Лий Бардуго
Сянка и кост (9)

Глава 7

Обърнах се и видях Тъмнейший да стои под свода, придружаван от Иван и още неколцина гришани, които познавах по лице от пътуването. Мари и Сергей припряно отстъпиха назад. Тъмнейший огледа изпитателно насъбралото се множество и добави:

— Очакват ни.

Внезапно всички се разбързаха и засуетиха, гришаните наставаха и взеха да се тълпят пред високата двойна врата. Там се построиха в дълга колона по двама. Най-отпред бяха Материалки, следвани от Етералки и накрая — Корпоралки; така най-висшите по ранг гришани щяха да влязат последни в тронната зала.

Тъй като не знаех какво да правя, аз останах на място и само наблюдавах останалите. Огледах се за Женя, но тя беше изчезнала. След миг Тъмнейший застана до мен. Огледах скришом бледия му профил, острата линия на челюстта, гранитносивите очи.

— Изглеждаш отпочинала — каза той.

Наежих се. Не ми беше много по сърце какво направи Женя с мен, но сега, заобиколена от толкова красиви гришани, трябваше да призная, че й бях благодарна. Все още не изглеждах като една от тях, но без нейна помощ щях да се откроявам още по-неприятно.

— Има ли и други Шивачи? — попитах.

— Женя е единствена по рода си — отвърна той и ме погледна. — Също като нас.

Опитах да не обръщам внимание на лекия трепет, който мина по тялото ми при думата „нас“, и продължих:

— Тя защо не идва с останалите гришани?

— Придружава царицата.

— Защо?

— Когато дарбата на Женя взе да излиза наяве, можех да я накарам да избира да стане или Фабрикатор, или Корпоралник. Аз обаче развих това нейно специално влечение и я отстъпих като дар на царицата.

— Дар? Значи гришаните не се различават от крепостните, така ли?

— Всички ние служим някому — отвърна и аз с изненада долових сурова нотка в гласа му. После продължи: — Царят ще очаква доказателство.

Имах чувството, че ме хвърли в ледена вода.

— Но аз не знам как да…

— Не съм и очаквал това от теб — спокойно отвърна той, пристъпвайки бавно подир последните облечени в червено Корпоралки, които изчезваха през широко отворените двери.

Излязохме на покритата със ситен чакъл алея под късните лъчи на превалящото следобедно слънце. Едва успявах да си поема дъх. Имах чувството, че ме водят към моето лобно място. „Ами ако наистина е така?“ — рекох си в пристъп на ужас.

— Така не е честно — прошепнах гневно. — Не знам какво си мисли царят за мен и за моите способности, но не е справедливо да ме изправите пред всички и да очаквате просто… да го направя.

— Надявам се да не очакваш от мен справедливост, Алина. Тя не е сред силните ми страни.

Впих поглед в него. Какъв извод се очакваше да си направя от думите му?

Тъмнейший сведе поглед към мен.

— Нали не мислиш, че изминахме целия този път, само и само да те направя за смях, да изложа и двама ни?

— Не — признах.

— Сега вече нищо не зависи от теб, нали? — продължи той, докато минавахме през тъмния тунел от сплетени клони. И това беше истина, макар и не твърде успокоителна. Нямах друг избор, освен да му се доверя и да се надявам, че знае какво прави. Внезапно ме споходи неприятна мисъл.

— Пак ли ще ме порежете? — попитах.

— Съмнявам се да се наложи, но всичко зависи от теб.

Това никак не ме успокои.

Опитах да укротя бесните удари на сърцето си, но още преди да съм усетила, вече изкачвахме белите мраморни стъпала към Великия царски дворец. Докато прекосявахме просторната входна зала и вървяхме по дългия коридор, покрит с огледала и позлата, се замислих колко се различаваше този палат от Малкия дворец. Накъдето и да се обърнех, виждах мрамор и позлата, високи стени в бяло и бледосиньо, искрящи полилеи, лакеи в ливреи и полиран паркет, образуващ сложни геометрични фигури. Не че не беше красиво, но цялата тази пищност и разкош ме уморяваха. До този момент мислех, че виновна за гладуващите селяни и жалките войнишки дажби е „Долината на смъртната сянка“. Но сега, минавайки покрай едно декоративно дърво, изработено цялото от нефрит и инкрустирано с диаманти, вече не бях толкова сигурна.

Тронната зала бе с височина от три етажа, а върху всеки прозорец блестеше двуглавият орел. По цялата й дължина беше опънат бледосин килим, стигащ чак до повдигнатия на няколко стъпала трон, около който се тълпяха придворните. Много от мъжете носеха военна униформа: черни панталони и бели мундири, отрупани с ордени и ленти. Жените блестяха в бални рокли от лазурна коприна с малки буфан ръкави и дълбоки деколтета.

От двете страни по дължината на килима стояха гришаните, строени според ордените, към които принадлежаха.

При влизането ни разговорите стихнаха и погледите на всички се устремиха към нас двамата с Тъмнейший. Поехме бавно към златния трон.

Когато наближихме, видях как царят изпъна гръб, целият скован от вълнение. Изглежда, наближаваше четирийсетте, беше слаб и с приведени рамене, големи воднисти очи и светли мустаци. Носеше пълна военна униформа, от едната му страна висеше тънка сабя, а пилешките му гърди бяха покрити с ордени. До него на издигнатия подиум стоеше мъж с дълга черна брада.

Носеше расо на свещеник, но на гърдите му беше избродиран със златна сърма двуглавият орел.

Тъмнейший леко стисна ръката ми, давайки знак, че трябва да спрем.

— Ваше Величество, царю мой — произнесе с ясен глас, — представям ви Алина Старков, Призоваваща слънцето. — В тълпата се надигна шепот. Не знаех дали да се поклоня като войник, или да направя реверанс като жена. Ана Куя се беше постарала всички сираци да научат как се поздравява князът и неговите гости благородници, но не вървеше да правя реверанс, облечена във военна униформа с панталон. Царят ме спаси от позорна грешка, като нетърпеливо даде знак да приближим.

— Ела, ела! Доведи я при мен!

Двамата с Тъмнейший застанахме в подножието на трона. Царят ме огледа критично. После сви вежди и незабележимо издаде напред долната си устна.

— Много е обикновена.

Цялата пламнах и прехапах език. И той самият не беше кой знае какво. На практика лицето му беше лишено от брадичка, а отблизо вече различавах спуканите кръвоносни съдове по носа му.

— Покажи ми! — заповяда царят.

Стомахът ми стана на камък. Погледнах към Тъмнейший. Дотук бяхме. Той ми кимна и разтвори широко ръце. Когато дланите му взеха да се пълнят с мрак, в залата се възцари напрегната тишина. Около него започнаха да се вият черни ленти, които постепенно се разтваряха във въздуха. Накрая Тъмнейший събра длани с едно екливо „пляс“. Сред присъстващите се надигнаха тревожни викове, когато всичко наоколо потъна в мрак.

Този път се чувствах подготвена за мрака, който ни погълна, но пак беше плашещо. Инстинктивно протегнах ръце, за да се хвана за нещо. Тъмнейший стисна ръката ми и голата му длан се плъзна в моята. Отново усетих да ме обзема непоколебима сигурност, а след това долових и неговия зов — ясен и покоряващ, изискващ ответ. Обзета едновременно от паника и облекчение, усетих как нещо в мен се надига. Този път не опитах да му се противя.

Оставих го да ме завладее.

Светлината нахлу в тронната зала и ни обгърна с топлина, разбивайки мрака като черно стъкло. Сред придворните избухнаха овации. Те хълцаха, ридаеха и се прегръщаха. Една жена припадна. Царят ръкопляскаше най-шумно — надигна се от трона и с екзалтирано изражение ме аплодира бясно.

Тъмнейший пусна ръката ми и светлината постепенно угасна.

— Великолепно! — викаше царят. — Същинско чудо! — Спусна се по стъпалата на подиума, брадатият свещеник се плъзна безшумно подир него, после взе ръката ми в своята и я вдигна към влажните си устни. — Скъпо мое момиче! — каза. — Скъпо, драгоценно мое момиче!

Спомних си какво бе казала Женя за вниманието на царя и усетих как кожата ми настръхва, но не дръзнах да си дръпна ръката. Той обаче скоро ме остави и взе да тупа Тъмнейший по гърба.

— Чудодейно, просто чудодейно! — повтаряше възторжено. — Ела, незабавно трябва да съставим план.

Когато царят и Тъмнейший се оттеглиха встрани, за да разговарят на четири очи, свещеникът плавно пристъпи към мен.

— Наистина е чудо — каза, наблюдавайки ме със смущаваща настоятелност.

Очите му бяха тъмнокафяви, почти черни, и от него се носеше едва доловим дъх на плесен и тамян. „Като от гробница“ — помислих си и потръпнах.

Отдъхнах си, когато се отдалечи, за да се присъедини към царя.

Скоро се оказах заобиколена от красиво облечени мъже и жени, които държаха непременно да ми се представят и да докоснат ръката или поне ръкава ми. Тълпяха се около мен, блъскаха се и се бутаха един друг в надпревара да дойдат колкото се може по-близо. Паниката отново започна да ме превзема, но точно тогава отнякъде изникна Женя. Облекчението ми обаче трая съвсем кратко.

— Царицата иска да те види — прошепна в ухото ми тя. После ме повлече през тълпата към една тясна странична врата, преведе ме по коридора и ме набута в подобна на кутийка за бижута всекидневна, където на една отоманка се беше разположила царицата, а някакво гъгнещо куче със сплескана муцуна лежеше свито в скута й.

Царицата беше красавица с лъскава руса коса, подредена в съвършена фризура. Имаше изящни черти, студени и пленителни. Но въпреки това в лицето й се долавяше нещо неестествено. Ирисите й бяха прекалено сини, косата й — твърде жълта, а кожата — нереално съвършена. Зачудих се колко ли се е трудила Женя върху вида й.

Около нея се бяха струпали придворни дами в прелестни рокли с цвят на розови листенца и синьо небе, а дълбоките им деколтета бяха обшити със сърмена бродерия и дребен маргарит. Но въпреки това всички бледнееха пред Женя с нейния семпъл кремав кафтан и пламтящата й като огън коса.

— Царице моя — обърна се към нея Женя, приклякайки в нисък изящен реверанс, — представям ви Призоваващата слънцето.

Този път вече трябваше да избирам. Реших да направя само лек поклон и дочух приглушено хихикане сред придворните дами.

— Очарователно — откликна царицата. — Мразя преструвките.

Трябваше да събера цялата си воля, за да не се изсмея подигравателно на думите й.

— От семейството на Гриша ли си? — попита тя.

Смутено погледнах Женя, която ми кимна окуражително.

— Не — отвърнах, после бързо добавих: — царице моя.

— Тогава трябва да си селянка.

Кимнах.

— Какъв късмет извадихме с нашия народ! — каза царицата и придворните дами зашушукаха одобрително. — В такъв случай семейството ти трябва да бъде известено за твоето ново положение. Женя ще проводи пратеник.

Женя кимна и пак направи реверанс. Отначало мислех и аз като нея само да кимна, но не ми се искаше да започвам с лъжа отношенията си с царската особа.

— Аз всъщност бях отгледана в имението на княз Керамзов, Ваше Величество.

Придворните зажужаха от изненада и дори Женя изглеждаше заинтригувана.

— Сираче! — възкликна царицата с явна наслада. — Приказно!

Не бях сигурна дали „приказно“ беше най-подходящата дума за това, че родителите ми са мъртви, но тъй като не се сещах какво друго да кажа, само измърморих:

— Благодаря, царице моя.

— Сигурно всичко тук ти е чуждо. Ще имам грижата животът в двора да не те поквари като останалите — продължи царицата и стъкленосините й очи се плъзнаха към Женя. Оскърблението беше недвусмислено, но Женя не се издаде с нищо — факт, който явно не се понрави на царицата. Тя ни освободи с леко махване на отрупаната си с пръстени ръка. — Сега може да си вървите.

Докато Женя ме водеше обратно по коридора, ми се стори, че я чувам да мърмори: „Дърта крава!“. Преди да се реша да я попитам за последните думи на царицата обаче, насреща в празния коридор изникна Тъмнейший.

— Как се представи пред царицата? — попита той.

— Представа нямам — отвърнах откровено. — Тя беше много мила с мен, но през цялото време ме гледаше така, сякаш кучето й ме е изплюло.

Женя се изкиска, а устните на Тъмнейший се извиха в нещо много близко до усмивка.

— Е, добре дошла в двора тогава.

— Не съм много сигурна дали ми харесва.

— На никой не му харесва — призна той, — но всички гледаме да се представим колкото се може по-добре.

— Царят изглеждаше доволен — казах.

— Царят е същинско дете.

Челюстта ми увисна от изненада и аз се огледах притеснено да видя дали някой не ни подслушва. Изглежда, за всички тук предателството беше естествено като дишането. Женя изобщо не даваше вид да е смутена от думите на Тъмнейший.

Той май усети притеснението ми, защото добави:

— Днес обаче благодарение на теб е едно много щастливо дете.

— Кой беше онзи брадат мъж с царя? — попитах, стараейки се час по-скоро да сменя темата.

— Аппарат?

— Свещеник ли е?

— Нещо такова. Някои казват, че е фанатик, други — че е измамник.

— Ами вие?

— Според мен от него има полза. — Тъмнейший се обърна към Женя. — Мисля, че достатъчно натоварихме Алина за днес — продължи. — Отведи я обратно в нейните покои, нека й вземат мерки за кафтан. Утре започва обучението й.

Женя леко се поклони, сложи ръка върху рамото ми и ме поведе. Почувствах как ме обземат едновременно странна възбуда и облекчение. Моята сила (моята сила — продължаваше да ми се вижда като нещо нереално) се беше проявила отново и ме бе отървала от опасността да стана за смях пред всички. Справих се с аудиенцията при царя, както и с представянето при царицата. На всичкото отгоре щяха да ми дадат и кафтан като на един Гриша.

— Женя — извика подире ни Тъмнейший, — кафтанът да е черен.

Женя ахна от изненада. Погледнах смаяното й лице, после се обърнах към Тъмнейший, който вече се канеше да ни остави.

— Почакайте! — извиках, преди да успея да се овладея. Тъмнейший се закова на място и обърна към мен очите си с цвят на скала. — Аз… ако е възможно, бих предпочела сини одежди, нали Призоваващите са в синьо.

— Алина! — възкликна ужасено Женя.

Но Тъмнейший вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Защо? — попита той с каменно изражение.

— И без това се чувствам като бяла врана тук. Затова си помислих, че може да е по-леко, ако не се… набивам на очи.

— Толкова ли държиш да си като всички останали?

Вирнах глава. Той явно не одобряваше, но и аз нямах намерение да отстъпвам.

— Просто не искам да съм трън в очите на другите, преживяното досега ми стига.

Тъмнейший дълго не откъсна очи от мен. Не бях сигурна дали обмисля думите ми, или иска да ме сплаши, но въпреки това стиснах зъби и издържах на погледа му.

— Както желаеш — внезапно кимна той. — Твоят кафтан ще е син. — Без да пророни и дума повече, ни обърна гръб и се изгуби по коридора.

Женя ме гледаше смаяна.

— Какво? — рекох отбранително.

— Алина — започна бавно тя, — досега на никой от Гриша не е било разрешавано да носи цветовете на Тъмнейший.

— Как мислиш, дали съм го ядосала?

— Не е там работата! Това щеше да е белег за твоето положение и знак на благоволение от страна на Тъмнейший. Така щеше да си много над всички останали.

— Е, аз пък не искам да съм много над всички.

Женя гневно махна с ръка, хвана ме за лакътя и ме поведе към парадния вход на двореца. Двама лакеи в ливреи отвориха огромната двукрила врата пред нас. Останах неприятно изненадана, че и те носят бяло и златно като кафтана на Женя — цветовете на прислугата. Ясно защо тя ме мислеше за луда, че отказвах благоволението на Тъмнейший. Може би имаше право.

Мислех за това по целия дълъг път през парка към Малкия дворец. Вече се спускаше здрач и прислужниците палеха фенерите, очертаващи централната алея. Когато поехме нагоре по стълбите към моята стая, стомахът ми вече беше свит на топка.

Седнах край прозореца и се загледах към парка. Докато аз се реех в мислите си, Женя позвъни на прислужницата и я проводи да намери шивачка и да донесе поднос с вечеря. Преди да отпрати момичето обаче, тя се обърна към мен:

— А може би предпочиташ да изчакаш, за да вечеряш по-късно с останалите от Гриша? — попита.

Тръснах глава. Бях твърде изтощена и преизпълнена с вълнения, за да понеса присъствието на още една тълпа.

— Но ти ще останеш, нали? — попитах.

Тя се поколеба.

— Разбира се, не си длъжна — побързах да добавя. — Сигурно искаш да вечеряш с всички останали.

— Никак даже. Вечеря за двама значи — каза властно тя и прислужницата се втурна да изпълнява нареждането й. Женя затвори вратата след нея, после се отправи към малката тоалетка, за да подреди вещите върху нея: гребен, четка, перодръжка и мастилница. Не ги бях забелязала досега, явно някой ги бе донесъл тук специално за мен.

Все още с гръб към мен, Женя проговори:

— Алина, тъй като утре започва обучението ти, трябва да си наясно с едно… Корпоралки не се хранят заедно с Призоваващи. Етералки не сядат на една маса с Фабрикатори, а…

Внезапно й се ядосах.

— Виж какво, ако не искаш да останеш с мен за вечеря, обещавам да не роня сълзи в супата от мъка.

— Не! — възкликна тя. — Изобщо не става дума за това! Просто се опитвам да ти обясня какъв е редът тук.

— Забрави.

Женя изпъшка отчаяно.

— Нищо не разбираш. За мен е голяма чест да съм поканена на вечеря с теб, но останалите гришани може да не го одобрят.

— Защо?

Женя въздъхна и се отпусна на един от дърворезбованите столове.

— Защото аз съм галеница на царицата. Защото те не ценят онова, което върша. И по още куп други причини.

Зачудих се какви ли са другите причини и дали имат нещо общо с царя.

Спомних си за лакеите в ливреи, които стояха при всяка врата на Великия царски дворец, всичките облечени в бяло и златно. Какво ли й беше на Женя да живее отделена от себеподобните си, но и без да е придворна?

— Странно — казах след малко. — Винаги съм си мислела, че се живее много по-леко, ако си красив.

— О, наистина е така — отвърна Женя и се разсмя.

Не можах да се удържа и също се разсмях. Прекъсна ни почукване на вратата и шивачката скоро ни намери ново занимание с всичките си мерки и проби. Когато жената най-накрая приключи и взе да събира муселина и карфиците, Женя шепнешком се обърна към мен:

— Още не е прекалено късно. Все пак можеш…

— Синьо — прекъснах я твърдо, въпреки че стомахът ми пак се сви. Шивачката напусна и ние съсредоточихме цялото си внимание върху вечерята. Храната не беше чак толкова необичайна, колкото очаквах — беше същата, каквато поднасяха на празник в Керамзин: пюре от грах, печена яребица в мед и пресни смокини. За първи път в живота си се чувствах толкова гладна, че накрая едва не облизах чинията.

Женя не спираше да бъбри по време на вечерята — най-вече за сплетните в двора и за останалите гришани. Не познавах нито един от хората, за които ставаше дума, но се чувствах благодарна, че от мен не се искаше да поддържам разговора, затова само кимах и се усмихвах, когато беше нужно.

Щом слугите отнесоха и последното блюдо, не успях да потисна прозявката си и Женя незабавно скочи.

— Ще дойда да те взема утре за закуска. Трябва ти известно време, докато се научиш сама да се оправяш из двореца. Той е малко като лабиринт. — При тези думи съвършените й устни се разтегнаха в дяволита усмивка. — Гледай да се наспиш добре. Утре ще се запознаеш с Багра.

— Багра ли?

Женя се ухили лукаво.

— О, да. Тя е самият разкош.

Преди да успея да попитам какво точно означава това, Женя ми махна леко и се измъкна през вратата. Прехапах устни. Какво ли ме чакаше на следващия ден?

Щом вратата се затвори след Женя, усетих как умората ме поваля. Тръпката от чувството, че силата ми е съвсем реална; вълнението при срещата с царя и царицата; невижданото великолепие на Великия дворец и Малкия дворец досега ме бяха държали нащрек, но сега умората се завръщаше, придружена от непоносимото удвоено чувство за самота.

Съблякох се, скатах чинно униформата си върху столче зад обсипания със звезди параван и изправих лъскавите си чисто нови ботуши до него. Потърках острата вълна на мундира между пръстите си с надеждата да усетя нещо познато, но тъканта беше чужда — прекалено твърда, прекалено нова.

Изведнъж старият мръсен шинел взе да ми липсва. Нахлузих нощницата от мек бял памук и си изплакнах лицето. Докато се бършех, мярнах отражението си в огледалото над умивалника. Може и да беше заради светлината от лампите, но ми се стори, че сега изглеждам дори по-добре, отколкото след разкрасяването на Женя. След известно време осъзнах, че съм се захласнала в отразения си образ и неволно се усмихнах.

Имаше сериозна опасност от момиче, което мрази огледалата, да се превърна в суетна празноглавка.

Покатерих се върху високото легло, пъхнах се под копринените завивки и пухкавите кожи и духнах лампата. Дочух някъде далече да се хлопат врати и гласове да си пожелават лека нощ, докато най-накрая всички звуци в Малкия дворец утихнаха. Лежах с отворени очи в мрака. Никога преди не бях разполагала със самостоятелна стая. В Керамзин заедно с още много други момичета спях в старата портретна зала, превърната в спално помещение. В армията нощувах в казарми или походни палатки с останалите топографи.

Новата ми стая ми се видя огромна и пуста. В спусналата се тишина всички събития от деня запрепускаха пред очите ми и усетих как сълзите напират да рукнат.

Нищо чудно утре да се събудех и осъзнаех, че всичко е било само сън, Алексей е още жив, Мал е невредим и никой не се е опитвал да ме убие; че никога не съм била приемана от царя и царицата, не съм виждала Аппарат, нито съм усещала ръката на Тъмнейший върху тила си. Може би щях да се събудя от дима на лагерните огньове, непокътната и в собствените си дрехи, в своя тесен шинел, а после щях да изтичам да разкажа на Мал този чудат, ужасяващ и много красив сън.

Прокарах палец по белега върху дланта си и дочух гласа на Мал да казва: „С нас всичко ще бъде наред. Както винаги.“

— Дано, Мал — прошушнах във възглавницата и се оставих сълзите да ме приспят.