П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (21)

2.

Сали беше изумена. Разбира се, в днешно време всички пътуват и изобщо не е учудващо да срещнеш в Америка човек, който живее в Европа, ала при все това тя изпита странното усещане, че сънува, че стрелките на часовника са се завъртели в обратна посока и че отново се връща към епизод от живота си, който е смятала за приключен.

— Господин Кармайл! — смаяно възкликна тя.

Откакто се бяха разделили в експреса, пътуваш за Париж, младата жена не излизаше от ума на Брус Кармайл, но Сали почти го беше забравила и се наложи да напрегне паметта си, за да си спомни името му. — С вас винаги се срещаме по влаковете! — продължи тя, след като беше възвърнала самообладанието си. — Не очаквах да ви видя в Америка.

— Ами… ето че съм тук.

На езика й беше да каже, че е предположила този факт, но внезапно се смути и стисна устни. Спомнила си беше, че при предишната им среща беше проявила изключителна грубост към този човек. Тъй като имаше добро сърце, в подобни случаи винаги изпитваше угризения на съвестта. Ето защо, вместо да произнесе саркастичната забележка, се задоволи с едно простичко „Да“.

— От години не съм вземал отпуска — продължи Брус Кармайл. — Лекарят ми обяви, че съм бил преуморен и че съм се нуждаел от почивка. Казах си, че ми се открива възможност да посетя Америка. Всеки… — поучително добави той, опитвайки се (както често правеше, откакто параходът бе отплувал от Англия) да убеди самия себе си, че не беше предприел пътуването единствено за да поднови познанството си със Сали — … всеки трябва поне веднъж да посети Америка. Според мен това е част от образованието.

— Какви са впечатленията ви от прекрасната ни страна? — попита Сали, която напълно се беше окопитила.

Събеседникът й с радост се възползва от възможността да смени темата. Макар че беше запазил невъзмутимото си изражение, той също беше изпитал смущение в началната фаза на разговора. Използва възможността да опише пътуването си и докато слушаше собствения си глас, постепенно се успокои.

— Посетих и Чикаго — обяви след кратък разказ за пътешествието си.

— Така ли?

— Прекрасен град.

— Никога не съм била там. Идваме от Детройт.

— Да, разбрах, че сте била в Детройт.

Младата жена смаяно го изгледа.

— Моля? Боже мой, но кой ви каза?

— Аз… посетих пансиона в Ню Йорк и се поинтересувах за вас — смутено обясни той.

— Но как научихте адреса ми?

— Братовчед ми… хм… Ланселот ми го съобщи.

За миг Сали остана безмълвна. Чувстваше се като героиня от криминален роман, която е разбрала, че я следят. Дори ако този почти непознат човек не беше пристигнал в Америка само и само отново да се срещне с нея, беше ясно като бял ден, че проявява значителен интерес към скромната й особа. Това беше равностойно на комплимент, но незнайно защо Сали не беше поласкана. Не проявяваше интерес към Брус Кармайл, поради което й беше неприятно да открие, че заема важно място в живота му. Когато събеседникът й спомена името на Джинджър, тя се вкопчи в него като удавник за сламка, за да отклони разговора в по-безопасна посока.

— Как е господин Кемп?

Мрачното лице на Брус Кармайл сякаш стана още по-мрачно и той рязко отвърна:

— Нямаме новини от него.

— Какво искате да кажете? Говорите така, сякаш е изчезнал.

— Наистина изчезна.

— Боже мой! Кога?

— Няколко дни след като ви видях във влака за Париж.

— Не мога да повярвам, че е изчезнал.

Брус Кармайл се намръщи, а Сали, която го наблюдаваше, усети предишната неприязън към него. В този човек имаше нещо, което я беше отблъснало още в първия миг — по всичко личеше, че е коравосърдечен.

— Но къде е отишъл?

— Нямам представа. — Събеседникът й отново свъси вежди. Явно темата за братовчеда Джинджър му беше неприятна. — И изобщо не ме е грижа — разпалено възкликна той, а по страните му, които със сигурност бръснеше два пъти дневно, се разля гневна червенина. — Роднините вдигнаха ръце от него. В бъдеще ще му се наложи сам да се оправя в живота. Мисля, че му хлопа дъската.

Сали вътрешно кипеше от гняв, но още успяваше да го сдържи. С удоволствие щеше да натрие носа на надутия господин Кармайл (колкото и да е странно, се беше самопровъзгласила за защитница на Джинджър), но знаеше, че ако иска да научи повече за червенокосия си приятел, трябва да се примири с превзетия му братовчед.

— Но какво се е случило? В какво се е забъркал този път?

Кармайл отново свъси вежди.

— Обиди чичо си. Чичо Доналд. Нанесе смъртна обида на човека, на когото — хм…

— Трябваше да се подмазва, така ли?

— Не бих се изразил така вулгарно, но отговорът ми е положителен. Бъдещето на братовчед ми зависеше от чичо Доналд.

— Все пак кажете какво е направил! — възкликна младата жена, опитвайки да прикрие радостта си, за да не предизвика неодобрението на събеседника си.

— Не знам подробностите. Чичо ми отказа да коментира случилото се. Известно ми е, че беше поканил на вечеря Ланселот, за да обсъдят бъдещите му планове, а братовчед ми е проявил изключително неуважение и го е предизвикал. Предизвикал е чичо Доналд! Държал се е грубо и невъзпитано, поради което възрастният джентълмен заяви, че повече не желае да го вижда. Изглежда, че докато е бил в Ровил, глупавият ми братовчед е спечелил известна сума на рулетка, което напълно му е замаяло главата. Чичо твърди, че Ланселот не е с всичкия си и аз подкрепям мнението му. Никой не е виждал братовчед ми след онази катастрофална вечеря със стария джентълмен.

Брус Кармайл млъкна и отново се замисли, но преди Сали да наруши тишината, обемистото тяло на Филмор заплашително препречи пътеката между седалките. Младежът придоби едно от най-надменните си изражения и въпросително изгледа тайнствения непознат, който не само разговаряше със сестра му, но беше окупирал мястото му Сали почувства, че трябва да даде някакво обяснение за фриволното си поведение.

— Филмор, това е господин Кармайл, с когото се запознах във Франция. Господин Кармайл, позволете да ви представя брат ми Филмор.

След официалното представяне младежът огледа събеседника на Сали и одобрително кимна. Джентълменът имаше вид на важна персона.

— Колко странно, че отново се срещате и то съвсем ненадейно — дружелюбно промърмори той.

Служителят от спалния вагон, който трябваше да оправи леглата, неловко пристъпваше от крак на крак и чакаше да приключат разговора си.

— Предлагам да отидете във вагона за пушачи — обади се Сали. — Възнамерявам да си легна.

Искаше й се да остане сама с мислите си. Развълнувана беше от разказа на Брус Кармайл за бунтовническото поведение на Джинджър.

Двамата мъже покорно се отдалечиха, а тя се настани на свободно място, докато оправяха леглото й. Чувстваше странна възбуда. Джинджър беше послушал съвета й. Браво на него! Гордееше се с решителността и дръзновението му. Освен това изпитваше граничещото с неприлична гордост задоволство на човек, чийто съвет са последвали. Чувстваше се като творец. Та нали именно тя беше създала новия Джинджър? Именно тя беше разпалила искрицата на бунта в сърцето му. Беше го превърнала от мекушаво създание, изцяло зависещо от роднините, в безмилостно същество, което имаше куража да оскърбява разни чичовци.

Безсъмнено можеше да се гордее с постижението си. Усилията й бяха възнаградени и както казваше един поет, напълно беше заслужила нощния си отдих. Ала при все това спа зле, а след полунощ, когато влакът сякаш опитваше някакви измислени от него подскачащи танцови стъпки, тя напълно се разбуди и докато лежеше в мрака, до леглото й застана изнемощелият призрак на съмнението. Сали започна да се пита дали, вместо да изпише вежди не е извадила очи и дали изобщо е трябвало да се намесва в живота на младежа.

— А ти как мислиш? — поинтересува се призракът на съмнението.