Дийн Кунц
Мрак под слънцето (6)

6

През следващия двайсет и пети октомври Алтън Търнър Блакуд влезе в новините посмъртно. Хауи помагаше на майка си в кухнята да сложи масата за вечеря, когато репортажът започна на малкия телевизор върху един от плотовете. В един далечен град, за няколко месеца Блакуд беше успял да изтрепе цели четири семейства, при което беше изнасилвал момичетата и жените, както и измъчвал, и осакатявал някои от тях, преди сам да бъде убит от последния останал жив член на четвъртото семейство, четиринайсетгодишно момче, на име Джон Калвино, който застрелял чудовището в лицето. Снимка на Блакуд не беше показана по новините, защото такава не съществуваше, но имаше снимки на жертвите. Всичките момичета се видяха на Хауи подобни на Корин и всичките майки бяха подобни на неговата. Приборите затракаха из ръцете му, докато слагаше вилиците, лъжиците и ножовете на трите места за вечеря върху масата.

Блакуд си беше водил дневник със записки за другите, които беше убил през годините по цяла Америка. През следващия ден Хауи живя в очакване да чуе името на Рон Блийкър и да бъде разкрит като неволен съучастник. Ала дневникът не съдържаше нито имената на жертвите, нито местата, където бяха убити, докато убиецът не бе почнал да изтребва цели семейства. Изглежда, беше чувствал, че множеството му единични убийства са под достойнството му и че бе постигнал величие като убиец едва след елиминирането на цели семейства. Хауи сгъваше салфетки, за да ги сложи на масата на следващата вечер, откакто историята стана новина номер едно, когато чу, че Алтън Търнър Блакуд е бил вдъхновен да започне с убийствата на цели семейства от човек, когото той бе описал като „малко момче, което прави хубави сандвичи“.

Това бяха последиците, от които Хауи се боеше, и те бяха толкова ужасни, че през следващите няколко седмици те го съсипаха също като най-тежка болест. Той започна да спи по цял ден и да лежи безучастно, когато не спеше. Нямаше никакъв апетит и понякога, когато майка му го насилваше да яде, Хауи повръщаше скоро след това. До средата на ноември той отслабна с няколко килограма и макар да нямаше температура, лекарите взеха да се съмняват, че е хванал някакъв рядък вирус. Депресията беше неговият вирус, депресията, в чиито мътни води той тънеше ли тънеше и със сигурност щеше да се удави. Дните минаваха, без той да ги забележи, до такава степен вкочанен от мъката си, че гласовете долитаха приглушени до него, сякаш изпод земята. Очите му не виждаха друго, освен светлини и сенки, както би изглеждал светът на умиращо момче, чийто гръб е потънал в калното дъно на езеро, а дробовете му са напълнени с вода. Скръбта му беше толкова дълбока, че макар да спеше почти непрестанно, той не сънуваше нито хубави, нито лоши сънища, благодарение на което се отърва от Блакуд, който инак би беснеел из кошмарите му, ако не го беше пощадила кататонията.

Следващия път, когато Хауи разбра коя дата е, вече му се губеха повече от две седмици. Беше втори декември, неделя, макар че отначало това не му бе известно, когато плачът на майка му взе да го връща от плена на мрака. През цепките на залепналите си очи той разбра, че се намира в болницата. Във вената на дясната му ръка беше вкарана система. Усещаше, че беше отслабнал още. Чувстваше се като направен от слама и хартия. Чу гласа на някакъв мъж да казва „дехидратиран е от повръщането и нощното изпотяване, но също и по собствено желание, нещо, което не се случва често“. Хауи се опита да вдигне лявата си ръка, но не му стигнаха силите дори да я помръдне от леглото.

Плачът на майка му беше сърцераздирателен, безутешното ридание на жена, за която няма утеха, и беше толкова болезнено да го слуша, че той не можеше да се отдръпне в мрака отново, налагаше се да я успокои. Мислите му се избистриха и той я чу да казва с неимоверна мъка:

— Хауи спаси живота ми, той ме спаси от отчаянието с начина, по който понасяше изгарянията си.

В отговор се чуваше мъжки глас, вероятно на лекар. Хауи не се интересуваше какво казва той. Искаше да чуе какво още ще каже майка му и след време тя продължи:

— Купих пистолет. Да убия мъжа си. За това, което направи, за пожара. Но когато решиха да го пуснат под гаранция и той намери парите, аз видях, че Хауи не само ще оживее, но и ще бъде добре. Трябваше да усмиря яростта си в името на щастието на Хауи. Ден след ден, година след година, той беше моят герой. Толкова много кураж в такова малко момче. Той е толкова силен, той е моята опора.

Хауи никога не беше си се представял като герой на майка си, като герой на когото и да било. Той беше просто едно момче без късмет, което дори баща му не можеше да обича, една обезобразена муцуна, осемпръсто изродче, Дъгли Гъзолики, натискащ се да живее само защото го беше страх да умре. С изсъхнал като препечена филия хляб глас той повика майка си и трябваше да го стори два пъти, преди тя да го чуе и да дойде до леглото му. Очите й бяха кървясали, носът й протъркан до червено с кърпичка, бледите й бузи лъщяха от сълзи, но тя бе все така красива, както винаги. Хауи винаги се бе гордял с нейната красота. Понякога той се бе питал дали някое хубаво момиче ще го хареса някога, но не беше губил много време в такива мисли, защото майка му и сестра му бяха толкова хубави, че тяхната обич щеше да му стигне за цял живот. Ето че майка му се наведе над него сега и той я увери:

— Не се тревожи, оправих се — и той наистина се оправи.

През следващото лято, седмица преди тринайсетгодишния му рожден ден, две години след епизода с Блакуд, Хауи се събуди сутринта и чу свистенето на вятъра в стрехите. Когато погледна към прозореца на спалнята си, едно черно, около десетсантиметрово перо със сиво стъбло се виеше пред стъклото. Той продължи да се взира в танца му повече от десет минути, преди топлият юнски вятър да го отнесе.

И всяка следваща година на този ден, въпреки смъртта на Блакуд, черно като нощта перо се явяваше на Хауи по един или друг начин: ту ще се извие от някое дърво и ще го докосне по лицето, ту ще изпадне от някой вестник, когато го отвори да го прочете, ту ще се залепи с някое парче дъвка върху подметката на обувката му, ту ще го намери пъхнато под чистачката на предното стъкло откъм страната на шофьора, когато се върнеше на паркинга от магазина, веднъж дори се оказа най-необяснимо в джоба на якето му, когато той бръкна в него да извади монети, за да си купи нещо от един автомат… И всеки път, въпреки че вече живееше в очакване на това странно появяване на перото, когато то се случеше, неизменно го полазваше тръпка на ужас, разтрисаше го конвулсивно, макар и само за няколко минути.

Хауи порасна, избръсна колкото коса имаше, защото бръснатите глави сега бяха на мода, стана агент за продажба на недвижими имоти и дори си отвори собствена агенция, която имаше успех, въпреки че той най-съвестно уведомяваше клиентите си за всички дефекти на имотите. Медицината напредна, но не по такъв начин, който да позволи да се оправят белезите му, ала той бе свикнал с това как изглежда и не се вълнуваше на тази тема. Той продаде една скромна къща на една хубава жена, на име Фелисити Калауей, и когато тя изкара изпитите за агент за продажба на недвижими имоти, тя започна да предлага услугите си чрез неговата фирма. Бяха работили заедно почти година, когато, за негово учудване, тя попита:

— Какво, по дяволите, трябва да направи едно момиче, за да го поканиш на среща? Или не се интересуваш?

Месеци по-късно, когато прие предложението му за женитба, тя заяви:

— Ти си най-честният човек, когото познавам. Никога не съм те чула да излъжеш, нито веднъж, чувствам се в пълна безопасност, когато съм с теб.

И все пак гарвановото перо продължаваше да се появява всяка година и Хауи започна да се замисля повече за него, когато на двамата с Фелисити им се родиха деца. От друга страна, той реши, че ако се притеснява прекалено много за перото и всичко свързано с него, той би могъл да поощри нещо нежелано в живота си. Някой някога бе казал, че ако рисуваш дявола по стените достатъчно често, той се появява на стълбите и тръгва към теб.