П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (38)

2.

— Отбих се в жилището ти — говореше господин Кармайл, — портиерът ме осведоми къде си отишла, поради което си позволих да те последвам. Надявам се, че не възразяваш. Разрешаваш ли да пуша?

С престорена самоувереност запали цигара. Когато драсна клечката кибрит, ръката му леко трепереше, но той се гордееше с факта, че изражението му не издаваше възбудата му. Брус Кармайл смяташе себе си за силен мъж, който не се поддава на чувствата си. Осъзнаваше, че положението е доста неловко, но беше решил да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Изпод око огледа Сали и си помисли, че дори през онзи паметен ден в градината на Монкс Крофтън, възлюбената му не бе изглеждала толкова красива. По страните й беше избила руменина, очите й трескаво блестяха. Докато я съзерцаваше, шишкавият призрак на чичо Доналд, който неотлъчно го съпровождаше по време на презокеанското пътуване, внезапно изчезна.

— Кога пристигна? — попита Сали, за да прекрати неловкото мълчание. Чувстваше се напълно объркана. Не знаеше дали се радва или е разгневена от внезапното му появяване. Реши, че по-скоро е радостна. Мургавото лице и прекалено официалните маниери на англичанина й подействаха странно успокояващо. Беше толкова различен от господин Кракнъл и от човека от севера, толкова откъснат от трескавата атмосфера на нощния клуб, че само като го гледаше, се чувстваше някак отпочинала.

— Пристигнах тази вечер — обяви той и я погледна в очите.

— Тази вечер ли?

— Параходът акостира на пристанището точно в десет. — Кармайл отново извърна поглед, оставяйки я да асимилира значението на думите му.

Сали мълчеше. Осъзнаваше, че присъствието му тук е предизвикателство, което е невъзможно да пренебрегне, ала изобщо не се развълнува. След продължителната съпротива на плувец, който повече не може да се съпротивлява на течението и позволява на изтощението да вземе връх. Горещият въздух я обгръщаше като одеяло и я задушаваше. Гръмката музика и шумните разговори късаха нервите й.

— Ще потанцуваме ли? — обади се младият мъж.

Оркестърът бе подхванал нежна и чувствена мелодия, в момента водеща класацията за бродуейски хитове, от която на Сали й се повдигаше, след като я беше слушала поне сто пъти.

— Както искаш.

Брус Кармайл сляпо вярваше в перфектните умения. Беше от хората, които предприемат само онова, с което могат да се справят блестящо. В крехката си младост беше решил, че един джентълмен трябва да танцува добре и се бе постарал до съвършенство да овладее различните стъпки. Озовавайки се на дансинга, Сали машинално се подготви да бъде настъпвана и ритана по кокалчетата от партньора си, защото танцуването в „Цветна градина“ за нея се бе превърнало в изтезание. Вместо това се оказа в прегръдките на истински експерт, на човек, който танцуваше по-добре и от нея. Внезапно изпита чувство, граничещо с благодарност, опънатите й нерви като по чудо се отпуснаха, обхвана я блажено спокойствие. За пръв път от много време се отпусна и с полупритворени клепачи затанцува в ритъма на мелодията, която вече не й се струваше досадна и банална. В този момент отношението й към Брус Кармайл претърпя коренна промяна.

Никога досега не се бе потрудила да анализира чувствата си към този мъж, но в едно беше абсолютно сигурна — че изпитва физическо отвращение към него. При все че беше хубав мъж (макар и малко мрачен, той наистина бе привлекателен) нещо във външността му я отблъскваше. Ала сега отвращението й се беше изпарило, прогонено от магията на танца. Невидимата преграда помежду им беше изчезнала.

— Сали! — Той я притисна към себе си, мускулите на ръцете му потръпнаха. Младата жена впери поглед в лицето му. Тъмните очи на Брус горяха като тлеещи въгленчета, а тя залитна и се почувства странно безпомощна; внезапно се случи нещо, което я изтръгна от унеса: танцът с Кармайл не я беше избавил от необходимостта да вземе най-важното решение в живота си. Брус пламенно й нашепваше онова, което й бе казал в горичката през онази далечна пролетна утрин, а музиката, внезапно възвърнала баналността си, заглушаваше гласа му. Хрумна й, че не е честно да се възползва от моментната й слабост, ала съзнанието й беше замъглено.

Оркестърът престана да свири. Двойките на дансинга заръкопляскаха, ала Сали тръгна към масата си, а партньорът й я последва като сянка. И двамата мълчаха. Той беше казал всичко, което бе намислил, а младата жена седеше неподвижно, взираше се в една точка и се опитваше трезво да разсъждава. Беше уморена до смърт, очите й горяха, главоболието й се усилваше. Налагаше се трезво да обмисли положението. Струваше ли си да се съпротивлява? Имаше ли нещо на света, заради което да продължава да се бори? Нямаше отговор на този въпрос. Единственото, което знаеше, бе, че умората и безсилието изцяло са я завладели.

Музиката замлъкна. Танцуващите отново заръкопляскаха, но този път оркестрантите бяха непреклонни. Постепенно дансингът се изпразни, секна шумът от тътрещи се крака. В „Цветна градина“ се възцари относителна тишина. Дори разговорите бяха странно приглушени. Сали затвори очи; в този миг някъде от високо се дочу чуруликане.

Изадор Ейбрахамс беше почтен човек и държеше на думата си. Беше нарекъл заведението си „Цветна градина“ и се смяташе задължен да пресъздаде, доколкото е възможно атмосферата на една градина в претъпкания и шумен бродуейски ресторант. Гирлянди от хартиени рози украсяваха стените, около колоните бяха подредени саксии с лалета, на тавана бяха окачени кафези с пойни птички. Една от тях, вдъхновена от спирането на гръмката музика, с които бедничката птица не би могла да се конкурира, внезапно зачурулика.

Сали съжаляваше бедните пернати и напразно умоляваше Ейбрахамс за намаляване на присъдата им, ала сега не й хрумна, че птицата се моли на собствения си език, както Сали мислено се бе молила, да бъде пусната на свобода. В този съдбовен миг чуруликането й се стори радостно. Песента на птицата подейства като балсам за тревожната й душа. Ненадейно в съзнанието й изникна Монкс Крофтън; прохладното, изпълнено със зеленина и божествена тишина имение я примамваше както оазисът в далечината примамва пътешественика в пустинята.

Осъзна, че господарят на Монкс Крофтън стисна ръката й. Погледна надолу и неволно потръпна. От първия миг беше възневидяла ръцете на Брус Кармайл. Бяха силни и кокалести, обраснали с черни косми. Беше й хрумнала мисълта, че за нищо на света не би търпяла докосването им. Ала сега остана неподвижна. Отново си представи градината в имението… зелен рай, където щеше да си отпочине.

Брус се бе привел към нея и отново й шепнеше. Горещината беше нетърпима, залата й се струваше по-шумна и по-претъпкана от всякога. Птичката отново запя и този път Сали разбра посланието й: „Помогни ми да изляза от тук!“ Само това имаше значение. Не е важно кой ти помага и къде ще отидеш, стига да се спасиш от клетката.

Зелените ливади и тишината на Монкс Крофтън я примамваха…

— Съгласна съм — промълви тя.