Керелин Спаркс
Коледно желание (18)

Глава 18

— Карлос. — Тони надникна над широките му рамене. — Няма нищо нередно.

— Кой е това? — прошепна той, сочейки с глава към големия мъж в далечния край на фоайето.

— Това е шефът ми, Хауърд — прошепна Тони.

Хауърд внезапно се скова и се обърна към тях. Ноздрите му се свиха, докато наблюдаваше Карлос. Той се приближи, накуцвайки към тях.

— Ти ли си Карлос?

— Да.

Новопристигналият изучаваше внимателно Хауърд.

— Аз съм Хауърд Бар. Може ли да поговорим насаме?

Той посочи към офиса на охраната. Карлос кимна и тръгна с него надолу по коридора.

Какво беше това по дяволите? Тони пристъпи напред, за да може да види как двамата мъже изчезнаха в офиса. Да не би и Хауърд да бе гей? Макар че можеше да се закълне, че реакцията им един към друг бе подозрение, а не привличане.

Тя се запъти към офиса. Боже, не смееше да нахълта при тях. Вниманието й бе привлечено от тайнствената заключена стая срещу забавачницата. Опита се да я отвори, но нямаше късмет.

Почака малко и вратата на офиса се отвори. Карлос излезе, изглеждайки смутен.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Да. — Той тръгна към нея, носейки лаптопа си и лист хартия навит на руло. — Случи се нещо странно.

Тони трепна.

— Не е нужно да ми казваш.

— Хауърд току-що ми предложи работа.

— Какво? Ще работиш като дневна охрана, като мен?

Карлос кимна.

— Оказа се, че имам някои… умения, които в МакКей Секюрити енд Инвестигейшънс ценят изключително много.

— Като бойни изкуства?

— Това също. — Карлос прокара ръка през дългата си черна коса. — Предупредих Хауърд, че обичам да скитам, но той ми каза, че имат клиенти по целия свят, които се нуждаят от помощ в охраната и може да ме местят от едно място на друго.

— Той каза ли ти за вампирите? — прошепна Тони.

— Не, нарича ги клиенти. Ще обмисля предложението му. Заплащането е отлично, а аз имам много разходи.

— Това е така.

Тони знаеше, че Карлос подпомага няколко сиропиталища в Бразилия. Това бе едно от първите неща, които бяха привлекли Сабрина и нея към него. Той плащаше сам и за образованието си и за изследователските си пътувания до Южна Америка и Малайзия.

— Хауърд е добър работодател. Той е играл като защитник в НФЛ, но е сладък като плюшено мече.

Карлос я погледна остро.

— Да, забелязах. Къде може да обсъдим плановете си за Сабрина?

Тони го поведе по коридора, докато не стигнаха до една стая, на която пишеше Конферентна. Тя погледна вътре и включи осветлението.

— Това ще ни свърши работа.

Карлос влезе в стаята и веднага се захвана за работа, разполагайки лаптопа си, след това развивайки рулото бяла хартия.

— Начертах план на „Сенчестите дъбове“, така че Иън да знае къде точно да се телепортира.

Той посочи с пръст един правоъгълник с надпис Трето отделение.

Тони се наведе да изучи картата.

— Това е много добро.

Карлос щеше да бъде отличен работник на МакКей Секюрити енд Инвестигейшънс.

— Menina, знам, че се шегувах с теб за Иън, но се чудех дали е умно да се обвързваш с него. Не ме разбирай погрешно, той е мил мъж, но е вампир.

— Не би ме ухапал. — Тони се изчерви при спомена за снощната невероятна целувка, изпълнил съзнанието й. — Поне не и за храна.

Карлос се намръщи.

— След като спасим Сабрина, трябва да напуснеш работата си тук и да забравиш, че тези вампири изобщо съществуват.

— Това ще бъде малко грубо, не мислиш ли? Просто да използвам Иън заради свръхсилите му и после да му кажа adios. И как може да настояваш да напусна, когато ти обмисляш да започнеш работа тук?

— Ти имаш специални планове със Сабрина. Аз нямам. А истината е, че Иън не е от твоя вид.

Тони постави ръце на кръста си.

— Изненадваш ме, Карлос. Очаквах, че ти от всички хора ще бъдеш малко по-разбиращ и толерантен.

— Толерантен съм към всичко, което двама хора искат да правят със себе си, но той не е точно човек.

— Той е по-истински човек от всеки, който познавам. И аз го обичам.

— Познаваш го от една седмица.

— И през тази седмица се случиха ужасно много неща. — Тони постави ръка върху гърдите си. — Сега съм различен човек. Имам чувството, че най-после се превръщам в истинска личност — такава, която е способна, силна и достойна. Вече не съм ранено дете. И ми харесва какво става с мен. Няма да се откажа.

— Добре тогава. — Карлос докосна рамото й. — Много се радвам за теб.

Тя го прегърна, след това отиде до прозореца да погледне през щорите.

— Слънцето залезе. Ще отида да доведа Иън.

— Добре. И се преоблечи. Облечи се в черно. — Карлос се премести до лаптопа си. — Дай ми телефона си.

— Защо? — попита тя и го извади от джоба си.

— Защото ти трябва нова мелодия — той го взе. — Любовта вече не е бойно поле за теб.

— Сложи нещо хубаво — предупреди го тя и тръгна да открие Иън.

Той бе в сребърната стая, все още по пижама, довършвайки закуската си.

Тя му се ухили.

— Намерих бележката ти. Благодаря ти, че ще ни помогнеш. — Тони се разрови из куфара си, за да открие някакви черни панталони. — Карлос иска да се облечем в черно.

Иън повдигна вежди.

— Тази вечер ли ще го направим?

— Да. Става ли?

— Да. — Иън остави празната си бутилка в мивката. — Трябва да остана тук през по-голямата част от вечерта в случай че Йедрек опита нещо, но няма да отнеме много време да телепортирам приятелката ти.

Тя откри една черна тениска, но за нещастие отпред бе щампирана с ярки бели букви. „Луда Ли Съм, Или Да?“ Показа я на Иън.

— Идеалната тениска за влизане с взлом в психиатрия.

Той се изкиска.

— Би искала да си подходящо облечена във всякакви случаи. — Изведнъж лицето му стана по-сериозно. — Съжалявам за начина, по който реагирах снощи.

— Няма нужда да се извиняваш. Беше грешно дори само да обмислям да издам тайната ви.

Очите му блеснаха.

— Ти си положила невероятно много усилия, за да помогнеш на приятелката си. Преживяла си яростно нападение, прие да работиш за неживи, а сега си на път да извършиш сериозно влизане с взлом. Подобна лоялност е много рядка.

Очите й се замъглиха, а сърцето й се изпълни с любов.

— Говориш ми прекрасни неща.

Иън я караше да осъзнае колко достойна бе в действителност.

Той погледна към охранителната камера, след това посочи с глава към банята.

— Трябва да се преоблечеш, нали?

— Да.

Тони събра черните си дрехи и тръгна към банята. Тя ахна, когато Иън я последва и затвори вратата.

— Какво…?

Той я издърпа в прегръдките си и положи уста върху нейната. Дрехите й паднаха на пода и тя се разтопи от целувката му.

Иън засмука долната й устна, след това прокара пътечка от хапещи целувки надолу по шията й.

— Трябва ли ти помощ, за да излезеш от дрехите си?

— Разбойник такъв.

Тони прокара пръсти през меката му коса.

Той запретна ризата й нагоре и пъхна ръцете си отдолу.

— Желая те. — Огледа набързо малката баня с червените си, блестящи очи. — Това е… предизвикателство.

— Иън. — Тя постави ръце на бузите му. — Точно сега нямаме време. И аз наистина не искам едно бързо в банята.

Той се усмихна.

— Не е много романтично, а?

Тя се ухили.

— Мисля, че ти си много романтичен, но Карлос ни чака горе, а имаме и работа за вършене.

— Разбирам.

Той я целуна бързо по устата и излезе.

Тони се преоблече и го откри в кухнята да облича един черен пуловер. Бе облякъл черни кожени панталони, с които изглеждаше невероятно секси. Тя почти го извика обратно в банята за едно бързо.

— Да вървим. — Сграбчи якето си и двамата използваха асансьора до първия етаж. — Днес подготвяхме залата за голямото парти.

Той кимна.

— Финиъс ми обеща да ме научи на повече модерни танци, за да мога да танцувам с теб. Мога да танцувам само менует и валс и няколко народни танца.

Тя му се усмихна, докато излизаха от асансьора.

— Искаш да танцуваш с мен?

— Да. Финиъс каза, че трябва да знам как да танцувам хип-хоп.

Тони се разсмя.

— Ще танцуваш хип-хоп облечен в килт?

— Всъщност ще съм облечен в костюм на Дядо Коледа, заедно с още деветдесет и девет мъже.

— Как така имате толкова много костюми? — Тя посочи към заключената стая срещу стоматологичния кабинет. — Каква е цялата тази работа с тайния Дядо Коледа?

— Ако ти кажа няма да е тайна.

Тя го перна по ръката.

— Аз ти казах моите тайни.

— Не всички. Все още не знам цялото ти име.

— Не виждам смисъл да се задълбочаваме в това точно сега.

— Не може да е толкова лошо. Моето е Иън Дейвид МакФий.

— Това е хубаво име. Лесно е да си го признаеш. — Тя отвори вратата на конферентната зала. — Ето ни. Карлос е планирал всичко.

— Свикнал съм да правя свои планове. — Той влезе в залата, намръщен. — Добър вечер, Карлос.

— Здрасти, Иън. Готини панталони. Страшно си падам по кожата. Ето ти телефона, Тони.

Тя прибра апарата в джоба на панталоните си.

Иън заоглежда картата на Сенчестите дъбове.

— Това е Трето отделение — посочи Карлос. — Тук държат Сабрина. Вътре има пазач, точно до входната врата, но забелязах една врата ето тук. Мислиш ли, че можеш да се телепортираш вътре незабелязано?

Иън го погледна с празен поглед.

— Телепортирал съм се незабелязано в Лангли.

Карлос повдигна вежда.

— Тогава приемам това за „да“.

Тони потисна една усмивка. Надяваше се тези двамата да не решат да мерят на кой му е по-голям.

Иън кимна.

— Да, мога да го направя.

— Ще те чакам в колата. Мога да паркирам тук или там.

Карлос показа предния паркинг и задния сервизен вход.

— Използвай паркинга — каза Иън. — Така ще се набиваш по-малко на очи.

— Съгласен съм.

Иън го изгледа.

— Вършил си такава работа и преди.

Карлос нави картата.

— Проучванията ми са ме водили до странни места и ситуации.

— Какви проучвания?

— Необикновени, примитивни култури, най-вече в Южна Америка и Югоизточна Азия. — Той се премести към лаптопа си. — Ще използвам този път, за да ни откара до хотела. Сградата е в Куинс и не бие много на очи. Предплатил съм стаята в брой.

Иън го изучава за момент.

— Изглежда добре. Трябва да нагледам нещата тук, затова ти отиди дотам с Тони. След това тя ще ми се обади и аз ще се телепортирам при вас.

— Съгласен. — Карлос затвори лаптопа си. — Да вървим.

 

 

Щом стигнаха до „Сенчестите дъбове“ Карлос паркира ягуара си в един тъмен ъгъл. Тони се обади на Иън и той се материализира до нея на паркинга.

— Ще дойда с теб — каза му тя.

— Не. Не мога да телепортирам двама човека едновременно.

Упорит мъж.

— Тогава ще направиш два курса.

Карлос излезе от шофьорското място.

— Какво има?

— Тони иска да се изложи на опасност — измърмори Иън.

— Трябва да ме вземеш с теб — настоя Тони. — Как иначе ще разбереш коя точно е Сабрина?

— Предполагам, че тя ще може да ми каже името си.

Тони го изгледа вбесено.

— Тя може да спи. Или пък ако е будна, може да се развика и да вдигне охраната под тревога. Ако аз съм с теб, мога да я успокоя.

— Мисля, че Тони е права — намеси се Карлос.

Тя му се усмихна с благодарност.

Иън се намръщи.

— Добре.

— Ще ти е по-лесно да влезеш от запад — предложи Карлос.

— Ще се оправя — изръмжа Иън. — Хайде, Тони.

Тя тръгна до него, докато вървяха през паркинга към западната част на болницата.

— Карлос просто иска да помогне. Той наистина държи на Сабрина.

— И на теб.

Тя се зачуди дали ревнува.

— Ние сме просто добри приятели.

— Не искам да се цупя — измърмори Иън. — Просто съм свикнал да върша подобна работа сам.

— Защо?

Той запази мълчание, докато вървяха покрай западната стена. Най-накрая проговори:

— Никога не съм искал да работя с другите мъже, защото те неизменно ме третираха като дете.

— Оу, съжалявам. Сигурно е било ужасно обезсърчаващо да изглеждаш на петнадесет години толкова време.

— Почти петстотин години — той погледна към нея. — Доволен съм, че не си ме познавала тогава. Ти винаги си ме виждала като мъж, какъвто се чувствах вътрешно през всичките тези години.

— Ти си един прекрасен мъж, Иън.

Той хвана ръката й.

— О, горките ти пръсти са измръзнали — каза и стисна дланта й между своите.

— Това е дъбът, който изкачи Карлос. — Тя посочи дървото със свободната си ръка. — Дворът е точно зад стената.

Иън пусна ръката й.

— Ще хвърля един поглед.

Тя премигна, когато той се издигна до върха на стената.

— Всичко е наред. Ела — каза той и протегна лявата си ръка към нея.

— Аз не мога… — тя замлъкна, когато тялото му се сниши малко.

Той сграбчи ръката й и я придърпа в прегръдките си. След това отново се издигна до върха на оградата.

Тони обви ръце около врата му.

Белите му зъби блеснаха в тъмнината.

— Не е необходимо да ме душиш, съкровище. Няма да те изпусна.

— Съжалявам. — Тя се опита да се отпусне. — Не съм свикнала да се нося два метра над земята.

— Това там е Трето отделение, нали? — посочи сградата той.

Тя присви очи, за да види през слабо осветения двор.

— Да.

Без съмнение зрението му бе много по-добро от нейното.

— Виждаш ли сенчестото пространство отдясно на сградата? Близо е до задния вход. Първо ще се телепортираме там.

— Добре.

Тя се стегна. Черното замайващо усещане я завладя, след това тя се препъна в краката си, щом се приземи на твърда земя.

— Внимателно.

Той я поведе към задната врата. Беше заключена, разбира се, но през прозореца можеха да видят коридора и стаите от двете му страни. Бяха отворени, а от някои се процеждаше светлина по бляскавия под, покрит с линолеум.

По коридора вървеше една сестра, обута в бели спортни обувки.

— Осем часа! Гасете лампите!

Светлините изгаснаха, оставяйки коридора слабо осветен само от няколко аварийни светлини. Сестрата се отдалечи, вероятно към отделението за персонала до главния вход.

— Това трябва да са спалните — прошепна Иън. Той я издърпа към себе си. — Да вървим.

Около нея отново настана тъмнина, след това тя откри, че се намира вътре в коридора заедно с Иън. Въздухът бе топъл и застоял. Тръгна от лявата страна на коридора, а Иън от дясната. Придвижваха се безшумно, проверявайки имената до всяка врата.

След четири врати Тони забеляза името Вандеруърт, Сабрина. Помаха на Иън и двамата влязоха в тъмната стая. Едва успяваше да различи двойното легло на издигнатата платформа. Нямаше шкафове, просто голи етажерки като за книги. Нямаше място да се скрие нещо. Липсваха лампи или огледала. Едно тяло се бе свило под обикновено одеяло. Русата коса на Сабрина блестеше нежно на възглавницата.

Тони приклекна до нея.

— Бри, можеш ли да ме чуеш? — попита тя и докосна рамото й.

Приятелката й изстена.

— Остави ме на мира, перверзник такъв.

— Сабрина, това съм аз, Тони.

— Тони? — тя се обърна по гръб. — Ти не може да си Тони.

— Аз съм Тони. Дойдох да те измъкна оттук.

Сабрина потърка очи.

— Просто сънувам. Това е илюзия.

— Не, не е. — Тони хвана ръката й и я стисна. — Наистина съм аз. Хайде. Тръгваме си.

Бри се опита да седне.

— Малко ми се спи. Може ли да дойдеш пак сутринта?

— Не, тръгваме си сега.

Тони осъзна, че приятелката й е прекалено дрогирана, за да мисли ясно. Тя откри чехлите й до леглото и ги сложи на краката й.

— Това отнема прекалено много време — прошепна Иън. — Просто ще я хвана и ще вървя.

Бри присви очи, за да види Иън в тъмнината.

— Кой си ти?

— Един приятел — обясни Тони. — Иън. Той ще ти помогне да избягаш.

Бри се изкиска.

— Да избягам? Никой не може да избяга оттук.

— Не толкова силно, ако обичаш — прошепна Иън. Той се наведе към вратата, за да провери коридора. — По-бързо. Чувам, че някой приближава.

— Той говори толкова сладко — прошепна Бри.

— Шотландец е. — Тони я издърпа да стане и я поведе към изхода. — Иън ще изведе първо теб, а после ще се върне за мен.

Приятелката й погледна към задната врата.

— Не можем да излезем оттам. Вратата е заключена.

— Иън може да те измъкне. — Тони свали якето си и го сложи на Бри. — Навън е студено.

— Сабрина, да не би да имаш посетители?

Един пациент се затътри към тях. Пижамата му на Батман бе избеляла до мръсносиво, но златният прилеп на гърдите му все още блестеше.

— Здрасти, Теди — отговори Бри.

Иън изстена.

— Аз ще избягам — обяви тя, после се изкиска.

Иън се приближи до Тони и прошепна:

— Накарай го да си мълчи. Щом се върна за теб ще изтрия паметта му.

— Добре. — Тони закопча якето си върху Бри. — Не се страхувай. Може да се довериш на Иън.

Сабрина се стресна, когато Иън обви едната си ръка около раменете й.

— Какво…

Тя изчезна заедно с Иън.

Теди ахна.

— О, боже мой!

— Не толкова силно — прошепна Тони. — Мога да обясня.

— Той е супергерой! — възкликна Теди. — Спаси я със своите суперсили!

— Теди, отново ли не си в леглото си? — чу се мъжки глас в далечината.

— Ох, по дяволите, това е Брадли — прошепна Теди. — Нямаше да се налага да обикалям наоколо, ако не беше толкова…

Тони го сграбчи за раменете.

— Не му казвай, че Сабрина е избягала. Разбираш ли?

Той премигна.

— Добре.

Тони се спусна към стаята на Сабрина, качи се в леглото и се зави чак до уши.

— Теди, защо не си в леглото? — гласът на Брадли прозвуча по-близо.

— Аз… аз видях един супергерой! Ей сега бе тук и после пуф! Изчезна!

— Ти си напълно откачен — измърмори Брадли. — Връщай се в стаята си.

— Не съм откачен — измърмори Теди.

Влачещите му се стъпки се отдалечиха.

Тони въздъхна с облекчение. Бягството на Сабрина все още бе тайна. Замръзна, щом долови някакъв звук. Да не би Иън да се връщаше толкова бързо? Кожата й настръхна и всичките й сетива застанаха нащрек. Нещо не бе както трябва. До леглото приближиха стъпки. Тя затвори очи.

— Сабрина — прошепна Брадли и погали косата й.

На Тони й прилоша. О, боже, пожела да стане от леглото и да забие юмрук в гърлото му. Но не смееше. Не можеше да издаде бягството на Бри. Трябваше да им осигури достатъчно време, за да се измъкнат.

Преглътна трудно. За това ли Бри я бе нарекла перверзник по-рано? Брадли сигурно я бе докосвал преди, когато е била дрогирана от лекарствата.

— Сабрина — отново прошепна той.

Чу се тихо тупване и върху нея падна едно тяло.

Тони се измъкна от леглото далеч от тялото на Брадли. Той се бе проснал в безсъзнание върху леглото.

До него стоеше Теди, държейки една дебела книга.

— Не го харесвам. Той е лош човек.

— Благодаря ти, Теди.

Той се усмихна плахо.

— Не си пия лекарствата. Знам, че трябва да наблюдавам този перверзник.

Иън влезе в стаята и погледът му падна върху мъжа в безсъзнание.

— Какво стана?

— Дълга история — обясни Тони. — Но Теди ме спаси от това да бъда тормозена.

Иън пристъпи към Брадли.

— Този мъж се е възползвал от жените тук?

— Опитваше се — каза Теди. — Затова обикалям из коридорите вечер.

— Копеле. — Иън постави ръка върху главата на Брадли. — Ето. Ще спи до сутринта. Нека се опита да обясни присъствието си в леглото на Сабрина.

— Яко — прошепна Теди. — Имаш много яки суперсили, човече. Как се казваш?

— Иън.

Теди се намръщи.

— Пич, по-добре си намери по-хубаво име от това. И ти трябва пелерина.

Иън се разсмя.

— Като вампирска пелерина? Някъде имам такава.

— Това ще е страхотно, човече.

Иън се приближи към Теди.

— Сега трябва да изтрия паметта ти.

Теди отстъпи назад.

— Не! Това е най-готиното нещо, което ми се е случвало от векове насам. Искам да си го спомням.

— Иън.

Тони го погледна умолително. Разбираше как се чувства Теди. Самата тя също не искаше да изгуби спомените си.

— Тони, той знае, че сме помогнали на Сабрина да избяга.

— Тогава ме вземете с вас — започна Теди.

— Не — Иън поклати глава.

— Сериозно, пич. Ако ме вземете с вас, няма да мога да кажа на никой какво сте направили. Не че бих го направил, но те могат да се опитат да ме хипнотизират или нещо такова. Аз не съм наистина луд, да знаете. Просто бях депресиран, защото нямаше нищо, към което да се стремя, но с вас мога да бъда наистина щастлив.

Иън се поколеба.

— Щом веднъж узнаеш тайните ни, няма връщане назад.

— Яко!

Иън се намръщи.

— Трябва да разбереш опасността да бъдеш с нас. Ние сме във война с някои много зли същества.

Теди размаха юмрук.

— Страхотно!

Иън погледна Тони въпросително.

Тя сви рамене.

— Теди, знаеш ли какво правиш?

— Не съм глупав — изръмжа той. — Бях начело на математическия отдел в Академията „Св. Бартоломей“.

— Ти си учител? — попита Иън.

— Да — Теди ги погледна предпазливо. — Това означава ли, че не съм достатъчно готин, че да се мотая със супергерои?

— Всъщност, мисля, че си точно това, от което се нуждаем. — Иън му направи знак да го последва. — Ела.

— Супер. — Теди го последва в коридора. — Ще се телепортираме в кораба-майка ли?

Тони погледна през вратата и ги видя да изчезват. Телепортирай ме, Скоти^[1]. Тя се зачуди, защо Иън се интересуваше от това, че Теди е учител. И докато Теди наистина имаше добри препоръки, изглеждаше малко несигурен кое бе реално и кое не. Не искаше да му търси недостатъци, не и когато я бе спасил от онзи перверзник.

Брадли се беше строполил настрани през леглото. Тя задърпа тялото му, за да го намести да легне по дължина.

Тони забеляза нещата на Бри в отворените шкафове. Два чифта дрехи и още един чифт пижама. Облече якето на Бри, след това забеляза част от бельото й на шкафа.

Погледна към Брадли и я завладя вдъхновение. Взе чифт от бельото на приятелката си и ги набута в ръката на Брадли. След това взе един от сутиените й и го сложи на главата му като шапка. Нека се опита да обясни това на сутринта.

Иън се появи в стаята.

— Мисля, че Теди е малко разочарован, че се намира в лека кола, а не в някой космически кораб. — Той погледна към мъжа. — Интересно.

— Харесва ми. — Тони събра останалата част от нещата на Бри. — Ще тръгваме ли?

Иън се усмихна.

— С теб никога не е скучно, Тони — каза той и я телепортира на паркинга.

Тя отвори вратата на колата и надникна вътре. Теди се бе сгушил на малката задна седалка заедно със Сабрина, която се бе облегнала на него; очите й бяха подути от лекарствата.

— Бри, Карлос ще те заведе до хотела, където ще може да си починеш — каза й Тони.

Тя премигна срещу нея.

— Мислех си, че съм в леглото. Как се озовах тук?

— Всичко ще е наред — настоя Тони. — Трябва ти само малко почивка. Утре ще дойда да те видя.

— Не. — Бри се опита да стане. — Не ме оставяй. — Лицето й се намръщи. — Мисля, че откачам. Не знам как се озовах тук.

Тони трепна.

— Добре. Ще дойда с теб. Само секунда.

— Трябва да побързаме, menina — предупреди я Карлос.

Иън докосна рамото й.

— Всичко е наред. Върви с приятелката си. Може да ми се обадиш после и аз ще се телепортирам, за да те отведа вкъщи.

Тя обви ръце около него и го целуна.

— Как ще ти се отблагодаря?

Устата му трепна.

— Все ще измисля нещо. Ще се видим по-късно.

Той отстъпи назад и изчезна.

Тони се качи в Ягуара.

— Да вървим.

— Ти да не целуваше онзи мъж, Тони? — попита Сабрина.

— Разбира се, че го целуваше — отвърна Теди. — Супергероите винаги печелят момичето.

 

 

Йедрек седеше на бюрото си, изучавайки снимката на Роман Драганести и семейството му. Как може един мъж да бъде едновременно толкова умен и толкова глупав? Лекарството му „Остани буден“ бе фантастично. Но идиотът го бе използвал, за да бъде детегледачка? Ако малоумникът имаше малко мозък, щеше да даде лекарството на шотландците и те можеха да прекарат деня в убиване на враговете им, които щяха да спят безпомощни през деня.

Това можеше да се случи. Йедрек бе наредил двойно повече хора да ги охраняват през деня. Но колкото й добре да бяха обучени мъжете от руската мафия, не му харесваше идеята да разчита на тях за безопасността си.

Това, от което се нуждаеше, бе проклетото лекарство. Тогава можеше да прекара няколко дни, убивайки вампири. Разрови се из снимките, обмисляйки как ще ги прободе до един. МакКей и жена му. Бюканън. МакФий.

— Господарю? — Юри влезе в офиса, следван от Станислав. — Искал си да ни видиш?

— Трябва да планираме следващия си ход — обяви Йедрек.

— Утре вечер ще проведат Коледния си бал в Роматех — предложи Станислав.

Йедрек поклати глава.

— Прекалено предсказуемо. — Той побутна с ръка снимката на черния вампир. — Помниш ли този?

— Да — отвърна Станислав. — Предателят, Финиъс.

Йедрек повдигна вежда.

— Все още ли не си го убил?

Станислав преглътна.

— Ще го направя, господарю.

— Погрижи се да го направиш.

Йедрек продължи да преглежда снимките. Спря се на смъртното момиче с русата коса. Беше я видял миналата вечер, след като бяха избухнали бомбите. Тя бе хукнала през паркинга, викайки името на МакФий. Земята бе застлана с ранени мъже, но тя бе отишла право при Иън.

— Какъв ще е следващият ни ход? — попита Юри.

Йедрек прокара пръст по снимката на русата смъртна.

— Знам точно какво трябва да направим.