Джон Р. Р. Толкин
Силмарилион (23) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Глава 21
За Турин Турамбар

Белегундовата щерка Риан била съпруга на Хуор, син Галдоров; венчали се само два месеца преди той да замине заедно с брат си Хурин за Нирнает Арноедиад. Когато подир сражението не получила никакви вести от своя любим, тя избягала в пущинака; ала Сивите елфи от Митрим я подкрепяли доколкото можели, а като се родил синът й Туор, всички му станали като родни бащи. После Риан напуснала Хитлум и като отишла при Хауд-ен-Нденгин, легнала върху тая скръбна могила и там издъхнала.

Барагундовата дъщеря Морвен била съпруга на Хурин, владетеля на Дор-ломин; а синът им Турин бил роден през оная година, когато Берен Ерхамион срещнал Лутиен в гората Нелдорет. Имали и щерка на име Лалаит, що означава смях, и брат й Турин я обичал от все сърце; но когато навършила три години, лоши ветрове развеяли из Хитлум тежка болест и тя умряла.

След Нирнает Арноедиад Морвен продължила да живее в Дор-ломин, защото Турин бил едва на осем години, а чакала и нова рожба. Страшни времена били настанали; защото източните племена, които дошли в Хитлум, презирали малцината оцелели от Хадоровия род, отнемали им земите и имотите, потискали ги и поробвали тяхната челяд. Но тъй велика била царствената хубост на владетелката на Дор-ломин, че пришълците не смеели да вдигнат ръце срещу нея или нейния дом; и си шушукали, че е опасна вещица, майсторка на магиите и съучастничка на елфите. Ала въпреки туй тя била бедна и без никаква подкрепа, само тайно я подпомагала една Хуринова сродница на име Аерин, която източният пришълец Брода бил взел за жена; и Морвен треперела от страх, че могат да й отнемат Турин и да го отведат в робство. Затуй си наумила тайно да прати детето при крал Тингол с молба да го подслони, тъй като Берен, син Барахиров, бил сродник на нейния баща и преди нещастието дружал с Хурин. И един ден през есента на Скръбната година Морвен изпратила Турин отвъд планините заедно с двама престарели слуги, като им заръчала да проникнат някак в кралството Дориат. Тъй почнала да се тъче участта на Турин, описана от начало до край в баладата, която се нарича „Нарн и Хин Хурин“, сиреч „Разказ за децата на Хурин“ и е най-дългата от всички балади за ония времена. Тук я излагаме накратко, защото се преплита със съдбините на Силмарилите и елфите; наричат я още „Печалната легенда“, защото е изпълнена със скръб и разкрива най-злите деяния на Моргот Бауглир.

В самото начало на следващата година Морвен родила дъщеря на Хурин; нарекла я Ниенор, що значи ридание. А Турин и неговите спътници, след като минали през безброй опасности, стигнали най-подир до пределите на Дориат; и там били открити от Белег Крепколък, старши граничен бранител на крал Тингол, който ги отвел в Менегрот. Тогава Тингол не само приел Турин, но и го осиновил в чест на Хурин Непреклонни; защото Тингол вече се бил променил и станал благосклонен към родовете на елфическите приятели. После пратил вестоносци в Хитлум при Морвен с молба да напусне Дор-ломин и да дойде с тях в Дориат; но тя все още не искала да изостави дома, където била живяла заедно с Хурин. А когато елфите си тръгнали, пратила по тях Драконовия шлем на Дор-ломин, най-скъпото наследство на Хадоровия род.

Турин израснал красив и силен, ала ликът му бил белязан с печал. Девет години живял в чертозите на Тингол и през това време скръбта му поотслабнала; защото кралски пратеници често посещавали Хитлум и на връщане носели добри вести от Морвен и Ниенор. Но дошъл ден, когато вестоносците не се завърнали от Севера и Тингол не пожелал да прати други. Тогава Турин бил обзет от страх за майка си и сестра си, та с натежала душа се явил пред краля и помолил за меч и ризница; надянал Драконовия шлем на Дор-ломин, тръгнал да се сражава по границите на Дориат и станал боен другар на Белег Куталион.

А когато отминали още три години, Турин се завърнал за малко в Менегрот; но тъй като идвал от пущинака, бил чорлав и облечен с вехти, протрити дрехи. А в Дориат имало един високопоставен кралски съветник от племето на Нандорите; името му било Саерос. Той отдавна завиждал на Турин за почестите, които му се полагали като на кралски син; и щом седнал срещу него на трапезата, побързал да му се подиграе с думите:

— Ако мъжете от Хитлум изглеждат тъй диви и грозни, то какви ли ще да са жените по ония земи? Да не би да търчат из горите като безсловесни твари, облечени само с косите си?

Пламнал от гняв Турин, та запокитил един бокал по Саерос и го наранил зле.

На следващия ден Саерос причакал Турин, докато потеглял от Менегрот обратно към границите; но Турин победил в схватката, смъкнал одеждите на присмехулника и го подгонил гол като див звяр из гората. Обзет от ужас бягал Саерос напосоки, додето накрая паднал в една клисура и загинал върху скала сред потока. Но случайни минувачи видели какво станало и между тях бил Маблунг, който предложил на Турин да се завърне с него в Менегрот и да помоли краля за прошка и правосъдие. Ала Турин вече се смятал за престъпник и се боял, че ще го затворят, затова отхвърлил съвета на Маблунг и избягал; и като минал през Пояса на Мелиан, достигнал горите западно от Сирион. Там се присъединил към отряд от най-бездомните и отчаяни люде, каквито се срещали в ония мрачни дни; бродели те из пущинака и нападали всеки, който се изпречел на пътя им, бил той елф, човек или орк.

Но когато станалото се разчуло и било проучено от краля, Тингол простил на Турин, понеже разбрал, че е бил предизвикан. По онова време Белег Крепколък се завърнал от северните предели и дошъл в Менегрот при краля; и Тингол му рекъл:

— Скръбен съм, Куталион; защото приех Хуриновия наследник като собствен син и такъв би трябвало да остане навеки, освен ако сам Хурин се завърне от сенките да си го поиска. Не желая да се говори, че Турин е бил несправедливо прокуден из пущинака и с радост ще го приема обратно; защото го обичах от все сърце.

А Белег отговорил:

— Ще търся Турин додето го намеря и ако мога, ще го доведа в Менегрот; защото аз също го обичам.

После Белег тръгнал от Менегрот и през безброй опасности търсил на длъж и шир из Белерианд вести за Турин, ала всичко било напразно.

А Турин, след като дълго живял сред разбойниците, накрая станал техен главатар; нарекъл се Неитан, що означава онеправдан. Гонени и боязливи като зверове, живеели те из гористите местности южно от Теиглин; но когато изминала година след бягството на Турин от Дориат, една нощ Белег минал покрай тяхното скривалище. Случило се тъй, че по онова време Турин не бил в лагера; а разбойниците хванали Белег, завързали го и му приготвили люта смърт, понеже се бояли, че може да е съгледвач на дориатския крал. Но Турин като се завърнал и видял какво е станало, бил обзет от разкаяние за всички злини и беззакония; тогава освободил Белег, подновил старата дружба и се зарекъл занапред да не убива и граби никого, освен слугите на Ангбанд.

Белег му разказал за прошката на крал Тингол и с всякакви слова се опитал да го убеди, че вече може да се завърне в Дориат, като изтъквал колко много се нуждаят от неговата сила и доблест по северните предели на кралството.

— Напоследък — рекъл той — орките са открили как да слизат от Таур-ну-Фуин; сега градят път през Анахския проход.

— Не помня такова нещо — отвърнал Турин.

— Защото досега не сме ходили тъй далече от нашите граници — казал Белег. — Но ти си виждал в далечината върховете на Крисаегрим и източно от тях мрачните склонове на Горгорот. Анах се намира помежду им, над планинските извори на Миндеб; тежък и опасен е пътят, ала вече мнозина врагове идват по него и хората от Бретилския лес се боят, че Димбар, който доскоро живееше в мир, бавно пада под властта на Черната ръка. Там е нашето място.

Но горделивият Турин отхвърлил прошката на краля и с никакви слова не успял Белег да го разубеди. Турин от своя страна увещавал Белег да остане в земите западно от Сирион; но Белег не пожелал и отвърнал:

— Виждам, че си упорит и непреклонен, Турин. Ала сега идва мой ред. Ако наистина искаш Крепколък да е до теб, търси ме в Димбар; защото натам се завръщам.

На следващия ден Белег си тръгнал и Турин го изпроводил на един изстрел с лък извън лагера, обаче не казал нищо.

— Значи сбогом навеки, сине Хуринов? — запитал Белег.

Тогава Турин погледнал на запад и съзрял в далечината да се извисява връх Амон Руд; и без да знае какво го чака, отговорил:

— Ти рече да те търся в Димбар. Аз пък ти казвам: дири ме на Амон Руд. Ако ли не, значи се сбогуваме за сетен път.

След това се разделили като приятели, но и двамата били печални.

Когато се завърнал в Хилядата пещери, Белег разказал всичко на Тингол и Мелиан, като премълчал само за жестокостта на туриновите разбойници. Въздъхнал Тингол и промълвил:

— Какво повече иска от мен Турин?

— Ако ми разрешиш, господарю — рекъл Белег, — аз ще го пазя и напътствам както мога; тогава никой няма да каже, че елфите хвърлят обещанията си на вятъра. А и не искам да видя как славната му доблест се похабява из пущинаците.

Тогава Тингол му разрешил да постъпи както намери за добре и добавил:

— Белег Куталион! С много подвизи си заслужил моята благодарност; и не на последно място стои това, че намери приемния ми син. На раздяла искай каквото желаеш и нищо не ще ти откажа.

— Щом е тъй, ще помоля за добър меч — казал Белег, понеже орките напоследък идват на тълпи, та само лък не е достатъчен, а сегашният ми меч не се справя с техните ризници.

— Избирай измежду всичко в моите оръжейници — отвърнал Тингол, — стига само да не е собственият ми меч Аранрут.

Тогава Белег избрал Англахел; мощен бил този меч и носел името си от туй, че бил изкован от небесно желязо, що паднало някога като пламтяща звезда; острието му лесно прорязвало всяко земно желязо. В цялата Средна земя имало само още един като него. За онзи меч не ще стане дума в нашия разказ, макар че същият майстор го изковал от същата руда; и този майстор бил Еол Мрачния елф, който взел за жена Тургоновата сестра Аредел. Макар и неохотно, някога той бил дал Англахел на Тингол като залог срещу разрешението да живее в Нан Елмот; другия меч, наречен Ангуирел, запазил за себе си, докато го откраднал синът му Маеглин.

Но когато Тингол протегнал дръжката на Англахел към Белег, Мелиан погледнала острието и казала:

— Зло има в този меч. Мрачната душа на ковача все още живее в него. Няма да обича той онзи, комуто служи; а и няма да остане при теб задълго.

— Както и да е, ще си служа с него додето мога — отвърнал Белег.

— От мен пък ще получиш друг дар, Куталион — рекла Мелиан, — та да помага из пущинака на теб и онези, които те съпровождат.

И му дала запас от лембас — прочутия хляб на елфите-пътешественици — и всяка питка била увита в сребристо листо, а върху нишките, с които били превързани, имало бял восък с печата на кралицата във формата на цветче от Телперион; понеже според обичая на Елдарите само кралицата имала право да съхранява и раздава лембас. С този дар Мелиан най-силно разкрила колко е благосклонна към Турин; защото никога дотогава Елдарите не били разрешавали на човек да опита от техните магически питки, а и отподире рядко се е случвало подобно нещо.

С тия дарове Белег напуснал Менегрот и се завърнал към северните предели, където най-често живеел при бойните си другари. Тогава орките били отблъснати от Димбар и Англахел се възрадвал, че най-сетне е излязъл от ножницата; ала когато настанала зима и боевете стихнали, Белег внезапно изчезнал и приятелите му повече не го видели.

 

 

След като Белег напуснал разбойниците и се завърнал в Дориат, Турин ги повел на запад от Сирионската долина; защото им било додеяло да живеят без отдих, вечно нащрек и вечно подгонени, та дирели по-безопасно убежище. И една вечер се случило тъй, че срещнали три джуджета, които побягнали от тях; и едното джудже изостанало, та било хванато и повалено, а един от разбойниците пратил стрела подир другите, докато изчезвали в здрача. Името на заловеното джудже било Мим; и то помолило Турин да му пощади живота, а в замяна обещало да ги отведе до потайното си жилище, което никой не можел да открие без негова помощ. Съжалил се Турин над Мим и запитал:

— Къде ти е жилището?

А Мим отговорил:

— На висок връх над равнините се издига домът на Мим; Амон Руд го наричат откакто елфите промениха всички названия по тия земи.

Тогава Турин замълчал и дълго гледал джуджето; а накрая рекъл:

— Отведи ни на това място.

На следващия ден поели към Амон Руд, водени от Мим. А този връх бил на самия край на бърдата, които се простирали между долините на Сирион и Нарог и гордо извисявал глава над околната камениста пустош. Но стръмната му сива корона била почти напълно гола, само червената трева серегон впивала корени в скалите. И когато шайката на Турин наближавала, залязващото слънце пробило облаците и озарило върха; а серегонът тъкмо бил разцъфтял. Тогава един от разбойниците промълвил:

— Кръв има по този връх.

Но Мим ги превел по тайни пътеки нагоре към стръмните склонове на Амон Руд; и пред входа на пещерата се поклонил на Турин с такива слова:

— Влез в Бар-ен-Данвед, Дома на откупа; защото тъй ще се нарича от днес нататък.

Ето че друго джудже с факла в ръката излязло насреща им, казало нещо на Мим и двамата бързо хлътнали в мрака на пещерата; ала Турин ги последвал и накрая стигнал до дълбока зала, където мътно светели железни фенери, закачени на вериги. Там заварил Мим на колене до каменно ложе край стената — клетникът си скубел брадата, и през ридания повтарял едно и също име; а на ложето било проснато трето джудже. Пристъпил Турин до Мим и му предложил помощ. Тогава Мим вдигнал взор към него и отговорил:

— С нищо не можеш да ми помогнеш. Защото този тук е моят син Хим и вече е мъртъв, пронизан от стрела. Издъхнал по залез-слънце. Тъй казва другият ми син Ибун.

Жалост изпълнила сърцето на Турин, та рекъл на джуджето:

— Уви! Ако можех, бих върнал назад оная стрела. Сега този дом с право ще се нарича Бар-ен Данвед; ако някой ден се сдобия с богатство, ще платя откуп в злато за твоя син като знак за дълбока скръб, ако и да знам, че с туй не ще облекча сърцето ти.

Тогава Мим се изправил и дълго гледал Турин.

— Чух те — продумал той накрая. — Говориш като знатно джудже от древните времена; затова съм тъй изумен. Сега сърцето ми претръпна, макар и да няма утеха за него; и ако желаеш, можеш да живееш в този дом, защото аз ще платя обещания откуп.

Тъй се заселил Турин в потайния дом на Мим върху Амон Руд; разхождал се по зелената морава пред пещерата и гледал на изток, запад и север. Колчем погледнел на север, съзирал Бретилския лес със зеления връх Амон Обел по средата и сам не знаел защо взорът му все се стреми натам; всъщност сърцето му предпочитало северозападната посока, където отвъд безбройни левги му се струвало, че различава в небесното подножие Сенчестите планини, стените на неговия роден край. Но привечер Турин гледал на запад към залеза, докато червеното слънце бавно потъвало в мъглите над далечните брегове и долината на Нарог чезнела в дълбоки сенки.

По онова време Турин често разговарял насаме с Мим и седнал в някое уединено кътче слушал разкази за древни премъдрости или за дългия живот на джуджето. Защото Мим произхождал от ония джуджета, които в прастари времена били прокудени от великите градове на своите събратя в далечните източни области и още преди завръщането на Моргот бродели на запад към Белерианд; но с времето те загубили прежната сила и ковашкото си умение, свикнали да живеят потайно и да крачат с прегърбени плещи и боязливи стъпки. Преди джуджетата от Ногрод и Белегост да дойдат на запад от планините, елфите в Белерианд не знаели що за твари са туй, та ги преследвали и избивали; после обаче ги оставили на мира и ги нарекли Ноегит Нибин, което на синдарински език означава калпави джуджета. Те не обичали никого освен себе си и макар да се страхували от ненавистните орки, също тъй ненавиждали и Елдарите, а най-много Изгнаниците; защото смятали, че Нолдорите са им отнели родните земи. Много преди крал Финрод Фелагунд да дойде отвъд Морето, тия джуджета открили пещерите на Нарготронд и започнали да дълбаят из тях; и дълбоко под Голия връх Амон Руд с бавен и търпелив труд разширили подземните зали през дългите години, когато живеели там, без да ги тормозят горските Сиви елфи. Но по времето на нашия разказ те съвсем западнали и накрая изчезнали от Средната земя, ако не се броят Мим и двамата му синове; а дори и за джудже Мим бил престарял неимоверно — престарял и забравен от всички. Отдавна не звънял чук в неговите ковачници, а бойните топори ръждясвали и имената им се помнели само в най-древните легенди на Дориат и Нарготронд.

Но когато зимата наближила към средата си, откъм север налетял незапомнен сняг и Амон Руд бил затрупан; говорело се, че зимите в Белерианд ставали все по-люти откакто нараснала мощта на Ангбанд. Само най-храбрите дръзвали да излизат навън, настанал глад и мнозина се разболели. Ала през един сумрачен зимен ден сред разбойниците се появил някой, който изглеждал като могъщ мъж с бяло наметало и бяла качулка; без да каже нито дума, пристъпил той към огнището. А когато изплашените хора наскачали, гостенинът се разсмял, отметнал качулката и измъкнал изпод плаща си голям вързоп; и в светлината на огъня Турин отново съзрял лицето на Белег Куталион.

Тъй Белег пак се завърнал при Турин и срещата им била радостна; а от Димбар носел със себе си Драконовия шлем на Дор-ломин, понеже се надявал с това да издигне мислите на Турин над дивия живот из пущинака начело на шайка разбойници. Турин обаче упорито не желаел да се завръща в Дориат; и обичта надделяла над разума, та Белег останал при Турин и положил много грижи за неговите разбойници. На ранените и болните давал лембас и те бързо оздравявали, защото макар Сивите елфи да не били тъй мъдри и изкусни като Изгнаниците от Валинор, все пак през дългия си живот в Средната земя успели да натрупали мъдрост, недостъпна за людете. И понеже Белег бил силен и издръжлив, надарен със зорък поглед и проницателен ум, разбойниците започнали да го тачат; ала ден подир ден растяла омразата на джуджето към този елф, който се бил натрапил в Бар-ен-Данвед и Мим често се оттеглял безмълвно в най-мрачните кътчета на жилището заедно със сина си Ибун. Турин обаче не му обръщал внимание; а като минала зимата и дошла пролетта, разбойниците отново се захванали със стария занаят.

Кой ли познава черните замисли на Моргот? Кой би могъл да измери необятната мисъл на онзи, що някога бил Мелкор, най-могъщ певец сред Великата мелодия на Айнурите, а сега седял като мрачен владетел върху мрачния си трон далече на север и със злобно лукавство обсъждал всяка нова вест, узнавайки тъй за делата на своите врагове много повече, отколкото подозирал който и да било от тях, освен може би кралица Мелиан? Към нея често отпращал мислите си Моргот, ала никога не успявал разгадае тайните й.

И ето че отново се раздвижила мощта на Ангбанд; като дълги пръсти на опипваща ръка тръгнали челните отряди от несметните му армии да разузнаят пътищата към Белерианд. През Анахския проход минали те и превзели Димбар, а подир туй и северните предели на Дориат. Продължили по древния път, който следвал дългото дефиле на Сирион, минавал край острова, където някога Финрод бил издигнал кулата Минас Тирит, пресичал земите между Малдуин и Сирион, а сетне през Бретилския лес достигал до Теиглинските бродове. От там пътят навлизал в Охраняваната равнина; но засега орките не смеели да напредват по него, защото из пущинака ги дебнела нова невидима заплаха и от червения връх бдели зорки очи, за които никой не ги бил предупредил. Турин отново бил надянал Шлема на Хадор и на длъж и шир из Белерианд плъзнала мълва над гори, потоци и планински проходи, че в най-безнадеждния час отново се вдигат на бой Лъкът и Шлемът, що някога паднали в Димбар. Тогава мнозина прокудени и озлобени бездомници, които бродели без водач, открили в сърцата си нова храброст и се стекли нататък да дирят Двамата военачалници. По онова време цялата област между Теиглин и западните предели на Дориат била наречена Дор-Куартол, сиреч Земя на Лъка и Шлема; а Турин си избрал новото име Гортол, що означава Страховития Шлем и в сърцето му се възродила прежната буйна дързост. Славните подвизи на Двамата военачалници се разчули до Менегрот, до подземните чертози на Нарготронд и даже до потайното кралство Гондолин; и в Ангбанд също узнали за тях. Тогава Моргот се разсмял, защото чрез Драконовия шлем отново му се разкрил синът на Хурин; и не след дълго около Амон Руд гъмжало от съгледвачи.

Към края на годината Мим джуджето и синът му Ибун излезли из пущинака около Бар-ен-Данвед да събират корени за зимните си запаси и били пленени от орките. Тогава Мим за втори път обещал на враговете си да ги отведе по тайни пътеки до своя дом върху Амон Руд; опитал се обаче да отложи обещаното, та помолил да не съсичат Гортол. А главатарят на орките се разсмял и му отвърнал:

— Уверявам те, че не ще съсечем Турин, син Хуринов.

Тъй бил предаден Бар-ен-Данвед, защото орките се прокраднали през нощта, водени от Мим. Мнозина от разбойниците били изклани насън; някои обаче избягали по скритата вътрешна стълба към върха и там се сражавали до смърт, а кръвта им обагрила червения серегон по скалите. Но докато Турин се отбранявал, орките хвърлили мрежа върху него и тъй омотан го отвели в плен.

Когато накрая отново настанала тишина, Мим изпълзял от сенките на своя дом; и докато слънцето изгрявало от мъглите над Сирион, той стоял на върха между мъртъвците. Ала усетил, че не всички са мъртви; защото един от тях отвърнал на погледа му и Мим съзрял пред себе си очите на Белег. Пламнала дълго трупаната му омраза, та пристъпил към елфа и дръпнал меча Англахел, който бил затиснат под тялото на съседния мъртвец; но Белег намерил сили да се надигне, сграбчил меча и замахнал по джуджето, а Мим като видял това, с ужас и жални вопли хукнал надолу по склона. И Белег се провикнал подир него:

— Рано или късно ще те открие мъстта на Хадоровия род!

Макар и тежко ранен, Белег бил сред най-могъщите елфи на Средната земя, при това посветен в лечителските премъдрости. Затуй не умрял и силите му постепенно се възвърнали; а щом се изправил на нозе, дълго търсил Турин сред мъртъвците, за да погребе тялото му. Ала не го открил и разбрал, че Хуриновият син е жив и отведен в Ангбанд.

Почти без надежда, Белег напуснал Амон Руд и поел подир орките на север към Теиглинските бродове; после прекосил Бритиах и продължил през Димбар към Анахския проход. И вече догонвал враговете, понеже крачел без сън и почивка, а те не се бояли от потеря, та пътували бавно и често спирали да ловуват из равнините; дори сред зловещите дебри на Таур-ну-Фуин не изгубил дирята им, понеже втори следотърсач като него нямало в цялата Средна земя. Но докато вървял една нощ през ония прокълнати земи, забелязал някой да спи под изсъхнало вековно дърво; задържал се Белег до спящия и видял, че е елф. Тогава го събудил, дал му лембас и запитал каква зла участ го е довела на това мрачно място; а елфът се назовал с името Гвиндор, син Гуилинов.

С дълбока скръб в сърцето го гледал Белег; защото сега Гвиндор бил само прегърбена и боязлива сянка от прежната сила и доблест на онзи благородник от Нарготронд, който по време на Нирнает Арноедиад с безумна храброст препуснал чак до портите на Ангбанд и там бил заловен. Защото заради своите умения в ковашкия занаят и издирването на руди и скъпоценни камъни малцина от пленените Нолдори били убивани; тъй и Гвиндор не загинал, а попаднал като роб в Северните рудници. Понякога елфите-миньори успявали да избягат по тайни тунели, известни единствено на самите тях; и така се стигнало дотам, че Белег открил нещастника да спи объркан и изнурен сред непроходимите дебри на Таур-ну-Фуин.

А Гвиндор му разказал, че докато се спотайвал между дърветата, забелязал на север да се отправя голям отряд орки, придружени от вълци; между тях крачел човек и орките немилосърдно го биели с камшици.

— Висок и снажен беше — добавил Гвиндор, — снажен като людете от мъгливите хълмове на Хитлум.

Тогава Белег му разправил защо е дошъл в Таур-ну-Фуин и Гвиндор се опитал да го разубеди от безумното начинание, като казвал, че тъй не ще постигне нищо, освен да придружи Турин в предстоящите мъчения. Но Белег не искал да изоставя своя приятел и макар сам да бил отчаян, с пламенни речи разпалил нова надежда в сърцето на Гвиндор; и двамата продължили напред подир орките, додето излезли от гората върху планинските склонове, слизащи към безплодните дюни на Анфауглит. А орките като зърнали върховете на Тангородрим се успокоили, та по здрач спрели на бивак в една гола долчинка и като разположили наоколо вълча стража, насядали на гуляй. Могъща буря се задала от запад и над далечните Мъгливи планини проблясвали мълнии, докато Белег и Гвиндор се прокрадвали към низината.

Когато целият лагер заспал, Белег извадил лъка си и в тъмнината безшумно застрелял вълците един по един. После с безумна храброст двамата се промъкнали през лагера и намерили Турин с оковани ръце и нозе, вързан за едно сухо дърво; от дънера около него стърчали дръжките на ножове, с които го замеряли орките, а самият Турин от изтощение бил потънал в мъртвешки сън. Елфите срязали въжетата и на ръце изнесли пленника от долчинката; ала не могли да го носят дълго и трябвало да спрат в близките трънаци. Там го оставили на земята; а бурята вече наближавала. Белег изтеглил своя меч Англахел и с него разсякъл оковите на Турин; ала през оная нощ злата съдба била по-силна и острието се отплеснало, та наранило крака на Турин. Събудил се той изведнъж, обзет от ярост и страх, а като зърнал някой да се привежда над него с гол меч в ръката, рипнал с див крясък, понеже смятал, че орките пак са дошли да го измъчват; и като се пресегнал през мрака, изтръгнал Англахел и съсякъл Белег Куталион, когото мислел за враг.

Но както стоял вече свободен и готов скъпо да продаде живота си на въображаемите противници, изведнъж право над тях избухнала ослепителна мълния; и в нейната светлина съзрял лика на Белег. Тогава Турин застинал вкаменен и безмълвен, гледайки тази ужасна смърт, защото чак сега разбрал що е сторил; и тъй страшно било лицето му под блясъка на небесните мълнии, че Гвиндор се захлупил по очи на земята и не смеел да вдигне глава.

Но ето че в низината под тях орките се събудили и из целия лагер се вдигнала врява; защото се бояли от западните гръмотевици и мислели, че им ги пращат великите Неприятели отвъд Морето. Налетял мощен вятър, порой се посипал от мрачното небе и мътни реки връхлетели надолу по склоновете на Таур-ну-Фуин; и макар Гвиндор да крещял, че са в смъртна опасност, Турин не отговарял и продължавал да седи насред бурята до тялото на Белег Куталион — неподвижен и без нито една сълза.

Призори бурята отминала на изток над Лотлан и изгряло топло, ярко есенно слънце; но понеже мислели, че Турин отдавна е избягал и пороят е изличил следите му, орките набързо потеглили без да го дирят и Гвиндор ги видял отдалече как крачат през димящите пясъци на Анфауглит. Тъй злите твари се завърнали при Моргот с празни ръце и изоставили зад себе си Хуриновия син, който седял онемял и безумен върху склона на Таур-ну-Фуин, прегърбен от невидим товар, по-тежък от техните окови.

Накрая Гвиндор помолил Турин да му помогне за погребението на Белег и той се изправил като насън; заедно положили Белег в плитък гроб и сложили до него могъщия му лък Белтрондинг, що бил изработен от черен тис. Но Гвиндор взел злокобния меч Англахел като казал, че ще е по-добре това острие да мъсти на Морготовите слуги, отколкото да лежи без полза под земята; взел и запаса от лембас, за да се подкрепят из пущинака.

Тъй от ръката на онзи, когото най-силно обичал, загинал Белег Крепколък — най-верен приятел и най-изкусен от всички следотърсачи, бродили в Древните дни из горите на Белерианд; и тая скръб се запечатала навеки върху лицето на Турин. Но храбростта и надеждата се възродили в гърдите на елфа от Нарготронд и той повел Турин надалече от Таур-ну-Фуин. Дълго бродили по опасни пътеки, ала Турин вече нито веднъж не проговорил и вървял сякаш без цел и посока, докато годината привършвала и зимата бавно се прокрадвала откъм северните земи. Гвиндор обаче неотстъпно крачел до него, за да го пази и упътва; и тъй се прехвърлили на запад през Сирион, та стигнали накрая до Ейтел Иврин под Сенчестите планини, откъдето извирал Нарог. И там Гвиндор рекъл на Турин:

— Събуди се сега, сине на Хурин Талион! Над езерото Иврин звъни вечен смях. Кристални планински извори го подхранват, а от оскверняване го закриля сам Владетелят на водите Улмо, който някога сътворил тукашната прелест.

Тогава Турин коленичил и отпил от водата; а после изведнъж рухнал на брега и сълзите му най-сетне се отприщили, за да го изцелят от безумието.

Там съчинил песен за Белег и я назовал „Лаер Ку Белег“, що означава песен за крепкия лък; и без да се бои от нищо, запял с пълен глас. А Гвиндор подал Англахел в ръцете му и Турин усетил, че в този тежък и мощен меч се крие голяма сила; но черното острие не блестяло и изглеждало захабено. Тогава Гвиндор продумал:

— Странно е това острие, друго такова не съм виждал в Средната земя. То скърби за Белег също като теб. Успокой се сега; защото аз се завръщам при Финарфиновия род в Нарготронд, а ти ще дойдеш с мен да намериш там изцеление и нови сили.

— Кой си ти? — запитал Турин.

— Аз съм бездомен елф, беглец от робство, когото Белег случайно срещна и утеши — отвърнал Гвиндор. — Ала някога в Нарготронд ме знаеха като благородния Гвиндор, син Гуилинов, додето не бях пленен в Ангбанд по време на Нирнает Арноедиад.

— Значи си виждал доблестния Хурин, син на Галдор от Дор-ломин? — запитал отново Турин.

— Не съм го виждал — рекъл Гвиндор. — Ала из Ангбанд се носи мълва, че и до днес волята му била непреклонна; а Моргот бил хвърлил проклятие над него и неговия род.

— Вярвам, че е тъй — промълвил Турин.

А после станали, обърнали гръб на Ейтел Иврин и тръгнали на юг покрай бреговете на Нарог, докато били заловени от група елфи-разузнавачи и отведени като пленници в потайната крепост. Тъй пристигнал Турин в Нарготронд.

 

 

Отначало дори и най-близките роднини не познали Гвиндор, който бил тръгнал на бой млад и силен, а подир преживените мъки и страдания се завръщал като прегърбен старец от човешкия род; но Финдуилас, дъщерята на крал Ородрет, веднага разбрала кой е и го посрещнала сърдечно, защото го обичала преди Нирнает Арноедиад, а и Гвиндор толкова обичал нейната хубост, че я нарекъл Фаеливрин, що означава слънчев блясък по езерото Иврин. По молба на Гвиндор Турин бил приет заедно с него в Нарготронд и заживял там, почитан от всички. Но когато Гвиндор пожелал да каже името му, Турин го изпреварил и рекъл:

— Аз съм Агарваен, син на Умарт (а туй значело Окървавения, син на Злочестия), ловец и скитник из горите.

И елфите от Нарготронд повече не го разпитвали.

След време Турин спечелил благосклонността на Ородрет и почти всички сърца в Нарготронд го обикнали. Защото бил още млад и едва сега възмъжавал наистина; а по облик бил същински син на Морвен Еледвен: тъмнокос, белолик, със сиви очи и по-красив от който и да било простосмъртен през Древните дни. Речта и обноските му сякаш идвали направо от древното кралство на Дориат, та дори и сред елфите често го мислели за наследник на някой от най-благородните нолдорски родове; затуй мнозина го наричали Аданедел, сиреч елфочовек. Мечът Англахел бил изкован наново от изкусните нарготрондски ковачи и макар да си останал черен, по ръбовете му искрял блед пламък; и Турин го нарекъл Гуртанг, що означава смъртоносно желязо. Сам той проявил толкова доблест и бойно умение по границите на Охраняваната равнина, че станал известен с името Мормегил, тоест Черния меч; и елфите казвали:

— Нищо не може да погуби Мормегил освен зла съдба или стрела отдалече.

Затуй му подарили джуджешка ризница да го пази; а веднъж като бил освирепял, открил в оръжейниците и джуджешка маска, цялата позлатена. От тогава си я слагал преди бой и щом зърнели тая маска, враговете бягали презглава.

По онова време сърцето на Финдуилас охладняло към Гвиндор и без сама да желае, тя обикнала Турин; ала Турин не усещал какво става. Разкъсвана тайно от скръб и болка, Финдуилас мълчала и линеела. Но Гвиндор дълго седял унесен в мрачни мисли и накрая рекъл на Финдуилас:

— Дъще на рода Финарфинов, нека няма печал помежду ни; макар че Моргот съсипа живота ми, аз продължавам да те обичам. Върви там, накъдето те тегли сърцето; ала внимавай! Не подобава на Първородните Чеда на Илуватар да се задомяват с Къснородените; пък и не е разумно, тъй като те са недълговечни и бързо си отиват, а за нас оставят скръбното вдовство до края на света. Самата съдба не ще позволи туй да се случи, освен веднъж или дваж заради някоя висша цел, която ние не проумяваме. Но този човек не може да мери ръст със славния Берен. Който има проницателен взор, вижда, че съдбата наистина го сочи с пръст, ала мрачна е тая съдба. Не пристъпвай към нея! Сториш ли го, обичта ще те тласне коварно към покруса и гибел. Чуй ме и запомни! Ако и с право да се нарича агарваен, син на умарт, истинското му име е Турин, син на Хурин, когото Моргот държи в тъмниците на Ангбанд, а над рода му е хвърлил тежко проклятие. Не се съмнявай в мощта на Моргот Бауглир! Нима не я виждаш изписана върху мен?

Финдуилас дълго мислила, ала накрая казала само това:

— Не ме обича Турин, син Хуринов и никога не ще ме обикне.

А когато узнал от Финдуилас какво е станало, Турин се разгневил и рекъл на Гвиндор:

— Обичам те от все сърце затуй, че ме спаси и излекува. Ала сега си ми сторил зло, приятелю, като назова истинското ми име и тъй призова злата съдба, от която желаех да се укрия.

Но Гвиндор отвърнал:

— Не в името е съдбата, а в самия теб.

Когато узнал, че Мормегил всъщност е синът на Хурин Талион, Ородрет го обсипал с още по-високи почести и Турин станал един от най-могъщите военачалници на Нарготронд. Но не му допадал начинът, по който воювали — чрез засада, дебнене и стрелба от укритие — понеже копнеел за храбри удари и сражения сред полето; а кралят все по-често се вслушвал в неговите съвети. По онова време елфите от Нарготронд изоставили предишните бойни похвати и почнали да излизат в открити сражения, а в подземията си сбрали големи запаси от оръжия; и по съвет на Турин Нолдорите изградили могъщ мост над Нарог пред Фелагундовата порта, за да минават по-бързо войските им. Скоро изтласкали Морготовите слуги на изток от всички земи между Сирион и Нарог, а на запад стигнали до Нениг и пустинния Фалас; и макар че в кралския съвет Гвиндор винаги говорел против Турин, чиито постъпки смятал за неразумни, това му носело само неприязън и никой не го слушал, защото бил болнав и вече не препускал начело в сраженията. Тъй Нарготронд се разкрил за гнева и омразата на Моргот; но по молба на Турин истинското му име все още не се споменавало и макар че подвизите му се славели из цял Дориат и стигали чак до ушите на Тингол, мълвата говорела само за Черния меч от Нарготронд.

 

 

През ония дни на надежда и кратък отдих, когато Мормегиловата доблест отблъсквала мощта на Моргот западно от Сирион, Морвен най-сетне избягала от Дор-ломин заедно с дъщеря си Ниенор и поела по дългия път към чертозите на Тингол. Там я чакала нова скръб, понеже узнала, че Турин е изчезнал и в Дориат нямало вести за него откакто Драконовият шлем се загубил нейде на запад от Сирион; Морвен обаче останала в Дориат заедно с Ниенор като почетна гостенка на Тингол и Мелиан.

Случило се тъй, че когато били отминали четиристотин деветдесет и пет години от първия изгрев на Луната, в Нарготронд напролет пристигнали двамина елфи, наречени Гелмир и Арминас; те били от рода на Ангрод, но подир Дагор Браголах живеели на юг при Кирдан Корабостроителя. От своите далечни пътешествия носели вестта за голямо сборище на орки и други зли твари из Сирионския проход и в подножието на Еред Ветрин; разказвали още, че Улмо бил дошъл при Кирдан да го предупреди за голяма заплаха, надвиснала над Нарготронд.

— Чуй що рече Владетелят на водите! — казали те на краля. — Тия слова е предал по Кирдан Корабостроителя: „Злото от Севера оскверни изворите на Сирион и моята мощ се отдръпна от безбройните пръсти на планинските потоци. Ала още по-лошо ще става тепърва. Затуй кажете на владетеля на Нарготронд: затвори портите на крепостта и не излизай навън. Захвърли камъните на своята гордост в шумната река, та пълзящото зло да не открие път към вратата.“

Смутил се Ородрет от мрачните слова на вестоносците, ала Турин за нищо на света не искал да чуе тия съвети, а най-малко желаел да разрушат големия мост; властен и горделив бил по нрав, та държал всичко да става според неговата воля.

Скоро подир туй Бретилският владетел Хандир загинал в битка, когато орките нападнали земите му; не устояли на удара хората от Бретил и пак се укрили из горите. А през есента на тая година Моргот решил, че е настанал часът и пратил срещу Нарог огромната войска, която подготвял отдавна; и драконът Глаурунг минал през Анфауглит, а оттам слязъл към северните долини на Сирион, опустошавайки всичко по пътя си. В подножието на Еред Ветрин осквернил Ейтел Иврин, подир туй се прехвърлил в Нарготрондското кралство и изпепелил цялата Охранявана равнина Талат Дирнен между Нарог и Теиглин.

Тогава бойците от Нарготронд излезли на бой; висок и страшен бил Турин през онзи ден и всички сърца се възрадвали като го видели как язди отдясно на Ородрет. Ала Морготовата войска била далеч по-мощна, отколкото разкрили нарогтрондските разузнавачи, а против връхлитащия Глаурунг не можел да устои никой, освен Турин, защитен от своята джуджешка маска; и елфите трябвало да отстъпят, а орките ги притиснали в обръч из полята между Гинглит и Нарог. През онзи ден посърнала бойната гордост на Нарготронд; и Ородрет паднал съсечен в челните редици, а Гвиндор, син Гуилинов, бил смъртно ранен. Но Турин му се притекъл на помощ и всички побягнали пред него; и като изнесъл Гвиндор от обръча, той избягал към горските дебри и там го положил върху тревата.

Тогава Гвиндор продумал:

— Носих те някога, ето че със същото ми се отплащаш. Но за зла участ бе моето носене, а напразно е твоето; защото няма вече лек за посеченото ми тяло, та ще трябва да напусна Средната земя. И макар да те обичам, сине Хуринов, от душа проклинам деня, в който те изтръгнах от орките. Ако не беше твоята храброст и гордост, още щях да се радвам на живот и обич, а Нарготронд щеше да устои още малко. А сега, ако ме обичаш, върви си! Бързай към Нарготронд да спасиш Финдуилас. И това ще ти кажа накрая: само тя е преградата между теб и жестоката участ. Изоставиш ли я, съдбата не ще те изостави. Сбогом!

Тогава Турин се втурнал към Нарготронд, сбирайки по пътя всички разпилени бойци, които срещал; и докато вървели, вихър ронел листа от дърветата, защото подир есента се задавала люта зима. Но драконът Глаурунг и армията на орките ги изпреварили и нападнали изневиделица, преди стражата да била узнала какво се е случило сред полята на Тумхалад. Пагубен се оказал през онзи ден мостът над Нарог; защото бил голям и крепко изграден, та не успели набързо да го разрушат, та врагът спокойно прекосил дълбоката река, а Глаурунг обгърнат от огън налетял срещу Фелагундовата порта, повалил я и нахлул в крепостта.

Когато се задал Турин, страховитото опустошение на Нарготронд вече отивало към края си. Орките били изклали или прогонили всички защитници и тъкмо плячкосвали просторните зали, унищожавайки всичко, което не можело да се отнесе; а на терасата пред портата събрали ония жени и девойки, които още не били изгорени или съсечени, за да ги отведат в робство при Моргот. Сред тази скръбна разруха изведнъж налетял Турин и никой не можел да устои пред него; а и никой не дръзнал, защото той покосил всичко живо пред себе си, минал по моста и с меч си проправил път към пленничките.

Стигнал дотам съвсем самичък, защото малобройният му отряд се бил разбягал. В този миг Глаурунг излязъл от зейналата порта и легнал отзад, между Турин и моста. Сетне изведнъж злият дух в него проговорил:

— Здравей, сине Хуринов. Добра среща!

Завъртял се Турин и дръзко тръгнал насреща му, а острието на Гуртанг пламнало като нажежено; но Глаурунг не ударил с огнен дъх, а само отворил широко змийските си очи се втренчил в храбреца. Без страх погледнал Турин право в тях, вдигайки меча за удар; и тутакси го надвила злата магия на драконовия взор, та застинал на място. Дълго стоял като вкаменен; и двамата били сами в безмълвието пред портите на Нарготронд. Ала накрая Глаурунг проговорил и се подиграл на Турин с такива слова:

— Зло беше всичко, що стори, сине Хуринов. Неблагодарен храненик, разбойник, убиец на своя приятел, крадец на чужда обич, натрапник в Нарготронд, безразсъден военачалник и изменник на своя род. В Дор-ломин майка ти и сестра ти живеят под робство в мизерия и нищета. Ти се гиздиш с кралски одежди, а те ходят в дрипи; отколе жадуват да те зърнат, ала ти нехаеш. Честит ще е баща ти да чуе какъв син е отгледал; и скоро ще го узнае.

А Турин както бил окован от магията на Глаурунг, изслушал тия слова, сякаш се зърнал в изкривено от злоба огледало и го обзела ненавист към онуй, що виждал.

Докато се терзаел тъй в плен на драконовия поглед, без сила да помръдне, орките повели своите пленнички, минали покрай Турин и поели по моста. Финдуилас била между тия клети жени и зовяла Турин; ала Глаурунг го държал прикован чак додето писъците и риданията на робините заглъхнали далече по северния път и Турин не можел дори да запуши уши, та да не чува този глас, който сетне го преследвал насън и наяве.

После Глаурунг ненадейно извърнал поглед и зачакал; а Турин бавно помръднал, сякаш се събуждал от грозен кошмар. И като се опомнил, връхлетял срещу дракона с яростен вик. Но Глаурунг се изсмял и казал:

— Ако си дириш смъртта, на драго сърце ще те погубя. Но тъй надали ще помогнеш на Морвен и Ниенор. Безответни останаха днес воплите на елфическата девойка. Ще пренебрегнеш ли с лека ръка и гласа на кръвта си?

А Турин изтеглил меча и замахнал да прониже очите на дракона; но Глаурунг се отдръпнал мълниеносно, извисил глава над него и рекъл:

— Не! Ти поне си далеч по-храбър от всички други, които съм срещал. Лъжат ония, що казват, че ние, драконите, не почитаме доблестта на враговете. Виж! Предлагам ти свобода. Иди при своя род, ако можеш. Върви си! И ако оцелеят елфи или хора, та да разказват легенди за днешните дни, с гняв ще изричат твоето име, отхвърлиш ли този дар.

Тогава Турин, още замаян от драконовия поглед, повярвал в словата на Глаурунг, сякаш наистина имал работа с враг, който знае що е жалост; обърнал се и побягнал по моста. Но докато се отдалечавал, Глаурунг злорадо подхвърлил зад гърба му:

— Бързай сега към Дор-ломин, сине Хуринов! Иначе току-виж орките пак те изпреварили. Тръгнеш ли да дириш Финдуилас, вече не ще зърнеш ни Морвен, ни сестра си Ниенор; и те ще те проклинат додето са живи.

Не отговорил Турин и продължил да тича на север, а Глаурунг пак се разсмял, защото бил изпълнил повелята на своя господар. После решил да се забавлява и с огнения си дъх изпепелил всичко наоколо. Всички плячкосващи орки пропъдил надалеч, като им забранил да вземат дори и най-дребния накит. След туй разбил моста и го съборил в пенестите води на Нарог; и като си осигурил безопасно убежище, събрал всички богатства от хазната на Фелагунд, струпал ги в най-дълбоката зала и легнал отгоре им да почива.

А Турин бързал на север през опустошените земи между Нарог и Теиглин, и Лютата зима идвала насреща му; защото през оная година паднал сняг още в края на есента, а пролетта била късна и мразовита. И докато вървял, все му се струвало, че чува как Финдуилас го вика по име през гори и бърда; неимоверна била неговата болка, но в сърцето му тлеели лъжите на Глаурунг и като си представял как орките опожаряват дома на Хурин или измъчват Морвен и Ниенор, стискал зъби и продължавал по пътя, без да поглежда назад.

 

 

Накрая, изнурен от бързането и дългия път (защото бил минал четирийсет левги без нито миг отдих), с първите зимни слани стигнал до Ивринските езера, що някога му дарили изцеление. Ала сега те били просто замръзнало мочурище и вече не можел да пие от тях.

Тъй след дълга и мъчителна борба срещу северните снегове Турин минал през проходите на Дор-ломин и отново видял страната на своето детство. Безрадостна и пуста била тя сега, а от Морвен нямало и следа. Къщата стояла порутена, празна и студена; наоколо не се мяркала жива твар. Турин постоял малко и се отправил към дома на източния пришълец Брода, чиято жена Аерин била сродница на Хурин; и там от един стар слуга научил, че Морвен и Ниенор отдавна са избягали от Дор-ломин, ала само Аерин знае накъде.

Тогава Турин нахълтал в столовата на Брода, сграбчил го за гърлото и като изтеглил меча, запитал къде е отишла Морвен; и Аерин му казала, че е тръгнала за Дориат да търси сина си.

— Защото по онова време — рекла тя — Черния меч от Юга беше освободил тамошните земи от злото, ала сега се говори, че бил загинал.

Най-сетне прогледнал Турин и отърсил ума си от сетните примки на драконовата магия; и от болка, гняв срещу коварните лъжи и ненавист към потисниците на Морвен го обзела тъй черна ярост, че съсякъл Брода и всички негови гости. А после избягал сред зимните виелици като подгонен звяр; но малцината оцелели от Хадоровия род му помогнали, а и той бил свикнал с живота сред пущинаците, та успял да се добере през снеговете до едно разбойническо убежище по южните чукари на Дор-ломин. Оттам Турин отново напуснал земята на своето детство и се завърнал в Сирионската долина. Горчилка носел в сърцето си, защото бил навлякъл само още по-тежка участ на своите близки в Дор-ломин и всички се радвали на заминаването му; едничка утеха му оставала: че чрез подвизите на Черния меч бил отворен някога за Морвен пътят към Дориат. И често си казвал на ум: „Значи не за всички са донесли зло тия дела. А и да бях дошъл по-рано, нима нямаше да е по-зле за моите близки? Та нали ако Поясът на Мелиан бъде разкъсан, ще загубят и последната си надежда. Не, по всичко личи, че тъй е било най-добре; защото сянка хвърлям подире си, където и да отида. Нека Мелиан се грижи за тях. А аз засега ще ги оставя да живеят в покой, далече от сянката.“

И като слязъл от Еред Ветрин, той напразно търсил Финдуилас, бродейки подивял и боязлив като звяр из горите в планинското подножие; дълго дебнал в засада около пътищата на север от Сирионския проход. Ала бил закъснял, защото зимата изличила всички дири и ако все пак намирал следи, те се оказвали стари. Накрая Турин тръгнал на юг покрай Теиглин и се натъкнал на отряд бойци от Бретил, обкръжени от множество орки; втурнал се напред и ги избавил, защото всички орки бягали от Гуртанг. Представил се за бездомен горянин и бретилците му предложили да дойде при тях; той обаче отговорил, че е тръгнал да търси дъщерята на Ородрет, Финдуилас от Нарготронд. Тогава предводителят на отряда Дорлас му съобщил скръбната вест за нейната гибел. Защото след падането на Нарготронд бретилците били устроили засада на вражеската войска край Теиглинските бродове с надеждата да избавят робините; ала орките незабавно съсекли всички пленнички, а Финдуилас приковали с копие за едно сухо дърво. Тъй загинала тя и с последен дъх промълвила:

— Кажете на Мормегил, че Финдуилас е тук.

Затуй след битката я погребали близо до онова място и нарекли могилата над нейния гроб Хауд-ен-Елет, що означава могила на елфическата девойка.

Турин помолил да го заведат там и щом достигнал гроба, от скръб рухнал в несвяст само на косъм от смъртта. Тогава Дорлас разбрал по Черния меч, чиято слава се носела даже из дебрите на Бретилския лес, както и по скръбта за кралската дъщеря, че този горянин всъщност е Мормегил от Нарготронд, за когото се говорело, че е синът на Хурин от Дор-ломин. Затова горските люде го вдигнали и го отнесли в своето селище. То се намирало зад ограда върху едно възвишение сред гората и го наричали Ефел Брандир върху Амон Обел; защото войната била покосила мнозина от народа на Халет, а тогавашният вожд Брандир, син Хандиров, бил куц по рождение и имал кротка душа, та смятал, че не с ратни подвизи, а с търпение и потайност ще се спасят от могъществото на Севера. Изплашил се той от вестите, що му донесъл Дорлас, а като съзрял Турин върху носилка от клони, мрачен облак се загнездил в сърцето му. Все пак, затрогнат от страданието на клетника, Брандир го приел в собствения си дом и се погрижил за него, понеже бил изкусен целител. С наближаването на пролетта Турин се изтръгнал от мрака и оздравял отново; изправил се на нозе и повярвал, че като е укрит в Бретилския лес, ще може да се отърси от сянката и да скъса с миналото. Затова си избрал новото име Турамбар, което на езика на Върховните елфи означава Повелител на съдбата; помолил горските жители да забравят, че е чужденец и че някога е носил друго име. Обаче не се отказал докрай от битките; не позволявал на орките да се приближават до Теиглинските бродове или Хауд-ен-Елет и им вдъхнал такъв ужас от тия земи, че ги заобикаляли отдалече. Ала Черния меч скътал на тайно място и предпочитал да борави с лък и копие.

 

 

Напролет в Дориат най-сетне получили нови вести от Нарготронд, тъй като при Тингол дошли да търсят подслон неколцина, които били успели да избягат от поражението и да преживеят някак Лютата зима; и граничните бранители ги отвели право при краля. Едни от новодошлите казвали, че всички врагове са се оттеглили на север, други възразявали, че Глаурунг още се спотайва в чертозите на Фелагунд; трети твърдели, че Мормегил е загинал, четвърти — че е омагьосан от дракона и стои като вкаменен пред портите на Нарготронд. Само за едно нямало спор: още преди да рухне крепостта мнозина в Нарготронд знаели, че Мормегил не е никой друг освен Турин, син на Хурин от Дор-ломин.

Тогава Морвен сякаш загубила разсъдък и без да слуша съветите на Мелиан, препуснала сама из пущинака да дири сина си или поне вести за него. Тингол веднага изпратил Маблунг с отряд опитни следотърсачи да я пазят и да й помагат; на Ниенор обаче наредил да остане в двореца. Ала девойката била наследила безстрашието на майчиния си род; и за зла участ решила, че Морвен може да се завърне, като види дъщеря си да я придружава в премеждията, та се преоблякла като боец от войската на Тингол и тръгнала с онзи обречен отряд.

Настигнали Морвен близо до бреговете на Сирион и Маблунг я помолил да се завърне в Менегрот; но тя била обезумяла и не искала да чуе. Тогава се разкрило идването на Ниенор и въпреки майчината повеля девойката отказала да тръгне назад; волю-неволю Маблунг ги отвел при Здрачните езера, където имало укрити лодки и тъй минали през Сирион. След три дни път се добрали до Хълма на съгледвачите Амон Етир, който някога по заповед на Фелагунд бил издигнат с много труд на една левга от портите на Нарготронд. Там Маблунг оставил конна охрана при жените и им забранил да продължават напред. А сам той като не видял от хълма никакви признаци за близостта на неприятел, слязъл предпазливо с група разузнавачи към Нарог.

Но Глаурунг виждал всяка тяхна стъпка и свирепо налетял право в реката; вдигнали се огромни облаци от зловонни изпарения и сред тях отрядът на Маблунг се лутал заслепен и объркан. А Глаурунг минал на изток от Нарог.

Като видели набега на свирепия дракон, пазачите върху Амон Етир се опитали да отведат жените и час по-скоро да избягат на изток; ала вятърът довял към тях непрогледната мъгла и конете обезумели от драконовото зловоние, та вместо да слушат господарите си, препускали слепешком насам-натам, докато едни загинали от блъскане в дърветата, а други избягали надалеч. Тъй изчезнали двете жени и в Дориат вече никога не узнали що е сполетяло Морвен. А Ниенор паднала от жребеца си, но не пострадала и тръгнала обратно към Амон Етир да изчака Маблунг; най-сетне се изкачила над гнусната мъгла и като се обърнала на запад, погледнала право в очите на дракона, който бил положил глава върху хълма.

Изпървом волята й устояла на страховития му взор, ала Глаурунг напрегнал цялата си мощ и като разбрал коя е, заставил я да го гледа право в очите, а после хвърлил над нея магията на непрогледен мрак и пълна забрава, та да не помни нито какво е преживяла, нито собственото си име, нито названието на каквото и да било; и дълги дни Ниенор не виждала, не чувала и нямала сили да помръдне по своя воля. Накрая Глаурунг я оставил да стои сама върху Амон Етир и се прибрал в Нарготронд.

А Маблунг, който с безумна храброст бил влязъл да разузнае из Фелагундовите чертози, усетил идването на дракона и избягал обратно към Амон Етир. Докато се изкачвал по хълма, слънцето залязло и настанала нощ, а горе не заварил никого, освен Ниенор, изправена сама под звездите като каменно изваяние. Не изричала нито дума и не показвала, че го чува, ала когато я хванал за ръка, тръгнала покорно след него. С безмерна скръб я водел напред Маблунг, макар да му се струвало безсмислено; защото без помощ и двамата скоро щели да загинат сред пущинака.

Но не след дълго срещнали още трима от бойците на Маблунг и заедно се отправили бавно на североизток към границите на Дориат и охранявания мост близо до мястото, където Есгалдуин се вливал в Сирион. С наближаването към Дориат силите на Ниенор постепенно се възвръщали; но все още нито виждала, нито чувала и вървяла като слепец накъдето я поведат. Ала когато достигнали границата, изцъклените й очи най-сетне се затворили и тя заспала; спътниците й я положили върху тревата и тъй като били изтощени до смърт, също налягали да почиват, без да помислят какви заплахи ги дебнат. За беда скоро ги нападнала банда орки — една от многото, които напоследък често върлували досами границите на Дориат. Но в този миг Ниенор си възвърнала слуха и зрението, събудила се от крясъците на орките и с ужас побягнала, за да не я заловят.

Тогава орките я подгонили, а елфите се втурнали подир тях и ги съсекли преди да й сторят зло. Ниенор обаче била обезумяла от страх и бягала по-бързо от сърна, раздирайки тичешком одеждите си, додето останала съвсем гола; тъй я видели за сетен път да тича на север и макар че дълго дирили из пущинака, повече не открили следа от нея. Накрая отчаяният Маблунг се завърнал в Менегрот да разкаже какво е станало. Опечалили се от тая вест сърцата на Тингол и Мелиан; подир туй Маблунг потеглил отново и дълго търсил вести за Морвен и Ниенор, но всичко било напразно.

А Ниенор бягала из горите додето загубила сетни сили, после паднала и заспала; като се събудила, било настанало ясно утро и слънчевите лъчи я зарадвали неимоверно, сякаш ги виждала за пръв път, а и всички други неща й се стрували нови и непознати, защото не знаела как се наричат. Не помнела нищо, освен мрака зад себе си и неясната сянка на ужаса; затова се прокрадвала боязливо като подгонен звяр и скоро огладняла, понеже нямала храна и не знаела как да си набави. Накрая стигнала до Теиглинските бродове, прекосила реката и подирила убежище под вековните дървета на Бретилския лес, тъй като се страхувала да не я настигне отново мракът, от който бягала.

Ала от юг налетяла страшна гръмотевична буря и ужасената Ниенор се проснала върху могилата Хауд-ен-Елет, притискайки ушите си с длани; а дъждът се леел немилосърдно и тя лежала под него мокра и разтреперана като смъртно ранено зверче. Там я намерил Турамбар, който отивал към Теиглинските бродове, защото бил чул, че наоколо се навъртали орки; и сърцето му се свило, като си помислил, че в блясъка на мълниите вижда върху гроба на Финдуилас тялото на погубена девойка. Но горяните от неговия отряд вдигнали клетницата, а Турамбар метнал плаща си върху нея и я отнесли в една колиба наблизо, където наклали огън и нахранили Ниенор. Щом видяла Турамбар, тя веднага се успокоила, защото й се сторило, че най-сетне е намерила нещо дълго търсено в мрака и вече никога не ще го загуби. Но когато той я запитал коя е, откъде идва и какво е преживяла, Ниенор се смутила и заплакала като невръстно дете, което разбира, че нещо го питат, ала няма представа какво може да е то. Тогава Турамбар казал:

— Не се тревожи. Този разговор може да изчака. Но трябва да ти дам име и ще те назова Ниниел, тоест Просълзената.

Като чула името, тя поклатила глава, но послушно повторила:

— Ниниел.

Това била първата дума, която изрекла подир мрака и тъй получила името си между горяните.

На следващия ден я понесли към Ефел Брандир, но когато стигнали до Димрост, сиреч дъждовната стълба — мястото, където потокът Келеброс пада стремглаво към Теиглин — Ниниел се разтреперила цялата и затуй оттогава онази местност била наречена Нен Гирит, що означава треперещата вода. Докато се доберат до селището върху Амон Обел, клетата девойка пламнала от треска; дълго лежала болна, а бретилските жени се грижели за нея и я учели да говори като малко дете. Но преди да отмине лятото изкусният знахар Брандир я излекувал и тя започнала да разговаря; не помнела обаче нищо за времето преди Турамбар да я намери върху Хауд-ен-Елет. И Брандир я обикнал; ала нейното сърце било отдадено изцяло на Турамбар.

По онова време в Бретил настанал покой, тъй като орките не нападали горяните, а и Турамбар не ходел да ги търси. Закопнял той по Ниниел и я помолил да му стане жена; тя обаче се колебаела, макар и да го обичала. Защото Брандир предусещал някаква незнайна беда и се мъчел да я удържи — не заради себе си или от ревност към Турамбар, а заради самата нея; разкрил й, че Турамбар всъщност е Турин, син Хуринов и въпреки че не разпознала това име, над душата й паднала сянка.

Но когато минали три години от падането на Нарготронд, Турамбар пак помолил за ръката на Ниниел и се заклел, че ако тя не му стане жена, отново ще тръгне да воюва из пущинака. Този път Ниниел склонила на драго сърце и бретилските горяни устроили голям празник, когато двамата се венчали в средата на лятото. Ала в края на годината Глаурунг пратил към Бретил пълчища орки; а Турамбар си седял вкъщи със скръстени ръце, защото бил обещал на Ниниел, че ще тръгне на бой само ако домът им бъде нападнат. Горяните обаче губели битка подир битка и Дорлас горчиво го упрекнал, че не желае да помогне на ония, които са го приели като свой. Тогава Турамбар станал, извадил отново скрития си меч и като събрал множество бретилски мъже, разгромил проклетите орки. Но до Глаурунг стигнала вест, че Черния меч е в Бретил и той се замислил дълбоко как да сътвори нови злини.

През пролетта на следващата година Ниниел заченала и започнала да линее от необяснима скръб; по същото време до Ефел Брандир за пръв път долетяла мълва, че Глаурунг е излязъл от Нарготронд. Тогава Турамбар пратил съгледвачи надалече из гори и поля, защото вече сам заповядвал каквото си пожелае и малцина слушали волята на Брандир. Когато лятото наближило, Глаурунг достигнал покрайнините на Бретилския лес и се спотаил край западния бряг на Теиглин; голям страх настанал сред горските люде, защото вече било ясно, че Великия червей се кани да нападне земите им и да ги опустоши, а не само да мине оттам на връщане към Ангбанд, както се надявали дотогава. Затуй подирили съвет от Турамбар; и той им отговорил, че ще е безполезно да излизат в открита схватка, понеже само с хитрост и късмет може да бъде победен Глаурунг. Решил сам да потърси дракона по границите на Бретилския лес, а на всички други заръчал да останат в Ефел Брандир, но да се готвят за битка. Защото ако и този път Глаурунг спечелел победа, най-напред щял да дойде да унищожи домовете на горяните и нямало капка надежда да го отблъснат; но ако успеели да се разпръснат из горите, мнозина можели да оцелеят, тъй като Глаурунг нямало да се засели в Бретил, а скоро щял да се върне в Нарготронд.

После Турамбар запитал желае ли някой да го придружи в опасния поход; и Дорлас застанал до него, но всички други мълчали. Тогава Дорлас се разгневил и люто упрекнал мъжете, а най-вече Брандир, че е недостоен да бъде наследник на славната Халет; засрамил се Брандир пред своя народ и горчилка натегнала в душата му. Но един от Брандировите сродници на име Хунтор предложил да тръгне вместо него. Сбогувал се Турамбар с Ниниел, а тя тръпнела от страх и предчувствие за беда, затуй раздялата им била печална; Турамбар обаче непреклонно повел двамата си другари към Нен Гирит.

Клетата Ниниел нямала вече сили нито да се бори със страха, нито да чака в Ефел Брандир вести за съдбата на Турамбар; накрая не издържала и тръгнала подир него, а мнозина горяни решили да я придружат. Като видял това, Брандир се разтревожил още повече и опитал да разубеди Ниниел и нейните спътници от прибързаното решение, ала никой не го послушал. Тогава той се отрекъл от власт и обич към тия люде, който го унизили и понеже не му оставало нищо друго освен копнежа по Ниниел, препасал меч и тръгнал подир нея; но тъй като бил куц, скоро изостанал.

А Турамбар стигнал до Нен Гирит по залез-слънце и там разбрал, че Глаурунг се спотайва по скалистия бряг на Теиглин и навярно ще излезе оттам щом падне нощ. Добра му се сторила тази вест; защото драконът се укривал в Кабед-ен-Арас, където реката минавала по дълбока и тясна клисура, над която лесно можел да скочи подгонен елен и Турамбар решил, че чудовището няма да обикаля, а ще опита да мине над клисурата. Затуй решил да се промъкнат напред щом падне здрач, а през нощта да слязат в клисурата и да прекосят буйната река; после да се изкатерят по отсрещните канари и да нападнат дракона изотдолу.

Така замислял той, ала когато стигнали сред мрака до бесните води на Теиглин, Дорлас загубил храброст и не посмял да предприеме опасното прекосяване, а тръгнал назад и прегърбен от срам се спотаил в гората. Турамбар и Хунтор обаче минали отвъд реката без премеждия, тъй като грохотът на течението заглушавал всички други звуци и Глаурунг спял непробудно. Но преди полунощ драконът се събудил и сред оглушителен трясък и пламъци прехвърлил шия над бездната и бавно повлякъл напред огромното си туловище. Едва издържайки на жегата и вонята, Турамбар и Хунтор трескаво търсели път нагоре към Глаурунг; и Хунтор загинал от един грамаден камък, който бил изкъртен горе от драконовата тежест, та паднал и го запокитил в реката с разбита глава. Тъй намерил своя горчив край един от най-храбрите бойци в славния род на Халет.

Тогава Турамбар напрегнал смелост и воля и като се изкатерил самичък по канарите, излязъл точно под дракона. Изтеглил Гуртанг и с цялата мощ на омразата го забил чак до дръжката в мекия корем на Червея. Ала когато усетил смъртоносното пробождане, Глаурунг надал оглушителен писък, преметнал в ужасен гърч туловището си отвъд клисурата и останал там да се мята в агония. Всичко наоколо пламнало и страховити удари дълго разбивали скалите, докато най-сетне огънят стихнал и чудовището се отпуснало неподвижно.

А Гуртанг се бил изтръгнал от десницата на Турамбар при страшния гърч на Глаурунг и останал забит в корема на дракона. Затова Турамбар отново прекосил реката да прибере меча си и да погледа ранения враг; открил го изпънат на една страна, а дръжката на Гуртанг стърчала от корема му. Хванал я Турамбар, положил крак върху търбуха на дракона и викнал присмехулно, напомняйки за словата, изречени пред портите на Нарготронд:

— Здравей, Червей на Моргот! Добра среща отново! Умри сега и дано мракът те погълне навеки! Тъй мъсти Турин, син Хуринов.

После изтеглил меча, но струя черна кръв плиснала върху ръката му и отровата го изгорила жестоко. Тогава Глаурунг отворил очи и погледнал Турамбар с тъй люта злоба, че била като убийствен удар; и заедно с непоносимата болка от отровата този удар го повалил в несвяст като мъртъв, а мечът останал затиснат под тялото му.

Писъкът на Глаурунг отекнал над гората и стигнал до хората, които чакали в Нен Гирит; и като ги чули и зърнали в далечината огненото опустошение, те решили, че драконът е победил и унищожава нападателите. Ниниел седяла до водопада и треперела, а като чула гласа на дракона, отново я обгърнал мрак и нямала воля да помръдне сама от това място.

Тъй я заварил измореният Брандир, когато най-сетне докуцал до Нен Гирит; а като узнал, че драконът е преминал реката и унищожил враговете си, сърцето му се свило от жалост към Ниниел. Ала си помислил така: „Турамбар загина, но Ниниел е жива. Може би сега ще склони да дойде с мен и аз ще я отведа надалеч, та заедно да се спасим от дракона.“ Затуй като изчакал малко, той застанал до Ниниел и рекъл:

— Ела! Време е да вървим.

Хванал я за ръката, а тя безмълвно станала и го последвала; и в тъмното никой не забелязал, че си отиват.

Но докато слизали по пътеката към Бродовете, луната изгряла и хвърлила бледи лъчи над земите, а Ниниел изведнъж запитала:

— Това ли е пътят?

Брандир отговорил, че не знае друг път, освен да избягат от Глаурунг и да търсят спасение сред горските дебри. Но Ниниел казала:

— Черния меч беше мой любим и съпруг. Тръгнала съм само за да го диря. А ти какво си мислеше?

И бързо побягнала пред него. Тъй наближила Бродовете и безмерен страх я обзел като зърнала Хауд-ен-Елет под ясния лунен светлик. С писък се завъртяла, захвърлила плаща си и хукнала на юг покрай реката, а бялата й дреха искряла сред полумрака.

Зърнал я Брандир от хълма и се втурнал да й пресече пътя, ала все още бил далече зад нея, когато стигнала до умиращия Глаурунг край ръба на Кабед-ен-Арас. Ниниел видяла огромното туловище, но не му обърнала внимание, защото до дракона лежал човек; хвърлила се към Турамбар и го повикала по име, ала не получила отговор. А като забелязала, че ръката му е изгорена, измила я със сълзи и превързала раната с парче от дрехата си, после го обсипала с целувки и през ридания го замолила да се събуди. В този миг Глаурунг се размърдал за последен път преди смъртта и със сетен дъх продумал:

— Здравей, Ниенор, дъще Хуринова. Ето че пак се срещаме преди края. Радост ти нося — най-сетне намери брат си. И сега ще го опознаеш: убиец в нощния мрак, коварен към враговете, неверен към приятелите и проклятие за своя род — такъв е Турин, син Хуринов! Ала най-грозното от всичките му дела вече усещаш в утробата си.

После Глаурунг издъхнал, пелената на злата му магия паднала от Ниниел и тя изведнъж си припомнила всеки ден от своя живот. Свела взор към Турин и се провикнала:

— Сбогом, о, дважди любими! А Турин Турамбар турун амбартанен: повелител на съдбата от съдба повален! Блазе ти, че си мъртъв!

Тогава Брандир, който стоял поразен сред опустошението и чул всичко изречено, се втурнал към нея; ала обезумяла от ужас и омерзение, тя побягнала пред него по ръба на Кабед-ен-Арас, хвърлила се в бездната и изчезнала сред кипналите води.

Брандир пристъпил натам, погледнал надолу и боязливо извърнал глава; и макар че вече нямал за какво да живее, не посмял да подири смъртта в грохота на водната стихия. От онази нощ нито един човек не надникнал в Кабед-ен-Арас и вече нито звяр се заселил там, нито дърво израсло; и хората нарекли тая клисура Кабед Наерамарт, що значи скокът на страшната участ.

А Брандир се упътил назад към Нен Гирит да отнесе скръбната вест на своя народ; и в гората срещнал Дорлас, та го съсякъл — тъй пролял кръв за пръв и последен път през живота си. Стигнал накрая до Нен Гирит и хората се провикнали:

— Ниниел е изчезнала. Видя ли я?

А той отговорил:

— Ниниел изчезна завинаги. Драконът е мъртъв, Турамбар също; и това е добра новина.

При тия думи хората почнали да мърморят, че е полудял; Брандир обаче им рекъл:

— Изслушайте ме до края! Нашата обична Ниниел също е мъртва. Не желаеше повече да живее и се хвърли в Теиглин, понеже узна, че преди да потъне в забрава е била Ниенор, щерка на Хурин от Дор-ломин, а Турамбар е нейният брат Турин.

Но тъкмо бил казал това и хората заридали, когато самият Турин се задал към тях. Защото след смъртта на дракона припадъкът му преминал в дълбок сън. Ала нощният студ го измъчвал и дръжката на Гуртанг го подпирала в ребрата, та се събудил. Тогава видял, че ръката му е превързана и много се зачудил защо са го изоставили да лежи на студения камък; провикнал се и като не чул отговор, тръгнал да дири помощ, понеже бил изтощен и болнав.

Щом го зърнали, хората боязливо отстъпили назад, мислейки, че виждат неприкаяния му дух; а той им рекъл:

— Не, радвайте се; защото драконът издъхна, а аз съм жив. Ала защо пренебрегнахте волята ми и се подложихте на опасност? И къде е Ниниел, нея искам да видя. Да не би да сте я оставили у дома?

Тогава Брандир му казал, че Ниниел е мъртва. Но съпругата на Дорлас извикала:

— Не, господарю, той е полудял. Защото преди малко дойде да ни разправя, че си мъртъв и наричаше туй добра новина. А ти си жив.

Пламнал от гняв Турамбар и решил, че Брандир върши всичко това от злоба към него и Ниниел, понеже завижда на тяхната обич; и не се удържал, та го обсипал с ядни слова и го нарекъл сакат измамник. Тогава Брандир разказал всичко, което бил чул, разкрил му, че Ниниел всъщност е Хуриновата щерка Ниенор и накрая изкрещял срещу Турамбар последните думи на Глаурунг — че е проклятие за своя род и за всички, които го приютят.

А Турамбар обезумял от ярост, защото в тия слова дочул как го догонват стъпките на съдбата; и обвинил Брандир, че е отвел Ниниел на смърт и че с радост разнася лъжите на Глаурунг, или дори сам ги е измислил. После проклел Брандир, съсякъл го и избягал от хората в горските дебри. Но скоро безумието го напуснало и той отишъл, та седнал на Хауд-ен-Елет и дълго размишлявал над делата си. И през сълзи крещял на Финдуилас да му даде съвет; защото не знаел дали ще стори повече зло ако иде в Дориат да намери близките си или ако ги напусне навеки и тръгне да дири смъртта по бойните полета.

Както седял там, през Бродовете на Теиглин се задал Маблунг с отряд Сиви елфи, разпознал Турин и го поздравил с искрена радост, че го намира жив; защото бил чул мълва, че сега Черния меч от Нарготронд живее в Бретил. Идвал да предупреди Турин за опасността и да му помогне, ако се наложи; но Турин промълвил:

— Късно идваш. Драконът е мъртъв.

Смаяли се елфите и го обсипали с хвалебствени слова; той обаче не ги изслушал, а казал:

— Само за едно моля: разкажете ми за моите близки, защото в Дор-ломин узнах, че са забягнали в Потайното кралство.

Стъписал се Маблунг, но нямал друг изход, освен да разкаже на Турин как Морвен изчезнала, а Ниенор била омагьосана, та загубила реч и разум и избягала на север от границите на Дориат. Тогава Турин най-сетне разбрал, че съдбата го е настигнала и че неправедно е съсякъл Брандир; тъй се сбъднали коварните слова на Глаурунг. Разсмял се той като безумец и викнал:

— Да, горчива е тая шега!

Сетне заръчал на Маблунг да си върви и да отнесе в Дориат проклятие над цялото кралство.

— И проклет да е пътят, по който стъпваш! — провикнал се Турин накрая. — Вече всичко свърши. Сега идва нощта.

После избягал по-бързо от вятъра, а те смаяно се зачудили що за безумство го е обзело; и тръгнали подир него. Но Турин ги изоставил далече зад себе си; стигнал до Кабед-ен-Арас, чул грохота на водопада и видял, че листата се ронят съсухрени от дърветата, сякаш била настанала зима. Там изтеглил меча, що единствен му бил останал и рекъл:

— Здравей, Гуртанг! Не знаеш ти ни господар, ни вярност, освен ръката, що те размахва. От ничия кръв не се отказваш. Ще приемеш ли тогаз и Турин Турамбар, ще ме погубиш ли бързо?

И в отговор от острието долетял студен глас:

— Да, с радост ще изпия кръвта ти, та дано забравя кръвта на своя господар Белег и кръвта на Брандир, когото посече несправедливо. Бързо ще те погубя.

Тогава Турин забол в земята дръжката на меча, хвърлил се върху Гуртанг и черното острие му отнело живота. А Маблунг и другите елфи като дошли, погледнали туловището на мъртвия Глаурунг, после съзрели трупа на Турин и дълбоко се наскърбили; а още повече се слисали, когато бретилците дошли и им разкрили причината за безумието и гибелта на Турин; и Маблунг продумал горчиво:

— Аз също бях замесен в участта на Хуриновите деца и тъй със собствените си слова погубих оногова, когото обичах.

После вдигнали Турин и открили, че Гуртанг се е строшил на две. Заедно елфи и хора събрали купища дърва и изпепелили дракона върху огромна клада. За Турин изкопали гроб и му издигнали могила там, където бил паднал, а до него положили строшения Гуртанг. И когато всичко свършило, елфите запели жалейна песен за Хуриновите чеда, а върху могилата сложили грамаден сив камък и на него изсекли с дориатски руни:

А по-долу изписали също:

Ала тя не била там и никой никога не узнал накъде са я отнесли хладните води на Теиглин.