Лий Бардуго
Падение и подем (5)

Глава 3

Вратите се затвориха. Протегнах ръце и светлината избухна в скалните коридори. Сред хората, изпълнили тунелите, се надигна вик. Онези, които още не бяха коленичили, паднаха на колене и вълна от изречени в хор молитви плисна насреща ми.

— Говори — подхвърлих през рамо към Аппарат, докато обливах богомолците в сиянието на светлината. — И гледай да го направиш както се полага.

— Днес станахме свидетели на велико изпитание — побърза да обяви той, — но нашата светица излезе от него още по-силна отпреди. Мракът проникна в това свято място…

— Аз го видях! — провикна се един от свещениците стражи. — Сенките плъзнаха по стените…

— Колкото до това… — промърмори Мал.

— По-късно.

— Но те бяха надмогнати — продължи Аппарат — така, както винаги са били побеждавани. С вяра!

Пристъпих напред.

— И със сила! — И отново накарах светлината да засияе ярко из скалните пасажи подобно на ослепителен водопад. Много от тези хора никога не бяха виждали докъде се простира моята сила. Сега някои плачеха и аз чух да произнасят името ми, заглушено от виковете: „Санкта! Санкта!“.

Докато предвождах Аппарат и свещениците стражи през Бялата катедрала, умът ми трескаво работеше, претегляйки всички възможности. Владим вървеше пред нас и се грижеше заповедите ми да бъдат изпълнени.

Най-накрая имахме шанс да се отървем от това място. Но какво щеше да стане, ако напуснехме Бялата катедрала? Така се разделях с цяла една армия, оставяйки я в ръцете на Аппарат. Въпреки това нямах голям избор. Трябваше да изляза на повърхността. Трябваше ми жар-птица.

Мал прати Тамар да събере останалите Солдат Сол и да потърси още годно огнестрелно оръжие. В най-добрия случай влиянието ми върху свещениците стражи беше съвсем крехко. В случай на безредици трябваше да имаме готово оръжие, а аз се надявах, че мога да разчитам на верността на моите воини на слънцето.

Лично съпроводих Аппарат до неговите покои, Мал и Толя ни следваха.

Пред вратата се обърнах към свещеника.

— След час ще изпълним заедно богослужението. Тази вечер аз и моите Гриша поемаме на път и ти няма да се възпротивиш на нашето заминаване.

— Сол королева — изшушна Аппарат, — настойчиво моля да не се връщаш толкова скоро на повърхността. Не се знае къде точно се намира Тъмнейший в момента. Момчето на Ланцов има едва шепа съюзници…

— Аз съм негов съюзник.

— Той те изостави в Малкия дворец.

— Той оцеля, попе. Това би трябвало да проумееш. — Намерението на Николай бе да отведе Багра и семейството си на безопасно място, после да се върне и да се включи в боя. Можех само да се надявам, че е успял да го направи и че слуховете за хаоса, който той всяваше по северната граница, са истина.

— Остави ги двамата да се обезсилят един друг, виж накъде духа вятърът…

— Дължа на Николай Ланцов много повече.

— Предаността ли те води към него? Или пък алчността? — притисна ме Аппарат. — Муските от незапомнени времена чакат да бъдат събрани заедно, а ти не можеш да изтърпиш още няколко месеца.

Стиснах челюсти при тази мисъл. Не знаех какво точно ме тегли напред — дали беше жаждата за възмездие, или някаква по-висша цел; дали бе копнежът по жар-птица, или приятелството към Николай. Но това сега нямаше голямо значение.

— Тази война е и моя — казах. — Нямам намерение да се стаявам като гущер под камък.

— Умолявам те да се вслушаш в моите думи. Не съм сторил нищо престъпно, само ти служа предано.

— Също толкова предано, колкото служеше и на царя ли? Или както на Тъмнейший?

— Аз съм гласът на народа. А той не е посочил нито царете Ланцов, нито Тъмнейший. Хората избраха теб за своя светица и ще продължат да те обичат и като тяхна царица.

Даже звукът на тези думи предизвика отегчение у мен.

Погледнах през рамо към Мал и Толя, които чакаха на почтително разстояние.

— Вярваш ли го? — обърнах се към свещеника. Този въпрос не ми даваше мира още от деня, когато разбрах от него, че основава нов култ. — Наистина ли ме мислиш за светица?

— Какво вярвам аз, не е важно — отвърна той. — Ето това никога няма да проумееш. Знаеш ли, че във Фйерда вече ти вдигат олтари? Във Фйерда, където изгарят всеки Гриша на клада? Границата между страха и страхопочитанието е много тънка, Алина Старков. Аз мога да я променя. Това е наградата, която ти предлагам.

— Не я искам.

— Въпреки това ще я имаш. Хората се сражаваха за Равка, защото царят беше заповядал така, защото войнишката заплата помагаше да спасят семействата си от гладна смърт, защото нямаха друг избор. А за теб ще се бият, понеже в техните очи ти си спасението. Ще гладуват в твое име, ще положат в краката ти своя живот и живота на децата си. Ще воюват без страх и с радост ще умират. Няма по-велика сила от вярата и няма по-велика армия от оная, която е водена от нея.

— Вярата няма да защити твоите войници срещу ничевие. Нито фанатизмът, колкото и да е голям.

— Ти гледаш единствено войната, а аз — мира, който идва след нея. Вярата не познава граници и националности. Любовта към теб е пуснала корени във Фйерда. Скоро ще последва Шу, а после и Керч. Нашите хора ще тръгнат по всички земи да разнесат благата вест не само из Равка, а по цял свят. Така ще дойде мирът, Санкта Алина. Чрез теб.

— Цената е твърде висока.

— Войната е цената на промяната.

— Но я плаща простият народ, селяни като мен самата. Никога хора като теб.

— Ние…

Дадох му знак да замълчи. Мислех за Тъмнейший, който превърна в руини цял един град; за брата на Николай, Василий, който нареди възрастта за военна повинност да бъде намалена. Аппарат твърдеше, че говори от името на народа, но не беше по-различен от останалите.

— Гледай да са в безопасност, попе, това паство и тази армия. Гледай да са нахранени. Гледай по лицата на децата да няма татуировки и те да стоят по-далеч от пушките. Останалото остави на мен.

— Санкта Алина…

Отворих вратата към стаята му.

— Скоро ще се помолим заедно — казах. — Но мисля, че ти може да започнеш още сега.

 

 

Двамата с Мал оставихме Аппарат залостен в своята стая, охранявана от Толя — изрично разпоредихме той да внимава вратата да е постоянно затворена и никой да не нарушава молитвеното уединение на свещеника.

Подозирах, че Аппарат скоро ще си възвърне контрола върху свещениците стражи, даже върху Владим. Но на нас ни трябваха само няколко часа преднина. Дотогава можеше да се смята за късметлия, че не го натиках в най-влажното кюше на архива.

Когато най-накрая стигнахме стаята ми, заварих тясното бяло помещение претъпкано с Гриша, а Владим чакаше край вратата. Моята спалня се знаеше като една от най-просторните в Бялата катедрала, но въпреки това бе същинско предизвикателство да побере дванайсет души. Никой от тях не изглеждаше твърде пострадал. Устната на Надя беше подпухнала, а Максим се грижеше за сцепената вежда на Стиг. За първи път, откакто се намирахме под земята, имахме възможност да се съберем всички заедно. Гледката на Гриша, струпани плътно един до друг и отпуснати върху оскъдните мебели, действаше успокоително.

Мал обаче явно не беше на същото мнение.

— Със същия успех можем да тръгнем на път и с духов оркестър — измърмори под нос.

— Какво става тук, по дяволите?! — обади се Сергей веднага щом освободих Владим. — В един момент съм в лазарета с Максим, а в следващия се озовавам в някаква килия. — Взе да крачи напред-назад. По кожата му избиваше нездрава пот, а под очите му имаше тъмни кръгове.

— По-кротко — сряза го Тамар. — Вече не си зад решетките.

— Няма голяма разлика. Тук долу всички сме като в капан. А оня лицемер само търси случай да се отърве от нас.

— Щом искаш да се махнеш от пещерите, значи сега е моментът — казах. — Заминаваме. Още тази нощ.

— Как? — попита Стиг.

Вместо отговор позволих на слънчевата светлина да лумне кратко и сияйно в дланта ми — доказателство, че моята сила се е възвърнала, макар дори този дребен жест да костваше много по-голямо усилие, отколкото се полагаше.

В стаята избухнаха въодушевени възгласи и весели подсвирквания.

— Да, точно така — обади се Зоя. — Призоваващата слънцето може да призовава. Това ни струваше само няколко трупа и една малка експлозия.

— Мигар си отвяла нещо? — жално попита Харшо. — И то без мен?

Стоеше облегнат на стената до Стиг. Двамата ни Огнетворци не можеха да бъдат по-различни един от друг. Стиг беше нисък и набит, с руса почти до бяло коса. Имаше солидния и тантурест вид на църковна свещ. Харшо беше тънък и висок, а косата му — по-червена дори от тази на Женя — се доближаваше до цвета на кръв. Една мършава рижа котка някак бе успяла да се промъкне чак до недрата на Бялата катедрала и си хареса точно него. Сега го следваше навсякъде, увърташе се между краката му или пък стоеше на рамото му.

— Откъде се взе тоя гърмящ прах? — попитах, присядайки на ръба на леглото редом с Надя и нейния брат.

— Направих го тайно, докато трябваше да приготвям мехлема — отвърна Давид. — Точно както Аппарат каза.

— И то под носа на свещениците стражи?!

— Не че те си имат някакво понятие от Малката наука.

— Е, все някой трябва да разбира, защото те хванаха.

— Не е точно така — намеси се Мал. Стоеше облегнат на вратата заедно с Тамар и всеки от двамата държеше под око скалния коридор зад гърба си.

— Давид знаеше, че се срещаме в Котлето — обясни Женя, — и се досети за главния димоотвод.

Давид се намръщи.

— Не съм се досетил.

— Въпреки това беше невъзможно прахът да се изнесе от архива, щом като стражите претърсват всеки.

Тамар се ухили.

— Ето защо Аппарат го достави.

Втренчих се недоверчиво в тях.

— И си позволил да те хванат?!

— Излиза, че най-лесният начин да дойдеш навреме за среща е като се оставиш да те хванат — обади се Зоя.

— Имаш ли представа колко рисковано е това?!

— Можеш да си го изкараш на Оретцев — изсумтя Зоя. — Негова беше идеята за този брилянтен план.

— И той проработи — напомни Женя.

Мал вдигна рамене.

— Както каза Сергей, Аппарат само чакаше удобен случай да ни извади от играта. Реших да му го поднесем на тепсия.

— Само дето не знаехме кога точно ще стигнеш Котлето — продължи Надя. — Щом днес тръгна от архива, Давид се престори, че е забравил нещо в стаята си, и дойде в залата за тренировки, за да ни предупреди. Знаехме, че Аппарат ще се довери по-скоро на Толя и Тамар, затова те двамата малко ни поовъргаляха…

— Доста — уточни Мал.

— После си дадоха вид, че са разкрили коварен заговор, който включва няколко злонамерени Гриша и един доста лековерен следотърсач.

Мал шеговито отдаде чест.

— Боях се, че ще поиска да затворим всеки в отделна килия — каза Тамар, — затова настоявахме, че те дебне непосредствена опасност и трябва незабавно да отидем в Котлето.

Надя се усмихна.

— После оставаше само да се надяваме, че кухнята няма да се срути върху главите ни.

Давид се начумери още повече.

— Това беше контролиран взрив. Шансът структурата на пещерата да издържи беше много над средния.

— Аха. Много над средния, значи — вметна Женя. — И защо не каза?

— Току-що го направих.

— Ами тия сенки по стените? — попита Зоя. — Тях на кого ги дължим?

Усетих как се вдървявам, защото не знаех какво точно да отговоря.

— Аз го направих — каза Мал. — Нагласихме го за отвличане на вниманието.

Сергей продължаваше да крачи напред-назад, пукайки с пръсти.

— Трябваше да ни предупредите за този план. На нас също се полагаше да сме подготвени.

— Най-малкото можеше и аз да взривя нещо — добави Харшо.

Зоя превзето сви рамене.

— Толкова съжалявам, че се чувствате пренебрегнати. На кого му пука, че непрекъснато бяхме зорко следени и че е същинско чудо, дето не ни разкриха още в самото начало. Определено трябваше да изложим на риск цялата операция, за да не нараним вашите чувства.

Прокашлях се, за да си прочистя гърлото.

— След по-малко от час ще водя богослужението заедно с Аппарат. Тръгваме веднага след това. Ето защо отсега трябва да знам кой идва с мен.

— Има ли шанс да ни просветлиш къде се намира третата муска? — попита Зоя.

До този момент само близнаците и ние двамата с Мал знаехме къде има малка надежда да открием жар-птица. Както и Николай, напомних си. Николай също знаеше, стига да беше още жив.

Мал поклати глава.

— Колкото по-малко знаете, толкова по-добре за вас.

— Значи дори няма да кажете къде отиваме? — намусено попита Сергей.

— Не съвсем. Ще се опитаме да влезем във връзка с Николай Ланцов.

— Според мен трябва да се пробваме в Райевост — обади се Тамар.

— Предлагаш да тръгнем през градовете покрай реката ли? — попитах. — Защо?

— Контрабандните канали на Щормхунд минават през цяла Равка. Възможно е Николай да ги използва, за да вкара оръжие в страната. — Кой друг, ако не Тамар, можеше да знае това. Двамата с Толя бяха сред най-близките довереници на Щормхунд от екипажа. — Ако слуховете са верни и той се е установил някъде на север, тогава има шанс контрабандният склад при Райевост да действа.

— Това са само няколко „ако“, нищо повече — обобщи Харшо.

Мал кимна.

— Така си е. И въпреки това е най-добрата ни следа.

— Ами ако се окаже задънена улица? — обади се Сергей.

— Ще се разделим — каза Мал. — После намираме сигурно убежище, където вие можете да се покриете, докато аз и малък отряд открием жар-птица.

— Вие обаче може да останете и тук — обърнах се към събралите се. — Известно ми е, че пилигримите не са особено добронамерени към Гриша, а и не знам в каква посока ще се промени тяхното отношение след тази вечер. Но ако ни заловят на повърхността…

— Тъмнейший не се държи особено мило с предателите — тихо довърши Женя.

Всички се размърдаха смутено, аз обаче се насилих да я погледна в очите.

— Да. Така е.

— Аз така или иначе вече пострадах — продължи тя. — Идвам с вас.

Зоя без нужда поправи маншетите на палтото си.

— Без теб ще се придвижваме по-бързо.

— Няма да изоставам — отвърна Женя.

— Постарай се да е наистина така — каза Мал. — Защото ще се движим през територия, която гъмжи от доброволчески отряди, да не говорим за опричниците на Тъмнейший. А ти отдалече си личиш — обърна се той към Женя. — Както и Толя, между другото.

Устните на Тамар потрепнаха.

— Наемаш ли се лично да му съобщиш, че не може да дойде с нас?

Мал обмисли въпроса.

— Може пък да го маскираме като някое наистина голямо дърво.

Адрик скочи на крака толкова внезапно, че едва не ме прекатури от леглото.

— Ще се видим след час — обяви той, сякаш ни предизвикваше да му се противопоставим. Надя го изпроводи с поглед и сви рамене, докато момчето излизаше с отсечена крачка от стаята. Адрик не беше кой знае колко по-млад от нас, но дали защото беше по-малкият брат на Надя, все гледаше да се докаже някак.

— Е, аз идвам с вас — обяви Зоя. — Влагата тук е направо убийствена за косата ми.

Харшо се надигна, оттласквайки се от стената.

— Аз предпочитам да остана — каза с прозявка. — Онкет обаче настоява да дойдем. — И той вдигна котката на рамо с една ръка.

— Няма ли най-накрая да дадеш име на това създание? — сопна се Зоя.

— Тя си има име.

— Онкет не е име. На каелиш това е думата за котка.

— Ама пък й отива, не мислиш ли?

Зоя завъртя изразително очи и изхвърча през вратата, последвана от Харшо, а след тях тръгна и Стиг, който направи изискан поклон и само каза: „Аз ще съм готов“.

Останалите взеха да се точат подире им. Подозирах, че Давид предпочита да остане в Бялата катедрала, колкото се може по-близо до дневниците на Морозов. Той обаче беше единственият Фабрикатор сред нас и откриехме ли жар-птица, щеше да ни е нужен да изкове втората гривна от оковите. Надя изглеждаше щастлива, че няма да се дели от брат си, макар на излизане усмивката й да беше предназначена по-скоро за Тамар. Очаквах, че Максим ще поиска да остане в лазарета, и се оказах права. Дали да не накарам Владим и останалите от свещениците стражи да дадат пример на пилигримите, като се възползват от уменията на Максим като Лечител?

Единствената изненада дойде от Сергей. Колкото и да беше непоносима, влажна и отегчителна Бялата катедрала, тя все пак предлагаше относителна безопасност. И макар той да жадуваше да се измъкне от ноктите на Аппарат, не бях сигурна, че би рискувал да излезе на повърхността с нас. Сергей обаче кимна стегнато и просто каза: „Там съм“. Изглежда, всички еднакво силно бяхме закопнели за синьо небе и за шанса пак да се озовем на свобода, независимо от рисковете.

— Е, поне си струваше да опитам — каза с въздишка Мал, когато всички се разотидоха.

— С тия приказки за войски и съгледвачи — започна да ми просветва — се опитваше да ги сплашиш, така ли?

— Дванайсет са твърде много. Толкова голяма група ще забави придвижването ни през тунелите, а на повърхността ни излага на голям риск. При първия удобен случай трябва да се разделим. Няма начин да преведа дванайсет Гриша през южните планини.

— Добре — казах. — В случай че успеем да намерим безопасно място за тях.

— Не е лека задача, но някак ще се справим. — Той тръгна към вратата. — Връщам се след половин час, за да те отведа в голямата пещера.

— Мал — повиках го обратно, — защо се хвърли между мен и свещениците стражи?

Той сви рамене.

— Те не са първите, които убивам. Нито ще са последните.

— Не ми позволи да използвам удара Сеч срещу тях.

Докато ми отговаряше, той избягваше да ме гледа в очите:

— Един ден ще станеш царица, Алина. И колкото по-малко кръв има по ръцете ти, толкова по-добре.

С такава лекота произнесе думата царица.

— Изглежда, си убеден, че ще открием Николай.

— Сигурен съм, че ще намерим жар-птица.

— Имам нужда от армия. Жар-птица може да не се окаже достатъчна. — Разтърках очите си с ръка. — А Николай може изобщо да не е в Равка.

— Сведенията, които идват от север…

— Може да са просто лъжи, разпространявани от Тъмнейший. Нищо чудно Летящия принц да е само мит, с който целят да ни измъкнат на светло. Николай може изобщо да не е успял да напусне Великия дворец. — Болно ми беше да го кажа, но все пак се насилих: — Възможно е и да е мъртъв.

— Вярваш ли го?

— Не знам.

— Ако някой е способен да избяга оттам, това е Николай.

Хитрият лисугер. Макар вече да се беше отказал от дегизировката си като Щормхунд, за мен Николай оставаше точно това — вечно пресмятащ, вечно кроящ планове. Само дето не беше успял да предвиди предателството на брат си. Нито усети приближаването на Тъмнейший.

— Хубаво — казах, смутена от треперещия си глас. — Но ти нищо не попита за сенките.

— А трябваше ли?

Не успях да устоя на изкушението. Може би исках да видя как ще реагира. Свих пръсти и от ъглите към нас взеха да се раздиплят сенки.

Очите на Мал проследиха движението им. Как очаквах да реагира той? Със страх? С гняв?

— Можеш ли да ги използваш за нещо повече от това? — попита.

— Не. Те са само един вид последствие от онова, което направих в параклиса.

— Когато спаси живота на всички нас, нали?

Оставих сенките да се разотидат и разтрих чело между веждите, опитвайки се да прогоня пристъпа на сънливост.

— Имам предвид, че използвах мерзост. Това тук не е реална сила, само циркаджийски трик.

— Но е нещо, което си взела от него — каза Мал. В гласа му като че ли се долавяше удовлетворение. — Аз дума няма да обеля, обаче не би трябвало да го криеш от останалите.

За това можех да се терзая и по-нататък.

— Ами ако хората на Николай не са в Райевост?

— Значи според теб аз съм способен да проследя гигантска митична птица, но не бих могъл да открия един гръмогласен принц?

— Принц, който се изплъзва на Тъмнейший вече месеци наред.

Мал ме изгледа изпитателно.

— Алина, знаеш ли как успях да уцеля толкова точно в Котлето?

— Ако сега кажеш, че е било само защото си страшно умел, направо си свалям ботуша и почвам да те налагам с него.

— Е, аз наистина съм страшно умел — отвърна той с тънка усмивка. — Но накарах Давид да пъхне един бръмбар в кесийката.

— Защо?

— За да направя целта по-лесно откриваема. После трябваше само да я проследя.

Веждите ми хвръкнаха към челото.

— Е, това вече е забележителен номер.

Той сви рамене.

— И единственият, който умея. Ако Николай е жив, ще го открием. — Той помълча, после добави: — Втори път няма да те проваля. — Обърна се да си ходи, но преди да затвори вратата, се позабави. — Опитай да си починеш. Аз ще съм отвън, ако ти потрябвам.

Стоях и дълго гледах след него. Колко исках да му кажа, че не ме е провалил, но нямаше да е съвсем истина. Аз го бях излъгала за виденията, които ме преследваха. А той ме отблъсна точно когато най-много се нуждаех от него. Може би и двамата изисквахме един от друг твърде големи жертви. Дали имах основание, или не, не знам, но живеех с усещането, че Мал ми е обърнал гръб, и част от мен негодуваше срещу това.

Обходих с поглед празната стая. При вида на толкова много хора, натъпкани в нея допреди малко, се бях разстроила. Доколко познавах всеки от тях? Харшо и Стиг бяха няколко години по-големи от останалите Гриша, успели криво-ляво да се доберат до Малкия дворец, щом чули, че Призоваващата слънцето се е завърнала. В действителност обаче аз изобщо не ги познавах. От друга страна, в очите на близнаците бях надарена с божествена сила. Зоя ме следваше с неохота. Сергей се бе превърнал в развалина и аз подозирах, че ме вини за смъртта на Мари. А може би и Надя също. Нейната скръб беше безмълвна, но двете с Мари бяха първи приятелки.

И Мал. Предполагах, че поне с него сме сключили нещо като примирие, но то не беше никак леко. Или просто и двамата бяхме приели какво бъдеще ми е отредено и че нашите пътища неизбежно ще се разделят. „Един ден ще станеш царица, Алина.“

Давах си сметка, че поне трябва да опитам да подремна няколко минути, но умът ми продължаваше трескаво да работи. Тялото ми пулсираше от придошлата сила и жадуваше за още.

Погледнах към вратата, съжалявайки, че тя не се заключва. Исках да изпробвам нещо. Вече бях опитвала няколко пъти, но нищо не се бе получило, освен че си докарах главоболие. Начинанието ми беше опасно, може би глупаво, но сега, след като моята сила се възвърна, исках пак да се пробвам.

Изритах ботушите и легнах по гръб върху тесния креват. Затворих очи и почувствах нашийника около врата си, люспите върху китката си и присъствието на силата в мен — естествени като биенето на сърцето ми. Усетих раната на рамото си, черния възел от белези, спомен от ничевие на Тъмнейший. Тя заздрави връзката помежду ни и отвори врата на Тъмнейший към моето съзнание така, както нашийникът му осигуряваше достъп до силата ми. В параклиса използвах тази връзка против него и с това едва не унищожих и двама ни. Беше страшно глупаво да опитвам да го направя отново. И въпреки това се изкушавах. След като Тъмнейший имаше достъп до тази сила, защо и аз да не почерпех от нея? Така щях да натрупам познания, да разбера как действа връзката между нас.

„Пак няма да проработи — казах си успокоително. — Ще опиташ, ще се провалиш и после ще подремнеш.“

Забавих дишането си и оставих силата да циркулира из мен. Мислех за Тъмнейший, за сенките, които можех да разигравам с върховете на пръстите си; за нашийника около врата ми, поставен там от него; за гривната на оковите около китката ми, която безвъзвратно ме изолираше от всички останали Гриша и диктуваше моята съдба.

Нищо не се случи. Все така продължавах да лежа по гръб в кревата си в Бялата катедрала. Никъде не успях да се пренеса. Пак бях сам-сама в една празна килия. Примигнах срещу влажния таван. Може би така беше най-добре. Самотата в Малкия дворец едва не ме погуби, но това беше, защото тогава жадувах за нещо друго — чувство за принадлежност, което преследвах цял живот. Сега обаче този копнеж бе погребан под руините на параклиса. От тук нататък вместо обич щях да търся съюз с всеки и всичко, които биха ме направили по-силна за предстоящата битка.

Днес за малко да убия Аппарат; днес прогорих своя знак върху гърдите на Владим. Убеждавах се, че така е трябвало да стане, но момичето, което бях навремето, никога не би помислило да причини подобно нещо някому. Ненавиждах Тъмнейший заради онова, което беше сторил на Багра и Женя, но бях ли сега по-различна от него? А когато и третата муска се появи около китката ми, щяхме ли тогава да се отличаваме по нещо?

„Най-вероятно не“ — признах си, но заедно с това долових и лек трепет: вибрации, които стигаха до мен посредством нашата връзка; ехо от противоположния край на една невидима нишка.

То ме зовеше чрез нашийника около врата и раната от зъбите на ничевие върху рамото ми, подсилено от оковата около китката — спойка, скрепена с мерзост и черната отрова в кръвта ми. „Ти ме повика и ето че аз откликнах.“ Сякаш нещо ме всмука нагоре, извън моето тяло, и ме запрати към него. Сигурно точно това усещаше Мал, когато преследваше целта си — далечен отсрещен повик; нечие присъствие, което зове за внимание, независимо че не може да бъде видяно или докоснато.

Както се носех из мрака зад спуснатите си клепачи, така в следващия момент се озовах в ярко осветено помещение. Всичко наоколо ми беше смътно като в мъгла, но въпреки това тутакси разпознах мястото: намирах се в престолната зала на Великия дворец. Около мен някакви хора си приказваха. Гласовете им идваха като изпод дълбока вода. Чувах звук, но не различавах думите.

Усетих точно в кой момент Тъмнейший ме забеляза. Изведнъж го видях на фокус, макар всичко около него все още да тънеше в неясен сумрак.

Самообладанието му бе толкова голямо, че придворните едва ли забелязаха краткотрайния потрес, който разкриви съвършените му черти. Въпреки това аз видях как сивите му очи се разшириха, а гърдите му взеха начесто да се повдигат в опит да си поеме дъх. Пръстите му се впиха в подлакътниците на стола — не, на престола. Но веднага след това той отново възвърна самообладанието си и кимна в отговор на онова, което му говореше най-близкостоящият човек.

Аз чаках, наблюдавайки. Той дълго бе воювал за този престол, преживявайки стотици години в битки и на служба при други, докато най-накрая се възкачи на него. Трябваше да призная, че това място напълно му подхождаше. Тайничко се бях надявала, че ще го заваря омаломощен и че неговата черна коса ще е побеляла като моята. Каквото и да му бях причинила онази нощ в параклиса обаче, той се беше възстановил много по-скоро от мен.

Щом хленчът на молителя секна, Тъмнейший се изправи. Престолът избледня зад гърба му и чак тогава си дадох сметка, че всичко, което е близо до него, се вижда много по-ясно, сякаш Тъмнейший бе лупа, през която наблюдавах света.

— Ще го взема под внимание — обяви той с глас, изтънчен като шлифован диамант, толкова близък и познат. — А сега ме оставете — подкани ги с безцеремонен жест. — Всички до един.

Дали неговите лакеи и блюдолизци се спогледаха смаяно, или просто се поклониха дълбоко и се оттеглиха? Това не разбрах. Той вече се спускаше по стълбите с поглед, прикован в мен. Сърцето ми се сви и една-единствена отчетлива дума взе да отеква в съзнанието ми: „бягай“. Същинска лудост бе да се опитвам да го открия. Въпреки това не помръднах. И не изпуснах нишката, която ни свързваше.

Някой приближи и когато стигна на педя от Тъмнейший, изведнъж дойде на фокус — червена роба на Гриша и лице, което не познавах. Дори думите не успях да схвана: „… въпрос на един подпис за…“. В този момент обаче Тъмнейший го прекъсна.

— По-късно — каза остро той и мъжът от Корпоралки побърза да изчезне.

Залата се изпълни с тропота на напускащи придворни, а Тъмнейший през цялото време не откъсваше поглед от мен. После тръгна по полирания паркет. С всяка негова стъпка подът под краката му се избистряше по-ясно, а щом отминеше, отново потъваше в мъгла.

Усещането беше много особено: едновременно да лежа на кревата в Бялата катедрала и да се намирам тук, в престолната зала, изправена в квадрат от топла слънчева светлина.

Той се закова пред мен и очите му взеха да опипват лицето ми. Какво ли виждаше? В моите видения той идваше невредим, без белези. Дали сега и аз бях за него все още здрава и непокътната, с кестенява коса и сияйни очи? Или пък пред него стоеше прилично на пещерна гъба момиче — бледо и сивкаво, обрулено от битката в параклиса, изнемощяло от живота под земята?

— Само ако знаех, че ще се окажеш толкова схватлива ученичка. — В гласа му имаше искрено възхищение, почти удивление. За свой ужас, установих, че жалкото сираче в мен потръпва от удоволствие при това признание. — Защо реши да дойдеш точно сега при мен? — попита. — Толкова дълго ли ти отне да се съвземеш от схватката?

Ако това е било просто схватка, значи с нас е свършено. „Не — казах си. — Той умишлено подбра точно тази дума, за да ме уплаши.“

Оставих въпроса му без отговор.

— Не очаквах да ме посрещнеш с комплименти — казах вместо това.

— Така ли?

— Оставих те погребан под купчина отломки.

— Ами ако ти кажа, че твоята безпощадност ми вдъхва уважение?

— Едва ли бих ти повярвала.

Почти недоловима усмивка пробяга по устните му.

— Схватлива ученичка — повтори. — И защо да хабя гнева си срещу теб, щом вината е изцяло моя? Трябваше да съм подготвен за новото ти предателство: поредната налудна идея на един детински идеал. Но явно всеки път ставам жертва на собствените си желания, щом въпросът опре до теб. — Лицето му доби студено изражение. — За какво си дошла, Алина?

Отговорих му съвсем честно.

— Исках да те видя.

Успях да зърна мярналата се за миг изненада, преди изражението му отново да стане каменно.

— На този подиум има два престола. Можеш да ме виждаш всеки път, когато пожелаеш.

— Нима ми предлагаш короната? И то след като се опитах да те убия?

Той отново сви рамене.

— Сигурно и аз бих направил същото.

— Съмнявам се.

— Но не за да защитя някакво сборище от предатели и фанатици, не. Въпреки това разбирам порива да бъдеш свободна.

— И все пак се опита да ме превърнеш в роб.

— Търсех муските на Морозов за теб, Алина, за да можем да управляваме като равни.

— Опита се да ми отнемеш силата за своя собствена изгода.

— Но чак след като избяга от мен. Едва след като избра… — Той млъкна, сви рамене. — Навремето щяхме да управляваме като равни.

Отново почувствах онова тежнение, копнежа на уплашено момиченце. Дори сега, след всичко сторено от Тъмнейший, пак ми се щеше да му повярвам, да намеря причина да му простя. Исках Николай да е жив. Исках да мога да се доверя на останалите Гриша. Исках да повярвам в каквото и да е, само да не се налага да посрещна бъдещето сам-сама. „Лошото на желанията е, че ни правят слаби.“ Смехът се откъсна от устните ми още преди да съм се усетила.

— Щяхме да сме равни до деня, в който дръзна да ти се противопоставя; до момента, в който си позволя да оспоря твоята воля или не се подчиня на твоите заповеди. Тогава щеше да постъпиш с мен така, както с Женя и с майка си; така, както се опита да се разправиш с Мал.

Той се облегна на перваза на прозореца и неговата позлатена рамка доби ясни очертания.

— А щеше ли да е по-различно, ако до теб седеше твоят следотърсач? Или пък палето Ланцов?

— Да — отвърнах просто.

— Защото тогава ти щеше да си силната, така ли?

— Защото са по-добри мъже от теб.

— Ти можеше да ме направиш по-добър мъж.

— А ти щеше да ме превърнеш в чудовище.

— Никога не съм проумявал слабостта ти към отказатся. Сигурно ти е присъща, защото дълго време си се смятала за една от тях.

— Навремето имах слабост към теб.

Той рязко вдигна глава. Явно не беше очаквал подобно нещо. Вси светии, изпитах такова удовлетворение.

— Защо не дойде при мен нито веднъж през всичките тези дълги месеци? — попитах.

Той продължи да стои мълчаливо.

— Почти не минаваше ден, без да ме навестиш в Малкия дворец — настоях. — А щом не те откривах в някой тъмен ъгъл, мислех, че полудявам.

— Хубаво.

— Реших, че си се уплашил.

— Сигурно е било голяма утеха за теб.

— Мислех, че се страхуваш от онова, което ни свързва. — Мен то вече не ме плашеше. Вече не. Бавно пристъпих напред. Той се вдърви, но не се дръпна.

— Аз съм древно създание, Алина. И знам неща за силата, за които ти можеш само да предполагаш.

— Но това не е само въпрос на сила, нали? — пророних тихо, припомняйки си как той си играеше с мен като котка с мишка, когато за първи път пристигнах в двореца, дори и преди това, още от първия миг, в който се срещнахме. Тогава бях самотно момиченце, отчаяно копнеещо за нечие внимание. Сигурно съм била много лесна плячка за него.

Направих още една крачка. Той замръзна. Телата ни почти се докосваха. Посегнах и обгърнах бузата му в шепа. Този път объркването му беше несъмнено. Стоеше като вкаменен, само гърдите му продължаваха да се надигат и спускат равномерно. После — сякаш примирено — затвори очи. Гънката между веждите му стана още по-дълбока.

— Истина е, значи — продължих меко. — Ти си по-силен, по-мъдър и с безпределен опит. — Надвесих се напред и дъхът ми погали раковината на ухото му. — Аз обаче съм схватлива ученичка.

Очите му се отвориха рязко. Успях за миг да зърна как яростта се надига в сивите му очи, преди да прекъсна връзката между нас.

Разтворих се във въздуха и се понесох обратно към Бялата катедрала, оставяйки го само със спомена за светлината.