Лий Бардуго
Сянка и кост (13)

Глава 11

Тъкмо когато си мислех, че от това по-лошо няма накъде да стане, събитията ме опровергаха. Седях на закуска в куполната зала, когато парадната врата рязко се отвори и вътре нахлу група непознати гришани. Отначало не им обърнах особено внимание. Гришаните от свитата на Тъмнейший непрекъснато пристигаха или заминаваха от Малкия дворец — понякога да излекуват получените на северния или южния фронт рани, друг път да поемат към следващата си мисия.

Тогава Надя ахна.

— О, не! — простена и Мари.

Вдигнах очи и стомахът ми се сви, щом разпознах момичето с гарвановочерната коса, което се беше захласнало по Мал в Крибирск.

— Коя е тази? — прошепнах, наблюдавайки как тя плавно се носи сред останалите гришани, поздравявайки наляво и надясно, а високият й смях кънтеше чак до златния купол.

— Зоя — измърмори Мари. — В училище беше една година преди нас и е ужасна.

— Въобразява си, че е по-горе от всички останали — добави Надя.

Вдигнах вежди. Ако единственият грях на Зоя беше високомерието, тогава Мари и Надя нямаха никакво право да я съдят.

Мари изпъшка.

— Най-лошото е, че май има основание за това. Тя е изключително мощен Вихротворец и страхотен боец, а и погледни я само!

Забих поглед в избродираните със сребро ръкави на Зоя, огледах искрящото съвършенство на черната й коса и огромните сини очи, очертани с невъзможно тъмни ресници. Тя беше красива почти колкото Женя. Сетих се за Мал и почувствах как ме пронизва ревност. После си спомних, че Зоя също беше разквартирувана близо до Долината. Ако тя и Мал бяха… Тогава тя сигурно знаеше дали той е още там и добре ли е. Отместих чинията настрани.

При мисълта, че трябва да питам тъкмо Зоя за Мал, леко ми прилоша. Сякаш усетила втренчения ми поглед, Зоя се обърна. После прекъсна веселото бъбрене на неколцина Корпоралки, които я гледаха с благоговение, и се понесе към масата на Призоваващите.

— Мари! Надя! Как сте?

Двете станаха да я прегърнат, лепнали по една широка фалшива усмивка на физиономиите си.

— Изглеждаш страхотно, Зоя! Ами ти как си? — взе да любезничи Мари.

— Толкова ни липсваше! — изврещя Надя.

— И вие ми липсвахте — отвърна Зоя. — Толкова е хубаво да се върнеш в Малкия дворец. Представа нямате с колко задължения ме натовари Тъмнейший. Ах, колко съм невъзпитана! Мисля, че не се познаваме с вашата приятелка.

— О! — възкликна Мари. — Извинявай, това е Алина Старков, Призоваващата слънцето — обяви с известна гордост тя.

Изправих се непохватно.

Зоя ме придърпа в прегръдка.

— Такава чест е да се запозная най-после с Призоваващата слънцето — високо обяви тя. Докато ме прегръщаше обаче, просъска в ухото ми: — Вониш на Керамзин.

Вкамених се. Тя ме пусна, а по съвършените й устни потрепваше усмивка.

— С вас ще се видим по-късно — заяви с леко помахване. — Сега умирам за една топла баня. — С тези думи се понесе през куполната зала, мина през двукрилата врата и се отправи към спалните.

Загубила ума и дума, продължавах да стоя права с пламнали бузи. Имах чувството, че всички са ме зяпнали, но явно никой не беше дочул какво ми прошепна Зоя.

Думите й ме преследваха през целия ден, дори на поредния провален урок с Багра и безкрайния обяд, по време на който Зоя не спря да приказва за пътуването от Крибирск дотук, за състоянието на градовете около Долината и за прелестните фолклорни гравюри върху липово дърво, които видяла в едно селце. Може да е било само плод на въображението ми, но имах чувството, че всеки път, щом каже „селянин“, поглежда право към мен. Докато жестикулираше оживено, на китката й проблясваше тежка сребърна гривна, инкрустирана с, както ми се стори, парчета кост. „Муска“ — досетих се.

Положението стана от лошо по-лошо, когато Зоя цъфна в часа по военна подготовка. Боткин я прегърна, разцелува я и по двете бузи и взе да си бъбри с нея на родния си език шу. Имаше ли нещо, което това момиче да не владее?

Тя беше довела със себе си и своята кестенява приятелка, която помнех от шатрата на Гриша. Двете непрекъснато си шушукаха и се кискаха, докато аз се мъчех със задължителните за началото на часа упражнения на Боткин. А когато дойде ред да се разделим по двойки за следващите занимания, изобщо не се изненадах, че Боткин ме сложи заедно със Зоя.

— Това ученик звезда — каза с горда усмивка той. — Ще помогне на малко момиче.

— Призоваващата слънцето едва ли се нуждае от помощ — отвърна със самодоволна усмивка Зоя.

Не я изпусках от очи и бях нащрек. Не знаех защо това момиче толкова ме мрази, но дозата ненавист за деня ми стигаше.

Заехме позиция за бой и Боткин даде сигнал за начало. Успях да блокирам първия удар на Зоя, но не и втория. Тя ме улучи силно в челюстта и главата ми отхвръкна рязко назад. Опитах се да се съвзема от крошето.

Тя заподскача с танцова стъпка около мен и този път се прицели в гърдите ми. Явно през последните седмици бях успяла да попия някои от наставленията на Боткин, защото отскочих надясно и юмрукът й само се плъзна по ребрата ми.

Тя разкърши рамене и се завъртя. С крайчеца на окото си зърнах, че всички останали Призоваващи са зарязали упражненията си и ни наблюдават.

Не трябваше да позволявам това да ме разсее. Следващият удар на Зоя попадна право в стомаха ми. Докато се опитвах да си поема дъх, тя го повтори и с лакът. Успях да отбягна втория удар повече с късмет, отколкото с умение. Зоя продължи да атакува и се хвърли напред. Там й беше грешката. Макар да бях хилава и със забавени реакции, Боткин ме беше научил как да използвам силата на противника срещу него самия.

Отстъпих настрани и когато тя доближи достатъчно, увих крака си около глезена й. Зоя се стовари тежко на земята. Сред Призоваващите избухнаха аплодисменти, но още преди да осъзная победата си, Зоя вече беше скочила на крака с бясно изражение и изпружени напред ръце. Почувствах как губя твърда почва, политам назад и се блъскам в дървената стена на залата. Чух някакъв пукот и усетих как всичкият въздух в дробовете ми излиза през устата. После се свлякох надолу.

— Зоя! — изрева Боткин. — Не трябва използва сила! Не и тук! Никога тук!

Като в мъгла видях как Призоваващите ме наобикалят, а Боткин вика Лечител.

— Добре съм — опитах се да кажа, но не ми достигна въздух. Лежах на мръсния под и мъчително пъхтях. При всяка глътка въздух болка прорязваше лявата ми половина. Пристигна група прислужници и когато ме вдигнаха на носилката, загубих съзнание.

Мари и Надя ми разказаха останалото, когато дойдоха на свиждане в лазарета. Лечителят забавил ритъма на сърцето ми, докато съм потънала в дълбок сън, после наместил счупените ребра и премахнал натъртванията от ударите на Зоя.

— Боткин е бесен! — възкликна Мари. — Никога не съм го виждала толкова ядосан. Изхвърли Зоя от залата за тренировки, а според мен нищо чудно и да я е ударил.

— Иво разправя, че видял Иван да я влачи през куполната зала към Тъмнейший, а когато излязла от оръжейната, плачела.

„Много добре“ — рекох си със задоволство. Но веднага след това си представих как лежа на хълбок в мръсотията и пламнах от смущение.

— Защо постъпи така? — попитах, правейки опит да се надигна. Вече бях свикнала хората да не ме забелязват или да ме гледат отвисоко, но Зоя направо ме мразеше.

Мари и Надя ме зяпнаха така, сякаш от удара най-зле беше пострадала главата ми, а не ребрата.

— Защото ревнува! — отвърна Надя.

— От мен?! — възкликнах невярващо.

Мари завъртя очи към тавана.

— Не може да понесе мисълта друг да е фаворит на Тъмнейший.

Разсмях се неволно, но веднага след това се сгърчих от остра болка в гърдите.

— Едва ли съм негова фаворитка.

— Разбира се, че ти си неговата фаворитка. Вярно, Зоя притежава голяма сила, но пак си остава просто една от Вихротворците. А ти си Призоваваща слънцето.

Надя каза това с пламнали бузи и аз можех да се закълна, че завистливата нотка в гласа й не е единствено плод на моето въображение. Въпросът бе докъде стигаше тази завист. От приказките на Мари и Надя излизаше, че мразят Зоя, но иначе двете й се усмихваха. „Какви ли ги приказват и зад моя гръб?“ — зачудих се.

— Може Тъмнейший да я разжалва! — изписка Мари.

— Нищо чудно да я прати в Сайбея — гракна Надя.

От сенките се появи Лечител, накара ги да млъкнат и ги прати да си вървят. Двете обещаха да ме посетят и на следващия ден. Сигурно пак съм се унесла, защото в лазарета цареше мрак, когато отворих очи. Тегнеше зловеща тишина, всички останали легла бяха празни и единственият звук идваше от тихото тиктакане на часовника.

Надигнах се. Все още усещах слаба болка, но просто не беше за вярване, че само преди няколко часа са ми счупили ребро.

Устата ми беше пресъхнала и главата започваше да ме боли. Измъкнах се изпод завивките и си налях чаша вода от каната край леглото. После отворих прозореца и вдишах дълбоко нощния въздух.

— Алина Старков.

Подскочих от изненада и рязко се обърнах.

— Кой е там? — задъхах се.

От дългите сенки край вратата се появи Аппарат.

— Стреснах ли те? — попита.

— Малко — признах. От колко ли време стоеше там? Дали ме беше наблюдавал, докато спя?

Приближавайки към мен, той сякаш се носеше безшумно над пода, а дрипавото му расо метеше дюшемето в лазарета. Неволно отстъпих назад.

— С огромно съжаление научих за раняването ти — каза. — Тъмнейший би трябвало по-строго да съблюдава своите задължения.

— Добре съм.

— Така ли? — попита, оглеждайки ме на лунната светлина. — Не изглеждаш добре, Алина Старков. А е жизненоважно да си в добро здраве.

— Просто съм малко уморена.

Той пристъпи още по-близо. Особената му миризма ме задави — тази смесица от тамян и плесен, дъхът на разровена земя. Спомних си гробището на Керамзин, килнатите надгробни плочи, селските жени, коленичили край пресните гробове. Изведнъж си дадох сметка, че сме съвсем сами в лазарета.

Дали Лечителят бе още наблизо? Или пък се беше оттеглил за чаша квас и меко легло?

— Знаеш ли, че в някои погранични села ти правят олтари? — прошепна Аппарат.

— Какво?

— О, да. Народът жадува някой да му даде надежда, а благодарение на теб иконописците не могат да насмогнат на работата.

— Но аз не съм светица!

— Това е благословия, Алина Старков. Дар божи. — Той пристъпи още по-плътно към мен. Вече различавах тъмните сплъстени кичури на брадата му, пожълтелите криви зъби. — Ти и сега си заплаха, а занапред ще ставаш все по-опасна.

— Аз ли? — прошушнах. — И за кого?

— Има нещо много по-могъщо от коя да е армия. То може да детронира царе, способно е да повали дори Тъмнейши. Знаеш ли кое е това нещо?

Поклатих глава и се дръпнах колкото може по-далече от него.

— Вярата — издиша той с безумни очи. — Вярата.

Посегна към мен. Затърсих опипом таблата на леглото и прекатурих на пода чашата с вода. Тя шумно се разби на парчета. Дочух забързани стъпки да отекват по коридора към нас. Аппарат отстъпи назад и се стопи в сенките. Вратата рязко се отвори и вътре влетя Лечителят с развян зад него червен кафтан.

— Добре ли си?

Отворих уста, без да знам какво да кажа, но Аппарат вече се беше промъкнал безшумно през вратата.

— Аз… много съжалявам. Счупих чашата.

Лечителят повика един слуга да почисти неразборията. После ме накара пак да легна и ме посъветва да си почивам. Щом затвори вратата след себе си обаче, аз се надигнах и запалих лампата до леглото.

Ръцете ми трепереха. Щеше ми се да забравя нездравото бълнуване на Аппарат, но не успях. Не и ако хората наистина се молеха на Призоваващата слънцето; не и ако очакваха да им донеса спасение. Спомнях си злокобните думи на Тъмнейший под порутения покрив на хамбара: „Ерата на гришанската мощ върви към своя край“. Мислех за волкрите, за безчетните човешки животи, погълнати от „Долината на смъртната сянка“. „Разделена, Равка няма да оцелее през новата ера.“ Ако се провалях, това нямаше да е провал само в очите на Тъмнейший или Багра. Така щях да предам надеждите на цяла Равка.

 

 

Когато Женя дойде при мен на следващата сутрин, аз й разказах за посещението на Аппарат. Тя обаче не изглеждаше никак обезпокоена от онова, което бе казал, нито от неговото странно поведение.

— Вярно, че е отвратителен — съгласи се, — но пък е безвреден.

— Изобщо не е безвреден. Да го беше видяла само! Изглеждаше напълно полудял.

— Той е свещеник.

— И защо изобщо дойде тук?

Женя вдигна рамене.

— Може би царят го е пратил да се помоли за твое здраве.

— Тая нощ няма да остана тук. Искам да спя в моята стая. Със заключена врата.

Женя изсумтя и огледа пустия лазарет.

— Виж, за това съм съгласна с теб. Аз също не бих искала да се заседявам на такова място. — После заби поглед в мен. — Изглеждаш ужасно — заключи с присъщата й тактичност. — Защо не ме оставиш да те пооправя малко?

— Не.

— Дай поне да махна тъмните сенки под очите.

— Не! — заинатих се. — Но искам услуга.

— Да си донеса ли несесера? — нетърпеливо попита тя.

Погледнах я навъсено.

— Не такава услуга. Мой приятел беше ранен в Долината. Аз… Писах му, но не съм сигурна, че писмата ми са стигнали до него. — Усетих как бузите ми пламват и побързах да продължа: — Можеш ли да разбереш как е той и къде е разквартируван? Не знам кого друг да помоля. А ти и без това си постоянно във Великия дворец, та си помислих, че може да ми помогнеш.

— Разбира се, но… Прегледа ли списъците с жертвите?

Кимнах и буца заседна на гърлото ми. Женя излезе да потърси лист и мастило, за да й запиша името на Мал. Въздъхнах и разтърках очи. Не можех да разбера каква е причината за мълчанието на Мал. Преглеждах списъците на падналите в бой всяка седмица с разтуптяно сърце и свит стомах от ужас, че ще зърна името му. И всяка седмица отправях благодарности към светиите, че Мал е жив и в безопасност, макар той да не си даваше труд да ми пише.

А така ли беше наистина? Сърцето ми се сви болезнено. Може би Мал бе доволен, че съм се махнала, може би с радост се бе отървал от старото приятелство и задълженията си. „Но може и да лежи в някое болнично легло, а ти просто си дребнава малка пикла“ — скастрих се мислено.

Женя се върна и аз й записах името на Мал, полка и номера на неговата част. Тя сгъна листа и го пъхна в ръкава на кафтана си.

— Благодаря — казах задавено.

— Сигурна съм, че той е добре — увери ме тя и нежно стисна ръката ми. — А сега лягай, за да оправя тия тъмни кръгове.

— Женя!

— Лягай, или по-добре забрави за тая малка услуга!

Челюстта ми увисна.

— Ти си гадна.

— Аз съм прекрасна.

Изгледах я гневно и се тръшнах на възглавницата.

Щом Женя си тръгна, аз се застягах да се връщам в стаята си. Лечителят изобщо не беше доволен, но аз настоях. Вече почти не изпитвах болка и нямаше сила, която да ме принуди да прекарам още една нощ в пустия лазарет.

Прибрах се в стаята си, изкъпах се и опитах да почета една от книгите по теория. Но изобщо не успях да се съсредоточа. Ужасявах се от мисълта как на следващия ден ще трябва да се върна към учебните занятия, ужасяваше ме перспективата за още един провален урок при Багра.

От пристигането ми в Малкия дворец втренчените погледи и клюките по мой адрес сякаш бяха понамалели. Въпреки това не се съмнявах, че схватката ми със Зоя отново ще разбуни кошера.

Когато станах да се разкърша, улових отражението си в огледалото на тоалетната масичка. Прекосих стаята и се огледах критично. Тъмните сенки под очите ми бяха изчезнали, макар и за кратко. Те обаче не променяха нищо. Пак изглеждах както обикновено: уморена, мършава, болнава. Нищо общо с истинските гришани. Силата беше тук някъде, вътре в мен, но аз не можех да я достигна, нито знаех как. Защо бях различна? Защо на моята сила й бе трябвало толкова време, за да се прояви? И защо оставаше все така недосегаема за мен?

Виждах в огледалото плътните златни завеси, ярко оцветените стени, пламъците на огъня, отразени в плочките на камината. Зоя може и да беше зла, но имаше право. Мястото ми не беше в този красив свят. Не успеех ли да отключа силата си, никога нямаше да стана една от Гриша.