Лий Бардуго
Престол и щурм (3)

Глава 1

Вече втора седмица живеехме в Кофтан, а аз още не можех да се ориентирам из него. Градът беше навътре в сушата, западно от крайбрежието на Новий Зем и далече от пристанището, където акостирахме. Скоро щяхме да продължим още по-нататък — към пустите земски погранични райони. Дано поне тогава се почувстваме в безопасност.

Погледнах отново малката карта, която си бях начертала, и проследих пътя. Двамата с Мал се срещахме на едно и също място всеки ден след работа, после заедно се връщахме в странноприемницата. Днес обаче бях поела точно в обратната посока, докато се скитах да купя нещо за вечеря.

Парчетата пай с говеждо и зеле, натъпкани в пътническата ми чанта, издаваха странна миризма. Магазинерът ме убеди, че това е истински земски деликатес, но на мен много-много не ми се вярваше. Пък и какво толкова — напоследък всичко, което сложех в уста, имаше вкус на пепел.

Двамата с Мал се установихме в Кофтан, за да си намерим работа, от която да припечелим за пътуването на запад. Тук беше най-голямото тържище на юрда, заобиколено от ливади със ситни оранжеви цветчета, които местните дъвчеха непрекъснато. В Равка енергизителите се смятаха за лукс, но някои от моряците на кораба ги вземаха, за да останат будни по време на вахта.

Земските мъже имаха обичай да тъпчат сухите цветове между устните и венците си и дори жените ги носеха в бродирани кесийки, които се полюляваха на китките им. Пред всяка лавка висеше надпис, който хвалеше различни комбинации от тези билки: Просветляващи листенца, Видение, Дока, Юначага. Видях накипрено момиче с надиплени фусти да плюе ръждива слюнка, приведено над пиринчения плювалник, каквито имаше пред всяко дюкянче. За малко да повърна. Едва ли някога щях да привикна към този земски обичай.

Отдъхнах си, когато най-после се озовах на централната търговска улица в града. Чак сега се ориентирах. Кофтан продължаваше да ми се вижда малко нереален. В него имаше нещо сурово и недоизпипано. Повечето улици не бяха павирани и постоянно очаквах къщите с паянтови дървени стени и плоски покриви да се килнат нанякъде. Въпреки това всички имаха стъклени прозорци. Жените ходеха натъкмени в кадифе и коприна. Витрините на магазините бяха претъпкани със сладкиши, дрънкулки и какви ли не труфила, вместо да предлагат пушки, ножове и калайдисани готварски казани. По тия места дори просяците носеха обувки. Ето значи как изглежда една страна, когато не е под постоянна обсада.

Докато минавах покрай една кръчма, мярнах с крайчеца на окото си нещо аленочервено. „Корпоралки!“ Дръпнах се рязко назад в сянката между две постройки, сърцето ми взе да думка, а ръката сама посегна към пищова на хълбока.

„Първо кинжалът — напомних си, измъквайки острието от ръкава. — Гледай да не привличаш внимание. Пищовът само в краен случай. Призовавай силата единствено при смъртна опасност.“ Не за първи път болезнено усещах липсата на ръкавиците с отрязани пръсти, които останаха в Равка. С техните огледала лесно заслепявах противника при ръкопашен бой. Те ми помагаха и да го разполовя чрез удара Сеч. Но ако ме беше проследил някой от Сърцеразбивачите Корпоралки, сигурно нямах никакъв шанс. Това бяха любимите воини на Тъмнейший, способни да пръснат сърцето ми или да парализират дробовете ми без дори да си помръднат пръста.

Дебнех с ръка върху дръжката на кинжала, станала хлъзгава от пот, докато най-накрая се престраших да надзърна иззад ъгъла. Пред мен стоеше двуколка, тежко натоварена с бъчви. Каруцарят беше спрял да побъбри с някаква жена, чиято дъщеря нетърпеливо подскачаше наоколо, въртеше се в кръг и танцуваше, развяла полите на тъмночервената си пола.

Просто едно момиченце. Нито следа от Корпоралки. Облегнах се на стената и поех дълбоко въздух, опитвайки да си възвърна самообладанието.

„Това няма да трае вечно — казах си. — С всеки изминал ден на свобода ще ми бъде все по-леко.“

Ще дойде ден, когато ще се събудя след дълбок сън без кошмари и ще изляза на улицата без страх. А дотогава няма да се разделям от тънкия кинжал, ще черпя мощ от гришанската стомана в дланта си. Върнах се отново на оживената улица и загърнах още по-плътно триъгълната кърпа около врата и раменете си. Това вече се превръщаше в нервен тик. Под кърпата се криеше нашийникът на Морозов — най-могъщата муска и единствен белег, по който можеха да ме разпознаят. Без него се превръщах в един от многото мръсни и недохранени бежанци от Равка.

Още не мислех какво ще правя, когато времето се затопли. През лятото нямаше как да се загръщам с шалове и да нося високи яки. Надявах се само, че дотогава двамата с Мал ще сме вече далече от оживените и пренаселени градове и нежеланото хорско любопитство. Едва тогава щяхме да останем за първи път насаме след напускането на Равка. При тази мисъл по тялото ми премина неспокоен трепет.

Прекосих улицата, избягвайки копитата на конете и колелата на каруците, докато шарех с поглед из навалицата. Убедена бях, че всеки момент ще се натъкна на потеря от гришани или опричники, пратени по следите ми. Но нищо чудно тая работа да я свършат и търговците на Шу Хан, фйерданските наемни убийци, войниците от равканската царска армия, а защо не и самият Тъмнейший. Кой знае още колко хора са се втурнали в потеря за нас. „В потеря за мен“, поправих се. Ако не бях аз, Мал и сега да е следотърсач от Първа армия, а не дезертьор, който е принуден да бяга, за да спаси живота си.

В съзнанието ми нахлу неканен спомен: черна коса, гранитносиви очи и лицето на Тъмнейший, екзалтирано от триумфа, когато отприщи силите на Долината. Малко преди да му отнема лелеяната победа.

Новините лесно стигаха до Новий Зем, но нито една от тях не беше добра. Носеха се слухове, че Тъмнейший някак оцелял след битката в Долината и сякаш потънал вдън земя, докато събере войска и щурмува отново царския престол на Равка. Не ми се щеше да го вярвам, но знаех достатъчно, за да не го подценявам. По-отдавнашните вести бяха не по-малко тревожни: Долината взела да прелива извън досегашните си граници, прогонвайки бежанци. И на изток, и на запад, култът към светицата, призоваваща слънцето, набирал мощ. Дори не ми се мислеше за това. Двамата с Мал започвахме нов живот.

Равка отдавна остана далече зад гърба ни. Ускорих крачка и скоро се озовах на площада, където всяка вечер се срещахме с Мал. Забелязах да ме чака облегнат на ръба на фонтана и да приказва със земския си приятел, с когото се сближиха покрай работата на доковете. Как му беше името… Джеп може би? Или пък Джеф?

Бълващ от четири чучура едновременно, фонтанът имаше по-скоро практична, отколкото декоративна функция. В голямото му корито идваха да перат дрехите си момичета и слугини от големите къщи. Точно сега обаче жените бяха забравили за накиснатото пране. Всички зяпаха Мал. Не ги виня — трудно можеше да му се устои. Косата му беше пораснала доста и вместо късата войнишка подстрижка сега по врата му се спускаха чупливи кичури.

Ризата, наквасена от пръските на фонтана, беше плътно прилепнала към кожата му с бронзов загар след дългите дни под открито небе сред морето. Той беше отметнал глава назад, смееше се от време на време на думите на приятеля си и, изглежда, нехаеше за закачливите усмивки, с които го удостояваха жените.

„Сигурно толкова е привикнал на женско внимание, че вече дори не го забелязва“, помислих си ядно.

Щом срещна моя поглед обаче, той засия и ми помаха. Перачките извиха вратове към мен, после се спогледаха недоумяващо. Ясно ми е какво видяха: някакво мършаво момиче с лишена от блясък кафеникава коса и хлътнали бузи, чиито пръсти са вапцани в оранжево от бране на юрда. Открай време не бях от онези, които събират мъжките погледи, но седмиците, през които не използвах своята сила, също си казваха думата. Напоследък нито се хранех, нито спях добре, а и постоянните кошмари не ми помагаха особено. Лицата на жените казваха същото: какво търси момче като Мал при тая?!

Изпънах рамене и се постарах да не им обръщам внимание, докато Мал ме прегръщаше и ме придърпваше плътно към себе си.

— Къде се дяна? — попита. — Вече взех да се тревожа.

— Издебна ме група разярени мечки — прошепнах близо до ухото му.

— Пак ли се загуби.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Нали помниш Джес? — попита той и кимна към приятеля си.

— Как я вървиш? — обърна се към мен на развален равкански Джес и протегна ръка. Мрачното му изражение ми се видя доста пресилено.

— Много добре, благодаря — отвърнах му на земски.

Той не отвърна на усмивката ми, а леко ме потупа по ръка. Определено ми се стори странен.

Побъбрихме още известно време, но знаех, че Мал усеща моето нетърпение. Не обичах да се заседявам на показ за дълго. Най-накрая се сбогувахме и преди да се разделим, Джес ми хвърли още един мрачен поглед.

После се наведе към Мал и му прошепна нещо на ухото.

— Какво ти каза? — попитах, докато го гледахме как се отдалечава през площада.

— А? О, нищо особено. Знаеш ли, имаш цветен прашец по веждите. — Той протегна ръка и нежно го бръсна.

— Откъде знаеш, че не съм си го сложила нарочно.

— Прощавай, моя грешка.

Тръгнахме да си ходим. Докато минавахме покрай една от перачките, тя се наклони към нас, а телесата й преляха навън от пазвата.

— Ако ти дойде до гуша от кожа и кокали, имам с какво да те утеша — провикна се тя към Мал.

Вцепених се от изумление. Мал погледна през рамо и бавно я измери от глава до пети.

— Едва ли — отвърна равнодушно.

По лицето на момичето избиха грозни червени петна, а останалите се кикотеха и я поднасяха, плискайки я с вода. Опитах да си придам горделиво изражение, но глупавата усмивка в ъгълчетата на устните ме издаде.

— Благодаря — смутолевих, докато прекосявахме площада на път към странноприемницата.

— За какво?

Подбелих очи.

— Задето защити честта ми, глупчо!

Мал бързо ме дръпна в сянката на един навес. Отначало се паникьосах, че е забелязал някаква опасност, но после той ме прегърна и усетих устните му да се притискат в моите.

Когато най-накрая се отдръпна, страните ми горяха, а коленете ми бяха омекнали.

— Само за едно да сме наясно — каза, — изобщо не съм се загрижил за твоята чест.

— Ясно — отвърнах, надявайки се да не прозвучи твърде глупаво и задъхано.

— Освен това трябва да се възползвам от всяка секунда, преди да сме се прибрали в Ямата.

На нашата странноприемница Мал викаше Ямата. Тя беше пренаселена, мръсна и в нея не можехме да останем нито за минутка насаме. Но пък ни беше по джоба. Той ми се ухили наперено по стар свой обичай и ме дръпна за ръка сред навалицата на улицата. Въпреки изтощението сега стъпките ми бяха къде-къде по-леки. Все още не можех да свикна с мисълта, че двамата с него сме двойка. По тялото ми премина трепет. В пущинака няма да има нито любопитни спътници, нито нежелани натрапници. Сърцето ми взе да прескача — от притеснение ли, от вълнение ли — не знаех.

— Та, какво ти каза Джес? — попитах пак, когато вихрушката на мислите ми малко се поуталожи.

— Каза, че трябва добре да се грижа за теб.

— И само толкова?

Той се изкашля.

— Ами… каза, че ще се моли на бога на труда да те изцери от твоята злочестина.

— Моята какво?!

— Може пък случайно да съм му споменал, че страдаш от гуша.

Краката ми се вкопаха в земята.

— Моля?!

— Нали все някак трябваше да обясня защо постоянно се увиваш в този шал.

Дръпнах ръка като попарена. Ето че отново го правех, без дори да го осъзнавам.

— И затова ти му каза, че страдам от гуша?! — прошепнах недоумяващо.

— Е, нали все нещо трябваше да кажа. Освен това сега си направо трагична фигура — нали схващаш, уж хубаво момиче, пък гушата му расте.

Ощипах го зверски по ръката.

— Ох! Ама в някои страни гушестите са много на почит!

— А дали по тия места тачат и евнусите, защото още сега мога да го уредя!

— Ама че си кръвопийца!

— Гушата направо ме подлудява!

Мал се разсмя, но забелязах, че ръката му е все на пищова. Ямата се намираше в един от по-неприветливите квартали на Кофтан, затова носехме със себе си всички спестени от началото на новия ни живот пари. Само още няколко дни и вече щяхме да имаме достатъчно, за да напуснем Кофтан с неговия шум, с наситения с цветен прашец въздух и постоянния страх, който ни следваше по петите. Щяхме да си намерим сигурен подслон на място, където никой не се интересува от съдбата на Равка, нито къде са се дянали гришаните и където никога не са чували за Призоваващата слънцето.

„И където никой никого не използва за лична облага.“ Тази мисъл вгорчаваше живота ми, но напоследък все по-често ме спохождаше. Какво щях да правя в тая чужда страна? Мал поне можеше да ловува, да използва уменията си на следотърсач, да борави с пушка. А единственото, за което мен ме биваше, бе да съм Гриша. Беше ми болно, че не мога да призова светлината и с всеки изминал ден, в който не практикувах силата си, ставах все по-немощна и болнава. Задъхвах се дори от усилието да вървя в крак с Мал и едва мъкнех тежката чанта. Дотам бях измършавяла и изгубила сръчността на пръстите си, че едва запазих работата като берачка на юрда в едно от стопанствата край града. Плащаха ми дребни монети, но аз продължавах упорито да се трудя, за да съм някак от полза. Това ме връщаше в детството: сръчният Мал и негодната за нищо Алина.

Опитах се да прогоня тази мисъл. Може и да не съм вече Призоваващата слънцето, но не съм и онова тъжно момиченце. И вече бях открила начин да съм от полза.

Видът на странноприемницата хич не успя да ми повдигне духа. Имаше два етажа и отчаяно се нуждаеше от нова боя. Надписът на един от прозорците приканваше на пет езика странниците да се възползват от гореща баня и легло без дървеници. Тъй като бях пробвала и банята, и леглото, вече знаех, че надписът лъже, на който и език да го прочетеш. Но щом Мал беше до мен, нещата не изглеждаха чак толкова лоши.

Качихме се по паянтовата стълба към чардака и влязохме в пивницата, която заемаше по-голямата част от долния етаж. В сравнение с прахоляка и гълчавата навън, тук беше прохладно и тихо. По това време около надупчените от дървояди маси обикновено се събираха черноработници, които пропиваха надницата си. Този ден обаче беше пусто, ако не се брои киселият собственик зад тезгяха.

Той беше имигрант в Керч и вече недвусмислено беше успял да покаже, че никак не харесва равканците. Или просто ни мислеше за крадци. Появихме се на прага му преди две седмици, опърпани и мърляви, без пукнат грош и готови да платим за подслона само с една златна игла за коса, която сигурно реши, че сме задигнали. Това обаче не му попречи да ни я грабне срещу две легла в стая с още шестима наематели.

Щом се упътихме към тезгяха, той стовари отгоре ключа за стаята и го плъзна към нас, без дори да сме го молили. Ключът висеше на украсена с резба пилешка кост — още един от чаровете на това местенце. На високопарен керчански, който беше понаучил на борда на „Ферадер“, Мал помоли за кана гореща вода да се измием.

— За това се плаща допълнително — изръмжа собственикът, едър мъж с оредяваща коса и боядисани в оранжево от юрдата зъби. Забелязах, че се поти. Макар денят да не беше особено топъл, по горната му устна бяха избили капчици пот.

Обърнах се да го погледна през рамо, докато се качвахме по стълбата в другия край на безлюдната пивница. Той стоеше с впит в нас поглед и кръстосани на гърдите ръце, а мънистените му очички бяха присвити. Имаше нещо в този поглед, което ме накара да застана нащрек.

Спрях пред стълбището.

— Ханджията определено никак не ни харесва — казах.

Мал вече се качваше нагоре.

— Може и така да е, затова пък няма нищо против парите ни. А нали и без това си тръгваме след няколко дни.

Опитах да се отърся от тревожното чувство. Цял следобед се чувствах някак неспокойна и нащрек.

— Хубаво — промърморих, следвайки Мал нагоре по стълбите, — ама я за всеки случай ми припомни как беше „ти си задник“ на керчански.

— Йер фин азел.

— Честно?

Мал се разсмя.

— Първото нещо, което научаваш от моряците, е да ругаеш.

Вторият етаж на странноприемницата беше в още по-незавидно състояние от пивницата долу. Чергите бяха избелели и протрити, а в сумрачния коридор се носеше миризма на готвено зеле и тютюнев дим. Всички врати към стаите бяха затворени и докато минавахме покрай тях, отвътре не се чу нито звук.

Тишината ми се стори зловеща. Утеших се, че всички наематели може да са излезли някъде по своите си дела.

Единствената светлина в коридора идваше откъм мръсния прозорец в дъното. Докато Мал се помайваше с ключа пред вратата, надникнах през зацапаното стъкло към каруците и двуколките, които трополяха долу. Под един балкон оттатък улицата стоеше мъж и втренчено наблюдаваше странноприемницата. Непрекъснато попипваше колана и ръкавите си, сякаш дрехата му е нова и не му е съвсем по мярка. Щом очите му срещнаха моите през мътното стъкло, стрелна поглед встрани.

Внезапно ме прониза страх.

— Мал — прошепнах и посегнах да го спра.

Но вече беше твърде късно. Вратата рязко се отвори.

— Не! — изкрещях. Изстрелях ръце нагоре и около нас избухна светлина, която заструя ослепително из целия коридор. После някакви груби ръце ме сграбчиха и извиха моите на гърба. Повлякоха ме навътре в стаята, въпреки че ритах и се съпротивлявах отчаяно.

— А сега се успокой — обади се някъде откъм ъгъла студен глас. — Ще ми е неприятно, ако трябва да изкормя приятелчето ти толкова скоро.

Времето сякаш изведнъж забави своя ход. Лека-полека започнах да различавам занемарената стая, ниския таван, очукания леген върху паянтовата маса и прашинките, които танцуваха в тънкия лъч светлина, играещ по острието, опряно в гърлото на Мал. Презрителната усмивка на мъжа, който държеше ножа, ми беше до болка позната. „Иван!“. Имаше и други, мъже и жени, пристегнати в сюртуци и бричове на земски търговци и работници, но аз познавах лицата им от едно друго време, когато все още се числяха към Втора армия. Всичките бяха Гриша.

Отзад, притулен в сенките и разположен върху паянтовия стол като на трон, седеше Тъмнейший.

За миг в стаята се възцари тишина. Нищо не помръдваше. Долавях дишането на Мал, шума от провлечени стъпки. Чух някакъв човек на улицата да поздравява някого. Не можех да откъсна очи от ръцете на Тъмнейший — дългите му бели пръсти лежаха небрежно отпуснати върху подлакътниците на стола. Хрумна ми глупавата мисъл, че никога не съм го виждала облечен като обикновен човек.

След това с болезнена яснота осъзнах какво се случва в момента. Това ли беше краят?! И всичко щеше да свърши дори без най-малка съпротива?!

Няма да има даже изстрел, или поне вик? От гърдите ми се изтръгна яростен крясък и преля в безсилно ридание.

— Вземи й пищова и я претърси за друго оръжие — тихо нареди Тъмнейший.

— Усетих как ми отнемат успокояващата тежест на пищова до хълбока и вдъхващата чувство за сигурност хладина на кинжала върху китката. — Ще им кажа да те пуснат — продължи той, когато ме обезоръжиха, — но понечиш ли само да вдигнеш ръка, Иван ще довърши следотърсача. Дай знак, че добре си ме разбрала.

Кимнах вдървено.

Той вдигна показалец и ръцете, които ме държаха, отпуснаха хватката си. Залитнах, после останах като вкаменена насред стаята със стиснати юмруци.

Със силата, която владеех, можех да разполовя Тъмнейший. Способна бях да разцепя на две това забравено от светиите място, но не и преди Иван да пререже гърлото на Мал.

— Как ни откри? — изхъхрих.

— Двамата се бяхте погрижили да оставите доста широка диря след себе си — отвърна Тъмнейший и лениво хвърли нещо на масата. То с тихо дрънчене се блъсна в легена. Познах една от златните фиби, които Женя беше втъкнала в косата ми още преди седмици. С тях си платихме пътуването през Истинското море, превоза с фургон до Кофтан и мизерните легла, в които не е като да нямаше дървеници.

Тъмнейший се надигна от мястото си и през стаята премина странен трепет. Сякаш всички гришани си поеха въздух и го задържаха в очакване. Надушвах страха им и той зарази и мен. Винаги досега подчинените на Тъмнейший се бяха отнасяли към него с благоговение и уважение. Този трепет на спотаен ужас беше нещо ново. Даже Иван изглеждаше не на себе си.

Тъмнейший пристъпи в осветения кръг и чак сега забелязах почти заличените белези по лицето му. Явно са ги лекували Корпоралки, но още не бяха съвсем изчезнали. Значи волкрите все пак го бяха белязали. „Така му се пада“, помислих с известно злорадство. Слаба утеха, но той наистина вече не бе така съвършен като преди.

Тъмнейший мълчаливо ме изучаваше.

— Как ти се струва животът на беглец, Алина? Не ми изглеждаш никак добре.

— И ти на мен също — отвърнах. И не беше само заради белезите. Той носеше своето изнурение подобно на достолепен плащ, но въпреки това то беше изписано на лицето му — едва забележимите тъмни сенки под очите и хлътналите бузи под острите скули, които сякаш още повече се бяха вдълбали.

— Дребна цена — отвърна, а устните му се извиха в полуусмивка.

По гърба ми полази студ. Дребна цена, но за какво?

Той посегна към мен и трябваше да призова цялата си воля, за да не отстъпя назад. Единственото, което си позволи обаче, бе да хване единия край на шала ми. Придърпа го внимателно към себе си, грубата вълнена материя се изхлузи от врата ми и политна към пода.

— Както виждам, пак се опитваш да скриеш истинската си същност. Тия преструвки не ти отиват.

Прониза ме безпокойство. Нима и аз не си мислех същото само преди минути?

— Трогната съм от твоята загриженост — промърморих.

Той прокара ръка по огърлицата от еленови рога.

— Това тук ми принадлежи също толкова, колкото и на теб, Алина.

Отблъснах рязко ръката му, а Гриша неспокойно се раздвижиха.

— Тогава да не ми го беше слагал на врата — сопнах се. — Сега какво искаш?

Отговорът, разбира се, вече ми беше известен. Той искаше всичко — Равка, света, мощта на Долината. Нямаше значение какво ще ми отговори, просто трябваше да отвличам вниманието му с разговор. Знаех, че рано или късно този момент ще настъпи и вече бях подготвена. Нямаше да му позволя да ме отведе отново. Хвърлих поглед към Мал с надеждата да схване какво съм намислила.

— Искам да ти благодаря — отвърна Тъмнейший.

Ето това вече не очаквах от него.

— Да ми благодариш ли?!

— Заради подаръка, който ми направи.

Погледът ми зашари по белезите върху бледата му буза.

— А, не — отвърна той с лека усмивка на мълчаливия ми въпрос. — Не говоря за белезите. Макар че благодарение на тях няма как да забравя.

— Кое по-точно? — попитах, неспособна да обуздая любопитството си.

Очите му станаха кремъчносиви.

— Всеки мъж може да бъде направен на глупак. Но пак ти казвам, Алина, твоят подарък е къде-къде по-голям.

Той за кратко се извърна и аз се възползвах отново да стрелна Мал с очи.

— За разлика от теб — продължи Тъмнейший, — аз изпитвам благодарност и искам да я изразя по някакъв начин.

После вдигна ръце. В стаята започна да се кълби мрак.

— Сега! — изкрещях.

Мал заби лакът в Иван. В същия миг вдигнах ръце и от тях избухна светлина, която заслепи всички наоколо. Събрах цялата си мощ, превръщайки я в сърп чиста светлина. Имах една-единствена цел — Тъмнейший да не излезе цял от тази стая. Напрягах очи в сгъстяващия се мрак, търсейки своята мишена. Нещо обаче не беше наред.

Досега неведнъж и два пъти бях виждала Тъмнейший да използва своята мощ. Този път обаче беше различно. Кълбетата мрак танцуваха и се виеха, прониквайки постепенно в кръга на светлината, докато накрая образуваха мъгла, който цвъртеше и жужеше като рояк настървени насекоми. Хвърлих цялата си мощ срещу него, но той продължаваше да се суче и вие, настъпвайки все по-близо.

Мал се озова до мен. Някак беше успял да се добере до ножа на Иван.

— Стой плътно до мен — предупредих го. По-добре да направя дупка в пода, през която да се продъним, отколкото да стоя бездейна. Напрегнах цялата си мощ и усетих силата на удара Сеч да вибрира в тялото ми. Вдигнах ръка… но нещо пристъпи напред от мрака.

„Това сигурно е трик — рекох си, докато нещото приближаваше към нас. — Трябва да е някаква илюзия.“

Насреща ми идваше родено от мрака създание. Лицето му — безизразно и лишено от черти. Тялото му, направено сякаш от мъгла, непрекъснато менеше очертанията си: плещи, крака, дълги ръце, окончаващи с някакво подобие на птичи нокти; широк гръб, увенчан с криле, които махаха, разгъваха се и наподобяваха размазано черно петно. Много приличаше на волкра, но формите му бяха по-близки до човешките. И най-важното — не се боеше от светлината. Не се боеше от мен.

„Това е някакъв трик — настояваше моето парализирано от паниката съзнание. — Това не е възможно.“ Видението пред мен противоречеше на всички закони. Вече знаех достатъчно докъде се простира мощта на Гриша.

Ние не можем да създаваме материя от нищото. Ние не сме надарени със способността да вдъхваме живот. И въпреки това адското изчадие вървеше насреща ми, а свитата от Гриша, придружаваща Тъмнейший, се присвиваше ужасена покрай стените. Ето, значи, кое ги е плашело толкова.

Потиснах ужаса си и се опитах отново да призова цялата си мощ. Извих длан за саблен удар и я стоварих надолу в ярка немилостива дъга. Светлината премина през изчадието. За миг си помислих, че ще продължи невредимо, но после то взе да се тресе и засия като облак, носещ в търбуха си светкавица.

Накрая се пръсна и изчезна. Не ми остана време дори да си отдъхна, защото Тъмнейший отново вдигна ръка и се появи ново чудовище. След него идваше още едно, и още едно.

— Това ми е подарък от теб — каза Тъмнейший. — Дар, който получих в Долината. — Лицето му беше озарено от мощ и някаква зловеща радост. Но зад тях прозрях неистово усилие. Както и да беше постигнал това, то му костваше много.

Двамата с Мал заотстъпвахме към вратата, когато изчадията тръгнаха насреща ни. Внезапно едно от тях се стрелна напред с потресаваща скорост. Мал замахна с ножа. Създанието забави своя устрем, потръпна слабо, после сграбчи Мал и го запрати настрани като парцалена кукла. Това не беше илюзия.

— Мал! — изкрещях.

Нанесох удара Сеч и огънят превърна чудовището в нажежен въздух, но следващото нападна още същия момент. То успя да ме сграбчи. Тялото ми се разтърси от погнуса. Допирът му приличаше на хиляди пълзящи гадинки, които гъмжаха по китките ми.

Създанието ме откъсна от земята и чак тогава си дадох сметка, че съм била в грешка. То имаше уста: раззината разкривена паст, от която се показваха няколко реда зъби. Почувствах ги всичките до един, когато ги заби в рамото ми.

Тази болка не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Тя отекна в цялото ми тяло и сякаш взе да се размножава; раздираше ме и чегърташе костите ми отвътре. Някъде отдалече Мал ме викаше по име. После се чух да пищя.

Изчадието ме пусна. Стоварих се на пода и застинах, превърната в немощна купчина плът. Лежах по гръб, а болката ме разтърсваше отново и отново в непрекъснато прииждащи талази. Виждах покрития с мухлясали петна таван. Наблюдавах как сътвореното от мрак създание се надвесва някъде високо над мен. Различих пребелялото лице на Мал, когато коленичи край мен.

Разпознах името си по движението на устните му, но не го чувах. Вече се отнасях надалече. Последното, което долових, беше гласът на Тъмнейший — кристално ясен, сякаш лежеше на пода до мен с устни, долепени до ухото ми, и шепнеше толкова тихо, че само аз да го чуя: „Благодаря ти“.