Дийн Кунц
Мрак под слънцето (7)

7

Вечерта на двайсет и пети октомври, когато беше на трийсет и две години и имаше три прекрасни деца, Хауи седеше в любимото си кресло и четеше роман. Внезапно той почувства облекчение, сякаш от раменете му бе вдигнат товар, който не знаеше, че носи. Странното усещане не беше свързано с никаква видима причина и беше толкова завладяващо, че той бе принуден да остави книгата си и да се изправи на крака. Тъй като животът му беше вървял така добре толкова дълго време, а той знаеше как нещата могат да се извъртят на лошо в един миг, за момент той си представи, че този внезапен полет на духа е просто главозамайване — първият и единственият положителен симптом, последван от серия отрицателни развития, които бързо щяха да доведат до катастрофален резултат, като удар или инфаркт. Но той не беше песимист по природа и понеже чувството за облекчение не го напусна, той тръгна да търси Фелисити. Намери я в кухнята и я обсипа с целувки. Видя, че децата, Мия, Лео и Джош, гледат телевизия, вместо да си пишат домашните, но не им се скара.

Седна пред бюрото в кабинета си и се загледа в телефона. Беше сигурен, че трябва да се обади на някого, но не можеше да се сети на кого. Едно от чекмеджетата беше пълно с окачени папки, в които се намираха копия на застрахователни полици и други подобни. Хауи не знаеше какво го накара да отвори това чекмедже, но после разбра. В последната папка стоеше запечатан плик. Той го отвори и извади оттам една петдоларова и две еднодоларови банкноти, седемте долара, които беше задържал от трийсетте, които Блакуд му беше дал за сандвичи. През всичките тези години той беше живял с чувството, че тези пари могат да му докарат само лош късмет, и дори се беше побоял да ги даде на друг да не би да предаде проклятието заедно с тях. Нямаше причина да смята, че парите са се изчистили изведнъж, но беше ясно, че е така, и той реши да ги сложи в църковната кутия за помощ за бедните.

На другия ден една от главните новини по телевизията беше за няколко странни убийства в далечен град, чиято кулминация бе нападението в дома на детектив от отдела за убийства, на име Джон Калвино, същия човек, който преди двайсет години като четиринайсетгодишно момче бе убил Алтън Търнър Блакуд. Сегашните убийства бяха извършени върху членовете на семейства и имаха много сходства със зверствата на Блакуд от преди двайсет години. Хауи установи, че необяснимото му чувство за облекчение, което го бе завладяло, докато четеше в креслото, се бе появило точно по времето, когато жената и децата на Калвино са били на път да бъдат атакувани в собствения им дом. Той продължи да следи новината през следващите няколко дни както по телевизията, така и по вестниците и в него се затвърди впечатлението, че най-важната особеност на случая не се съобщава, вероятно защото никой от репортерите не подозираше цялата истина.

Шест дни по-късно, на първи ноември, Хауи се обади по телефона в отдел „Убийства“ на полицията, където работеше Калвино, и след няколко часа детективът му звънна. Предполагайки, че Калвино е прочел дневника на Алтън Търнър Блакуд, публикуван по интернет, Хауи рече:

— Аз съм момчето, което му направи хубави сандвичи. Тъй като никой не е виждал снимки на Блакуд, мога да докажа, че това, което казвам, е истина, като го опиша.

След като изслуша описанието, Джон Калвино рече:

— Единственото, което той споменава в дневника си, е, че вашето е било първото семейство, което е решил да убие, но вие сте ги спасили.

— По-точно би било да се каже, че те едва не умряха заради мен.

— Моето семейство наистина умря заради мен, господин Дъгли. Слава богу, че на вас ви се е разминало.

— Искрено ви съчувствам за сполетялото ви нещастие. За всичките ви загуби. Но… мога ли да ви попитам, господин Калвино, има ли някакъв начин, какъвто и да било начин, тези убийства, за които става дума сега в новините, всички тези убийства, да са свързани с Блакуд?

Джон Калвино замълча достатъчно дълго, за да даде да се разбере, че отговорът му е положителен, но когато най-сетне проговори, той каза само следното:

— Аз убих Алтън Търнър Блакуд преди повече от двайсет години.

— Да, знам. Чух за това навремето. И все пак… през всичките тези години, не съм престанал да очаквам… да се случи нещо. — Хауи се усети, че е сложил ръка на гърлото си, и си припомни как Блийкър беше забит с ножа в стената. — Макар че знаех, че Блакуд е мъртъв, ако изобщо някой може да се върне от онзи свят… това би бил той. Знам, че това звучи налудничаво, но какво да се прави.

След още една пауза Калвино отвърна:

— Мога само да ви кажа, че през тези двайсет години и аз живях в очакване да се случи нещо.

Един призрачен пръст се плъзна като студена шпатула по тила на Хауел Дъгли.

Той също помълча и сетне попита:

— Дойде ли му краят най-сетне?

— В моята работа, господин Дъгли, аз съм се уверил, че доброто обикновено побеждава. Но също така и че злото никога не умира. Най-добре е човек винаги да си отваря очите.

По-късно този следобед Хауи реши да не пуска седемте долара в църковната кутия за помощ за бедните. Той занесе трите банкноти в задния двор и ги запали.

До следващия юни сянката на ужас, която Блакуд хвърляше върху живота на Хауи, беше се вдигнала до такава степен, че когато си играеше с децата си в парка, той дори не си спомни, че на този ден се навършваха двайсет и три години от обяда му заедно с убиеца на покрива на магазина. Те подхвърляха летяща чиния на кучето им, Барни, което скачаше и я ловеше всеки път с огромно удоволствие. По небето нямаше нито едно облаче, кадифенозеленият парк беше изпъстрен с хладните сенки на дърветата. Увлечен в радостта на момента, Хауи почти беше забравил, че някога бе нараняван от живота, и ако някой му бе поднесъл огледало, в първия миг навярно би се учудил, че има белези.

Мия спря да си почине от играта, но Хауи и момчетата бяха неуморими. Минаха минути, преди да погледне към дъщеря си и когато го стори — се вцепени. Седемгодишна, дребничка и хубава като майка си, Мия беше клекнала на ръба на една дървена пейка и нямаше представа, че вляво зад гърба й върху облегалката на пейката беше кацнал гарван. Мастилените му очи лъщяха сурово като сачми и накараха Хауи да се изпоти. Сякаш в отговор на вниманието и страха му, птицата разпери криле, протегна глава напред, изтрака с клюн, но без да вдигне шум, тиха като Смъртта, когато се спуска към плячката си.

Хауи, който държеше летящата чиния, я запрати с всичка сила. Дискът изсъска покрай Мия и перна птицата. Тя излетя уплашено с грозен грак за удивление на момиченцето и радост на братята му. Барни излая и Хауи се поклони.

Те възобновиха играта си и той не вдигна очи нито веднъж към небето, за да потърси тази или която и да е друга птица. Хауел Дъгли, надживелият смъртта, герой за някои и грозен като чвор за други, не се боеше нито от мрака на нощта, нито от мрака под слънцето, който понякога се спуска върху ни, когато най-малко го очакваме.

Той знаеше, че птицата кръжи отгоре. На два пъти тя слезе толкова ниско, че сянката й прехвърча по тревата. Но Хауи не вдигна поглед.

Тази нощ той се събуди от характерните подвиквания на гарван — басовото му, резониращо „гра-гра“ и баритоновото „кяу“, примесени с ясни като камбанки тонове. Съдейки по силата и посоката на звука, птицата трябва да бе кацнала върху телефонен кабел в близката улица. Хауи не стана от леглото, за да провери.

На следващата сутрин той слезе пръв в кухнята, за да направи кафе и да пусне кучето навън. Върху кухненската маса лежеше черно гарваново перо. Той го зарови на дъното на кофата за боклук и не каза никому нищо за него.

Докато кафеварката работеше, той излезе, за да прибере вестника от полянката до портата. Нещо прелетя ниско над главата му, не толкова ниско, че ноктите му да издраскат скалпа му, но достатъчно ниско, за да усети полъха на вятъра, създаден от преминаването му. После то влезе в короната на буковото дърво, размествайки шумно листата му.

Хауи се прибра в къщата, без да вдигне нито веднъж очи от прогнозата за времето във вестника. Ясно и слънчево.

В нашия земен живот винаги има шанс да дойде ден на пожар, но няма никаква полза от това, човек да отправя покани на подпалвача, колкото и упорито подпалвачът да му напомня, че би желал да получи такава.