Лий Бардуго
Сянка и кост (15)

Глава 13

Същия следобед отидох при останалите Етералки край езерото и за първи път показах силата си пред тях. Накарах светлината да играе по повърхността на водата и да отскача от гребена на вълните, които Иво беше призовал. Още не можех да контролирам добре силата си като останалите, но все пак успях. Всъщност не беше никак трудно.

После изведнъж се оказа, че още много неща не са никак трудни. Вече не се изморявах, докато изкачвах витата стълба към стаята си. Всяка нощ спях дълбоко и без сънища, а сутрин се събуждах свежа и отпочинала. Храната се превърна в истинско откровение за мен: цели купи с овесена каша, увенчани със захар и сметана, блюда с пържена в масло морска лисица, сочни сливи и праскови от оранжерията, чистият и горчив вкус на квас. Сякаш онзи миг в хижата на Багра бе първата глътка въздух, събудила ме за нов живот.

Тъй като останалите гришани не подозираха с какъв труд бях овладяла силата си, те останаха леко озадачени от тази промяна. Не им дадох никакво обяснение, а Женя ме държеше в течение на някои от най-любопитните слухове по мой адрес.

— Мари и Иво предполагат, че фйерданите са те били заразили с някаква болест.

— Аз пък си мислех, че Гриша не боледуват.

— Именно! — отвърна тя. — Затова всичко около теб им се виждаше толкова зловещо. Но накрая Тъмнейший е успял да те излекува, като ти е дал да пиеш от неговата кръв, смесена с извлек от диаманти.

— Отвратително! — възкликнах със смях.

— О, това нищо не е. Зоя се опита да пусне слух, че си обсебена.

Още по-силно се разсмях.

Часовете с Багра обаче оставаха все така мъчителни и не ми доставяха никакво удоволствие. Въпреки това не пропусках случай да упражня силата си и усещах как ставам все по-добра. Отначало умирах от страх всеки път, когато се готвех да призова светлината — боях се, че няма да се появи и всичко пак ще бъде постарому.

— Това не е нещо, което е извън теб — хокаше ме Багра. — Не е някое животно, което се крие и само решава дали да дойде, или не, щом го повикаш.

Нали не нареждаш на сърцето си да бие, а на белите си дробове да дишат?

Твоята сила ти служи, защото това е нейното предназначение; защото няма друг избор, освен да ти служи.

Понякога имах чувството, че в думите на Багра остава нещо недоизказано; някакъв скрит смисъл, до който трябва да стигна сама. Но каторжният труд при нея не ми оставяше сили да разгадавам шарадите^[1] на тази злобна старица.

Тя непрекъснато ме пришпорваше да развивам способностите и самоконтрола си. Научи ме да концентрирам силата си в кратки ослепителни изблици — пронизващи лъчи, които изгаряха с жегата си, както и да я разпращам под формата на нескончаеми светлинни водопади. Принуждаваше ме да призовавам светлината отново и отново, и отново, докато накрая едва успявах да я повикам. Викаше ме при себе си нощем, за да се упражнявам, когато почти няма светлина. А когато най-накрая гордо успях да произведа слаб слънчев лъч, тя тропна с тояжката си по пода и се развика:

— Не е достатъчно!

— Правя това, което е по силите ми — изпъшках изтощена.

— Ха! — изстреля тя. — Мигар света го е грижа, че ти правиш каквото е по силите ти?! Затова го направи пак и нека този път е както се полага!

Уроците при Боткин обаче станаха съвсем различни. Като малки двамата с Мал препускахме из горите и поляните, но никога не можех да се сравнявам с него. Винаги съм била хилава и болнава и твърде лесно се уморявах. Сега обаче за първи път в живота си се хранех и спях редовно и това се промени.

Боткин ме подлагаше на брутални военни схватки и — както ми се виждаше — безкрайни кросове из парка, но постепенно тези предизвикателства започнаха да ми доставят наслада. Харесваше ми да изпитвам възможностите на заякналото си тяло.

Чудех се дали някога ще успея да надвия стария наемник, но Фабрикаторите ми помогнаха да постигна дори това. Специално за мен изработиха чифт кожени ръкавици с отрязани пръсти и малки огледала от вътрешната страна — мистериозните стъклени дискове, над които се трудеше Давид при посещението ми в работилницата. Научих се само с леко перване на ръката да приплъзвам някой от дисковете между пръстите си и — с позволението на Боткин, разбира се — се упражнявах да произвеждам с тях светкавични проблясъци, които да заслепят противника. Тренирах постоянно с ръкавиците, докато накрая вече ги усещах като част от себе си, като втора кожа.

Боткин беше все така груб и критичен, като използваше всеки удобен случай да ме нарече непригодна за нищо, но веднъж ми се стори, че зървам сянка на одобрение по обветреното му лице. Към края на зимата, след един ден на изтощителни упражнения, по време на които бях успяла да го ударя в ребрата (за което ми се отплати с тежко кроше в челюстта), той ме дръпна настрани.

— Ето — каза, подавайки ми нож в кожен калъф, обкован със сребро. — Винаги да е с теб.

Стъписана, видях, че това не е обикновен нож, а е от гришанска стомана.

— Благодаря — едва успях да пророня.

— Не „благодаря“ — отвърна той и потупа грозния белег, пресичащ гърлото му. — Стомана заслужена.

Тази зима беше съвсем различна от всички предишни зими в живота ми. Прекарвах дългите слънчеви следобеди, като карах кънки по замръзналото езеро или се спусках с шейна из дворцовите паркове заедно с другите Призоваващи. В снежните вечери се събирахме около камините в куполната зала, пиехме квас и си угаждахме със сладкиши. Почетохме празника на Свети Николай с огромен казан супа с кнедли и кутя^[2], приготвена с мед и маково семе. Някои от Гриша излизаха на ски или разходка с кучешки впрягове из заснежените покрайнини на Ос Олта, но заради собствената ми безопасност аз оставах зад оградата на парка.

Това не ми тежеше. Вече се чувствах по-спокойна в компанията на другите Призоваващи, пък и се съмнявах, че ще ми е приятно постоянно да съм с Мари и Надя. Много по-хубаво ми беше двете с Женя да седим на чаша чай в моята стая и да клюкарстваме край огъня. Обичах да слушам клюките от двора, а най-много харесвах разказите за пищните балове във Великия дворец. Любима ми беше историята за огромния пирог, който някакъв граф донесъл като дар на царя, а от него изскочило джудже и поднесло на царицата букетче незабравки.

В края на зимата царят и царицата щяха да дадат последния голям бал за сезона, на който бяха поканени всички от Гриша. Женя се кълнеше, че това ще е най-пищното празненство. Всички благороднически фамилии и дворяни заедно с героите от войната и чуждестранните сановници щяха да присъстват, както и царевич — най-големият син на царя и престолонаследник. Веднъж го мярнах да язди из парка на бял скопен жребец, голям почти колкото къща. Щеше да е почти красив, ако ги нямаше безволевата брадичка и натежалите клепачи, наследство от царя, с които беше трудно да се каже дали е уморен, или просто е страшно отегчен.

— Най-вероятно е бил пиян — отбеляза Женя, разбърквайки чая. — Цялото си време посвещава на лова, конете и къркането. Това направо вбесява царицата.

— Равка все пак е във война. Той би трябвало да обръща повече внимание на държавните дела.

— О, нея изобщо не я е грижа за тях. Тя иска само да го ожени, за да не заплита любовни афери по всички краища на света и да не пилее купища злато за понита.

— Ами другият? — попитах. Знаех, че царят и царицата имат и по-малък син, но никога не го бях виждала.

— Сабачка ли?

— Как може да казваш на принца „пале“ — разсмях се.

— Всички така му викат. — Тя сниши глас. — Пък и се носи слух, че не е с чиста царска кръв.

Едва не се задавих с чая.

— Не думай!

— Само царицата може да знае със сигурност. Но той и без това е черната овца. Настоя да изкара военната си служба в пехотата, после се хвана да чиракува при оръжейните майстори.

— Затова ли никога не е в двора?

— От години не се е мяркал. Предполагам, че сега изучава корабостроене или нещо не по-малко скучно. Сигурно с Давид много ще си допаднат — кисело добави тя.

— Вие двамата за какво изобщо си приказвате? — попитах любопитно. Все още не можех да проумея увлечението на Женя по този Фабрикатор.

Тя въздъхна.

— Обичайните работи. За живота. За любовта. За точката на топене при желязната руда. — Тя нави кичур червеникава коса около пръста си и бузите й пламнаха в розово. — Може да е страшно забавен, стига да поиска.

— Наистина?

Тя сви рамене.

— Поне аз така мисля.

Потупах ръката й утешително.

— Той все някога ще се осъзнае. Просто е много срамежлив.

— Някой път просто ще легна на масата в работилницата и ще чакам да ми запои нещо.

— Според мен точно така започват всички големи любовни истории.

Тя се разсмя и аз усетих внезапен пристъп на вина. Женя говореше за Давид с такава лекота, а аз още не бях споделила с нея за Мал.

„Просто защото няма нищо за споделяне“ — напомних си сурово и добавих още захар в чая.

 

 

Един притихнал следобед, когато останалите от Гриша търсеха приключения в околностите на Ос Олта, Женя ме придума да се промъкнем във Великия дворец и двете прекарахме часове наред в дрешника на царицата, ровейки се из роклите и обувките й. Женя настоя да премеря една бална рокля от светлорозова коприна, обшита цялата с бисер. Когато най-после ме натъкми в нея и ме изправи пред огромното позлатено огледало, не повярвах на очите си.

От малка се бях научила да избягвам огледалата. Те никога не ме показваха такава, каквато бих искала да се видя. Но момичето до Женя, отразено насреща, беше някаква непозната. Тя имаше розови страни, лъскава коса и… форми. Можех да я гледам с часове. Внезапно ми се прииска добрият стар Михайло да може да ме зърне отнякъде. „На ти сега една точилка“ — рекох си самодоволно.

Женя срещна погледа ми в огледалото и се ухили.

— Затова ли ме домъкна тук? — попитах подозрително.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре разбираш какво искам да кажа.

— Просто реших, че може би ще искаш хубаво да се огледаш, това е всичко.

Преглътнах смущаващата буца, заседнала в гърлото ми, и поривисто прегърнах Женя.

— Благодаря — прошепнах. После леко я побутнах. — А сега се махни от пътя ми. Няма как да се почувствам красива, когато стоиш до мен.

Целия следобед пробвахме рокля след рокля и се пулихме пред образите си в огледалото — изобщо не съм очаквала, че едното или другото може да ми е забавно. Съвсем загубихме представа за времето и накрая се наложи Женя да ми помага да се измъкна набързо от една бална рокля в зеленикавосиньо и припряно да надяна кафтана, за да не закъснея за вечерния урок при Багра край езерото. Тичах през целия път дотам, но накрая пак закъснях и я заварих бясна.

Вечерните упражнения с Багра бяха най-трудни, но този път тя се държа преднамерено сурово с мен.

— Владей се! — сопна ми се тя, когато върху повърхността на езерото проблесна слаба слънчева светлина, призована от мен. — Къде ти е умът?!

„Във вечерята“ — помислих си, но нищо не казах. Двете с Женя така се заплеснахме в гардероба на царицата, че съвсем забравихме да сложим и хапка в уста и сега коремът ми куркаше.

Насилих се да се концентрирам и светлината засия по-ярко, огрявайки замръзналото езеро.

— Така вече е по-добре — отсече Багра. — Сега остави светлината да свърши твоята работа. Сродното сродно привлича.

Опитах да се отпусна и да позволя на светлината сама да се призове. За моя изненада, тя придойде през леда и огря малкото островче насред езерото.

— Още! — настоя Багра. — Какво те възпира?

Потърсих още по-дълбоко в себе си и сияйният кръг прехвърли островчето, окъпа цялото езеро в блещукаща слънчева светлина и стигна чак училището на отсрещния бряг. Макар земята да беше покрита със сняг, въздухът наоколо трептеше от лятна жега. Цялото ми тяло пулсираше от придошлата сила. Усещането беше въодушевяващо, но въпреки това се чувствах отпаднала, на предела на силите си.

— Още! — извика Багра.

— Не мога! — възпротивих се.

— Още! — повтори тя, но настойчивостта в гласа й ме разконцентрира.

Светлината се разсея и се изплъзна от контрола ми. Опитах се да я задържа, но тя ме остави и постепенно потопи първо училището, после островчето и накрая целия бряг на езерото в мрак.

— Не е достатъчно.

Гласът му ме накара да подскоча. От сенките се появи Тъмнейший и тръгна по осветената от фенерите пътека към нас.

— А би могло да бъде — обади се Багра. — Ти сам видя колко е силна. Този път дори не й помагах. Дай й муска и ще видиш на какво е способна.

Тъмнейший поклати глава.

— Тя ще има елена.

— Ти си глупак — озъби се Багра.

— Наричали са ме и с по-лоши имена. Най-често ти го правеше.

— Това е същинска лудост. Трябва пак да си помислиш.

Изражението на Тъмнейший стана студено.

— Трябва? Ти вече не ми заповядваш, жено. И сам знам какво трябва и какво не.

— Може пък да ви изненадам — изписуках. Тъмнейший и Багра се обърнаха и ме изгледаха така, сякаш бяха забравили за присъствието ми. — Багра има право. И сама знам, че мога да се справя по-добре. Трябва да се трудя по-усилено.

— Ти вече беше в „Долината на смъртната сянка“, Алина. Сама знаеш срещу какво се изправяш.

Внезапно почувствах как инатът ми надделява.

— Знам, че с всеки изминал ден ставам все по-силна. Ако ми дадете шанс…

Тъмнейший отново поклати глава.

— Не мога да поема този риск. Не и когато бъдещето на Равка е заложено на карта.

— Разбирам — отвърнах сковано.

— Наистина ли?

— Да — казах. — Без стадото на Морозов съм почти безполезна.

— Виж ти, тя не била толкова глупава, колкото изглежда — изкикоти се Багра.

— Остави ни — заповяда с неочаквана жестокост Тъмнейший.

— Всички ще пострадаме заради гордостта ти, момче. — Няма да повтарям.

Багра го изгледа с отвращение, после се завъртя на пети и закрачи по пътеката към хижата си.

Когато вратата на къщурката се затръшна зад нея, Тъмнейший ме разгледа в светлината на фенерите.

— Добре изглеждаш — каза.

— Благодаря — смотолевих и отклоних поглед. Май се налагаше Женя да ме научи как да отвръщам на комплименти.

— Ще те съпроводя, ако се връщаш в Малкия дворец — продължи той.

Известно време вървяхме мълчаливо до езерото, минавайки покрай опустелите каменни павилиони. Оттатък ледената му повърхност виждах светлинките на училището.

Накрая не се сдържах и попитах:

— Има ли някакви вести за елена?

Той стисна устни.

— Не — отвърна. — Според хората ми стадото може да е минало във Фйерда.

— О! — отроних, опитвайки да прикрия разочарованието си.

Той внезапно се закова на място.

— Не мисля, че си безполезна, Алина.

— Знам — казах, забила поглед във върховете на ботушите си. — Безполезна — не, но не и особено полезна.

— Нито един Гриша не е достатъчно силен, че да се изправи лице в лице с Долината. Дори аз.

— Разбирам.

— Но това не ти се нрави.

— А трябва ли? Ако не съм ви от помощ в унищожаването на Долината, за какво съм тогава? За среднощни пикници? Или пък да ви топля краката през зимата?

Устните му се извиха в полуусмивка.

— Среднощни пикници, а?

Не събрах сили да отвърна на усмивката му.

— Боткин ми каза, че стоманата на Гриша трябва да се заслужи. Не ме мислете за неблагодарница. Благодарна съм за всичко това, честно. Но въпреки това имам чувството, че ми е дадено даром.

Той въздъхна.

— Съжалявам, Алина. Исках от теб да ми се довериш, а не оправдах доверието ти.

Изглеждаше толкова изтощен, че веднага се разкаях.

— Не е така…

— Това е самата истина. — Той отново пое дълбоко въздух и прокара ръка по тила си. — Може би Багра все пак е права, колкото и да ми е трудно да го призная.

Наклоних глава на една страна.

— Досега не сте позволявали нищо да ви разколебае. Защо тя успя да го направи?

— Не знам.

— А според мен сте си лика-прилика.

Той трепна изненадан.

— Защо?

— Защото тя единствена не се страхува от вас и не се опитва да ви впечатли на всяка цена.

— А ти опитваш ли се да ме впечатлиш?

— Естествено — разсмях се.

— Винаги ли казваш това, което мислиш?

— Обикновено не го правя.

Тогава и той се разсмя и аз си спомних колко много харесвам този звук.

— В такъв случай мога да се смятам за късметлия — каза.

— В какво е силата на Багра все пак? — попитах. За първи път ми хрумваше да се поинтересувам. И тя като Тъмнейший беше муска, но имаше и своя собствена дарба.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна той. — Май беше Вълнотворец. Но никой не е живял толкова дълго, че да го помни. — После сведе поглед към мен. От мразовития въздух страните му бяха порозовели, а светлината на фенерите се отразяваше в сивите му очи.

— Алина, ще ме вземеш ли за луд, ако ти кажа, че все още вярвам в белия елен?

— Защо ви е грижа какво мисля аз?

Той изглеждаше искрено озадачен.

— Не знам — отвърна, — но наистина ме е грижа.

А после ме целуна.

Стана толкова внезапно, че дори не успях да реагирам. Допреди миг се взирах в очите му с цвят на гранит, а в следващия момент устните му се притискаха към моите. През мен отново премина познатото усещане за сигурност, тялото ми затрептя от внезапна жега, а сърцето ми заподскача в буен танц. И тогава също толкова внезапно той отстъпи назад. Изглеждаше не по-малко изненадан от мен.

— Не исках… — заекна.

В този момент се дочуха стъпки и Иван изскочи иззад ъгъла. Направи дълбок поклон пред Тъмнейший, после се поклони и на мен, но забелязах на устните му да играе лукава усмивка.

— Аппарат губи търпение — каза.

— Търпението не е сред силните му страни — равно отвърна Тъмнейший.

Изненадата беше изчезнала от лицето му.

После се поклони съвсем сдържано и — без да ме погледне повече — ме остави да стърча в снега, отдалечавайки се с Иван.

Останах на място дълго време, после като в сън продължих към Малкия дворец. „Какво се случи току-що? — Докоснах устни с върховете на пръстите си. — Тъмнейший наистина ли ме целуна?!“ Подминах куполната зала и тръгнах право към стаята си, но след като затворих вратата зад мен, вече не знаех какво да правя. Позвъних да ми донесат вечеря и започнах разсеяно да ровя из храната. Какво не бих дала да си поговоря с Женя, но тя спеше във Великия дворец, а аз нямах кураж да я търся там. Накрая се предадох и реших да сляза при другите, пък каквото ще да става.

Мари и Надя се бяха прибрали от пързалката и пиеха чай край огъня. Стъписах се, като видях Сергей да седи до Мари, вплел ръка в нейната. „Явно нещо витае във въздуха“ — рекох си смаяна.

Приседнах до тях, отпивах от чая и разпитвах как е минал денят им сред природата, но умът ми бягаше далече от разговора. Мислите ми непрекъснато се връщаха към усещането за допира на неговите устни върху моите и как Тъмнейший стои с изумено лице в светлината на фенерите, а дъхът му образува бели облачета в студения въздух.

Знаех, че за нищо на света не бих могла да заспя, и когато Мари предложи да отидем в купалото, реших да тръгна с тях. Аня Куя непрекъснато ни натякваше, че ходенето на такова място било примитивно и варварско, оправдание за селяните да пият квас и да развратничат, но аз чак сега си давах сметка, че дъртата Ана си пада малко сноб.

Стоях в напареното купало, доколкото можах да издържа на жегата, после с писъци се втурвах навън на снега заедно с останалите, след това отново се връщах и пак така, и пак така. Останах дълго след полунощ, смеех се и се задъхвах, опитвайки се да проясня ума си.

Когато най-после се довлякох до моята стая, още от вратата се хвърлих на леглото със сбръчкана от влагата порозовяла кожа и увиснала на мокри кичури коса. Усещах тялото си пламнало и омекнало — като без кости, но главата ми продължаваше да жужи от мисли. Съсредоточих се и призовах топъл покров от слънчева светлина, накарах я да трепка и да прави зайчета по изографисания таван, позволявайки на мощния приток от сила да успокои нервите ми. Но тогава споменът за целувката на Тъмнейший отново ме нападна, провали концентрацията ми, разпиля мислите ми и накара сърцето ми да се въздига и пропада като птица, понесена от непостоянните въздушни течения.

Светлината се разсея и аз потънах в мрак.