Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Какво знае нощта (0.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darkness Under the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Мрак под слънцето

Преводач: Стоянка Илчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: разказ

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-016-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5649

История

  1. — Добавяне

1

Бях смъртта, която косеше живите. Знаех, че имам епична съдба. Въпреки това ги избивах един по един, един по един, един по един. Ако тези ми убийствени ексцесии бяха музика, а те са музика за мен, с право биха могли да се нарекат проста народна песен. А аз бях се заел да сътворя симфония на смъртта, безсмъртна опера на ужаса.

Сетне една неочаквана среща изведнъж ми отвори очите, че за да реализирам възможностите си, да освободя целия си потенциал, да създам незабравими кресченда на разрухата, трябва да избивам цели семейства, първо да се наиграя с тях, както ми се ще, и после да ги изколя. Когато избивах чужди семейства, аз изтребвах и своето, което заслужаваше да загине.

Вдъхновението понякога идва от неочаквани източници. Бях насочен от едно дете.

(Из дневника на Алтън Търнър Блакуд)

* * *

1989.

Седмица преди единайсетия си рожден ден Хауи Дъгли се качи на покрива на бившия универсален магазин „Бозуел“, за да погледа как обикновените хора се занимават с най-различни обикновени неща по улица „Мейпъл“, и видя чудовището за първи път.

Семейството на Хауи живееше само на две пресечки от сградата, където Бозуел бе търгувал преди. Той можеше да стигне дотам, като пресече гробището на църквата „Свети Антоний“ и продължи по калдъръмена уличка, по която рядко минаваха превозни средства. Огромни дъбове, чиито листа ставаха алени през есента и бяха лъскавозелени сега, в средата на юни, хвърляха сенките си върху гробището. Хауи обичаше дърветата. Те живееха по-дълго от хората и изглеждаха мъдри, по-мъдри, отколкото хората биха могли да бъдат, защото бяха видели толкова много и нямаха какво друго да правят, освен да размишляват над това, което бяха видели, и да растат още повече. Много му се искаше да поседне под тях или да се качи, да се качи горе сред тихата мъдрост на дърветата. Но това беше прекалено рисковано. Това щеше да означава, че си търси боя. И без това ядеше много бой, без да си го търси.

Докато вървеше през гробището, не само сенките от дърветата, но и надгробните плочи и паметници го заслоняваха донякъде. Той си беше сложил бейзболна шапка, беше си навел главата и беше готов да извърне лявата си буза настрани от всеки, когото би могъл да срещне, и да побегне, ако забележи някого от обичайните разбойници.

Преди девет месеца „Бозуел“ беше преместен в нова сграда, на две пресечки северно от предишното си място. Старата тухлена постройка след време щеше да бъде префасонирана за някой друг бизнес, но работата по строежа още не беше започнала.

В долната част на задната й стена се намираха пет прозореца, всеки по шейсет сантиметра на височина и деветдесет на ширина, които гледаха към сутерена на огромния магазин. От време на време ги бяха отваряли за проветрение, за да не се завъди плесен, в дните когато още не се използваха климатични инсталации и изсушители за въздуха. И петте изглеждаха заключени, но когато Хауи натисна силно средния, ръждясалата му дълга и тясна панта в горния край застърга и се размърда. Той се изхлузи с краката напред през отвора и стъпи на пода в тъмния сутерен, след което се протегна и бутна прозореца да се затвори.

На колана му беше закачено фенерче, с което той си осветяваше пътя през бившите складове на празния сутерен. Тесният сноп светлина беше достатъчен да му покаже откъде да мине, но не разведряваше ни най-малко атмосферата в мухлясалите помещения, през които минаваше. В мрака около него сякаш пълзяха и трептяха незнайни страшилища, но тези призрачни видения бяха просто сенките, които се дърпаха, изтръпнали в ужас, пред напиращите лъчи и се скупчваха обратно след преминаването им. Хауи не се боеше от тъмното. От малък беше разбрал, че опасностите, които грозят човека посред бял ден, са много по-страшни от каквото и да го чака в мрака, че караконджулите могат да имат мило лице и подкупваща усмивка.

Асансьорът не работеше. Той се качи по стълбите на четвъртия етаж и после се изкатери още един етаж нагоре по по-тясно и стръмно стълбище, което го изведе в помещението с бойлерите — нещо като навес върху плоския покрив на сградата. Тук бяха складирани лопати за сняг, четки за метене с дълги дръжки и други средства и материали, нужни на персонала за почистване и поддръжка.

Макар че Хауи винаги спускаше бутона на секрета на външната врата, когато си тръгваше от покрива, този път той го намери вдигнат. Явно беше забравил да заключи при предишното си посещение. Той отвори вратата и излезе навън, гледайки на изток към уличката.

Покривът беше покрит със сиви керамични плочи и не беше съвсем плосък, а леко наклонен, за да може водата да се оттича към отворите покрай парапета. Стената там се издигаше до кръста на възрастен и по-високо за Хауи. На всеки деветдесет сантиметра имаше по една четирийсет и пет сантиметрова дупка като в назъбените стени около замък, откъдето стрелците да го защитават срещу варварите.

Хауи се съмняваше, че варварите някога са нападали „Бозуел“, който беше само един малък универсален магазин, или че „Бозуел“ е наемал стрелци или снайперисти със стоманено строги погледи да го защитават. Назъбените тухлени парапети бяха сложени просто за красота и си бяха много шик. Нямаше друго здание в града, което да е по-високо от старата сграда на „Бозуел“, дори новата му сграда не беше по-висока от нея. Хауи можеше да коленичи до един от назъбените отвори, да опре лицето си в него и да започне да наблюдава как минувачите по улица „Мейпъл“ влизат и излизат от магазините и ресторантите и да си представя какъв би бил собственият му живот, ако не беше толкова различен от другите.

Когато заобиколи и излезе от обратната страна на навеса, той видя, че до парапета седи страж и се вглежда в сърцето на града през един от отворите. Макар че Хауи беше се появил безшумно на покрива, стражът обърна глава да види кой се е присъединил към него и тогава момчето разбра, че дели покрива с чудовище.

На разстояние от десетина метра помежду им, за момент те продължиха да се гледат, без да мръднат. Въпреки изненадата, Хауи имаше усещането за нещо познато в тази среща, сякаш беше я сънувал някога и после забравил съня си, или беше чувствал подсъзнателно или с шестото си чувство, че някой ден ще се случи. На негово място други момчета биха побягнали, но Хауи беше престанал да бяга, защото знаеше, че бягството може да ти докара смъртта. Крачейки бавно, стъпка по стъпка, той намали разстоянието помежду им на пет метра, преди да спре. Обърнат в профил, той се зае да изучава странника с дясното си око.

Косата на мъжа беше къса и мазна и до такава степен сплъстена, че приличаше на плетеница от паяци. Хауи нямаше да се учуди, ако някои от тях внезапно се разтърсеха и разкачени един от друг, плъпнеха в разни посоки по разкривения му череп. Веждите му бяха гъсти и щръкнали, но лицето му бе голобрадо като на момче. На места кожата му руменееше прекалено силно, а на други беше призрачно бледна, но навсякъде беше гладка и неестествена като кукленска пластмасова кожа без пори. Под грубо изсеченото му, щръкнало каменно чело хлътналите му очи блестяха, черни и бдителни като очите на гарга. Носът му приличаше на остър, свиреп клюн. Пропорциите на лицето му бяха сбъркани, костите му — на места прекалено остри, а другаде — прекалено дебели и затъпени. Горната му устна беше невероятно тънка и безцветна, долната — прекалено дебела и морава, а зъбите — жълти и разкривени.

— Не се бой — каза странникът с дебел и стържещ глас като на чудовище от филм. — Няма нищо страшно. Не съм такъв, какъвто изглеждам.

Хауи се приближи вече на три метра, преди да спре отново в почуда, сякаш бе срещнал омагьосано същество, и попита:

— Откъде идеш? Какво търсиш тук?

— Това твоят покрив ли е? На чуждо място ли съм влязъл?

— Не е моят покрив — отвърна Хауи.

— Е, значи и двамата сме влезли на чуждо място.

— Така излиза.

Макар че беше седнал, беше ясно, че мъжът е висок, вероятно двуметров на ръст, слаб като плашило, но силен. С огромни ръчища. Кокалести китки, подобни на тромавите сглобки на стари машини. Дълги ръце. Уродливите лопатки на гърба му напираха под ярема на жълто-кафявата му риза и създаваха впечатлението, че има гърбица.

— Не се бой — повтори мъжът. — Аз съм Алтън Търнър Блакуд. Не бих си казал името пред някого, ако исках да му сторя нещо лошо.

След кратко колебание, донякъде за своя изненада, Хауи се обърна изцяло с лице към господин Блакуд и свали бейзболната си шапка.

— И ти не се бой.

Господин Блакуд огледа лявата страна на лицето на Хауи, забеляза, че лявата му ръка има само три пръста, и задържа за момент погледа си върху нея. После рече:

— Виж какво, момче, ако имаше световен конкурс за страшилища и двамата с теб се явяхме пред седем съдии, аз щях да те победя със седем на нула гласа.

— Може би с пет на два.

— Ти или си решил да се самоизчеткаш, или искаш да не ме обидиш. Ще те победя със седем на нула и не се опитвай да спориш с мен, не съм толкова глупав. Сега ще направя най-страшната си физиономия и искам след това да ми кажеш честно дали имаш шанс и за един глас.

Най-страшната физиономия на господин Блакуд беше широка усмивка и тя се оказа такава страховита гледка, че Хауи ахна и отстъпи крачка назад. Реакцията му накара господин Блакуд да прихне и лицето му, докато се смееше, изглеждаше по-ужасно и от ухилената гримаса.

Макар смехът на непознатия да звучеше гадно, като пъшкането и клокоченето на недозапушен канал, добродушната му насмешка над самия себе си го правеше симпатичен.

Не след дълго Хауи се усмихна и рече:

— Добре, признавам. Няма да спечеля нито един глас.

— Значи си честно момче. Знаех си, че си. Браво!

Хауи си сложи отново шапката и отиде до стената през два зъба от мястото, където седеше господин Блакуд, което оставяше два — два и половина метра помежду им.

— Ще ми кажеш ли как се казваш? — попита господин Блакуд.

— Хауи. Хауи Дъгли. Второто ми име е Мейбри, но не го използвам никога. Не искам да си навлека беля. Какво правиш тук?

Господин Блакуд махна с ръка към улицата под тях.

— Гледам парада.

— Какъв парад? Няма парад.

— Винаги има паради, Хауи. Когато става нещо, в което не можеш да се включиш, а можеш само да наблюдаваш, то си е парад.

Хауи се загледа надолу към улицата, където хората изживяваха ежедневието си, без да подозират, че някой ги наблюдава и им завижда, и после вдигна отново поглед към господин Блакуд.

— От какво си станал такъв?

— Такъв съм се родил. Вродени дефекти. Дошъл съм на този свят в този вид. Раждане и смърт — трудно е да се каже кое е по-лошо. Разбира се, когато съм се появил на този свят, не съм бил толкова голям като сега, но казват, че съм бил дори още по-грозен. Предполагам, че при теб причината е някакъв пожар.

— Нещо такова — потвърди Хауи.

— Кога е станало?

— Когато съм бил петгодишен. Вече почти шест години оттогава.

— Сигурно са ти правили операции.

— Да. Единайсет. Последната беше преди две години.

— Много съжалявам — искам да кажа, за болките, които си изживял.

Хауи сви рамене, сякаш болките не бяха нищо, макар че за известно време друго освен болки нямаше.

— Не е твоя вината.

Господин Блакуд поклати съчувствено глава.

— Медицината се развива всеки ден, както знаеш. Един ден те ще могат да те оправят много по-добре.

Колкото по-дълго Хауи слушаше стържещия глас, толкова по-малко той му напомняше на чудовище от филм и толкова повече заприличваше на гласа на мечок от анимационен филм или нещо такова.

— Ти правил ли си си операции? — попита Хауи.

— Не. Не ми трябват операции. Не понасям ножовете.

— Страх те е да те режат ли?

— Не ме е страх — рече господин Блакуд. — Просто не понасям ножовете. Често ли идваш тук?

Хауи сви рамене.

— Понякога.

— Защо?

— За да гледам какво става по улица „Мейпъл“. Какво правят хората там, нали разбираш.

— Аха, парадът — кимна господин Блакуд. — Ама на теб половината ти лице си е наред, а другата половина няма да изплаши никого. За теб има място в парада.

— Хората се заглеждат — възрази Хауи.

— Заглеждай ги и ти и те ще престанат.

— Не ми харесва това, което виждам, когато ги загледам.

— Какво виждаш?

Хауи не отговори и господин Блакуд продължи:

— Виждаш съжаление и ти е неприятно да те съжаляват. Не позволявай на гордостта да те държи извън парада, Хауи. Не е приятно да живееш в самота.

— Наричат ме с обидни имена. Понякога ме блъскат, спъват и събарят. И ми се смеят.

— Това го правят децата, нали?

— Главно те.

— Гледай сега, повечето от жестоките деца надрастват жестокостта си. Само шепа от тях не я надрастват. Не бива да позволяваш на тази шепа да решава как да живееш.

Никой, освен майката на Хауи, не му беше говорил така и по някаква причина същите тези думи нямаха такъв ефект върху него, когато идеха от нея, както когато идеха от господин Блакуд.

— Защо не съм те виждал досега? — попита Хауи.

— В този град съм едва от снощи. Тук ме довя вятърът, така да се каже. Намерих незаключения прозорец на сутерена. Преспах долу, близо до задния вход. Сигурно ще си тръгна утре вечер.

— Защо си дошъл?

— За да прекарам времето някъде — отвърна господин Блакуд. — Това е едно място между две други места. Не оставам никъде за дълго.

— Какво работиш?

— Скитам се. Това ми е и работата, и удоволствието. Вечно съм на път, старая се да видя всичко, което мога, от света.

— Плащат ли ти да се скиташ? — учуди се Хауи.

— Плащам си. Имам всичко, което ми трябва. — Господин Блакуд облиза устни, сякаш си беше помислил за нещо сладко. — А ти? Винаги ли си живял тук?

— Да. С изключение на времето, когато съм ходил на операции в центъра за изгорени.

— Наблизо ли живееш?

— На две пресечки източно по улица „Уайът“. Ти безделник ли си?

— Някои хора ме мислят за такъв, но не съм. Имаш ли сестри? Братя или сестри?

— Сестра ми, Корин.

— По-голяма ли е от теб?

— Много по-голяма. На шестнайсет години е.

— Хубава възраст за момиче — рече господин Блакуд.

— Защо мислиш така? Защо е по-хубава от всяка друга възраст?

Господин Блакуд затвори очи и заклати глава наляво-надясно.

— Достатъчно млада е, за да е още крехка, но е и достатъчно голяма, за да е готова за света. Как се казва майка ти?

— Нора. Много е стара. На трийсет и пет е. Какво друго си, щом не си безделник?

— Знам какво правят и как се оправят безделниците. Но аз съм преди всичко мечтател. — Той отвори очи. — Какъв е баща ти?

След кратко мълчание Хауи отвърна:

— Нямам баща повече.

— Моите съболезнования, момче, ако е починал.

— Не е починал.

По лицето на господин Блакуд се изписа искрен интерес.

— Но не живее с вас. Разведоха ли се?

— Да.

— Все пак той си остава твой баща.

— Не.

— Не се ли виждаш с него?

— Не мога. И не искам.

Господин Блакуд помълча, после попита:

— Кога стана разводът?

— Когато бях на пет години.

— В годината на изгарянето ти.

Хауи искаше да се измъкне от разговорите на тази тема и попита:

— С какво се занимава един мечтател?

— В момента си мечтая да направя нещо много хубаво. Не съм доизмислил всички подробности обаче. Когато ги измисля, ще ти разкажа. Без баща толкова години — лошо. Може би майка ти си е намерила приятел, който живее с нея. Той би могъл да ти е нещо като баща.

— Не, не си е намерила. Само тримата сме.

Хауи зарея поглед към улицата, но усети, че господин Блакуд го наблюдава с интерес.

— Ти си мъжът в семейството, значи.

— Така излиза. С какво се скиташ — имаш ли кола?

— Понякога вземам кола и карам. Или се качвам в някой празен товарен вагон. От време на време пътувам дори с автобус.

— Не те ли гледат хората в автобуса?

— Сядам най-отпред, за да ме виждат по-добре.

— Не би ми било приятно да ме зяпат.

— Когато ме ядосат, хвърлям им един страшен поглед и те престават.

— Ех, да можех и аз да хвърлям страшни погледи! — възкликна Хауи.

— Нали ти казах — в тебе няма нищо страшно, Хауи Дъгли.

— Винаги ли спиш в изоставени стари сгради като тази?

— Невинаги. Понякога спя в колата, която карам. От време на време — в спален чувал под някой мост или в някое поле. Понякога в подслони за бездомни, а понякога в къща, която ми харесва.

— Имаш ли къща някъде?

— Имам много къщи, където си поискам — заяви господин Блакуд.

— Значи не си беден?

— Аз ли? Не. Имам всичко, което бих могъл да пожелая. Правя каквото искам. Правя всичко каквото си поискам. — От един от многото джобове на жълто-кафявите си панталони той извади дебела пачка пари. — Има ли в този град достойно заведение, където да правят хубави сандвичи?

— Има едно-две.

Господин Блакуд отдели една двайсетдоларова и една десетдоларова банкнота от пачката и ги протегна към Хауи.

— Иди да купиш обяд за двама ни. Два сандвича за мен, един за теб, кока-кола. Не се мъчи да минаваш през прозореца на мазето. Мини през задната врата. Тя няма да се заключи, ако вдигнеш бутона на секрета нагоре.

Ръката му беше толкова голяма, че можеше да покрие с длан цялото лице на Хауи, като започнеше под брадичката и минеше с пръсти над линията на косата и покриеше с палец едното ухо, а с кутрето — другото. Дори и кутрето му беше огромно и, както останалите му пръсти, имаше възглавничка по-голяма от супена лъжица, доста наподобяваща на съединените с плавателни ципи крака на жаба.

Тази ръка изглеждаше толкова силна, че вероятно би могла да одере лицето ти и да го смачка като книжна салфетка. Но ако господин Блакуд мислеше да нападне Хауи, той вече би го направил. Друго нещо, за което си струваше да се помисли, беше, че ако господин Блакуд решеше да престане да се скита, ако решеше да се задържи тук, защото си е намерил приятели, щеше да бъде чудесно да си има такъв приятел. По-големите от него деца, независимо колко едри и злобни бяха, щяха да престанат да причакват Хауи, за да го бият. Щяха да престанат да му свалят гащите и да му се смеят. Щяха да престанат да го наричат Белязания или Осмопръстото чудовище, или Хищната лапа, ако знаеха, че е приятел на господин Блакуд.

— Аз не ходя по ресторанти, освен ако мама не ме заведе, и никога не влизам сам.

Все още протегнал ръка с парите, господин Блакуд каза:

— Тогава ще е добре за теб да го направиш. Ще видиш колко бързо ще вземат парите ти, като на всеки друг, и ще ти дадат каквото искаш, като на всеки друг. А ако някой се загледа в теб, усмихни му се. Твоята усмивка не е франкенщайновска като моята, но и хубавата усмивка ще свърши работа, може би още по-добра работа. Ще видиш.

Хауи се приближи до господин Блакуд и взе трийсетте долара.

Банкнотите бяха изпръскани с тъмни, калночервени петна.

— Ще ги приемат — увери го господин Блакуд. — Кажи им, че майка ти те е пратила да купиш сандвичи. Ако разберат, че сме тук, ще ни изгонят, преди да сме си изяли обяда.

— Добре, сър.

— Трийсет долара са много пари. Но аз ти имам доверие, Хауи. Без доверие не може да има приятелство.

Както и да го осветяваше слънцето — пряко или през облаци — господин Блакуд изглеждаше толкова странно, че не приличаше на реален човек. Ала очите му — до такава степен черни като въглен, че не се виждаше границата между ирисите и зениците му — бяха не по-малко реални от всичко останало на този свят. Те се впиваха право в теб и надничаха в мозъка ти, и четяха мислите ти.

— Ако имат вкусни сладкиши, купи и от тях — смигна му господин Блакуд.