Лий Бардуго
Престол и щурм (9)

Глава 7

Колкото по̀ на югоизток отиваше „Волкволни“, толкова повече вятърът се затопляше, а цветът на морската вода от сив ставаше син.

Екипажът на Щормхунд се състоеше от редови моряци и отцепници Гриша, които заедно се грижеха пътуването да върви гладко. Каквото и да говореха помежду си за силата на втората муска, не се натрапваха с любопитството си на двама ни с Мал. Само понякога ме наблюдаваха как се упражнявам на носа на шхуната. Гледах да съм внимателна, никога не използвах пълната си мощ и призовавах светлината само по обяд, когато слънцето беше високо и нямаше опасност тя да издаде местоположението ни. Мал продължаваше да е нащрек, но аз му бях казала истината: силата на морския бич сега беше част от мен. Това ме изпълваше с трепетна възбуда. Зареждаше ме. И не ме плашеше.

Разбойниците на борда ме привличаха неудържимо. Всеки от тях си беше скалъпил различна история. Един имал леля, която му помогнала да избяга, само и само да не попадне във властта на Тъмнейший. Друг пък дезертирал от Втора армия. Трета я скрили в избата, когато екзаминаторите на Гриша дошли за изпита.

— Мама им казала, че ме отнесла треската, която върлувала из нашето село предишната пролет — разказа ми една от жените Вълнотворци. — Съседите ми отрязаха косата и ме представяха за своя починал син отказатся, докато не пораснах и заминах.

Майката на Толя и Тамар била гришанка, пратена на южната граница на Равка. Там се срещнала с баща им — наемник от Шу Хан.

— На смъртния си одър — разказваше Тамар — тя закле баща ни да не позволява да ни вземат във Втора армия. Още на следващия ден заминахме за Новий Зем.

Повечето отцепници Гриша отиваха в Новий Зем. След Равка това беше най-сигурното място за тях — там нямаше опасност да станат опитни зайчета на шуанските доктори, или да бъдат изгорени на клада от фйерданските ловци на вещици. И все пак трябваше много да внимават да не издадат способностите си. За робите Гриша се плащаше висока цена. На някои от по-безскрупулните керчански търговци им се носеше славата, че ги ловят и ги продават на тайни търгове.

Точно заради тези опасности много гришани търсели убежище в Равка и се присъединявали към Втора армия. Отцепниците обаче мислеха другояче. Те предпочитаха да живеят в постоянен страх и непрекъснато да се местят, отколкото да са на служба при Тъмнейший и царя на Равка. Напълно споделях техния избор.

След като двамата с Мал скучахме на палубата цели два дни, на третия помолихме Тамар да ни покаже някои земски бойни техники. Това разся отегчението ни от еднообразния живот на борда и ни помогна да се освободим от непосилното напрежение заради завръщането ни в Западна Равка.

Моряците на Щормхунд потвърдиха тревожните слухове, които бяхме дочули в Новий Зем. Прекосяването на Долината беше почти замряло, а бреговете й, които навлизаха все по-навътре в незаразената земя, гъмжаха от бегълци. В Първа армия зрееше бунт, а Втора армия се беше разпаднала.

Най-много ме плашеха новините за разрастването на култа към Светицата на слънцето, подклаждан от Аппарат. Така и не се беше разбрало как е избягал от Великия дворец след проваления опит за преврат на Тъмнейший, но скоро след това отново се беше появил изневиделица из гъстата мрежа от манастири на Равка.

Той разпространяваше мълвата, че съм загинала в Долината и съм възкръснала като светица. Отначало ме напуши смях, но когато късно през нощта отново разлистих кървавите страници на Жития санктя, смехът ми се превърна в задавено хълцане. Спомних си миризмата, която лъхаше от Аппарат — онази неприятна смесица от тамян и мухъл, — и още по плътно се загърнах в палтото си. Тъкмо той ми подари червената книжка. Крайно време беше да се запитам защо.

Въпреки синините и отоците, упражненията ми с Тамар някак успяваха да заглушат моите постоянни тревоги. В царската армия обучаваха момичетата наравно с момчетата, щом навършат определена възраст. Срещала бях много добри бойци, аз самата също бях понаучила нещо. Но никога преди не бях виждала човек, било то мъж или жена, който да се бие като Тамар. Тя действаше с грацията на танцьор и сякаш притежаваше безпогрешен инстинкт какъв ще е следващият ход на противника. Предпочитаните й оръжия бяха двете брадвички с двойно острие, с които си служеше едновременно — тогава остриетата им проблясваха като слънчев лъч върху вода. Но не по-малко опасна беше със сабята, с револвера или просто с голи ръце. Само Толя можеше да й излезе насреща. Щом двамата започнеха приятелска схватка, целият екипаж спираше работа, за да гледа.

Гигантът говореше малко; почти през цялото време или работеше по такелажа, или стоеше настрани със заплашителен вид. От време на време се включваше в нашите уроци, за да помогне с нещо. Не че беше кой знае какъв учител. „Движи се по-бързо“ беше единственият съвет, който човек можеше да изтръгне от него. Тамар беше къде-къде по-добър наставник. Жалко, че уроците ни станаха много по-скучни и еднообразни, след като Щормхунд ни завари да тренираме на предната палуба.

— Тамар — сгълча я той, — гледай да не повредиш стоката.

Тамар тутакси замръзна на място и отсечено отвърна: „Слушам, капитане!“.

Изгледах го кисело.

— Не съм ти някакъв денк, който трябва да доставиш невредим, Щормхунд.

— И много жалко — подметна той, минавайки покрай мен, — защото денковете не говорят и си стоят там, където си ги оставил.

Но когато Тамар включи в обучението саби и рапири, дори Щормхунд се присъедини. Мал с всеки ден ставаше все по-добър, нищо че капитанът все още го побеждаваше с лекота при всяка схватка. Виждаше се, че Мал не си го слага на сърце. Той приемаше пораженията ведро, както аз не бих могла.

Загубата винаги ме ядосваше, докато Мал я подминаваше със смях.

— Как вие двамата с Толя се научихте да владеете силата си? — попитах Тамар един следобед, докато наблюдавахме на палубата дуела между Мал и Щормхунд със затъпени саби. Тя ми беше намерила совалка-игла за плетене на мрежи, и когато не ме бъхтеше, се опитваше да ме научи да правя моряшки възли и снадки.

— Дръж лактите прибрани — скастри Щормхунд Мал. — Недей да пляскаш с тях като някоя ярка.

Мал нададе смущаващо убедително кудкудякане.

Тамар повдигна едната си вежда.

— Приятелят ти явно е много доволен от себе си.

Свих рамене.

— Мал винаги си е бил такъв. Пусни го в стана на фйердански наемни убийци и скоро ще се появи, носен на рамене от тях. Където го посееш, там никне.

— Ами ти?

— Аз приличам по-скоро на бурен — отвърнах сухо.

Тамар се ухили. По време на битка тя приличаше на тих леден пламък, но иначе лесно се усмихваше.

— На мен бурените ми харесват — отвърна, скочи от парапета и събра размотаното въже. — Те винаги оцеляват.

Хванах се, че отвръщам на усмивката й, но бързо се върнах към заниманието си — поредния възел, който се опитвах да оплета. Не беше никак добре, че ми харесва на кораба на Щормхунд. Допадаха ми Толя и Тамар, пък и останалите от екипажа. Обичах да седя на една маса с тях, нравеше ми се напевния тенор на Привет. Харесваха ми следобедите, когато се упражнявахме на мишена — подреждахме празни винени бутилки и ги отстрелвахме с един откос, хващайки се на безобидни облози.

Чувствах се като в Малкия дворец, но без да се цапам с политика или пък непрекъснато да се стремя към издигане в йерархията. Отношенията между моряците бяха непринудени и открити. Всички до един бяха млади, бедни и по-голямата част от живота им беше минала в криене и бягство. На борда на кораба те бяха открили своя дом и без много шум приеха и нас двамата с Мал в него.

Не знаех какво ни чака в Западна Равка; бях почти сигурна обаче, че е лудост да се връщаме. Но на борда на „Волкволни“ с неговите издути от вятъра платна, които стояха като чисто прокарани линии на фона на синия простор, за малко можех да забравя неясното бъдеще и страховете си.

Признавам, харесвах и Щормхунд. Той беше наперен и безочлив и винаги използваше десет думи там, където и две биха свършили работа, но въпреки това бях впечатлена от начина, по който ръководи екипажа си. Не използваше нито един от методите за манипулация на Тъмнейший, а въпреки това моряците го следваха без колебание. Той ги печелеше с уважение, не със страх.

— Щормхунд истинско име ли е? — попитах Тамар. — Равканско ли е?

— Представа нямам.

— Никога ли не си го питала?

— Че защо ми е да питам?

— Но той все пак е от Равка, нали?

Тя присви очи към небето.

— Искаш ли да направим още една схватка със саби? — попита. — Има време, преди да дойде ред да застъпя на вахта.

Винаги успяваше да смени темата, когато я разпитвах за Щормхунд.

— Той не е кацнал на кораба направо от небето, Тамар. Не те ли е грижа откъде е дошъл?

Тамар взе сабите и ги подаде на Толя, който беше оръжейникът на кораба.

— Не особено. Нали ни позволява да плаваме на кораба му и да се бием.

— Освен това не ни кара да се киприм в червена коприна и да му служим като послушни палета — добави Толя, отключвайки стойката за оръжията с ключа, който носеше провесен на якия си врат.

— От теб щеше да излезе доста жалко пале — разсмя се Тамар.

— Всичко друго е добро в сравнение с това да получаваш заповеди от някакъв надут отворко в черно — изръмжа Толя.

— Но въпреки това се подчиняваш на заповедите на Щормхунд — натъртих.

— Само когато му се прище.

Подскочих. Щормхунд стоеше точно зад мен.

— Само се опитай да заповядаш на тоя вол нещо и гледай какво става — допълни каперът.

Тамар изсумтя и двамата с Толя започнаха да връщат по местата им останалите оръжия.

Щормхунд се наведе към мен.

— Ако ти се иска да научиш нещо за мен, хубавице, само попитай.

— Просто се чудех откъде си — отвърнах отбранително. — Нищо повече.

— Ами ти откъде си?

— От Керамзин, знаеш го много добре.

— Питам откъде си родом.

В главата ми се мярнаха няколко смътни спомена. Плитка чиния с варено цвекло; хлъзгавите му парчета между пръстите ми и как ги боядисваха в червено. Ароматът на овесена каша с яйца. Някой ме носи на конче на раменете си — може би татко — по прашен път. В Керамзин се приемаше за предателство към милостта на княза и проява на висша неблагодарност дори само да споменеш родителите си. Възпитаваха ни да не говорим за живота си преди пристигането в имението и постепенно спомените ми от него бяха избледнели и изчезнали.

— Отникъде — отвърнах. — Селцето, в което съм се родила, беше толкова малко, че дори не си струваше да се именува. Ами ти, Щормхунд? Ти откъде идваш?

Каперът се ухили. Отново ме порази мисълта, че нещо в неговите черти не е наред.

— Майка ми беше мида — намигна ми той, — а пък аз съм перла.

После се отдалечи, подсвирквайки фалшиво.

 

 

Две нощи след това се стреснах в съня си и видях Тамар надвесена над мен. Разтърсваше ме за здравото рамо.

— Време е — каза.

— Сега ли? — попитах сънено. — Кое време е?

— Наближава третата камбана.

— Сутринта ли? — Прозях се и преметнах крака извън хамака. — Къде сме?

— Петнайсет морски мили от брега на Западна Равка. Хайде, Щормхунд ни чака. — Тя вече беше облечена, а на рамото й висеше платнената моряшка торба.

Аз нямах никакъв багаж; трябваше само да нахлузя ботушите, да потупам джобовете на палтото, за да се убедя, че червената книжка е с мен, и да я последвам през вратата.

Заварих Мал на палубата, стоеше край перилата на десния борд заедно с група моряци. За миг се стъписах, като видях Привет облечен в тюркоазения редингот на Щормхунд. Самият Щормхунд изобщо не бих го разпознала, ако не раздаваше заповеди. Той беше намъкнал несъразмерно голям шинел с вдигната яка и носеше ниско нахлупена над очите плетена вълнена шапка.

Духаше студен вятър. Звездите светеха ярко в небето, а сърпът на луната висеше ниско над хоризонта. Взрях се в проблясващите на лунна светлина вълни, заслушана в равномерното дишане на морето. Ако сушата беше близо, вече трябваше да съм я видяла.

Мал разтри дланите ми, за да ги стопли.

— Какво става? — попитах.

— Слизаме на брега. — Усетих, че тонът му е станал предпазлив.

— И точно посред нощ ли?

— „Волкволни“ ще вдигне моя флаг близо до фйерданския бряг — обади се Щормхунд. — Не е нужно Тъмнейший да научава отсега, че вече сте на равканска земя.

Когато Щормхунд сведе глава, за да чуе нещо, което му говореше Привет, Мал ме придърпа към парапета на левия борд.

— Вярваш ли го?

— Хич — признах.

Той сложи ръце на раменете ми.

— Открият ли ни, най-вероятно ще ме арестуват, Алина — продължи. — Ти може да си Призоваващата слънцето, но аз съм прост войник, който не се е подчинил на заповедта.

— Заповедта на Тъмнейший.

— Това сега може и да няма значение.

— Ще се погрижа да стане от значение. Освен това няма да ни открият. Ще стигнем благополучно до Западна Равка, ще се срещнем с мющерията на Щормхунд и после ще решим какво да правим.

Мал ме придърпа още по-плътно към себе си.

— Винаги ли навличаш на околните толкова неприятности?

— Предпочитам да мисля за себе си като за приятно усложнение.

Тъкмо се навеждаше да ме целуне, когато гласът на Щормхунд проряза мрака.

— Може ли да отложим гушкането за по-късно? Искам да слезем на брега преди съмване.

Мал изпъшка.

— Най-накрая ще взема да му забия един.

— Можеш да разчиташ на подкрепата ми за това.

Той ме хвана за ръка и двамата се върнахме при останалите.

Щормхунд предаде на Привет плик, запечатан със светлосин восък, после го потупа по гърба. Не зная дали беше заради лунната светлина, но първият помощник-капитан сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Толя и Тамар се прехвърлиха през перилата, вкопчени здраво в претоварената стълба, спусната от шхуната.

Надникнах през перилата. Очаквах долу да зърна лодка, затова се изненадах при вида на малкото корабче, което се полюляваше край „Волкволни“. Не приличаше на нито един плавателен съд, който бях виждала дотогава. Двата му корпуса имаха вид на чифт дървени обувки, съединени с платформа с огромна дупка в центъра.

Мал се заспуска надолу по стълбата и аз го последвах. После предпазливо стъпих върху единия от извитите корпуси на плавателния съд. Минахме по него и се добрахме до главната палуба, където между двете мачти се намираше вдълбан надолу кокпит. Щормхунд скочи след нас, после се метна на издигнатата над кокпита платформа и зае мястото си зад руля.

— Що за чудо е това? — попитах.

— Викам му „Колибрито“ — отвърна той, загледан в някаква морска карта, която не успях да разгледам добре. — Мисля обаче да го прекръстя на „Жар-птица“.

Рязко си поех въздух при тези думи, но той само се ухили и продължи да раздава заповеди.

— Режете въжето на котвата и да потегляме!

Тамар и Толя откачиха куките, които ни държаха привързани за „Волкволни“. Видях въжето на котвата да се вие като жива змия покрай кърмата на „Колибрито“, а краят му безшумно да потъва във водата. Според мен котвата щеше да ни потрябва, когато влезем в някое пристанище, но предполагах, че Щормхунд си знае работата.

— Вдигайте платната! — провикна се той.

Платната се разтвориха. Макар мачтите на „Колибрито“ да бяха относително къси в сравнение с тези на шхуната, двойните му платна се оказаха огромни правоъгълни приспособления, всяко от които се обслужваше от по двама моряци.

Лекият бриз изпъна платната и ние се отдалечихме от „Волкволни“. Вдигнах очи и забелязах Щормхунд да рее поглед към смаляващата се в далечината шхуна. Не виждах добре лицето му, но ме осени някакво смътно чувство, че той се сбогува с нея. По едно време тръсна глава и се провикна:

— Вихротворци!

На всеки кил имаше разположени Гриша. Те вдигнаха едновременно ръце и около нас засвири вятър, който изду платната. Щормхунд регулира курса и нареди скоростта да се увеличи. Вихротворците се подчиниха и странният малък съд се стрелна напред.

— Вземи това — каза Щормхунд и пусна в скута ми чифт предпазни очила, други даде на Мал. Приличаха на тези, които използват Фабрикаторите в работилниците на Малкия дворец. Огледах се. Явно всички от екипажа носеха такива, включително Щормхунд. Двамата с Мал също си ги сложихме.

Благодарих мислено за очилата още следващата секунда, когато Щормхунд заповяда допълнително да се увеличи скоростта. Платната над главите ни заплющяха и аз усетих да ме пронизва безпокойство. За къде бързаше толкова?

„Колибрито“ се носеше над водата, а плоският му двоен кил подскачаше от вълна на вълна, като едва докосваше повърхността. Държах се здраво за пейката и стомахът ми се качваше в гърлото при всяко друсване.

— Хайде сега, Вихротворци — нареди Щормхунд, — издигнете ни. Моряци, при крилете по моя команда.

Извърнах се към Мал.

— Какво ще рече това „издигнете ни“?

— Пет! — провикна се Щормхунд.

Моряците се задействаха едновременно, опъвайки въжетата обратно на часовниковата стрелка.

— Четири!

Вихротворците разтвориха ръце още по-широко.

— Три!

Между двете мачти се издигна напречник, а платната се плъзнаха по дължината му.

— Две!

— Вдигай! — изкрещяха моряците. Вихротворците вдигнаха ръце с мощен замах.

— Едно! — изрева Щормхунд.

Платната се изстреляха нагоре и встрани и се заковаха високо над палубата като гигантски криле. Стомахът ми се сви и немислимото се случи:

„Колибрито“ полетя.

Вкопчих се за пейката, останала без дъх, и взех да нареждам отдавна забравени молитви. Стиснах очи, когато вятърът започна немилостиво да шиба лицето ми, и усетих как се издигаме към нощното небе.

Щормхунд се смееше като смахнат. Вихротворците непрекъснато си подвикваха един на друг, за да удържат стабилно летящото чудо. Имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.

„Вси светии — мислех си, — това не може да е истина.“

— Алина! — изкрещя Мал, опитвайки се да надвика свистенето на вятъра.

— Какво? — едва успях да процедя през стиснатите си устни.

— Алина, отвори очи, това трябва да се види!

Отривисто поклатих глава. Точно от това сега нямах нужда. Ръката на Мал се плъзна върху моята, обгръщайки премръзналите ми пръсти.

— Само опитай.

Поех си пресекливо дъх и се насилих да открехна клепачи. Отвсякъде бяхме заобиколени със звезди. Над главите ни в два могъщи свода се издигаха белите платна, подобни на опънати лъкове.

Знаех, че не бива да го правя, но не се удържах и протегнах врата си, за да надникна над ръба на кокпита. Вятърът ревеше оглушително. Долу, някъде далече под нас, като сияйни люспи по тялото на лениво извиваща се змия се къдреха огрените от луната вълни. Знаех, че паднем ли, ще се разбием в лъскавия й гръб.

Изсмях се късо. Нещо средно между еуфоричен и истеричен кикот заклокочи в мен. Ние летяхме. Летяхме.

Мал стисна ръката ми и екзалтирано изкрещя.

— Това е невъзможно! — изревах.

Щормхунд нададе победоносен вик.

— Когато хората казват „невъзможно“, те обикновено имат предвид „неправдоподобно“! — С блещукащите на лунна светлина очила и огромния шинел, който плющеше около тялото му, той имаше вид на напълно луд човек.

Опитах да възстановя дишането си. Вятърът оставаше непроменлив. Вихротворците и екипажът изглеждаха съсредоточени, но спокойни. Бавно, много бавно, възелът в гърдите ми се отпусна. Лека-полека се успокоих.

— Откъде се взе това чудо? — провикнах се към Щормхунд.

— Аз го измислих. Аз го построих. И пак аз разбих няколко негови прототипа.

Преглътнах мъчително. Сега най-малко ми се искаше да чувам думата „разбих“.

Мал се подаде от кокпита, за да огледа по-добре гигантските револвери, разположени в най-горната част на корпуса.

— Тия револвери — каза — имат по няколко барабана.

— И автоматично се презареждат, така че няма нужда да прекъсваш стрелбата. Правят двеста оборота на минута.

— Това е…

— Невъзможно ли? Единственият проблем е пренагряването, но при този модел не е фатално. Имам при мен един земски майстор оръжейник, който се опитва да премахне недостатъците. Иначе е дребен мошеник и варварин, но си разбира от работата. Седалките на стрелците се въртят, така че могат да обстрелват под всякакъв ъгъл.

— Обстрел на врага от въздуха! — извика като замаян Мал. — Ех, ако Равка имаше такава въздушна флота…

— Това ще й осигури завидно предимство, нали? Само че за да стане, Първа и Втора армия трябва да действат заедно.

Сетих се какво ми беше казал Тъмнейший преди много време. „Ерата на гришанската мощ върви към своя край.“ Затова той на свой ред реши да превърне Долината в оръжие. Но какво би станало, ако силата на Гриша може да се трансформира от хора като Щормхунд? Обърнах поглед към палубата на „Колибрито“, където моряците и гришаните работеха рамо до рамо. Толя и Тамар седяха зад страховитите револвери. Това не беше невъзможно.

„Той е капер — напомних си — и с радост би се възползвал от една нова война.“ Оръжията на Щормхунд щяха да осигурят предимство на Равка, но те със същия успех можеха да попаднат и в ръцете на нейните врагове.

Някаква ярка светлина откъм сушата ме откъсна от тези мисли. Големият фар на Алкемския бряг. Вече наближавахме. Щом протегнех врат, можех да зърна проблясващите кули в пристанището на Ос Кърво.

Щормхунд не тръгна право натам, а взе курс на югозапад. Предположих, че ще се приземим някъде недалече от сушата. Само при мисълта за кацане ми се повдигна. Реших тоя път да остана през цялото време със затворени очи, независимо какви ги разправя Мал.

Скоро загубих от поглед яркия лъч на фара. Колко ли далече на юг имаше намерение да ни отведе Щормхунд? Каза, че иска да стигнем брега преди съмване, а дотогава оставаше час, най-много два. Мислите ми се запиляха сред звездите и облаците, които се носеха плавно и леко по небесната шир. Нощният вятър брулеше бузите ми и пронизваше тънката материя на палтото.

Погледнах надолу и едва се удържах да не извикам. Вече не летяхме над вода. Носехме се над сушата — твърда и немилостива земя.

Задърпах трескаво ръкава на Мал, сочейки му пустия пейзаж под нас, обагрен в полутоновете на лунно сребристо и черно.

— Щормхунд! — изкрещях, обзета от паника. — Какви ги вършиш?!

— Нали каза, че ни водиш в Ос Кърво? — ревна Мал.

— Казах, че ви водя при моя мющерия.

— Забрави за него — простенах. — По-добре кажи къде ще се приземим.

— Не бери грижа — отвърна Щормхунд. — Имам наум едно чудно малко езерце.

— Колко малко? — изцвърчах. Но в следващия момент видях Мал да се измъква от кокпита с разярено лице. — Мал, връщай се обратно!

— Ах, ти, лъжливо, крадливо…

— На твое място щях да мирувам. Едва ли искаш да паднем насред Долината.

Мал се вкамени. Щормхунд пак взе да си подсвирква фалшиво същата мелодия. Вятърът побърза да я грабне от устните му.

— Не може да го мислиш сериозно — обадих се.

— Рядко ми се случва да съм сериозен — отвърна Щормхунд. — Под седалката ти има скрита пушка, Оретцев. Може би ще искаш да я вземеш по-бързо.

Просто за всеки случай.

— Не може да влезеш с това нещо в Долината — изрева Мал.

— Че защо не? Доколкото разбрах, на борда има пътник, който ще ни гарантира безопасното преминаване.

Стиснах юмруци и внезапно обзелата ме ярост заличи страха.

— А защо да не сервирам теб и екипажа ти на волкрите като лека среднощна закуска?

Придържайки руля с една ръка, Щормхунд погледна часовника си.

— По-скоро бих казал ранна закуска. Наистина изоставаме, пък и освен това — добави, — разстоянието до земята е доста голямо дори за една Призоваваща слънцето.

Погледнах към Мал и допуснах, че неговата ярост е отразена като в огледало и на моето лице.

Земята под нас препускаше с ужасяваща скорост. Станах на крака, опитвайки да се ориентирам къде точно се намираме.

— Вси светии! — изругах.

Зад нас останаха звездите, лунната светлина и светът на живите. Пред нас нямаше нищо. Той наистина беше решил да го направи. Водеше ни право към Долината.

— Стрелците, по места! — провикна се Щормхунд. — Вихротворци, поддържайте курса!

— Щормхунд, ще те убия! — изкрещях. — Обръщай това нещо назад още сега!

— Ще ми се да можех да се подчиня. Но се боя, че ако искаш да ме убиеш, ще трябва да почакаш да кацнем. Готови!

— Не! — изписках.

В следващия момент ни погълна мрак. Не приличаше на нито една нощ — съвършен, непрогледен, неестествен мрак, който сякаш ни сграбчи в задушаваща хватка. Намирахме се в „Долината на смъртната сянка“.