думата, когато погледът му спря върху тялото на Мал. Малко след това зърна кръвта по ръцете ми. — Не може да бъде — повтори.

Даже сега, когато познатият му свят се преобразяваше сред взрив от мълнии светлина, той не проумяваше истинското предназначение на Мал. И никога нямаше да го разбере.

— Що за сила е това? — продължаваше да настоява.

После закрачи горделиво към нас, докато мракът се утаяваше в дланите му, а творенията му кръжаха около него.

Близнаците измъкнаха оръжията си. Без дори да се замисля, вдигнах ръце, призовавайки светлината. Нищо не се случи.

Тъмнейший се облещи. Отпусна ръце. Валмата от мрак се стопиха във въздуха.

— Не — пророни озадачен, клатейки глава. — Не. Това не е… Какво си направила?!

— Хайде — наредих на близнаците.

— Алина…

— Върнете ми го обратно — повторих. Звучах като обезумяла. Знаех го. Те не притежаваха силата на Морозов. Затова пък Мал откриваше зайците и в най-дълбоките дупки. Можеше да посочи съвсем точно накъде е север, дори застанал с главата надолу. Той щеше да намери пътя обратно към мен.

Изправих се със залитане. Тъмнейший се втурна към мен. Ръцете му посегнаха към гърлото ми.

— Не! — прошепна той.

Едва тогава осъзнах, че нашийника го няма. Сведох поглед. Видях го да лежи разбит на парчета край тялото на Мал. Китката ми беше гола; гривната на оковите също се беше строшила.

— Това не е редно — пророни Тъмнейший и аз долових отчаяние в гласа му, новопоявила се и непозната дотогава мъчителна болка. Пръстите му леко се плъзнаха по шията ми, той взе лицето ми в шепи. Не почувствах предишния прилив на сигурност. Не усетих в мен да се надига вълна от светлина, готова да откликне на неговия повик. Сивите му очи потърсиха моите — объркани, едва ли не изплашени. — Ти трябваше да приличаш на мен. Писано беше… Сега си нищо.

Ръцете му паднаха като покосени. Видях как прозрението го озарява. Сега беше съвсем сам. Какъвто е бил винаги.

Забелязах пустотата да нахлува в очите му, усетих как зейналата празнина в него се разширява, превръщайки се в безкрайна пустош. Хладнокръвието му изневери, напусна го студената самоувереност. В яростта си нададе рев.

Разпери широко ръце, призовавайки тъмнината. Ничевие се разпиляха като ято птици, вдигнали се подплашени от стобора. Нахвърлиха се безогледно върху Солдат Сол и на опричниците, посичайки ги поред, душейки лъчите светлина, които струяха от телата им. Знаех, че болката на Тъмнейший няма дъно. Той щеше да продължи да пропада все по-надолу и по-надолу.

Милост. Дали някога съм проумявала какво е това. Наистина ли вярвах, че знам какво е да страдаш? Или да прощаваш? „Милост — помислих си. — За елена, за Тъмнейший, за всички нас.“

Все още бяхме свързани с невидимата нишка и той вероятно усещаше какво се каня да направя. Пръстите ми се извиха в ръкава на палтото, обвивайки острието на ножа с валма от сянка — същия нож, който вдигнах от пясъка още лепкав от кръвта на Мал. Единствената сила, която ми беше останала; единствената, която никога не е била истински моя. Отглас някакъв, посмешище, циркаджийски номер. „Това е нещо, което си взела от него.“

— Не ми трябва да бъда Гриша — прошепнах, — за да притежавам гришанска стомана.

И с едно бързо движение вкарах обвития в мрак нож дълбоко в сърцето на Тъмнейший.

Той издаде тих звук, малко по-силен от въздишка. Сведе поглед към дръжката, която стърчеше от гърдите му, после отново ме погледна. Свъси вежди, направи крачка, олюля се леко. След това изопна рамене.

От устните му се откъсна кратък смях, по брадичката му потече кървава пяна.

— Това ли било?

Краката му се огънаха. Опита да се подпре, за да не падне, но ръката не го удържа и той се свлече по гръб. „Толкова е просто. Сродното сродно привлича.“ Собствената сила на Тъмнейший. Собствената кръв на Морозов.

— Синьо небе — пророни той. Вдигнах очи. И видях в далечината блед проблясък, почти изцяло скрит от черната мъгла на Долината. Волкрите гледаха да са колкото може по-надалеч от него, търсейки някакво укритие. — Алина… — издиша той.

Коленичих край него. Ничевие вече се бяха отказали да нападат. Сега кръжаха шумно над нас, чудейки се какво да правят. Стори ми се, че зърнах Николай сред тях, устремен в полет към синьото петно на хоризонта.

— Алина — повтори Тъмнейший, докато пръстите му търсеха моите. Изненадах се, когато усетих как сълзи пълнят очите ми.

Той посегна и отри с опакото на ръката си мокрите ми бузи. Бледа усмивка мина по окървавените му устни.

— Все някой да жалее за мен. — После отпусна ръка, сякаш беше станала твърде тежка за него. — И никакъв гроб — изохка, а пръстите му стиснаха още по-силно китката ми, — за да няма какво да сквернят.

— Добре — отвърнах. Сълзите ми рукнаха още по-силно. „Така няма да остане никаква следа.“

Той потрепери. Клепачите му се спуснаха над очите.

— За последно — промълви, — кажи пак името ми.

Той беше древно създание, знаех го. Но в този момент приличаше на обикновено момче: бляскаво, дарено с твърде голяма сила, обременено с вечност.

— Александър.

Клепките му изпърхаха и се склопиха.

— Не ме оставяй сам — промълви. После издъхна.

Някакъв звук, подобен на могъщо издихание, се разнесе около нас, развявайки косата ми.

Ничевие се разпиляха, разнесени като пепел на вятъра, оставяйки войниците и Гриша да се взират смаяно в пространството, където доскоро създанията жужаха във въздуха. Чух покъртителен вик и вдигнах поглед тъкмо навреме, за да видя как крилете на Николай изчезват и мракът изтича от него на черни струи, а той полита надолу към сивия пясък. Зоя се завтече към него, опитвайки да забави падането му със силен насрещен въздушен поток.

Знаех, че трябва да се раздвижа. Крайно време беше да предприема нещо. Но явно краката не ме слушаха. Свлякох се между Мал и Тъмнейший, последните от рода Морозов. Куршумената рана на рамото ми кървеше. Докоснах непокритата кожа на шията си. Чувствах се разголена.

Смътно осъзнах, че Гриша на Тъмнейший се оттеглят. Някои от опричниците също си тръгнаха, докато светлината продължаваше да избликва от тях на неовладени тласъци. Нямах представа къде отиват. Може би обратно в Крибирск, за да предупредят другарите си за гибелта на техния господар. Или просто бягаха. Не ме беше грижа.

Дочух как Толя и Тамар си шепнат нещо. Не различавах думите, но примирението в гласовете им беше съвсем отчетливо.

— Нищо не остана — промълвих тихо, усещайки се пуста отвътре, чувствайки празнина навсякъде около себе си.

Солдат Сол надаваха радостни възгласи, карайки светлината да пламти около тях във величествени дъги, прогонвайки с огън Долината. Някои се катереха върху стъклените салове на Тъмнейший. Други се бяха подредили в редица, обединяваха своите лъчи от светлина и пращаха слънчеви каскади към изтъняващите слоеве мрак, раздирайки Долината на къдрави талази.

Толкова гръмко плачеха и се смееха щастливи в своя триумф, че едва го чух: тихо шумолене, деликатно, невъзможно. Опитах да пресека пътя й, но надеждата ме връхлетя; копнежът бе толкова непосилен, че ако сега не се сбъднеше, знаех, щях да се срина.

Тамар хлипаше. Толя ругаеше. И ето го пак: едва доловимия чудотворен звук от това как Мал си поема дъх.