П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (6)

3.

Разнесе се шумолене на песъчинки и мургавият мъж скочи на крака.

Сали, която бе погълната от драмата, разиграваща се пред очите й, разсеяно даде на пудела парчето сладкиш, предназначено за териера. Крадешком погледна встрани и забеляза, че човекът със зловещото лице беше заел стойка, напомняща стойка на строг баща от някоя мелодрама, който се готви да прогони съгрешилата си дъщеря. Червенокосият младеж невъзмутимо наблюдаваше дебелака с жълти бански гащета, който след шест неуспешни опита най-сетне бе скочил във водата и се носеше върху вълните с достойнството на претърпял злополука въздухоплавателен балон.

Задъхвайки се от възмущение, мургавият заговори:

— Нима искаш да кажеш, че след всички усилия, които семейството положи да ти осигури една синекурна длъжност, предлагаща безброй възможности срещу условието да се придържаш към доброто поведение, преднамерено си се отказал. — Той отчаяно махна с ръка. — Божичко! Наистина си безнадежден случай.

Луничавият младеж не отговори, а продължи да се взира в океана. Един от най-вълнуващите спортове на открито е да наблюдаваш къпещ се французин на средна възраст. Процесът е наситен с драматизъм и държи в напрежение отначало до край. Няма да скучаете нито за миг, докато гледате как отначало мосю опитва температурата на водата, плахо потапяйки големия пръст на крака си, сетне се пльосва сред вълните с грацията на тюлен. Зрелището безсъмнено е вълнуващо, но от гледна точка на естетиката беден духом е онзи, който не се почувства извисен при вида на шишковците с бакенбарди и тесни бански гащета, открояващи се на яркосиния фон на безбрежния океан. Но червенокосият младеж, който до завчера беше под крилото на господин Скримджър, наблюдаваше безплатния цирк, без да прояви признаци на духовно извисяване.

— Поведението ти е непростимо! Какво ще правиш сега? Може би очакваш, че ще прекараме живота си в търсене на подходящи служби за теб, от които след ден-два ще бъдеш изгонен? Ще ти кажа, че ние… Постъпката ти е чудовищна! Повдига ми се от теб! Господи!

Мургавият човек, който сигурно осъзнаваше, че напразно хаби думите си (същото понякога чувстваше и Сали в компанията на брат си), рязко се обърна и закрачи по брега, но ефектът от гордото му напускане на сцената беше развален от факта, че след миг вятърът отнесе сламената му шапка и тя беше стъпкана от едно дете.

Остави след себе си наелектризирано затишие, каквото обикновено настъпва след падането на мълния: природата сякаш е зашеметена, а въздухът все още трепти в знак на протест. Невъзможно е да се определи колко щеше да продължи странното затишие, защото само след минута беше нарушено от съвсем прозаична врява. Най-ненадейно, като се изключи едно гърлено ръмжене, започна най-страхотният бой между кучета за този сезон.

Главният виновник беше териерът с черното петно. Така мислеше Сали и безсъмнено мнението й щеше да се окаже меродавно. Дори най-яростният защитник на териера не можеше да отрече, че именно този пес е сложил начало на битката. Ала в името на справедливостта се налага да уточним, че всъщност виновницата беше Сали. Тъй като беше погълната от току-що приключилата драма и от желанието да разбере защо тайнственият Скримджър е решил да се откаже от услугите на червенокосия младеж; тя три пъти подред подаде бонбони на пудела. При третата й грешка нервите на териера не издържаха.

Когато наблюдава неудържимата ярост на биещи се кучета, средностатистическият човек изпитва странна безпомощност, като че е свидетел на схватка между природни стихии. Струва му се, че няма право да се намесва и да раздава правосъдие. Но най-вече го потиска фактът, че намесата му ще бъде безрезултатна.

Това не беше обикновен бой между кучета, а истинско меле, при вида, на което не биха спестили хвалебствията си най-закоравелите жители на някой негърски квартал или на миньорско градче, прочути с това, че трудно може да им се угоди. От всички посоки тичешком прииждаха кучета от всевъзможни породи, различни по размер и окраска; някои се задоволяваха да заемат предните места и само да лаят, но повечето с удоволствие се впускаха в сражението, без да се интересуват защо е започнало. Териерът беше захапал задния крак на пудела и очевидно искаше военни репарации, задето на три пъти беше ощетен, а разгулният мелез беше яхнал породиста кучка.

Сали беше безпомощна да се справи със ситуацията, както междувпрочем бяха и всички зяпачи, притичали да наблюдават зрелището. Младата жена стоеше като парализирана; озъбените кучета се блъскаха в краката й и отскачаха, но тя не помръдваше. Зрителите — французи, се надпреварваха да дават съвети на родния си език, който Сали за съжаление не разбираше. Някои размахваха ръце и подскачаха, при което телесата им се тресяха. Положението започна да става неудържимо, когато червенокосият младеж внезапно се озова в центъра на бойните действия.

Единствената причина, поради която боят между кучета не продължава вечно, е, че по волята на съдбата между зрителите винаги присъства някой, роден за водач; вълшебник, който е загубил множество важни битки в живота си, но е истински капацитет по укротяване на побеснели кучета. В Ровил сюр Мер избраникът на провидението се оказа червенокосият младеж. Вярно, че беше предизвикал отвращението на мургавия си събеседник и че надменният Скримджър се беше отказал от услугите му; факт бе, че той е истинска напаст за „семейството“, но не можеше да се отрече, че знаеше как да прекрати лютата кучешка битка. Още щом се появи, сражението започна да стихва. Въздействието му върху вкопчените на живот и смърт противници беше подобно на въздействието на Свещения Граал, който според средновековната легенда се плъзнал по слънчевия лъч и накарал рицарите да преустановят схватката помежду си. Той съвсем не приличаше на гълъбчето на мира, но дори най-взискателните не можеха да отрекат, че намесата му е резултатна. Сякаш беше вълшебник, който укротяваше животните с ласкавите си ръце и с магическия си глас; за невероятно кратко време кучетата бяха разтървани; на бойното поле остана само някакъв дребен шотландски териер, който замислено облизваше ухапания си крак. Останалите участници в сражението, вече опомнили се и вероятно питащи се какво ли е предизвикало временното им умопомрачение, бяха уловени и отведени от собствениците си, които ги обсипаха с цветисти ругатни.

След като беше извършил чудотворното си дело, младежът се обърна към Сали. В този миг претърпя странна метаморфоза: безразсъдният храбрец беше заменен от изчервяващ се млад човек, чиято стеснителност трогна Сали. Пое си дълбоко въздух и придоби измъчения вид, който подсказва на целия свят, че един англичанин се готви да говори на чужд език.

— J’espere… — започна той, сетне спря и веднъж — два пъти преглътна, сякаш да добие кураж за пътешествието през джунглата на френския език. J’espere que vous n’etes pas… да му се не види, каква беше проклетата дума… J’espere que vous n’etes pas blessee.

— Blessee?

— Да, blessee. Ранена, нали разбирате? Ухапана, захапана. Пфу! J’espere…

— А, ухапана! — повтори Сали и се усмихна, при което на страните й се образуваха трапчинки. — Слава Богу, че тези побеснели зверове не ме ухапаха. Постъпихте изключително смело и спасихте живота на всички ни.

Но младежът остана глух за похвалните й думи. Взираше се в нея с очи, разширени от ужас, а симпатичното му лице се бе зачервило като домат. Зяпна от изумление, смотолеви „Света Богородице“, сетне, очевидно осъзнал, че бягството е единственият изход от неловката ситуация, се обърна и се отдалечи с толкова бърза походка, че изглеждаше сякаш тича. Сали го проследи с поглед и съжали за бягството му. Искаше й се да научи защо Скримджър го е уволнил.