Лий Бардуго
Сянка и кост (8)

Глава 6

Сънувах, че съм пак в Керамзин, промъквах се по чорапи из помръкващите коридори и се опитвах да открия Мал. Чувах как ме вика, но гласът му идваше отдалеч и все не можех да го стигна. Накрая се качих чак до последния етаж и застанах пред вратата на старата синя спалня, където двамата обичахме да седим в прозоречната ниша и да гледаме към ливадите.

Чух Мал да се смее. Отворих вратата… и изпищях. Навсякъде бе опръскано с кръв. Волкрата бе кацнала на прозореца, а когато се обърна към мен и разтвори ужасната си паст, забелязах, че очите й са кварцовосиви.

Подскочих и се събудих, сърцето ми думкаше в гърдите, огледах се ужасена. За момент не можах да си спомня къде се намирам. После простенах и паднах тежко върху възглавниците.

Тъкмо бях започнала пак да задрямвам, когато някой задумка по вратата. — Махай се! — избоботих изпод завивките. Думкането обаче стана още по-силно. Надигнах се и усетих как цялото ми тяло се противи. Главата ме болеше, а когато опитах да стана, краката не ми се подчиниха.

— Добре де! — провикнах се. — Идвам! — Тропането по вратата престана. Потътрих се към вратата и посегнах да отключа, но в последния момент се поколебах. — Кой е?

— Нямам време за това сега — сопна се женски глас зад вратата. — Отваряй!

Веднага!

Вдигнах рамене. „Ще ги оставя да ме убият или да ме отвлекат, да ме правят каквото искат. Изобщо няма да се противя, стига да не се налага пак да яздя или да се катеря по стълби.“

Едва успях да отключа и някой силно блъсна вратата, вътре влетя момиче, избута ме настрани и взе да оглежда с преценяващ поглед първо стаята, а после мен. Нямаше спор — беше най-красивото момиче, което някога съм виждала. Вълнистата й коса имаше наситен бакъренокестеняв цвят, а ирисите й бяха огромни и златисти; кожата й бе толкова гладка и съвършена, сякаш изящните й скули бяха изваяни от мрамор. Носеше кафтан с кремав цвят, избродиран със златна сърма и обточен с червеникави лисичи кожи.

— В името на вси светии! — възкликна тя. — Ти изобщо къпала ли си се някога? И какво е станало с лицето ти?

Цялата пламнах и посегнах към отеклата си буза. Сигурно беше минала седмица, откакто бях напуснала военния лагер, и значително по-дълго, откакто се бях къпала и ресала за последен път. Цялата бях покрита с кал и кръв и вонях на конска пот.

— Аз…

Но момичето вече се разпореждаше на висок глас с прислужниците, които го следваха по петите.

— Разпалете банята. Хубаво я напарете. Ще ми трябва несесера и свалете от нея тия дрехи.

Прислужниците се нахвърлиха отгоре ми и взеха да ме разкопчават.

— Ей! — извиках и отблъснах ръцете им.

Гришанката завъртя очи към тавана.

— Ако се налага, съблечете я насила.

Слугите се спуснаха към мен с удвоено старание.

— Спрете! — изкрещях, отстъпвайки назад. Те се поколебаха, местейки очи от мен към момичето и обратно.

Честно казано, в момента нищо не ми звучеше по-примамливо от гореща баня и чифт чисти дрехи, но нямаше да позволя на някаква си тиранична червенокоска да се разпорежда с мен.

— Какво става тук?! Коя си ти?

— Не съм длъжна да…

— Я чакай малко! — озъбих се. — Пропътувах близо триста километра на кон, от седмица не съм спала като хората и на два пъти едва не ме убиха. Затова, преди да направя каквото и да било, ще се наложи да ми кажеш коя си и защо си толкова важна, че чак да ми вземеш дрехите.

Червенокосата пое дълбоко въздух и заговори бавно, сякаш се обръщаше към дете:

— Казвам се Женя. След по-малко от час ще бъдеш представена на царя, а моята работа е да те приведа в представителен вид.

Гневът ми се изпари. Мигар щях да се срещна с царя?

— О! — пророних покорно.

— Точно така, „о“! А сега може ли?

Кимнах мълчаливо и Женя плесна с ръце. Слугите се засуетиха около мен, взеха да дърпат дрехите ми и ме повлякоха към банята. Предишната нощ бях твърде уморена, за да огледам стаята си. Сега обаче, макар да треперех като лист и да бях загубила ума и дума пред срещата с царя, успях да се възхитя на малките бронзови плочки, които покриваха стените, и на вградената в пода овална вана от кована мед, която прислужниците пълнеха с вдигаща пара вода. Стената зад ваната беше покрита с мозайка от раковини и блестящи черупки на морски охлюви.

— Вътре! Вътре! — избъбри една от прислужниците и ме побутна.

Потопих се във ваната. Водата пареше болезнено, но предпочетох да я изтърпя, вместо да влизам лека-полека. Военният живот отдавна ме беше излекувал от моята срамежливост, но беше съвсем различно да си единственият гол в помещение, където всички те оглеждат любопитно.

Изпищях, когато една от прислужничките сграбчи главата ми и настървено взе да ми сапунисва косата. Друга се надвеси над ваната и започна да търка ноктите ми.

Щом привикнах с нея, горещата вода се отрази благотворно на израненото ми тяло. Поне година не се бях къпала с топла вода, а за такава вана дори не можех да мечтая. С една дума, да си Гриша, си имаше своите предимства.

Можех цял час да кисна във водата, но щом като бях измита и изстъргана от глава до пети, една от прислужниците ме дръпна за ръката и нареди: „Вън! Вън!“.

Неохотно се измъкнах от ваната, оставяйки се в ръцете на жената, която грубо ме разтърка с дебела кърпа. Една от по-младите прислужнички пристъпи към мен, подаде ми тежка кадифена роба и ме поведе обратно към стаята. После всички се оттеглиха заднешком, оставяйки ме насаме с Женя. Наблюдавах внимателно червенокосата. Тя дръпна завесите и придърпа към прозореца изящно резбовани дървена маса и стол.

— Сядай! — заповяда ми. Тонът й ме вбеси, но въпреки това се подчиних. Върху масата стоеше отворено малко ковчеже и цялото му съдържание беше пръснато наоколо: тумбести стъклени бурканчета, пълни с нещо като дребни горски плодове, листенца и цветни пудри. Нямах време да ги огледам по-подробно, защото Женя стисна брадичката ми, взря се отблизо в лицето ми и обърна посинялата ми буза към светлината. Пое си дъх и взе да прокарва пръсти по кожата ми. Почувствах същото щипане като при допира на Лечителката, която бе изцерила раните ми от Долината.

Минутите се точеха бавно, а аз стисках здраво юмруци, за да не започна да се чеша ожесточено. После Женя отстъпи назад и щипането намаля. Подаде ми малко златно ръчно огледало. Синината беше изчезнала. Внимателно попипах мястото, но не усетих никаква болка.

— Благодаря ти! — казах, оставих огледалото и понечих да стана. Женя обаче ме бутна обратно на стола.

— Къде тръгна? Още не си готова.

— Но…

— Ако Тъмнейший искаше само да те изцерим, щеше да прати Лечител.

— Ти не си ли такъв?

— Да съм облечена в червено? — сопна се Женя и в гласа й прозвуча горчивина. После се посочи с широк жест. — Аз съм Шивач!

Стоях смаяна. Чак сега си дадох сметка, че никога не бях виждала гришанин в бял кафтан.

— Рокля ли ще ми шиеш?

Женя изпуфтя презрително.

— Не рокля, а това. — Тя размаха дълги изящни пръсти пред лицето си. — Нали не мислиш, че съм се родила в този вид?

Взирах се в гладкото мраморно съвършенство на чертите й и постепенно осъзнавах какво ми казва. Плисна ме вълна от възмущение.

— Каниш се да промениш лицето ми?!

— Не чак да го променя. Просто… малко да го поосвежа.

Свъсих вежди. Много добре знаех как изглеждам. По-точно, давах си ясна сметка за всички свои недостатъци. Но определено нямах нужда някаква пищна гришанка да ми ги навира в носа. А най-лошото бе, че именно Тъмнейший я бе изпратил с тая задача.

— Забрави — отсякох и скочих от стола. — Ако Тъмнейший не ме харесва такава, каквато съм, това си е негов проблем.

— А на теб харесва ли ти как изглеждаш? — попита Женя с, както ми се стори, искрено любопитство.

— Не особено — сопнах й се. — Но животът ми и без това достатъчно се обърка, за да се добави и едно непознато лице в огледалото.

— Не става дума за такова нещо — обясни Женя. — Не ми е по силите да направя толкова значителни промени, само дребни корекции. Като да изгладя кожата ти. Или да направя нещо с тая твоя миша коса. Аз самата се самоусъвършенствах, но разполагах със значително повече време за това.

Готвех се да възразя, но тя наистина беше съвършена.

— Махай се!

Женя наклони глава на една страна и ме измери с преценяващ поглед.

— Защо го приемаш толкова лично?

— А ти не би ли го приела така?

— Нямам представа. Винаги съм била красива.

— А също и скромна, така ли?

Тя сви рамене.

— И какво като съм красива? Това сред тези от Гриша не е кой знае каква заслуга. Тъмнейший не се интересува как изглеждаш, а какво можеш.

— Тогава защо те е пратил?

— Защото царят цени красотата, а Тъмнейший знае това. В царския двор външността е всичко. Ако е съдено точно ти да спасиш Равка… Е, тогава е по-добре да изглеждаш подобаващо.

Скръстих ръце на гърдите си и зареях поглед през прозореца. Навън слънцето огряваше малко езерце с островче по средата. Нямах представа кое време е, нито колко дълго съм спала.

Женя приближи към мен.

— Ти съвсем не си грозна, така да знаеш.

— Благодаря — отвърнах сухо, все още зареяла поглед над гористия парк отвън.

— Просто изглеждаш малко…

— Изтощена? Болнава? Или кльощава?

— Е, ти сама го каза — благоразумно отвърна Женя. — Пътуването е било тежко и е продължило дни наред, така че…

Въздъхнах.

— Аз винаги си изглеждам така. — Опрях чело о студеното стъкло и почувствах как гневът и смущението се оттичат от мен. Защо се противях изобщо? Ако трябваше да съм честна пред себе си, предложението на Женя беше доста изкусително. — Добре — казах, — направи го.

— Благодаря ти! — възкликна тя и плесна с ръце. Погледнах я остро, но не открих и следа от сарказъм в гласа и изражението й. „Тя си отдъхна“ — осъзнах изведнъж. Тъмнейший беше изпратил Женя при мен с определена задача. Запитах се какво би се случило с нея, ако откажех да приема. Оставих я да ме отведе обратно при стола.

— Само не се увличай — предупредих я.

— Не се притеснявай — отвърна червенокосата. — Пак ще си бъдеш ти, но сякаш си поспала още няколко часа. Много ме бива в тая работа.

— И сама го виждам — рекох и затворих очи.

— И така е добре, може да гледаш. — Тя ми подаде златното огледало. — Но никакви приказки повече. Стой неподвижно.

Вдигнах огледалото и видях как хладните пръсти на Женя бавно се спускат по челото ми. Цялата настръхнах, докато гледах с все по-нарастващо изумление как ръцете на Женя пълзят по кожата ми. Пръстите й премахнаха всички несъвършенства, белези и недостатъци като с магия. Тя опря палци под очите ми.

— О! — възкликнах смаяна, щом тъмните кръгове, които ме мъчеха още от дете, изчезнаха.

— Не се въодушевявай излишно, защото всичко това е само временно — предупреди Женя. После посегна към една от розите на масата и откъсна бледорозово листенце. Доближи го до скулите ми и цветът му преля в кожата, създавайки впечатлението за красива руменина. След това притисна друго листенце към устните ми и повтори процедурата. — Това ще трае само няколко дни — обясни ми тя. — А сега е ред на косата.

Извади от несесера си дълъг костен гребен и стъклено бурканче с нещо искрящо вътре.

Не можех да повярвам на очите си.

— Това истинско злато ли е? — попитах.

— Естествено — отвърна Женя и отдели голям сноп от моята лишена от блясък мишокафява коса. После ме поръси със златния прашец по темето, прокара гребена през косата ми и златото я направи здрава и лъскава. Щом приключеше с някой кичур, Женя го прокарваше през пръстите си и той вече падаше на красиви вълни по гърба ми.

Накрая тя отстъпи назад с доволна усмивка.

— Е, така е много по-добре, нали?

Огледах се в огледалото. Косата ми беше станала лъскава и сияеше. По бузите ми трепкаше розова руменина. Все още не бях красавица, но не можех да отрека видимото подобрение. Зачудих се какво ли би казал Мал, ако ме зърнеше сега отнякъде, но побързах да прогоня тази мисъл.

— По-добре е — съгласих се неохотно.

Женя жално въздъхна.

— Засега това е единственото, което мога да направя.

— Благодаря — казах остро, но тя ми смигна и се усмихна.

— Освен това не ти трябва прекалено да привличаш вниманието на царя — допълни. Каза го уж безгрижно, но забелязах как някаква сянка мина през лицето й, докато тя прекосяваше стаята и отваряше вратата, за да пусне прислужниците вътре.

Избутаха ме зад абаносов параван, инкрустиран със седефени звезди, за да наподобява нощно небе. Само след няколко минути вече бях облечена в чиста долна риза и панталони, меки кожени ботуши и сив мундир. С разочарование установих, че това е само по-чиста от моята войнишка униформа. Даже на десния ръкав имаше малка емблема на картографското поделение с избродиран компас на нея. Явно разочарованието се бе изписало върху лицето ми, защото Женя попита развеселена:

— Не очакваше това, а?

— Просто си помислих… — Какво всъщност си бях въобразила — че ще съм достойна за някоя от красивите рокли на Гриша?

— Царят очаква да види скромно момиче, доведено направо от редиците на неговата армия: същинско неразкрито съкровище. Ако се появиш в кафтан, той ще си помисли, че Тъмнейший те е крил досега.

— Че защо ще му е на Тъмнейший да ме крие?

Женя сви рамене.

— Като тайно оръжие за постигане на своите цели. За лична изгода. Знае ли човек… Царят обаче е… Е, ти и сама ще видиш какъв е.

Стомахът ми се обърна. Съвсем скоро щях да бъда представена на царя.

Опитах да се овладея, но когато Женя ме изведе бързешком от стаята и се втурна по коридора, краката ми се наляха с олово и взеха да треперят.

На последното стъпало на стълбището тя се обърна към мен и прошепна:

— Ако някой пита, само съм ти помогнала да се облечеш. Не ми е позволено да работя върху никой от Гриша.

— И защо не?

— Защото задръстената царица и още по-задръстените й придворни смятат, че не било честно.

Зяпнах срещу Женя — да обидиш царицата, се смяташе за предателство, но нея явно не я беше грижа.

Когато влязохме в огромната куполна зала, вътре вече беше пълно с гришани в пурпурни, морави и тъмносини одежди. Повечето изглеждаха на моите години; неколцината по-възрастни се бяха събрали в единия край. Но въпреки среброто в косите им и бръчките по лицето те пак бяха удивително привлекателни. Всъщност всички в тази зала изглеждаха изнервящо добре.

— Царицата може и да има право — промърморих под нос.

— О, това тук не е мое дело — отвърна Женя.

Свих вежди. Ако Женя казваше истината, тогава гледката пред очите ми беше поредното доказателство, че моето място не е тук. Някой ни забеляза да влизаме, разговорите утихнаха и всички погледи се впериха в мен.

Висок широкоплещест гришанин пристъпи напред. Кожата му беше силно загоряла от слънцето и от него лъхаше превъзходно здраве. Направи дълбок поклон и се представи:

— Аз съм Сергей Безников.

— Аз съм…

— Естествено, че знам коя сте — прекъсна ме той и белите му зъби лъснаха. — Елате, нека ви представя. Вие сте с нас. — Той ме подхвана за лакътя и ме побутна към група Корпоралки.

— Тя е Призоваваща, Сергей — обади се момиче в син кафтан и падащи като каскада кестеняви къдри. — Затова трябва да дойде заедно с нас. — Сред Етералките зад нея се надигна одобрително мърморене.

— Мари — обърна се с неискрена усмивка към нея Сергей, — нали не очакваш тя да влезе в тронната зала заедно с по-нисшия орден на Гриша?

Алабастровата кожа на Мари изведнъж стана на петна, а неколцина Призоваващи скочиха на крака.

— Трябва ли да ти се напомня, че самият Тъмнейший също е Призоваващ?

— Сега пък да не се сравнявате с Тъмнейший?!

Мари взе да пръска слюнка от бяс и аз се намесих, за да възстановя мира:

— Защо просто не продължа заедно с Женя?

Разнесе се сподавено хихикане.

— С една Шивачка?! — възкликна втрещен Сергей.

Погледнах Женя, но тя само поклати глава и се усмихна.

— Тя е една от нас — запротестира Мари и наоколо се надигна крамола.

— Тя идва с мен — разнесе се нисък глас и залата притихна.