Джон Р. Р. Толкин
Силмарилион (8) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Глава 6
За Феанор и освобождаването на Мелкор

Тъй най-сетне се сбрали във Валинор Трите народа на Елдарите, а Мелкор бил окован. Туй било честитото Пладне на Блаженото царство, време на слава и радост — дълго по години, ала кратко за спомена. В ония дни се извисили Елдарите телом и духом, а Нолдорите неуморно напредвали в премъдрости и занаяти; и дълги години запълнили със своя труд, от който се раждали безброй прекрасни, вълшебни неща. Пак тогава Нолдорите измислили първите букви и Румил от Тирион било името на първия мъдрец, що сътворил знаци за записване на слово и песен чрез резба върху метал и камък или чрез писмена с перо и четка.

Пак по онуй време се родил в Елдамар, в чертозите кралски сред Тирион върху Туна, първородният й най-любим син на Финве. Куруфинве било неговото име, ала майка му го наричала Феанор, що значи Дух на Огъня; и тъй го помнят всички предания на Нолдорите.

Мириел била майка му, наричана още Серинде заради ненадмината си сръчност с иглата и тъкачния стан; нямало дори сред Нолдорите по-изкусни ръце от нейните, щом станело дума за най-фина бродерия. Велика и светла била любовта на Финве и Мириел, защото разцъфнала в щастливите дни на Блаженото царство. Ала за да даде живот на сина си, Мириел бавно изтляла телом и духом; и подир раждането закопняла да се освободи от непосилния товар на живота. След като надарила детето с живот и име, рекла тя на Финве:

— Вече никога не ще се роди дете от мен; силата, що би дала живот на мнозина, се е сбрала изцяло във Феанор.

Наскърбил се Финве, защото Нолдорите били още в зората на дните си и желаел да народи още много чеда сред блаженството на Аман; и отвърнал:

— Та нима не ще те изцели самият Аман? Нали тук всяка умора намира отдих.

Но когато видял, че Мириел продължава да линее, Финве подирил съвет от Манве; а Манве я поверил на Ирмо от Лориен да се грижи за нея. На раздяла (за малко, както си мислел), Финве бил тъжен, понеже му се струвало несправедливо майката да отпътува, без да види поне как ще започнат детските дни на нейното чедо.

— Прав си, така е — рекла Мириел — и бих заридала, ако не бях тъй изнурена. Ала не ме упреквай за туй и за всичко, що може да дойде насетне.

После отишла в градините на Лориен и легнала да почива; ала макар да била на вид като заспала, духът й напуснал тялото и безмълвно отлитнал в чертозите на Мандос. Прислужниците на Есте се грижели за тялото на Мириел и то останало непроменено, но тя вече не се завърнала. От тогаз заживял Финве в скърби; често отивал в градините на Лориен и седнал под сребърните върби край тялото на жена си, зовял я с най-нежни имена. Ала всичко било напразно; и само той едничък в Блаженото царство бил лишен от радост. Подир време престанал да ходи в Лориен.

Отдал той цялата си любов на детето; а Феанор расъл бързо, сякаш таен огън пламтял в него. Станал висок, красив и сръчен, с пронизващо ясен взор и черни гарванови коси; твърд и непоклатим бил във всяко начинание. Малцина успявали да променят волята му със слово и никой не можел да го разколебае със сила. Сред всички Нолдори тогаз и насетне той бил най-мъдър и най-изкусен. На младини като решил да подобри делото на Румил, създал писмената, що до днес носят неговото име и с които си служат Елдарите; пак той пръв сред Нолдорите открил как умел майстор може да сътвори камъни безценни, по-прекрасни от ония в недрата земни. Първите, що направил, били прозрачни и бистри, ала сложени под звездната светлина, почвали да искрят с огън сребрист и синкав по-ярко даже от Хелуин; създал и други кристали, в които дребни, но ясни се виждали образи отдалече, сякаш през взора на орлите на Манве. Рядко давал Феанор покой на ума и ръцете си.

Още в най-ранна младост взел той за невяста Нерданел, щерка на великия ковач Махтан, когото Ауле най-много обичал сред всички Нолдори; и от Махтан узнал много за туй, как се изработват предмети от метал и камък. Нерданел също имала твърда воля, ала била по-търпелива, тъй като желаела да разбере чуждия ум, а не да го покорява и отначало удържала Феанор, щом сърцето му се разпалело прекалено; но сетне делата му взели да я наскърбяват и двамата охладнели един към друг. Седем синове родила тя на Феанор; нрава си предала на някои от тях, но не на всички.

Станало тъй, че Финве си взел за втора жена Индис Прекрасната. Тя била от Ваниярите, близка сродница на техния крал Ингве; по нищо не напомняла за Мириел, защото била златокоса и снажна. Дълбоко я обикнал Финве и отново се развеселил. Ала сянката на Мириел не напускала нито дома на Финве, нито сърцето му; и от всички наоколо той дарявал Феанор с най-много обич и грижи.

Не се понравила на Феанор сватбата на баща му; и нямало любов у него нито към Индис, нито към синовете й Финголфин и Финарфин. Заживял той отделно, зает да изследва земите на Аман или да събира с наслада премъдрости и майсторски тайни похвати. В ония злощастни събития, що дошли насетне по негова вина, мнозина видели след време резултат от разлъката с рода на Финве и смятали, че ако Финве бил превъзмогнал скръбта, за да се посвети на своя славен син, нямало да се стигне до проклятията на Феанор и всичко би тръгнало другояче, а злината велика би била избегната; защото скръбта и раздорите в рода на Финве са запечатани навеки в паметта на Нолдорите. Но децата на Индис били могъщи и славни, а и техните деца също; и много би загубила историята на Елдарите, ако не ги е имало.

Ала докато Феанор и нолдорските майстори се трудели с наслада, без да виждат край на делата си и докато растели синовете на Индис, Пладнето на Валинор наближавало своя завършек. Защото се случило тъй, че както били отредили Валарите, Мелкор изтърпял три епохи в плен и самота сред чертозите на Мандос. И както му бил обещал Манве, накрая го довели отново пред троновете на Валарите. Видял Мелкор тяхната слава и блаженство и люта завист изпълнила сърцето му; погледнал Чедата на Илуватар, седнали край нозете на Всемогъщите и пламнала в него черна омраза; съзрял блясъка на безброй камъни безценни и закопнял алчно за тях; ала затаил всички тия мисли и решил да изчака с отмъщението си.

Пред портите на Валмар рухнал Мелкор в нозете на Манве и замолил за прошка, като се заклел, че ако му отредят дори последното място сред свободните във Валинор, ще помага за всякое дело на Валарите и всички сили ще хвърли за изцеление на злините, що бил причинил на света. И Ниена подкрепила молбата му; ала Мандос мълчал.

Простил му тогава Манве; но Валарите все още не смеели да го изпускат от надзор и поглед, та му забранили да излиза отвъд портите на Валмар. Ала благи изглеждали по онуй време речите и делата Мелкорови, тъй че не само Елдарите, а и самите Валари получавали мъдри съвети, щом решели да се обърнат към него; подир време му разрешили да броди на воля и Манве помислил, че най-сетне Мелкор се е изцелил от злото. Защото нямал в душата си Манве нито капчица зло, та не умеел да го разбира, а пък знаел, че отначало е бил равен нему Мелкор в мислите на Илуватар; затуй не умеел да проникне в сърцето Мелкорово и да съзре, че любовта е изчезнала оттам навеки. Но Улмо не се подлъгал, а и Тулкас стискал юмруци, колчем видел наблизо врага си Мелкор; защото бавно се разгневява Тулкас, ала и бавно забравя. И все пак двамата уважили присъдата на Манве, тъй като онзи, що защитава властта от бунтари, не бива сам да се бунтува.

От дън душа ненавиждал Мелкор всички Елдари — както защото били радостни и прекрасни, тъй и защото в тях виждал повода за гнева на Валарите, що го низвергнал от Утумно. И затуй още повече се преструвал на изпълнен с обич, дирел тяхната дружба и им предлагал помощ със съвет и дело във всяко трудно начинание. Вярно, Ваниярите не му вярвали твърде, тъй като живеели в светлината на Двете дървета и нищо друго не искали; Телерите пък сам той пренебрегвал, понеже му се стрували твърде слаби и недостойни инструменти за неговите мрачни замисли. Ала Нолдорите с радост приемали тайните премъдрости, що им разкривал; и някои от тях се вслушвали в думи, които би било по-добре никога да не са чували. По-късно Мелкор твърдял, че тайно бил научил Феанор на множество изкусни похвати и неотстъпно го ръководел в създаването на най-великите му творения; но туй е лъжа от алчност и завист, защото никой сред Елдарите не е ненавиждал Мелкор повече от Феанор, сина на Финве, който пръв го нарекъл Моргот; и макар да бил оплетен в паяжината на злобата Мелкорова срещу Валарите, никога не търсел ни съвет, ни разум от него. Слушал Феанор само пламъка на сърцето си и работел все по-усърдно в пълна тайна от всички; помощ и съвет не поискал от никого в Елдамар, освен само за малко от жена си, мъдрата Нерданел.