Лий Бардуго
Престол и щурм (11)

Глава 9

— Извади късмет, че не те застреляха още на място — гневно каза Мал.

Крачеше напред-назад из аскетично обзаведената шатра, една от малкото останали от лагера на Гриша край Крибирск. Величественият черен павилион на Тъмнейший беше съборен, а на негово място стоеше петно пожълтяла омачкана трева с пръснати по нея криви ръждясали пирони и трески от някогашния полиран дървен под.

Седнах край грубата маса и погледнах към входа, където стояха на стража Толя и Тамар. Дали обаче пазеха нас, или вардеха да не избягаме, в това вече не бях сигурна.

— Поне си струваше — отвърнах. — Пък и никой не би застрелял Призоваващата слънцето.

— Ама ти цапардоса самия Царевич, Алина. Предполагам, това също ще се добави в дългия списък с нашите престъпления.

Разтърсих натъртената си ръка. Кокалчетата на пръстите още ме наболяваха.

— Първо на първо, откъде може да сме сигурни, че наистина е Царевич? И второ, ти просто завиждаш.

— Естествено, че завиждам. Очаквах аз да съм този, който ще го фрасне. Но не в това е работата.

Когато нападнах Щормхунд, около нас се възцари пълен хаос. Единствено неговите светкавични заповеди и умението на Тамар да всява страх в тълпата ми спестиха оковаването, а и нещо по-лошо дори.

Щормхунд ни преведе лично през целия Крибирск, чак до военния гарнизон. Преди да ни остави в шатрата, се обърна и тихо каза:

— Само за едно ви моля — останете, докато не обясня всичко. Ако не ви хареса чутото, свободни сте да си вървите.

— Просто ей така? — попитах ехидно.

— Довери ми се.

— Всеки път, когато го кажеш, започвам да ти вярвам все по-малко — процедих.

Въпреки това двамата с Мал останахме, защото не знаехме какво да правим от тук нататък. Щормхунд нито ни окова, нито остави въоръжени до зъби стражи да ни пазят. На всичкото отгоре ни прати чисти сухи дрехи. Само от нас зависеше да се измъкнем от Толя и Тамар и да избягаме обратно през Долината. Там никой нямаше да ни преследва. После можеше да се появим на което и да е място по западното крайбрежие. Но къде щяхме да отидем след това? Щормхунд се беше преобразил, нашето положение обаче си оставаше все същото. Нямахме нито пари, нито съмишленици, а Тъмнейший продължаваше да ни преследва. Освен това никак не ми се връщаше в Долината, не и след случилото се на борда на „Колибрито“.

Сподавих горчивия си смях. Щом обмислях сериозно да търся убежище в Безморие, значи работата вървеше на зле.

Влезе прислужник с голям поднос. Остави пред нас кана с вода, бутилка квас, чаши и няколко чинии със закуски. Всеки от съдовете беше обточен със златен кант и декориран с двуглавия орел.

Огледах храната: пушена хамсия върху черен хляб, мариновано цвекло, фаршировани яйца. Не бяхме яли от предишната вечер на борда на „Волкволни“, а и от използването на силата здравата изгладнях. Сега обаче стомахът ми се беше свил от притеснение и не можех да преглътна и хапка.

— Какво се случи? — попита Мал, веднага щом прислужникът си излезе.

Отново разтърсих натъртената си ръка.

— Просто загубих самообладание.

— Не за това питам, а за Долината.

Взех да изучавам съсредоточено малката купичка с подправено с билки масло, обръщайки я от всички страни. „Аз го видях.“

— Просто бях много уморена — отвърнах небрежно.

— Ти използва много повече сила, за да се измъкнем от ничевие, но тогава нищо ти нямаше. Сега да не е заради оковата от люспи?

— Те ме правят дори по-силна — отвърнах и придърпах ръкава над китката с люспите от морския бич. Освен това ги носех вече от седмици. С моята сила всичко си беше наред. С мен обаче май ставаше нещо. Взех да рисувам с пръст въображаема шарка върху масата. — Докато се сражавахме с волкрите, дочу ли нещо по-различно в техния вой? — попитах.

— Какво по-точно?

— Нещо… човешко.

Мал свъси вежди.

— Не, звучаха си постарому — като чудовища, които се канят да ни изядат.

Той постави ръка върху моята. — Какво става, Алина?

„Аз го видях.“

— Нали ти казах — бях уморена, загубих концентрация.

Той се дръпна назад.

— Щом ти изнася да ме лъжеш, давай. Само не чакай да се правя, че ти вярвам.

— И защо не — намеси се Щормхунд, който в този момент влизаше в шатрата. — Това е общоприета учтивост.

Двамата тутакси скочихме на крака, готови за битка.

Щормхунд се закова на място и вдигна примирително ръце. Вече се беше преоблякъл в суха униформа. Забелязах, че скулата му започва да посинява.

Той полека измъкна сабята си и я подпря край входа на шатрата.

— Идвам да поговорим — каза.

— Е, говори тогава — отвърна дръзко Мал. — Кой си и каква игра играеш?

— Николай Ланцов. Само ви моля, не ме карайте да изреждам пак всичките си титли и звания. Това за никого не е забавно. Единственото важно сред тях е царевич.

— Ами какво стана с Щормхунд? — попитах.

— Аз съм и Щормхунд, капитан на „Волкволни“, проклятието на Истинското море.

— Проклятието?!

— Ами, да, не може да отречете, че съм поне неприятен.

Поклатих глава.

— Това просто не е истина.

— Не е истина ли?

— Виж, точно сега не е време да се правиш на шут.

— Моля, седнете — подхвана той с помирителен тон. — Не знам при вас как е, но аз много по-добре схващам нещата, когато съм седнал. Подозирам, че някак е свързано с кръвообращението. Ако си полегнал, разбира се, е още по за предпочитане. Съмнявам се обаче, че сме в тази фаза на нашите взаимоотношения.

Дори не помръднах. Мал скръсти ръце на гърдите.

— Е, вие както искате, но аз лично ще седна. Ролята на завърналия се герой е много изтощителна и аз определено съм изморен до смърт. — Той отиде при масата, наля си чаша квас и се отпусна на стола с доволна въздишка. После отпи глътка и изкриви лице. — Ужасен вкус — каза. — Стомахът ми никога не го е понасял.

— Защо тогава не поръчате бренди, Ваше Височество — подметнах ядно. — Убедена съм, че веднага ще донесат всичко, което пожелаете.

Лицето му просветна.

— Самата истина. Сигурно и цяла вана ще ми напълнят с бренди, стига да поискам.

Мал вбесен разпери ръце, отиде при входа на шатрата и се втренчи навън.

— Едва ли очакваш да повярваме и на една твоя дума — казах.

Щормхунд демонстративно зашава с пръсти, за да се види по-добре пръстенът на ръката му.

— Разполагам с царския печат.

Изсумтях презрително.

— Най-вероятно си го откраднал от царевич Николай.

— Служил съм при Раевски. Той ме познава.

— Нищо чудно и лицето на царевич да си задигнал.

Той въздъхна.

— Разбери най-после — единственото място, където мога да се разкрия без опасност за живота, е Равка. Само най-доверените от екипажа знаят кой съм всъщност — Толя, Тамар, Привет и още неколцина Етералки. Останалите… е, те също са верни мои хора, но по душа са търгаши и пирати.

— Значи мамиш и собствения си екипаж, така ли?! — възкликнах.

— По вода Николай Ланцов е много по-ценен като заложник, отколкото като капитан. Никак не е лесно да командваш кораб, ако постоянно мислиш как ще те цапардосат нощем с някоя дъска по главата, а после да поискат откуп от царствения ти татко.

Поклатих глава.

— В приказките ти няма капка здрав разум. Знае се, че царевич Николай сега трябва да учи корабостроене, или…

— Работих като чирак при един фйердански корабостроител. И при един земски майстор на оръжия. Учих за строителен инженер при Хан Прованс от Блох. Опитах се да пиша дори поезия. Резултатът беше… катастрофален. По онова време ролята на Щормхунд поглъщаше цялото ми внимание.

Мал стоеше облегнат на носещия стълб на шатрата със скръстени ръце.

— И така, един ден си решил да зарежеш охолния живот и да си поиграеш на пират.

— Капер — поправи го Щормхунд. — И това за мен не беше игра. Дадох си сметка, че като Щормхунд мога да направя много повече за Равка, отколкото ако лентяйствам в палата.

— А според царя и царицата къде си в момента? — попитах.

— В университета в Кетердам — отвърна той. — Чудно местенце. И голяма снобария. Сега, докато ние с вас си приказваме един, меко казано, щедро платен чиновник от параходството седи на моя лекция по философия. Взема изпитите с прилични оценки, представя се за Николай, пие яко и досега никой нищо не е заподозрял.

Всичко това нямаше ли да има край?!

— Защо?

— Честна дума, опитах. При това много съвестно. Обаче изобщо не ме свърта на едно място. Това още навремето довеждаше бавачката ми до лудост. Е, знаете ги какви са бавачките. Откакто се помня, около мен винаги се е въртяла цяла армия бавачки.

Явно е трябвало да го фрасна още по-здраво.

— Питах защо ти е да участваш в целия тоя маскарад?

— Аз съм вторият поред наследник на престола. Едва не се наложи да бягам тайно от двореца, за да отбия военната си служба. На родителите ми едва ли ще хареса, че отстрелвам като зайци земски пирати и непрекъснато снова през фйерданските блокади. Но те иначе страшно се гордеят с Щормхунд.

— Всичко е ясно — обади се Мал откъм входа на шатрата. — Ти си царевич. Ти си капер. Освен това си голям надувко. Какво обаче искаш от нас?

Щормхунд предпазливо отпи нова глътка квас и целият потръпна.

— Вашата помощ — отвърна. — Правилата на играта се промениха. Долината се разширява. Първа армия всеки момент ще се вдигне на бунт. Въпреки че опитът за преврат на Тъмнейший се провали, това разби Втора армия и сега Равка е на ръба на катастрофата.

Усетих, че се задушавам.

— Я чакай да позная — ти си този, който ще оправи нещата, така ли?

Щормхунд се наклони напред.

— Видя ли брат ми Василий, докато беше в двореца? Него го е грижа повече за расовите му жребци и следващата чаша уиски, отколкото за народа. Баща ми открай време бегло се е интересувал от управлението на Равка, а сега дочувам, че съвсем го е изоставил. Тая страна се разпада. Някой трябва да я събере пък в едно, преди да е станало прекалено късно.

— Василий е законният престолонаследник — напомних му.

— Според мен той може да бъде убеден да отстъпи първенството.

— Затова ни довлече обратно значи, така ли? — попитах отвратена. — Само защото искаш да станеш цар!

— Довлякох те обратно, защото благодарение на Аппарат ти вече си жива светица, пък и хората те обичат. Довлякох те тук, защото твоята сила е ключът към оцеляването на Равка.

Ударих с ръка по масата.

— Довлече ме обратно тук, за да можеш да се завърнеш триумфално с Призоваващата слънцето и да изместиш брат си от престола!

Щормхунд отново се надвеси напред.

— Нямам намерение да се извинявам за амбициите си. Това с нищо не променя факта, че съм най-подходящият за цар на Равка.

— Естествено, ти нямаш равен на себе си!

— Ела в Ос Олта с мен.

— И защо — да ме показваш напред-назад като трофей ли?!

— Знам, че не ми вярваш. Нямаш и причина. Но аз държа на думата, която ти дадох на борда на „Волкволни“. Ето какво — ако предложението ми не те интересува, корабите на Щормхунд ще те заведат до която и да е точка по света. Въпреки това мисля, че ще останеш. Мога да ти дам нещо, което никой друг не може.

— И то сигурно е нещо много добро — промърмори Мал.

— Давам ти шанс да промениш Равка — продължи Щормхунд. — Давам ти шанс да донесеш надежда на народа си.

— Е, това ли е всичко? — отвърнах кисело. — И как според теб мога да го направя?

— Като ми помогнеш да обединя Първа и Втора армия. Като станеш моя царица.

Още преди да успея да мигна, Мал вече беше прекатурил масата, беше успял да сграбчи Щормхунд, да го вдигне от мястото му и да го залепи за носещия стълб. Щормхунд изкриви лице, но не направи и най-малък опит да се съпротивлява.

— По-полека, по униформата ми не трябва да има кръв. Нека ти обясня…

— Ще ти се наложи да обясняваш с юмрук в зъбите.

Щормхунд се изви и само след миг вече беше се освободил от хватката на Мал. В ръката му проблесна нож, изскочил като по магия от ръкава.

— Назад, Оретцев! Досега гледах да се сдържам само заради нея, но вече ми се ще да те изкормя като шаран.

— Опитай де — озъби се Мал.

— Стига вече! — Облях ги с ярка светлина, която ги ослепи. Двамата едновременно вдигнаха ръце да се предпазят от сиянието и за момент забравиха за свадата. — Щормхунд, прибери оръжието, иначе изкорменият ще си ти. Мал, овладей се.

Изчаках Щормхунд да прибере ножа, после бавно потуших светлината. Мал отпусна ръце, но все още стискаше юмруци. Двамата се гледаха наежени. А само преди няколко часа уж бяха приятели. Естествено, сега Щормхунд беше съвсем друг човек.

Щормхунд придърпа надолу ръкавите на униформата си.

— Не й се обяснявам в любов, глупако влюбен, а предлагам политически съюз. Ако си направиш труд да се замислиш за малко, и сам ще разбереш, че това е най-разумното за страната.

Мал се изсмя късо и дрезгаво, но излезе по-скоро като лай.

— Искаш да кажеш, че така ще е най-разумно за теб.

— А не може ли и двете да са истина. Служил съм в армията, разбирам от военно дело и оръжия. Сигурен съм, че Първа армия ще ме последва. Може да не съм първородният царски син, но също имам право над престола.

Мал насочи пръст в лицето му.

— Над нея обаче нямаш никакви права.

Щормхунд постепенно губеше хладнокръвие.

— И как очакваш да продължи това между вас двамата? Нали не се заблуждаваш, че ще метнеш на рамо една от най-могъщите Гриша в света като някоя селска мома, с която сте мачкали сеното в обора?! Така ли завършва твоята приказка? Опитвам се да спася страната от разцепление и гибел, а не да ти открадна безценното момиче.

— Достатъчно — намесих се тихо.

— Нищо не пречи ти също да останеш в палата — като капитан на личната й стража, например. Това определено няма да е първата подобна сделка.

По челюстта на Мал заигра мускулче.

— Направо ми се повдига от теб.

Щормхунд махна пренебрежително с ръка.

— Знам, че съм извратено чудовище, но все пак помисли над предложението ми.

— Няма за какво толкова да мисля — изкрещя Мал. — Нито пък тя. Твоята няма да стане.

— Това ще е брак само на хартия — увери ни Щормхунд. После се ухили предизвикателно към Мал, сякаш това беше по-силно от него. — С изключение на въпроса за раждането на престолонаследници, разбира се.

Мал се хвърли към него, Щормхунд посегна за ножа, но аз бях предусетила накъде вървят нещата и се изпречих между тях.

— Престанете! — креснах. — Веднага престанете! И спрете да говорите за мен, сякаш ме няма!

Мал изръмжа отчаяно и пак взе да крачи напред-назад. Щормхунд вдигна преобърнатия стол и се настани на него, като разигра цял спектакъл, докато си опъваше краката и си наливаше нова чаша квас.

Вдишах дълбоко.

— Ваше Височество…

— Николай — поправи ме той. — Отговарям още на „любими“ и „хубавецо“.

Мал беше готов пак да му се нахвърли, но аз го озаптих с един умоляващ поглед.

— Престани незабавно, Николай — продължих. — Или в противен случай лично ще избия престолонаследническите ти зъби.

Николай неволно потърка насинената си скула, която вече добиваше патладжанен цвят.

— Признавам, бива си те.

— Така е — отвърнах твърдо. — И няма да се омъжа за теб.

Мал въздъхна дълбоко и част от напрежението, сковало раменете му досега, изчезна. Стана ми криво, че дори за миг е допуснал вероятността да приема предложението на Николай. Знаех обаче, че никак няма да хареса онова, което се канех да кажа.

Събрах сили и продължих.

— Но ще се върна в Ос Олта с теб.

Мал рязко вдигна глава.

— Алина…

— Мал, винаги сме знаели, че рано или късно ще намерим начин да се върнем в Равка; че някак ще успеем да помогнем на страната си. Не направим ли нещо още сега, Равка скоро няма да съществува и вече няма да има къде да се завърнем.

Той поклати глава, но аз вече гледах към Николай, готова да се хвърля с главата надолу в най-дълбокото.

— Ще дойда с теб в Ос Олта и смятам да ти помогна да се възкачиш на престола. — Поех си дълбоко въздух. — Но в замяна искам Втора армия.

В шатрата се възцари тишина. И двамата ме гледаха така, сякаш съм си изгубила ума. Честно казано, аз също не се чувствах съвсем с всичкия си. Но вече ми беше писнало да се скитам из Истинското море и през половин Равка, гонена или водена от хора, чиято единствена цел бе да се възползват от силата ми.

Николай нервно се изсмя.

— Хората наистина те обичат, Алина, но аз си мислех за някоя по-символична титла…

— Аз не съм символ — озъбих се. — И ми писна да съм пешка в тая игра.

— Не — намеси се Мал. — Прекалено опасно е — все едно да си нарисуваш мишена на гърба.

— Аз вече съм мишена — отвърнах. — Никой от нас няма да е в безопасност, докато Тъмнейший не бъде победен.

— Някога командвала ли си други хора? — попита Николай.

Навремето изнесох сказка пред млади картографи, но не вярвах, че това се брои.

— Не — признах си.

— Нямаш никакъв опит; нямаш пример, от който да черпиш поука, нито право да претендираш за подобен пост — каза Николай. — Втора армия е предвождана от поколения Тъмнейший още откакто е създадена.

„Само от един Тъмнейший“, беше ми на езика, но сега не беше време за спорове.

— Нито възрастта, нито рожденото право са от значение при Гриша. Единственото важно при нас е силата. Откакто свят светува, само аз съм Гриша с две муски. Освен това съм единствената, която има достатъчно мощ, за да премери сили с Тъмнейший и неговата армия от сенки. Никой друг не би се наел.

Опитах да придам увереност на гласа си, макар да не знаех какво ме чака. Единственото сигурно беше, че ми е писнало да живея в страх. Омръзна ми да бягам. Ако двамата с Мал искахме да открием жар-птицата, трябваше да се доберем до някои отговори. Малкият дворец бе единственото място, където можехме да ги намерим.

Тримата дълго останахме смълчани, докато времето бавно се точеше.

— Гледай ти, гледай ти! — проговори най-накрая Николай.

Забарабани с пръсти по масата, потънал в размисъл. После се изправи и ми протегна ръка.

— Добре тогава, Призоваващата — каза. — Помогни ми да спечеля народа, а аз ти отстъпвам Гриша.

— Наистина ли? — избъбрих смутено.

Николай се разсмя.

— Ако наистина искаш да командваш армия, най-добре отсега си научи урока. Правилният отговор е: „Знаех си, че имаш поне капка здрав разум“.

Поех протегнатата му ръка — тя беше груба и мазолеста. Длан на пират, не на царски син. Стиснахме ръце да закрепим съюза между нас.

— Колкото до моето предложение… — понечи да продължи той.

— Не си насилвай късмета — сопнах се и дръпнах ръка. — Казах само, че се връщам с теб в Ос Олта. Това е.

— А аз къде да се дяна? — тихо проговори Мал.

Стоеше скръстил ръце и ни наблюдаваше с твърд синеок поглед. По челото му още имаше кръв от крушението на „Колибрито“. Изглеждаше уморен и много, много далече от нас в мислите си.

— Ами аз… аз си мислех, че ще дойдеш с мен — заекнах.

— Като какъв по-точно — капитан на твоята лична стража ли?

Цялата пламнах.

Николай се изкашля.

— Е, тъй като моят план се развива благоприятно, налага се да уредя доста неща. Разбира се, стига вие да не…

— Разкарай се — сопна се Мал.

— Добре тогава, оставям ви насаме. — Той изведнъж се разбърза, поспирайки само да вземе сабята си, подпряна край входа.

Тишината в шатрата сякаш погълна всичко.

— Докъде ще доведе всичко това, Алина? — попита Мал. — Толкова много пожертвахме, за да се измъкнем от тази забравена от светците земя, а ето ни обратно в блатото.

Стоварих се на походното легло и стиснах главата си. Чувствах се изтощена до краен предел и всяка костица ме болеше.

— А как трябваше да постъпя? — опитах да се оправдая. — Случилото се тук; всичко, което става в Равка, е донякъде и по моя вина.

— Не е вярно.

Изсмях се сухо.

— О, напротив! Ако не бях аз, сега Долината нямаше да се разширява. И Новокрибирск още щеше да си е на мястото.

— Алина! — Мал приклекна до мен и взе ръцете ми. — Дори на твоя страна да бяха всички Гриша и хиляда от невижданите револвери на Щормхунд, ти пак нямаше да го спреш.

— Ако имахме и третата муска…

— Само че я нямаме!

Стиснах ръцете му.

— Скоро и това ще стане!

Той улови и задържа погледа ми.

— Хрумвало ли ти е някога, че мога да откажа?

Сърцето ми слезе в петите. Не, не ми беше хрумвало. Изобщо не ми минаваше през ум, че Мал може да ми откаже. Изведнъж се засрамих. Той беше пожертвал всичко, за да е с мен, но това не значеше, че е щастлив.

Сигурно вече му беше дошло до гуша от битките, страховете и живота в постоянен риск. Нищо чудно и аз да съм му додеяла вече.

— Аз си мислех… реших, че и двамата искаме да помогнем на Равка.

— Това ли искахме и двамата наистина? — попита.

Той се изправи и застана с гръб към мен. Преглътнах мъчително, опитвайки се да премахна внезапната болка, възпламенила гърлото ми.

— Значи няма да дойдеш с мен в Ос Олта, така ли?

Той се поколеба край входа на шатрата.

— Желаеше втората муска и я имаш. Сега искаш да заминеш за Ос Олта. Добре тогава, върви. Казваш, че ти трябва жар-птицата. Ще намеря начин да ти я доставя. Но едно се питам, Алина — дали, когато всичко това най-накрая свърши, все още ще имаш нужда от мен.

Скочих на крака.

— Разбира се! Мал…

Но каквото и да имах да му казвам, той не желаеше да го чуе. Пристъпи навън под ярката слънчева светлина и изчезна.

Притиснах очите си с длани, опитвайки да спра сълзите, които заплашваха да рукнат всеки миг. Какви ги вършех?! Аз не съм царица. Нито светица. И определено не знаех как да ръководя цяла армия.

Улових отражението си в малкото войнишко огледало за бръснене, подпряно на масичката край походното легло. Смъкнах палтото и ризата от рамото си, за да разгледам по-добре раната. Дупките от зъбите на ничевое още личаха по кожата, черни и сбръчкани. Тъмнейший ме предупреди, че никога няма да заздравеят.

Що ли за рана е тази, която не може да бъде изцерена със силата на Гриша? На първо място това е рана, причинена от невиждано досега създание.

„Аз го видях.“ Лицето на Тъмнейший, бледо и красиво; замахването на ножа. Всичко беше толкова истинско. Какво се случи в Долината?

Щом се върнех в Ос Олта и поемех командването на Втора армия, това щеше да е равносилно на обявяване на война. Така Тъмнейший вече щеше да знае къде да ме намери. Почувстваше ли се достатъчно силен, нямаше да пропусне шанс да потърси възмездие. Готови или не, час по-скоро трябваше да заемем позиции за бой. Подобна мисъл беше ужасяваща, затова с огромна изненада установих, че ми носи и известно облекчение.

Пак щях да се изправя лице в лице с него. Така рано или късно всичко щеше да приключи.