Лий Бардуго
Падение и подем (15)

Глава 13

В края на краищата всички тръгнахме заедно. Даже Зоя, която не спря да се жалва по целия път до Два Столба.

Уговорката беше да се разделим на две. Тамар, Надя и Адрик щяха да пътуват с Давид, Женя и Миша. Те трябваше да намерят сигурен подслон в някое поселище в най-южния край на долината. Налагаше се Женя през цялото време да си крие лицето, но нея това, изглежда, не я притесняваше.

— Ще бъда жената загадка — обяви тя, покривайки главата си с кърпата.

Трябваше да й напомня да не бъде прекалено загадъчна.

Двамата с Мал щяхме да тръгнем към Сикурзой заедно със Зоя, Харшо и Толя. Давахме си сметка, че толкова близо до границата има вероятност да се натъкнем на военни патрули, но разчитахме на това да се смесим с потока бежанци и да прекосим Сикурзой преди падането на първия сняг.

Ако не успеехме да слезем от планината до две седмици, Тамар щеше да посрещне изпратеното от Аппарат подкрепление в Карйева. Никак не ми се нравеше мисълта да ги пускам двете с Надя сами, но ние с Мал повече не можехме да делим нашата група. Знаеше се, че разбойнически банди от Шу причакват равканските пътници близо до границата, и трябваше да сме подготвени за всякакви изненади. Тамар поне познаваше Солдат Сол и аз гледах да се успокоявам с мисълта, че двете с Надя са опитни бойци.

Нямах представа какво да правя с подкреплението, което ще пристигне от Бялата катедрала, но посланието вече беше изпратено и оставаше само да се надявам, че всички заедно все ще измислим нещо. Дотогава вече можеше да сме хванали жар-птица и в главата ми да се е оформил някакъв план. Не бях способна обаче да мисля за твърде далеч напред. Всеки път, щом опитвах, ме обземаше паника. Все едно пак се озовавах под земята, където не ми достигаше въздух и очаквах всеки момент светът да се срути отгоре ми.

Нашата група потегли на зазоряване, докато другите още спяха в дъното на кратера. Само Миша беше буден и ни изпроводи с укоризнен поглед, замеряйки с камъчета корпуса на „Водния бик“.

— Ела насам — махна му Мал. Отначало помислих, че Миша ще откаже да помръдне, но той все пак се дотътри към нас, вирнал брадичка нацупено. — Още ли е в теб златната игла, която ти даде Алина?

Миша кимна отсечено.

— Нали знаеш какво означава тя? Ти си войник. Войниците не ходят, където си поискат, а където има нужда от тях.

— Вие просто не ме щете с вас.

— Не, ти си необходим тук, за да се грижиш за останалите. Знаеш, че Давид е безпомощен, а и Адрик ще има нужда от опора, нищо че не си го признава. С него трябва да действаш много предпазливо и да му помагаш, без да даваш вид, че го правиш. Ще успееш ли?

Миша сви рамене.

— Искаме да се грижиш за тях така, както се грижеше за Багра.

— Ама аз не съм се грижил за нея.

— Напротив. Ти я наглеждаше, създаваше й удобства и я остави да си тръгне, когато тя го пожела. Постъпи както се полага, макар да те заболя. Така правят войниците.

Миша го изгледа изпод вежди, сякаш обмисляше думите му.

— Трябваше да я спра — каза най-накрая и гласът му се пречупи.

— Ако го беше направил, сега нито един от нас нямаше да е тук. Благодарни сме ти, че свърши най-тежката работа.

Миша се намръщи.

— Давид е същинска неразбория.

— Вярно си е — съгласи се Мал. — Е, можем ли да разчитаме на теб?

Миша отклони поглед. Изражението му все още беше угрижено, но той отново вдигна рамене.

— Благодаря ти — каза Мал. — Може да започнеш още сега, като кипнеш вода за закуска.

Миша отсечено кимна, после хукна обратно през дребния чакъл да донесе вода.

Мал ме погледна, премятайки торбата през рамо.

— Какво?

— Нищо. Просто… много добре се справи.

— Навремето Ана Куя намери как да ме откаже всяка вечер да мрънкам да не гаси лампата.

— Така ли?

— Така — отвърна той и пое нагоре. — Каза ми, че трябва да съм храбър заради теб; че ако аз се боя, ти също ще се уплашиш.

— Е, тя и на мен ми казваше да си изяждам яхнията от пащърнак, за да ти давам добър пример, но аз пак отказвах.

— И още се чудиш защо все ти отнасяше боя.

— Имам си принципи.

— Което ще рече: щом може да стане по трудния начин, тогава нека така да бъде.

— Не е честно.

— Ей! — провикна се Зоя от ръба на кратера. — Ако не сте се качили, докато преброя до десет, пак ще заспя и ще ме носите на гръб чак до Два Столба.

— Мал — изпъшках, — ако я утрепя някъде из Сикурзой, ще ми търсиш ли сметка?

— Да — отвърна той. — Затова направи така, че да изглежда като злополука — добави после.

 

 

Два Столба направо ме втрещи. Кой знае защо, очаквах малката долина да прилича на гробище — мрачен пущинак, населен с призраци и изоставени поселища. Оказа се обаче, че градчетата и селцата там кипят от живот. Пейзажът беше осеян с обгорели развалини и изпепелени поля, но редом с тях се бяха появили нови домове и занаяти.

Срещаха се кръчми и странноприемници, по витрините имаше табели за поправка на часовници, а в нещо като лавка заемаха книги за по седмица. Но всичко наоколо изглеждаше някак временно. Счупените прозорци просто бяха заковани с дъски. Много от къщите имаха платнища вместо покриви, а дупките в стените бяха покрити с вълнени одеяла или черги. „Никой не знае колко време ще се задържим тук“ — сякаш казваха техните обитатели. Затова нека се справим с каквото имаме подръка.

Така ли е било открай време? Поселищата наоколо непрекъснато бяха разрушавани и възстановявани; ту попадаха във владение на Шу Хан, ту на Равка — в зависимост от това накъде се мести границата след поредната война. Същия живот ли са водели и моите родители? Странно ми беше да си ги представя така, но не и невъзможно. Може да са били войници или търговци. Нищо чудно да са живели щастливо тук. А в единия от тях да е дремела наследствената сила на малката дъщеря на Морозов. Легендата за Призоваващите слънцето съществуваше отпреди мен. Повечето хора я приемаха като измислица или пустословие, самозаблуда, родена от нещастията, причинени от Долината. Но може и да имаше нещо повече във всичко това. Или просто аз се бях вкопчила в мечтата за наследство, над което нямах право.

Преминахме през тържище, гъмжащо от народ. Върху набързо стъкнати сергии бяха изложени различни стоки: калайдисани тави, ловджийски ножове, кожи за суровите планински преходи. Видяхме буркани с гъша мас, цели купища сушени смокини, изящни седла и крехки на вид оръжия. На една от сергиите висяха нанизи току-що оскубани патици с розова настръхнала кожа. Лъкът и винтовката на Мал бяха скрити в торбата. Оръжия с такава майсторска направа нямаше как да не привлекат ненужно внимание.

В праха си играеха дечурлига. Набит мъжага с елек без ръкави опушваше месо в голям метален бидон. Наблюдавах го как метна вътре китка хвойнови клонки, които пръснаха наоколо ароматен синкав дим. Зоя сбърчи нос, но Толя и Харшо трескаво затърсиха монети по джобовете си.

Точно на това място моето семейство и родителите на Мал бяха намерили смъртта си. Ето защо това необуздано весело оживление ми се виждаше някак несправедливо. И определено не отговаряше на настроението ми.

— Очаквах да е по-неприветливо. — Олекна ми, когато чух Мал да казва това.

— Обърна ли внимание колко малко е гробището? — попитах полугласно.

Той кимна. Почти в цяла Равка гробищата бяха значително по-големи от самите градове, но когато шуанците са опожарявали тези земи, не е оставало кой да жалее за мъртвите.

Макар да бяхме добре екипирани още от Чекръка, Мал търсеше да купи карта, начертана от някой местен. Трябваше да знаем кои пътища са наскоро засипани от свлачища и къде мостовете са отнесени от пороите.

Една жена с бели плитки надничаше изпод оранжева плетена шапка; седнала върху ниско шарено столче, тя нареждаше нещо под нос и дрънкаше с хлопатар, за да привлече вниманието на минувачите. Не си беше направила труд да скове сергия, а излагаше стоката си върху черга, просната направо на земята — манерки, дисаги, карти и купища железни молитвени пръстени. Зад нея стоеше магаре и разгонваше мухите с дългите си уши, а тя от време на време протягаше ръка и го потупваше по муцуната.

— Снегът скоро ще дойде — избъбри жената, поглеждайки с присвити очи към небето, докато ние ровехме из картите. — Трябват ли ви завивки за пътуването?

— Имаме си — казах. — Благодаря.

— Мнозина са тръгнали през границата.

— Ами ти?

— Твърде стара съм вече. Шуанци, фйердани, Долината… — Тя потръпна. — Ако кротуваш, неприятностите ще те подминат.

„Или ще те прегазят, а после ще се върнат за още“ — помислих си мрачно.

Мал разгъна една от картите.

— Не виждам източната част на планината, само западните склонове.

— Най-добре да държите западна посока — отвърна старицата. — Към брега ли сте тръгнали?

— Да — отвърна равнодушно Мал. — После към Новий Зем, но…

— Продължавайте на запад. Никой не се е върнал от източната част.

— Ю вех — обади се Толя. — Ей йе бат юан.

Жената му отвърна нещо и двамата се надвесиха над картата, разговаряйки на шуански, докато всички останали чакахме търпеливо.

Най-накрая Толя подаде съвсем друга карта на Мал.

— Източната част — каза.

Жената сръга Толя с хлопатара и се обърна към мен:

— С какво ще храните този в планината? По-добре се погрижи да не наниже тебе на шиша.

Толя се намръщи, а жената се разсмя толкова силно, че едва не падна от столчето.

Мал добави няколко молитвени пръстена към картата и изсипа в ръката й шепа монети.

— Имам брат в Новий Зем — каза жената и все още се кискаше, докато му връщаше рестото. — Сигурно вече е забогатял. Добро място за начало на нов живот.

Зоя изсумтя.

— В сравнение с кое?

— Там наистина не е зле — намеси се Толя.

— Мръсотия и пак мръсотия.

— Имат и градове — продължи да настоява Толя, докато се отдалечавахме.

— Какво разправяше тая жена за източните части на планината? — попитах.

— Те са неразгадана мистерия — отвърна Толя — и май са обитавани от нечисти сили. Дъртата каза, че Чера Хуо го пазят духове.

По гърба ми полазиха тръпки.

— Какво е Чера Хуо?

Златистите очи на Толя заблестяха.

— Огнените водопади.

 

 

Даже не забелязах руините, преди да се озовем право пред тях — толкова неразличими се оказаха. Два обрулени от времето и природните стихии каменни стълба от двете страни на пътя, който водеше на югоизток от долината. Нищо чудно някога да са били арка. Или пък акведукт. А защо не и две мелници, както подсказваше името. Просто две скални колони. Какво друго очаквах? Може би самият Иля Морозов да стои край пътя със златния си ореол и да държи надпис: „Права беше, Алина. Това е пътят към жар-птица“.

Затова пък местоположението изглеждаше съвсем точно. Взирала се бях в илюстрацията на окования Свети Илия толкова дълго и така често, че тя се беше запечатала в съзнанието ми. Очертанията на Сикурзой отвъд скалните вретена напълно съвпадаха със спомена ми за рисунката от страниците на житията. Дали Морозов не я беше нарисувал собственоръчно? Дали беше негова заслуга картата, втъкана в тази илюстрация, или друг бе събрал парчетата от житието му? Сигурно никога нямаше да разбера.

„Това е мястото — казах си. — Това трябва да е.“

— Виждаш ли нещо познато? — попитах Мал.

Той поклати глава.

— Сигурно съм се надявал… — Той сви рамене. Нямаше нужда да казва повече. И аз таях същата надежда в сърцето си — че озова ли се веднъж на този път, в тази долина, моето минало изведнъж ще се разтвори пред мен. Но и сега разполагах само с непълната верига от спомени: чинията с цвекло, широкоплещестите рамене, поклащането на волските опашки отпред.

Зърнахме група бежанци пред нас: жена с пеленаче на гърдите, която се возеше в каручка, теглена от понита, докато мъжът й крачеше отстрани — наглед наши връстници, най-вероятно дезертьори от Първа армия също като нас. Но иначе пътят покрай руините не беше особено оживен. По-известните места за влизане в Шу Хан лежаха далеч на запад, където планините не бяха толкова отвесни и излазът към брега беше по-лек.

Красотата на Сикурзой ме връхлетя неочаквано. Единствените планини, които познавах досега, бяха ледените върхове на далечния север и Петразой — назъбени, сиви и недостъпни. Тази планина обаче беше приветлива, със заоблени очертания и полегати склонове, обрасли с високи треви, а в долчинките между тях течаха бавни реки, които проблясваха в синьо и златно на слънцето. Даже небето сякаш ни приветстваше с добре дошли — безкрайна синя степ с тежко надвиснали над хоризонта бели облаци, — а в далечината личаха зачулените със сняг върхове на южната планинска верига.

Знаех, че това е ничия земя — опасна граница, която бележеше края на Равка и началото на вражеските предели, — но видът й изобщо не беше заплашителен. Тук имаше изобилие от вода и предостатъчно паша. Ако не бяха войните и границите минаваха другаде, това би било тихо и спокойно място.

Тази нощ не накладохме огън и спахме под открито небе с опънати направо под звездите пътнически одеяла. Вслушвах се във въздишките на вятъра сред тревите и си мислех за Николай. Дали и той беше някъде тук, преследвайки ни, както ние преследвахме жар-птица? Дали би ни разпознал? Или пък напълно бе загубил спомените си? Щеше ли да дойде ден, когато ще го преследваме като диво животно? Взирах се в небето, очаквайки да зърна крилат силует, който засенчва звездите. А сънят все не идваше.

На следващия ден се отклонихме от главния път и взехме да се катерим нагоре. Мал ни водеше на изток, право към Чера Хуо, следвайки тясна пътека, която ту се появяваше, ту потъваше в гънките на планината. Бурите ни връхлитаха изневиделица — водна стена, която превръщаше земята под краката ни в засмукваща кал, — а после отминаваха също толкова бързо, колкото бяха дошли.

Толя се тревожеше да не ни отнесе някой кален порой, затова изоставихме пътеката и поехме право към най-високите части. Остатъка от следобеда прекарахме върху тесен скален рид, откъдето наблюдавахме как буреносните облаци се гонят един друг над ниските хълмове и долините, а тъмните им търбуси от време на време се озаряваха за кратко от проблясванията на светкавици.

Дните се точеха един след друг, а аз все по-ясно осъзнавах, че всяка следваща крачка към вътрешността на Шу Хан после трябва да бъде измината отново по обратния път към Равка. Какво ли щяхме да заварим, като се върнем? Дали Тъмнейший щеше да е нападнал Западна Равка? И дали, ако откриехме жар-птица, трите муски, събрани най-накрая заедно, щяха да ме направят достатъчно силна, за да се изправя лице в лице с него? Но най-вече мислех за Морозов и се питах дали той навремето е вървял по същите пътеки, взрян в същите тези планини. Дали поривът да завърши започнатото дело го е направлявал така, както днес ме водеше моето отчаяние; то ме принуждаваше да местя крак след крак, да правя поредната крачка, да прекося поредната река, да преваля поредния хълм.

Една нощ толкова застудя, че се принудихме да опънем палатките. Зоя, изглежда, смяташе, че аз съм длъжна да вдигна нашата, макар че и двете щяхме да спим в нея.

Ругаех под нос, изправена пред купчината грубо платно, когато Мал ми направи знак да замълча.

— Наблизо има някой — каза.

Намирахме се на ширнала се между два хълма поляна, обрасла в папрати. Взрях се в здрача, но не успях да видя нищо и вдигнах въпросително рамене.

Мал кимна рязко с глава.

— Нека проверим за всеки случай — прошепна.

Кимнах. Не исках втори път да попадаме на засада като тази на доброволческия отряд.

Мал вдигна пушката и даде знак. Толя измъкна сабята си и ние опряхме гръб до гръб в очакване.

— Харшо — прошепнах.

Дочух как цъкна с огнивото. После пристъпи напред и разпери ръце. Избухна огнено кълбо, което се търкулна в ярка дъга, осветявайки лицата на мъжете, притаени в папратите наоколо. Различихме петима-шестима души — златооки и облечени в агнешки кожи. Забелязах опънатите тетива на лъкове и проблясващата цев на пушка.

— Сега — извиках.

Зоя и Харшо тръгнаха като един, описвайки с ръце широки дъги, а пламъците лумваха като живи в тревите, родени от обединената им сила.

Мъжете се разкрещяха. Огънят взе да се плези с лакоми езици. Чух един-единствен изстрел, после разбойниците го обърнаха на бяг. Харшо и Зоя запратиха огъня подире им и той ги подгони през поляната.

— Нищо чудно да се върнат и да доведат още хора — предупреди Толя. — В Коба дават добри пари, ако хванеш Гриша. — Говореше за град, разположен непосредствено оттатък границата.

За първи път се замислих какво ли им е на Толя и Тамар, завинаги лишени от правото да се върнат на бащина земя, чужди в Равка, неприети и тук.

Зоя потръпна.

— Във Фйерда не е по-добре. Там има ловци на вещици, които не ядат животни, не носят кожени обувки и не биха убили дори паяк в дома си, но с радост ще изгорят някой Гриша на клада.

— Лекарите в Шу може и да не са чак толкова зле — обади се Харшо. Той продължаваше да си играе с пламъците, запращайки ги напред под формата на клупове и змиевидни езици. — Най-малкото поне си изваряват инструментите. А на Странстващия остров смятат кръвта на Гриша за универсален лек срещу импотентност, чума, каквото се сетите. Когато силата на брат ми се прояви, те му прерязаха гърлото и го провесиха с главата надолу, за да му източат кръвта като на някое прасе в скотобойна.

— В името на вси светии, Харшо! — изхълца Зоя.

— Изпепелих това селище заедно с жителите му. После се качих на един кораб и даже не погледнах назад.

Спомних си за отдавнашната мечта на Тъмнейший един ден да бъдем просто равканци, а не Гриша. Той се беше опитал да създаде убежище за нашите себеподобни, може би единственото на този свят. „Разбирам порива да бъдеш свободна.“

Затова ли Харшо продължаваше да се бие? Защо реши да остане с нас? Сигурно навремето и той е споделял мечтата на Тъмнейший. Дали сега не беше прехвърлил грижата за всичко това върху мен?

— Ще дежурим цяла нощ — каза Мал. — А утре продължаваме на изток.

На изток към охранявания от духове Чера Хуо. Но ние и без това бяхме съпровождани от своите собствени призраци.

 

 

На следващото утро от разбойниците нямаше и следа, само поляната беше опожарена в странни фигури.

Мал ни поведе навътре в планината. В началото на нашето пътуване понякога съзирахме виещия се дим над нечие огнище или силуета на колиба върху някой хълм. Сега бяхме съвсем сами и компания ни правеха само гущерите, припичащи се на слънце върху скалите, а веднъж и стадо лосове, излезли на паша на далечна поляна.

Дори и да имаше някакви следи от жар-птица, те бяха невидими за мен, затова пък разпознавах мълчанието на Мал, признак за неговата всепоглъщаща съсредоточеност. Виждала я бях и преди — в Сайбея, докато преследвахме елена, а после и във водите на Костницата.

Според Толя Чера Хуо беше обозначен различно на всяка карта, пък и ние изобщо не бяхме сигурни дали това е мястото, където ще открием жар-птица. Но поне Мал имаше някаква посока и сега той напредваше със своя уверен равномерен ход, сякаш всичко в този див и непознат свят му беше вече близко и бе разгадал тайните му. За нас това се превърна в нещо като игра, докато се опитвахме да предугадим откъде ще ни преведе.

— Какво видя? — тревожно попита Харшо, когато Мал се отклони от една сравнително лека пътека.

Мал сви рамене.

— Повече са нещата, които не съм видял. — Той посочи към ятото диви гъски, които летяха на юг, подредени в остър клин. — Съдя по полета на птиците и по това как дивите животни се крият в храсталака.

Харшо почеса Онкет зад ушите.

— А хората разправят, че аз съм бил лудият — прошепна високо.

Колкото повече време минаваше, толкова по-осезаемо усещах как търпението ми се изчерпва. Твърде дълго само вървяхме и не ни оставаше нищо друго, освен да размишляваме, така че нямаше къде да се скрия от мислите си. Миналото беше наситено с ужас, а бъдещето предизвикваше у мен пристъпи на паника, от които чак дъхът ми спираше.

Навремето силата вътре в мен ми се виждаше толкова чудотворна, но след всеки сблъсък с Тъмнейший все по-ясно си давах сметка колко са ограничени способностите ми. „Няма такава битка.“ Въпреки многото смърт, на която бях станала пряк свидетел, и отчаянието, което изпитвах, не бях нито крачка по-близо до това да проумея или овладея мерзост. Изпълваше ме негодувание срещу спокойствието на Мал и увереността, с която той напредваше.

— Смяташ ли, че е тук някъде? — попитах един следобед, докато се криехме сред гъста борова гора, изчаквайки да премине бурята.

— Трудно е да се каже. В момента мога да проследя само едър ястреб и разчитам главно на инстинктите си, което винаги ме изнервя.

— Изобщо не ти личи, че си нервен. Даже видът ти е доста лежерен. — Усетих раздразнението в гласа си.

Мал ме погледна бегло.

— Много помага мисълта, че в момента никой не заплашва да те изкорми.

Нищо не отговорих. Мисълта за ножа на Тъмнейший ми действаше почти успокоително — простичък страх, съвсем реален и преодолим.

Мал присви очи към дъжда.

— Има и нещо друго. Нещо, което Тъмнейший каза в параклиса: аз му трябвам, за да открие жар-птица. Колкото и да ми е неприятно да го призная, точно заради това вярвам, че мога да го направя. Защото той е сигурен в мен.

Напълно го разбирах. Вярата на Тъмнейший в моята сила направо ме опияняваше. Имах нужда от подобна сигурност — че всичко е постижимо и преодолимо, че има някой, който владее положението. Сергей беше хукнал при Тъмнейший точно заради тази сигурност. „Искам отново да се почувствам в безопасност.“

— Когато моментът настъпи, ще можеш ли да простреляш жар-птица — попита Мал.

Да. Вече не изпитвах никакви колебания. И то не защото пред нас нямаше друг избор, нито защото всичко зависеше от силата на жар-птица. А защото вече бях станала толкова безмилостна и такъв егоист, че можех да отнема живота на друго същество. Липсваше ми обаче момичето, което пожали елена и беше толкова силно, че да устои на съблазънта на властта и могъществото; момичето, което вярваше в нещо по-възвишено. Поредната жертва на тази война.

— Все още не мога да повярвам, че жар-птица изобщо я има — казах. — Но дори да съществува, това може да се окаже съвсем недостатъчно. Тъмнейший разполага с армия. Той има съюзници. А на наша страна са… — Банда низвергнати? Няколко татуирани фанатици? Дори да владеех мощта и на трите муски, битката пак изглеждаше неравна.

— Благодаря — кисело се обади Зоя.

— Тя има право — намеси се Харшо, подпрян на едно дърво. Убиваше времето, като караше малки пламъчета да танцуват из въздуха, а Онкет го наблюдаваше, кацнала на рамото му. — Честно казано, не се чувствам воин богатир.

— Не това исках да кажа — възразих.

— Жар-птица ще реши всичко — каза Мал. — Ще я открием. Ти ще се изправиш пред Тъмнейший. Ще се бием с него и ще победим.

— А после какво? — Отново усетих да ме обзема паника. — Дори да победя Тъмнейший и да унищожа Долината, Равка пак ще е уязвима. — Защото вече го няма принц Ланцов да я оглави. Нито пък Тъмнейший. Само едно мършаво сираче от Керамзин с войска, скалъпена от оцелели Гриша и останките на Първа армия.

— Нали все пак го има и Аппарат — обади се Толя. — Дори да не вярваш на попа, можеш да разчиташ на последователите си.

— А Давид смята, че може би ще успее да изцери Николай — вметна Зоя.

Обърнах се рязко към нея кипнала от гняв:

— Смяташ ли, че Фйерда ще чака да открием лек за Николай?! Ами Шу?

— Тогава ти ще сключиш нов съюз — каза Мал.

— И ще продам силата си на този, който предложи най-висока цена, така ли?

— Ще преговаряш. Ще поставиш собствени условия.

— А защо да не помисля за политически брак, да си избера някой фйердански благородник или генерал от Шу? И да се надявам, че мъжът ми няма да ми пререже гърлото, докато спя?

— Алина…

— Ами ти къде ще отидеш?

— Ще съм винаги до теб, докато ме искаш.

— Благородният Мал. Ще стоиш ли на стража пред брачните ми покои през нощта? — Знаех, че съм несправедлива към него, но в този момент изобщо не ме беше грижа.

Той стисна челюст.

— Ще направя всичко необходимо за твоята безопасност.

— Със сведена глава? Изпълнявайки дълга си?

— Да.

— Леви, десни! Напред към жар-птица! А после ще продължаваш чинно да маршируваш като добър войник.

— Точно така, Алина. Аз съм войник. — Надявах се най-накрая търпението му да се пропука и той да се счепка с мен, за което просто ме сърбяха ръцете. Вместо това обаче той се изправи и отръска водата от палтото си. — И ще продължа да марширувам, защото жар-птица е единственото, което мога да ти дам. Нямам никакви пари. Нито армия. Нито крепост навръх планината. — Той нарами торбата си. — Само това мога да ти предложа. Един и същи стар номер. — После пристъпи напред под дъжда. Не бях сигурна дали искам да изтичам подир него, за да му се извиня, или да го поваля в калта.

Зоя повдигна елегантното си рамо.

— Аз лично бих предпочела смарагда.

Втренчих се в нея, после поклатих глава и издадох нещо средно между смях и въздишка. Гневът ми се изпари, почувствах се дребнава и объркана. Мал не заслужаваше това. Никой от тях не го заслужаваше.

— Съжалявам — промърморих.

— Сигурно си гладна — каза Зоя. — Аз винаги ставам зла, когато съм гладна.

— Значи непрекъснато си гладна — вметна Харшо.

— Ти просто не си ме виждал зла. Случи ли се, ще ти трябва много голям пешкир.

Той изсумтя.

— За да си бърша сълзите ли?

— За да си превържеш кървавите рани.

Този път смехът ми беше съвсем искрен. Оказа се, че точно сега ми е била нужна малка доза от отровата на Зоя. И ето че напук на здравия разум зададох въпроса, който ме мъчеше близо година:

— Ти и Мал тогава в Крибирск…

— Имаше такова нещо.

Знаех го още преди да е отговорила; знаех, че преди нея е имало още много други, но въпреки това ме заболя. Зоя ми хвърли бегъл поглед, по дългите й черни ресници искряха дъждовни капчици.

— Но с това всичко свърши — продължи с неохота тя, — и то не защото и по-късно не съм опитвала. Ако мъж е способен да ми откаже, това не е никак малка работа.

Завъртях очи. Зоя заби дългия си пръст в ръката ми.

— И с никоя друга не е бил, идиотка такава. Знаеш ли как му викаха момичетата в Бялата катедрала? Безнако.

Безнадеждния.

— Странна работа — замислено продължи Зоя. — Ясно защо Тъмнейший и Николай търсят на всяка цена твоята сила. Обаче Мал те гледа така, все едно си… така де, все едно гледа мен.

— Не е вярно — обади се Толя. — Той я наблюдава така, както Харшо гледа огъня. Сякаш никога няма да я има цялата. Като че се опитва да грабне каквото може, преди да е изчезнала.

Двете със Зоя го зяпнахме с увиснала челюст. После тя свъси вежди.

— Знаеш ли, ако и за мен започнеш да говориш толкова поетично, може пък да ти дам шанс.

— Някой казал ли е, че го искам?

— Аз обаче няма да откажа! — провикна се Харшо.

Зоя издуха една мокра къдрица от челото си.

— Онкет има по-големи шансове от теб.

Харшо вдигна котето с две ръце над главата си.

— Защо, Онкет, калпазанка такава? — изхленчи той.

 

 

Колкото повече наближавахме мястото, където според преданията беше Чера Хуо, толкова повече ускорявахме ход. Мал съвсем притихна, а погледът на сините му очи непрекъснато се рееше над хълмовете. Дължах му извинение, но така и не намерих сгоден случай да поговоря с него.

Близо седмица след като започна нашето пътуване, се натъкнахме на нещо, което отначало помислихме за корито на пресъхнал поток. Минаваше между две отвесни скали. Сигурно сме вървели по него десетина минути, когато Мал коленичи и прокара ръка през тревата.

— Харшо — каза, — можеш ли да изгориш част от тоя шубрак?

Огнетворецът цъкна с огнивото и изстреля синкав пламък, който блъвна ниско над каменното корито, откривайки настилка от равномерно подредени павета, която не можеше да е друго, освен дело на човешка ръка.

— Това е шосе! — възкликна изненадан той.

— Тук? — попитах недоумяващо. Километри наред бяхме вървели през необитаеми планини.

Застанахме нащрек. Започнахме да се озъртаме за някакви знаци какво ни чака напред. Надявахме се да открием изсечени по камъните символи или малки олтари, каквито видяхме издълбани в скалите при Два Столба. Копнеехме за каквото и да е потвърждение, че сме на прав път. Но, изглежда, единствената поука, която нашепваха безмълвно тези камъни, бе, че градовете се въздигат и западат, а после потъват в забвение. „Живееш само в един миг. А аз в хиляди.“ Може би ще живея достатъчно дълго, за да видя как Ос Олта се превръща в прах. Или пък ще обърна собствената си сила срещу себе си и ще изчезна много преди това. Що за живот ще е това, когато любимите ми хора вече няма да ги има? И когато не останат никакви тайни и мистерии за разгадаване?

Следвахме пътя чак до — както ни се стори — самия му край, затрупан от скално свлачище и покрит с трева и диви жълтурчета. Покатерихме се по височината и щом стигнахме върха, в костите ми пропълзя мраз.

Сякаш някой бе заличил всички цветове от пейзажа, ширнал се пред нас. Полето беше покрито със сива трева. Надалеч, чак до хоризонта, се простираше черен хребет, обрасъл с дървета с толкова лъскава и гладка кора, че приличаха на полирани мраморни колони, а сухите им клони бяха без листа. Най-зловещото обаче бе, че те растяха в съвършено симетрични редици и на равно разстояние едно от друго, сякаш са били засадени с безпределно внимание.

— Тук нещо не е наред — обади се Харшо.

— Това са дървета войници — каза Мал. — Растат така, сякаш са във войнишки строй.

— Но не е само това — добави Толя. — Пред нас е Пепелната гора, портата към Чера Хуо.

Мал измъкна картата.

— Не я виждам отбелязана.

— Защото това е легенда. По тия места е имало голямо клане.

— Битка ли? — попитах.

— Не. Батальон шуански военнопленници били доведени тук от своите врагове.

— От кои по-точно? — попита Харшо.

Толя вдигна рамене.

— Равканци, фйердани, пък нищо чудно и те да са били от Шу. Станало е много отдавна.

— И какво се случило с тях?

— Оставили ги да умрат от глад. Когато гладът станал непоносим, те се нахвърлили един срещу друг. Казват, че последният оцелял посадил дърво за всеки от падналите си побратими. А сега чакат някой заблуден пътник да мине близо до тях, за да си направят от него последно угощение.

— Страхотно — измърмори Зоя. — Това ме подсеща никога да не ти позволявам да ми разказваш приспивни приказки.

— Това е само легенда — намеси се Мал. — Виждал съм такива дървета и край Балакирев.

— И пак така ли растат? — попита Харшо.

— Не… точно.

Мярнах някакви сенки в горичката. Дърветата наистина приличаха на полк, който марширува насреща ни. Аз също бях чувала подобни истории за лесовете край Дува — как в дългите мразовити зими дърветата хващали момичета, за да ги ядат. „Суеверия“ — казах си, но въпреки това не ми се щеше да направя и крачка към хълма.

— Гледайте! — възкликна Харшо.

Проследих накъде сочи. Сред дълбоките сенки на дърветата се движеше нещо бяло — пърхащ силует, който се издигаше и спускаше, прокрадвайки се между клоните.

— Има и още — ахнах, сочейки към мястото, където просветваше някаква бяла вихрушка; малко след това тя се разтвори във въздуха.

— Не може да бъде — пророни Мал.

Между дърветата се появи нов силует, после още един.

— Това не ми харесва — обади се Харшо. — Ама никак не ми харесва.

— О, в името на светиите — саркастично подметна Зоя, — ама вие наистина сте били големи селяндури.

Тя вдигна ръце и в планината зафуча силен вятър. Белите сенки сякаш отстъпиха уплашено. Зоя обаче изви ръце и те се понесоха срещу нас под формата на бял стенещ облак.

— Зоя…

— Спокойно — отвърна тя.

Изпружих ръце над главата си да ни предпазя от ужасията, която Зоя се канеше да стовари върху нас, каквато и да бе тя. Облакът избухна и се пръсна на безобидни снежинки, които се посипаха по земята наоколо.

— Пепел? — Протегнах ръка да уловя няколко прашинки в дланта си. Пепелта беше фина и бяла, с цвят на варовик.

— Просто някакъв природен феномен — каза Зоя и отново вдигна пепелта над земята, карайки я да се вие в лениви спирали. Погледнахме отново към хълма. Белите сенки продължаваха да се движат, променяйки формата и посоката си, но сега, когато вече знаехме какво са, не ни се видяха чак толкова злокобни. — Ама вие нали не си помислихте наистина, че са призраци? — Аз се изчервих, а Толя се прокашля. Зоя извъртя изразително очи и закрачи към хълма. — Явно съм заобиколена от глупци.

— Наистина изглеждаха призрачно зловещи — подметна Мал и сви рамене.

— И все още са си такива — промърморих.

През целия път нагоре по склона ни пресрещаха кратки и странни пориви на вятъра: ту горещи, ту студени. Каквото и да разправяше Зоя, тая горичка беше зловещо място. Гледах да стоя настрани от заплашително протегнатите клонаци и опитвах да не обръщам внимание на настръхналата кожа по ръцете си. Подскачах всеки път щом близо до нас се вдигнеше бяла вихрушка, а Онкет съскаше яростно от рамото на Харшо.

Най-накрая превалихме билото и видяхме, че дърветата се простират из цялата долина оттатък, само дето сега клоните им бяха отрупани с пурпурни листа и техните редици покриваха пейзажа като гънки от робата на някой Фабрикатор. Но не това ни накара да се заковем на място.

Пред нас се издигаше внушително скално плато. Не приличаше на част от планината, а по-скоро на защитна стена от гигантска крепост. То имаше мрачен и непревземаем вид, почти равно отгоре и с наситеносивия цвят на желязо. В основата му беше струпана камара мъртви дървета. Челото на скалата бе прорязано точно през средата от тътнещ водопад, завършващ във вир, който бе така бистър, че виждахме камъните по дъното му. Езерото, подхранвано от водопада, се простираше почти през цялата долина, заобиколено от цъфнали дървета войници, а в другия й край сякаш потъваше под земята.

Взехме да се спускаме към долината, прескачайки и прегазвайки малки вирчета и поточета, погълнати от грохота на водопада. Щом стигнахме най-големия вир, поспряхме да напълним манерките и да наплискаме лицата си.

— Това ли е то, Чера Хуо? — попита Зоя.

Харшо свали Онкет на земята и потопи глава във водата.

— Това трябва да е — каза после. — А сега накъде?

— Нагоре, мисля — отвърна Мал.

Толя измери с поглед ширналата се пред нас хлъзгава скала. Челото й беше влажно от водната мъгла, стелеща се над водопада.

— Ще трябва да заобиколим. Няма как да се покатерим от тази страна.

— Но ще го оставим за утре сутрин — добави Мал. — Твърде опасно е да се катерим нощем на такова място.

Харшо килна глава на една страна.

— Няма да е зле да лагеруваме малко по-надалеч.

— Защо? — попита Зоя. — И без това съм капнала.

— Онкет не харесва пейзажа.

— Тогава ще се погрижа тая котка да пренощува на дъното на вира — озъби се Зоя.

В отговор Харшо само посочи струпаните сухи клонаци в основата на скалата. Това, оказа се, не бяха изтръгнати от земята дървета, а купчина кости.

— Вси светии — дръпна се Зоя назад. — Животински ли са, или човешки?

Харшо посочи с палец през рамо.

— На идване забелязах много приветлива купчина канари.

— Тогава да вървим — възкликна Зоя. — Сега.

Завтекохме се колкото може по-далеч от водопада, препускайки между дърветата войници нагоре по склоновете на долината.

— Нищо чудно пепелта да е вулканична — рекох с надежда. Но въображението ми се развихри против волята и изведнъж ми се стори, че косата ми е посипана с древната прах на отдавна изпепелени хора.

— Напълно е възможно — подкрепи ме Харшо. — Може би в местността има вулканична дейност. Сигурно заради това й викат Огнените водопади.

— Не — обади се Толя. — Ето заради това.

Погледнах през рамо долината под нас. На светлината на залязващото слънце водопадът се бе превърнал в разтопено злато. Дали заради оптичната измама на водната мъгла, или заради особения ъгъл, под който гледахме, водата наистина изглеждаше обхваната от пламъци. Слънцето се спускаше все по-ниско, като подпалваше всеки вир на пътя си, превръщайки долината в огнена пещ.

— Невероятно — простена Харшо. Двамата с Мал се спогледахме. Щеше да е същински късмет, ако не опиташе да се хвърли долу.

Зоя стовари багажа си на земята и се тръшна върху него.

— Продължавайте да зяпате проклетата гледка. На мен ми трябват само топло легло и чаша вино.

Толя свъси вежди.

— Това е свято място.

— Чудесно — отвърна кисело тя. — Тогава гледай да ми измолиш и чифт сухи чорапи.