Метаданни
Данни
- Серия
- Сянка и кост (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Siege and Storm, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Янева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Лий Бардуго
Заглавие: Престол и щурм
Преводач: Анелия Янева
Година на превод: 2013 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Егмонт България ЕАД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД — София
Излязла от печат: 12.09.2013
Редактор: Елисавета Балтова
Художник: Keith Thompson
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 978-954-27-0989-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13857
История
- — Добавяне
Глава 4
Русалие беше плод на народните предания, вълшебна приказка; създание, родено от фантазията, чийто образ се срещаше само в най-отдалечените ъгли на географските карти. И въпреки това не можеше да има съмнение, че Ледения дракон съществуваше и Мал го беше открил, също както намери и елена. Усещах, че нещо не е наред — всичко се случваше прекалено бързо, сякаш се бяхме устремили нанякъде, без да знаем къде точно отиваме.
Вик откъм хората в морето привлече вниманието ми. Един моряк в най-близката до морския бич лодка се беше изправил на крака и се прицелваше с харпуна. Бялата опашка на дракона обаче изплющя във водата, разцепи повърхността и прати талази към борда на кораба. Лодката силно се залюля и мъжът с харпуна се стовари тежко на мястото си. После обаче бързо скочи на крака.
„Само така, не им се давай!“, помислих си.
В следващия момент от друга лодка литнаха харпуни. Първият направи широка дъга и се заби във водата далече от целта. Вторият обаче порази морския бич.
Създанието подскочи и взе да бие с опашка, после като змия се стрелна над водата. За миг тялото му увисна във въздуха: прозрачни, подобни на криле перки; искрящи люспи и разярени червени очи. От гривата му на ручеи се стичаше вода; огромната челюст зееше, разкривайки розов език и няколко реда просветващи зъби. Стовари се с оглушителен трясък върху най-близката лодка и я разцепи. Хората в нея потънаха във водата. Раззинатата паст на дракона се сключи рязко около крака на един от моряците и той с писъци изчезна под вълните. Останалите мъже взеха да загребват неистово с ръце окървавената вода, устремени към другите лодки. Там другарите им ги изтеглиха през борда.
Обърнах поглед към реите[1] на китоловния кораб. Върховете на мачтите бяха скрити от мъглата, но все още можех да различа светлинката от фенера на Тамар, която се беше спряла над форбомбрамсела.
Още един харпун намери целта си и морският бич запя — най-прекрасният звук, който някога бях чувала: хор от гласове, въздигнати в жално песнопение без думи. „Не — казах си, — това не е песен.“ Морският бич ридаеше, а плачът му се извиваше над вълните и се продънваше с талазите надолу. Лодките се втурнаха подир него, опитвайки да освободят забитите в тялото му харпуни. „Не се предавай — молех го безмълвно. — Залови ли те, той никога повече няма да те пусне на свобода.“
Но вече виждах как драконът лека-полека изостава. Движенията му ставаха все по-бавни, воплите му колебливо заглъхваха, пропити с печал, а музиката на гласа му започна да чезне и да се губи. Част от мен копнееше Тъмнейший най-сетне да сложи край на това мъчение. Защо още се бави? Защо просто не използва Сеч, а после да ме свърже навеки и с дракона, както бе сторил с елена?
— Мрежите! — изкрещя Щормхунд.
Мъглата вече беше толкова непрогледна, че не можех да определя откъде долита гласът му. Долових поредица от глухи удари по десния борд.
— Разчистете мъглата! — заповяда Тъмнейший. — Губим лодката от поглед.
Дочух гришаните да си подвикват един към друг, после усетих как поривите на вятъра, призован от Вихротворците, дърпат краищата на палтото ми.
Мъглата се вдигна и аз зяпнах при разкрилата се гледка. Тъмнейший и неговата свита от Гриша все още стояха край парапета на десния борд, втренчени в лодката, чийто гребла сега я отнасяха все по-надалече от кораба.
Отляво на борд обаче сякаш от нищото беше изникнал друг кораб — лъскава шхуна с бляскави мачти и вдигнат флаг: червено куче на тюркоазен фон, а под него, извезан с небесносиньо и златно, двуглавият орел на Равка.
Отново долових поредица от глухи удари и видях стоманени куки да се забиват в перилата на левия борд. „Куки за абордаж“, казах си. После изведнъж като че ли всичко взе да се случва по едно и също време. Отнякъде се надигна протяжен рев, сякаш вълк виеше срещу пълна луна. Моряците се струпаха покрай парапета на китоловния кораб с кръстосани на гърдите ремъци с кобури и голи саби в ръце; джафкаха и ръмжаха като глутница диви кучета. Видях Тъмнейший да се извръща назад с разкривено от объркване и ярост лице.
— Какво става, по дяволите? — пророни Мал и ме закри с гърди, докато се промъквахме към жалкото прикритие на бизанмачтата[2].
— Представя нямам — отвърнах. — Или е добро, или е нещо много, много лошо.
Двамата опряхме гръбовете си — ръцете ми все още бяха оковани; неговите — все още стегнати с въже. Нямаше как да се отбраняваме, ако на палубата се завърже битка. Разнесоха се пистолетни изстрели. Въздухът пламна от огъня на Огнетворците.
— След мен, хрътки! — провикна се Щормхунд и се хвърли напред в боя със сабя в ръка.
Лаещи, джафкащи, ръмжащи мъже се впуснаха отвсякъде върху Тъмнейший и неговото обкръжение от Гриша — не само откъм борда на шхуната, но и от мачтите на китоловния кораб. „Хората на Щормхунд“, казах си. Щормхунд се изправяше срещу Тъмнейший.
Каперът очевидно си беше загубил ума. Вярно, гришаните на борда бяха значително по-малобройни от неговите хора, но числеността не беше определяща, когато битката е срещу Тъмнейший.
— Гледай! — провикна се Мал.
Мъжете в единствената оцеляла лодка от всичките пратени да преследват морския бич вече влачеха тялото му на буксир с вдигнато платно. Но те не гребяха към китоловния кораб, а плаваха право към шхуната. Незнайно откъде се беше появил силен вятър, който им помагаше по-бързо да стигнат целта. Взрях се по-внимателно. Един от моряците в лодката стоеше прав с вдигнати високо ръце. Нямаше как да сгреша: някой от Вихротворците беше преминал на страната на Щормхунд.
Внезапно някаква ръка ме прихвана през кръста и ме вдигна във въздуха. Светът сякаш се преобърна с главата надолу и аз изпищях, когато ме преметнаха през нечие рамо.
Вдигнах глава и започнах неистово да се съпротивлявам срещу ръката, която ме държеше като стоманени окови. После видях как Тамар се изправя срещу Мал, а в юмрука й лъска острието на нож.
— Не! — изкрещях. — Мал!
Той вдигна ръце пред себе си да се защити, но тя просто разсече въжетата, с които беше вързан.
— Бягай! — извика, после му хвърли ножа и измъкна меча от ножницата на хълбока си.
Толя ме хвана още по-здраво и се втурна по палубата. Тамар и Мал ни следваха по петите.
— Какви ги вършите?! — изпищях, докато главата ми подскачаше върху гърбината на гиганта.
— Продължавай да тичаш! — извика в отговор Тамар, посичайки един от Корпоралки, който се изпречи на пътя й.
— Няма как да тичам — креснах в отговор. — Твоят братушка-глупак ме е метнал на рамо като свински бут!
— Искаш ли да те спасят, или не искаш?!
Не ми остана време да й отговоря.
— Дръж се — обади се Толя. — Скачаме зад борда!
Стиснах здраво очи, готова всеки момент да се озова в ледената вода. Но Толя успя да направи само още няколко крачки, после внезапно изгрухтя и се свлече на колене. Хватката му се отпусна. Стоварих се върху палубата и тромаво се претърколих на една страна. Щом вдигнах очи, видях Иван и един от Огнетворците в синя роба, които стояха над нас.
Иван протегна ръка. Започна да изстисква живота от сърцето на Толя, но сега го нямаше Щормхунд да му попречи.
Огнетворецът се устреми към Тамар и Мал с кремък в ръка, готов да избълва огнена струя. „Всичко приключи още преди да е започнало“, помислих си с ужас. В следващия момент обаче Огнетворецът се закова на място и изпъшка. Призованият от него огън се разтвори във въздуха.
— Какво чакаш още? — изръмжа Иван.
В отговор Огнетворецът само изхъхри задавено. Очите му изскочиха и той впи пръсти в гърлото си.
Тамар стискаше меча с дясната си ръка, но лявата беше свита в юмрук.
— Добър номер — каза тя и изби кремъка от парализираната ръка на Огнетвореца. — Само че и аз владея не по-лоши хватки. — После вдигна острието и докато Огнетворецът стоеше напълно безпомощен, борейки се за глътка въздух, го прониза с един-единствен свиреп удар.
Огнетворецът се свлече на палубата. Иван се взря недоумяващо в Тамар. Тя стоеше край бездиханното тяло с меч, от който капеше кръв. Явно за момент Иван загуби концентрация, защото Толя се надигна с ужасяващ рев.
Иван отново стисна юмрук, насочвайки силата си срещу него. Толя изкриви лице, но остана прав. После ръката на гиганта се изстреля напред, а чертите на Иван се сгърчиха от болка и недоумение.
Взех трескаво да местя поглед от Тамар към Толя и обратно, осенена от една мисъл. Двамата бяха Гриша. Сърцеразбивачи.
— Е, харесва ли ти това, нищожно човече? — попита Толя, приближавайки към Иван.
Иван отчаяно протегна и другата си ръка. Целият се тресеше и беше ясно, че се бори за всяка глътка въздух. Толя залитна леко, но продължи напред.
— Сега ще се разбере чие сърце е по-силно — изръмжа той.
После продължи да напредва бавно леко приведен, сякаш насреща му духаше силен вятър; лицето му се покри със ситни капчици пот; зъбите му се оголиха в дива радост. Вече се питах дали двамата с Иван няма да паднат мъртви всеки миг.
След това пръстите на протегнатата напред ръка на Толя се свиха в юмрук. Иван се сгърчи. Обърна очи. По устните му изби кървава пяна. Най-накрая се повали на палубата.
Смътно си давах сметка за настъпилия наоколо хаос. Тамар се сражаваше с един от Вихротворците. Други двама Гриша се нахвърлиха на Толя. Чух изстрел и видях, че Мал държи пистолет. Но единственото, което занимаваше мисълта ми, бе безжизненото тяло на Иван пред мен.
Той беше мъртъв. Дясната ръка на Тъмнейший. Един от най-могъщите Сърцеразбивачи във Втора армия. Този, който оцеля в Долината след нападението на волкрите. Сега този същият беше мъртъв.
Сподавено ридание ме извади от унеса. Край мен стоеше Женя и притискаше длани към устата си, втренчена в тялото на Иван.
— Женя… — понечих да я утеша.
— Спри ги! — Викът долетя от срещуположния край на палубата.
Обърнах се и видях Тъмнейший, вкопчен в схватка с въоръжен моряк. Женя цялата се тресеше. Тя посегна към джоба на кафтана си и извади пищов. Толя тръгна към нея.
— Не! — изкрещях и се хвърлих между двамата. Нямаше безучастно да гледам как убива Женя.
Тежкият пищов се тресеше в ръката й.
— Женя — пророних, — наистина ли ще ме застреляш?
Тя се озърна диво, разколебана към кого да насочи пищова. Докоснах ръкава й. Тя трепна и обърна дулото към мен.
Гръм като от светкавица разцепи въздуха. Разбрах, че Тъмнейший е надделял в схватката. Обърнах се и видях към нас да пълзи пелена от черен мрак. „Това е краят — рекох си. — Свършено е с нас.“ Миг по-късно зърнах ослепителна светкавица и кратък изстрел. Мракът се разтвори във въздуха и видях как Тъмнейший се вкопчва в ръката си, а лицето му се криви от болка и бяс. Не вярвах на очите си, но той наистина беше прострелян.
Щормхунд тичаше насреща с пистолет в ръка.
— Бягайте! — изкрещя той.
— Хайде, Алина! — извика Мал и посегна да хване ръката ми.
— Женя — пророних отчаяно, — ела с нас.
Ръката й се тресеше толкова силно, че очаквах пищовът всеки момент да изпадне от нея. По бузите й струяха сълзи.
— Не мога — изхълца пресекливо тя. После свали оръжието. — Върви, Алина.
Бягай!
В следващия момент Толя отново ме преметна през рамо. Взех да удрям с юмруци по широкия му гръб, но напразно.
— Не! — извиках. — Чакай!
Никой обаче не ми обърна внимание. Толя се засили и се преметна през парапета. Закрещях, когато полетяхме надолу с главата към ледената вода, очаквайки всеки момент да се забием в нея. Вместо това ни подхвана въздушно течение, което можеше да е само творение на Вихротворец. То ни достави невредими на палубата на шхуната; там обаче ни стовари толкова рязко, че ударът отекна чак в костите ми. Тамар и Мал ни последваха, а Щормхунд дойде малко след това.
— Дай сигнала! — нареди Щормхунд, щом се изправи на крака.
Последва остро изсвирване.
— Привет! — повика той един от моряците, когото не познавах. — Колко останахме?
— Осмина паднаха в боя — отговори Привет. — Четирима са на китоловния кораб. Товарът също идва насам.
— Вси светии! — изруга Щормхунд. После погледна към китоловния кораб, явно разкъсван от вътрешна борба. — Мускетари! — провикна се към хората по гротмачтата[3] на шхуната. — Прикривайте ги!
Те откриха стрелба с мускетите си по палубата на китоловния кораб. Толя метна една пушка и на Мал, после прехвърли друга на гръб. След това се вкопчи във въжетата и взе да се катери нагоре. Тамар измъкна револвер от кобура на хълбока си. Аз все още лежах простряна на палубата като жалка купчина с безполезни ръце, приковани от оковите.
— Морският бич е на сигурно място, капитане! — провикна се Привет.
Още двама от хората на Щормхунд се прехвърлиха през парапета на китоловния кораб и се понесоха във въздуха към нас, размахали бясно ръце.
Накрая се стовариха по хълбок на палубата на шхуната. Раната в ръката на единия кървеше обилно. След това отново се разнесе тътен като от гръмотевица.
— Той се е съвзел! — извика Тамар.
Около нас взе да се кълби мрак, погълна шхуната и заличи всичко по пътя си.
— Освободете ме! — примолих се. — Нека и аз да помогна!
Щормхунд хвърли ключовете към Тамар.
— Действай! — извика.
Тамар посегна към китките ми и взе да се мае с ключа, докато мракът се сгъстяваше над нас.
Озовахме се в непрогледна тъмнина. Чух някой да крещи. После белезниците с щракане освободиха ръцете ми. Железните халки паднаха от китките и с глух екот се удариха в пода.
Вдигнах ръце и светлина проряза мрака, разпръсквайки тъмата над китоловния кораб. Екипажът на Щормхунд нададе радостни възгласи, но те замръзнаха на устните им, когато във въздуха се разнесе ответен звук — остър писък, пронизващ със своята безчовечност; скърцане на отваряща се врата, която е трябвало да остане вовеки затворена. Раната на рамото ми взе да пулсира. Ничевие.
Потърсих с очи Щормхунд.
— Трябва да се махаме от тук — казах. — Сега!
Той се поколеба, явно борейки се със самия себе си. Двама от неговите хора все още бяха на борда на китоловния кораб. После чертите му се изостриха.
— Горе на мачтите, спускайте платната! — провикна се той. — Вихротворци, курс на изток!
Видях как една редица моряци край мачтите вдигнаха ръце и чух свистенето на платна, издути от силен вятър. Колко гришани имаше в екипажа на Щормхунд?!
Само че и Вихротворците на Тъмнейший вече се бяха строили на палубата на китоловния кораб и техните вихри пресрещаха нашия вятър. Шхуната взе да се клатушка без посока.
— Ляво на борд, готови за стрелба! — изрева Щормхунд. — Всички оръдия на палубата откъм китоловния кораб стрелят само по моя команда!
Чух пронизителното свистене на два изстрела. Едно оглушително „бум“ разтърси кораба, после още едно и още едно, докато оръдията на шхуната не отвориха дупка в корпуса на китоловния кораб. Откъм палубата на Тъмнейший се разнесоха панически писъци. Вихротворците на Щормхунд се възползваха от настаналия хаос и шхуната се понесе в атака.
Когато барутният дим се разнесе, различих една черна фигура да пристъпва към парапета на извадения от строя китоловен кораб. Насреща ни тръгна нова вълна от мрак, но този път беше различно. Тъмнината пълзеше по повърхността на водата, сякаш се придвижваше, забивайки нокти във вълните; съпровождаше я стърженето на хиляди освирепели насекоми.
Мракът се пенеше и беснееше като вълна, срещнала отпора на твърда скала. После взе да се разпада на отделни силуети. Зад мен Мал започна да шепне молитви и вдигна пушката на рамо за прицел. Събрах цялата си сила и я превърнах в Сеч, после разсякох черния облак. Опитвах се да унищожа ничевие още преди да са приели завършен вид. Но не беше по силите ми да ги възпра. Те напредваха като стенеща орда от черни зъби и нокти.
Екипажът на Щормхунд откри огън.
Армията на ничевие стигна чак до мачтите на шхуната и се завихри около платната, поваляйки моряците като презрели круши. Те заваляха върху палубата. Мал стреляше непрекъснато, докато останалите от екипажа вече вадеха сабите, но куршумите и остриетата, изглежда, успяха единствено да забавят настъплението на изчадията. Създадените им от сенки тела преливаха и меняха формата си, а през това време те продължаваха да напредват.
Шхуната пореше вълните, увеличавайки разстоянието между себе си и китоловния кораб. Но, оказа се, не достатъчно бързо. Отново долових стържещите и цвъртящи звуци. Скоро нова вълна от променящ формата си мрак запълзя към нас и ни настигна, но в него вече се различаваха ясно оформени крилати тела — подкрепление за воините сенки.
Щормхунд също ги видя. Той посочи един от Вихротворците, който продължаваше да издува платната, и му извика: „Светкавица!“. Трепнах. Едва ли искаше точно това. На Вихротворците не беше разрешено да предизвикват светкавици. Това би било твърде непредвидимо, прекалено опасно. И то в открито море! С всичките тия дървени мачти! Но гришаните на Щормхунд изобщо не се поколебаха. Вихротворците събраха длани и взеха да ги търкат една в друга, сякаш искаха да запалят огън. Ушите ми заглъхнаха от рязкото спадане на налягането. Въздухът взе да пука от насъбралото се електричество.
Имахме време колкото да се проснем на палубата, когато начупените стрели на светкавиците се замятаха в небето. Новата вълна ничевие се разпиля в моментен смут.
— Напред! — изрева Щормхунд. — Вихротворци, пълен напред!
Двамата с Мал бяхме запратени право към перилата, когато шхуната рязко дръпна напред. Гладкият й кил сякаш летеше над вълните.
Забелязах откъм китоловния кораб да набъбва нова черна вълна. Изправих се със залитане и се напрегнах да призова силата си за нова атака. Но следващо нападение така и не последва. Явно и мощта на Тъмнейший си имаше предел. Най-после бяхме успели да излезем от неговия обсег.
Отпуснах се на перилата. Поривите на вятъра и морските пръски жилеха кожата ми, докато корабът на Тъмнейший и неговите изчадия постепенно се губеха от поглед. Нещо средно между смях и ридание напъваше гърдите ми. Мал ме прегърна и аз го притиснах силно към себе си, наслаждавайки се на допира на мократа му риза о бузата си; заслушана в ударите на сърцето му; вкопчена в истината, която направо не беше за вярване — че още сме живи.
После, въпреки пролятата кръв и загубените другари, екипажът на шхуната нададе тържествуващи викове. Крещяха и подвикваха, джафкаха и ръмжаха. Горе на мачтата, сред въжетата, макарите и платната, Толя вдигна пушката с една ръка, отметна глава и нададе победен вой, от който косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
Двамата с Мал се дръпнахме малко встрани, неспособни да откъснем поглед от моряците, които си деряха гърлата и се смееха наоколо. Сигурна бях, че в този момент с него мислим едно и също: в какво се забъркахме?