Ришел Мийд
Сребристи сенки (5)

Глава 5
Сидни

За миг, когато видях спринцовката в ръцете на Шеридан, помислих, че това е някакъв по-бърз начин за опресняване на татуировката. Като например, вместо да инжектира малки количества от омагьосаното мастило, тя смяташе да ми вкара конска доза, за да се засили внушението за лоялност и безпрекословно подчинение.

Няма значение — опитах се да се убедя. — Човешката магия, която владея, ще ме предпази, колкото и силна да е дозата. Думите звучаха убедително, ала не бях сигурна дали са истина.

Но както се оказа, Шеридан имаше предвид нещо съвсем друго.

— Нещата при теб изглеждаха толкова обещаващи след последния ни разговор — рече ми тя, след като заби иглата в ръката ми. — Не мога да повярвам, че не издържа дори един час без произшествия.

Едва не изтърсих: „Старите навици умират трудно“, но навреме си припомних, че трябва да се държа смирено, ако искам да спечеля благоволението й.

— Много съжалявам — промълвих. — Просто ми се изплъзна. Ще се извиня на Харисън, ако това е всичко…

Някакво странно парене се прокрадна в стомаха ми. Започна като леко смущение, но после продължи да се надига все повече и повече, превръщайки се в силно гадене, което сякаш се разпростря из цялото ми тяло. Като че ли неудържимо цунами заливаше стомаха ми. Главата ми запулсира. Усещах как температурата ми се повишава и ручеи пот се стичат от всяка пора.

— Ще повърна — простенах. Исках да сведа глава, но белезниците върху страничните облегалки ми пречеха да помръдна.

— Не — каза Шеридан. — Не, няма. Не още. Наслаждавай се на шоуто.

Ведно с белезниците, облегалката стягаше глава ми и не ми позволяваше да я завъртя. Можех само да гледам право напред в монитора. Той се включи и аз се подготвих да видя ужасяващи сцени. Но вместо тях видях само морои. Щастливи морои. Морои, приятелски настроени един към друг. Морои, които вършеха най-обикновени неща, някои спортуваха, други се хранеха в ресторанти.

Чувствах се толкова зле, че не разбирах защо ми показват тези нелепи снимки. Единствената ми мисъл беше как час по-скоро да повърна. Приличаше на някоя от онези болести, когато знаеш, че ще се почувстваш по-добре, ако просто изхвърлиш отровата от организма си. Но Шеридан се оказа права. Не можех да заставя тялото си да повърне, колкото и да го желаех. Вместо това бях прикована за креслото, докато отвратителното разяждащо повдигане опустошаваше вътрешностите ми. Заливаха ме агонизиращи пристъпи. Струваше ми се невъзможно да издържам повече. Застенах и затворих очи, за да спра бесния световъртеж в главата, но Шеридан заподозря друга причина за действието ми.

— Недей — рече тя. — Един съвет на професионалист: ще ти бъде много по-лесно, ако доброволно гледаш монитора. Имаме свои методи да държим очите ти отворени. Повярвай ми, няма да ти харесат.

Преглътнах напиращите сълзи и отново се съсредоточих върху монитора. Въпреки страданието, мозъкът ми се опитваше да си обясни защо тя толкова се интересува дали гледам, или не снимките с щастливите морои. Какво значение имаше това, когато тялото ми се чувстваше, сякаш го преобръщаха отвътре навън?

— Опитвате се да… — Толкова силно ми се повдигна, че за миг си помислих, че може би най-сетне ще повърна и ще получа така жадуването облекчение — … възпроизведете теорията на Павлов.

Това беше класически пример за изграждане на условни рефлекси. Ще ми покажат някаква картинка и ще ме накарат да се чувствам ужасно, докато я гледам. Целта е накрая да започна да асоциирам мороите — щастливите, безвредни морои — със страданието и мъчението. Но оставаше още един нерешен проблем.

— Н-необходимо е сеансите да се повтарят, за да има ефект от тях — започнах да разсъждавам на глас. Един път не беше достатъчен, за да ме накарат инстинктивно да почувствам отвращение, щом видя морой.

Погледът, с който ме удостои Шеридан, говореше красноречиво какво можех да очаквам в бъдеще.

Сърцето ми се сви. Или може би беше стомахът ми. Честно казано, имайки предвид как се чувстваха вътрешностите ми в този момент, не бих могла да различат един орган от друг. Вече не знаех колко дълго са ме държали в това състояние. Навярно час. Не можех да се съсредоточа върху отчитането на времето, когато единствената ми цел беше да преживея поредния опустошителен пристъп на гадене. Стори ми се, че измина цяла вечност, преди Шеридан да ми бие още една инжекция и мониторът да потъмнее. Помощниците й разкопчаха белезниците и някой ми тикна една кофа в ръцете.

Отначало се обърках, но скоро стомахът ми избълва в кофата цялото си съдържание, което просто повече не можех да задържам в хранопровода. Навън изскочи всичко, което бях погълнала, включително скромният ми обяд, но дори и след това продължавах да се разтърсвам от спонтанни пориви. Бях изхвърлила всичко и накрая само се напъвах на сухо, докато най-сетне се успокоих. Беше дълъг, болезнен процес и вече не ми пукаше, че току-що бях повърнала — при това обилно — пред други хора. Но колкото и да беше ужасно, сега се чувствах много по-добре, след като успях да очистя организма си от това, което бе предизвикало това ужасно бълникане на всичките ми вътрешности. Един от лакеите отнесе кофата, а Шеридан любезно ми даде чаша с вода и после ми позволи да измия зъбите си над малката мивка в дъното на стаята. До нея имаше шкаф с лекарства и санитарни материали, както и огледало, в което видях колко ужасно изглеждам.

— Е, в такъв случай — заяви Шеридан жизнерадостно — навярно вече си готова за часа по изобразително изкуство.

Час по изобразително изкуство? Бях готова само за едно — да се сгуша на кълбо в леглото и да заспя непробудно. Тялото ми беше изтощено и трепереше, а стомахът ме болеше, сякаш го бяха преобърнали отвътре навън. Ала, изглежда, никой не забелязваше, нито се вълнуваше от немощното ми състояние, защото помощната свита ме изведе от стаята. Шеридан ми махна с ръка и ми обеща, че скоро пак ще се видим.

Ескортът ме придружи до горния етаж, където бяха класните стаи, както и ателието по изобразително изкуство за затворниците. Там заварих Адисън, строгата надзирателка от столовата, матроната с вид на хермафродит, която тъкмо започваше часа по изобразително изкуство, давайки инструкции за днешното занятие, което се оказа продължение на рисуване от натура на купа с плодове. Изглежда алхимистките уроци по живопис бяха доста скучно занимание. При все че тя не спря да говори, когато влязох, погледите на всички се извърнаха към мен. Повечето бяха студени. Някои леко самодоволни. Всички знаеха какво бях преживяла.

Единственото полезно нещо, което разбрах от този и предишния учебен час, беше, че в поправителния център най-желаните и ценени места са близо до подиума на учителите. За разлика от „Амбъруд“, където беше точно обратното. Това ми позволи да се прокрадна незабележимо до един празен статив в дъното на класната стая. Повечето погледи не можеха да ме проследят дотук, освен ако не се обърнат най-безцеремонно с гръб към Адисън. Но никой не дръзна да го стори. По-голяма част от усилията ми бяха посветени на почти непосилната задача да остана права, затова я слушах с половин ухо.

— Някои от вас вчера постигнаха забележителен напредък. Ема, ти продължаваш да жънеш успехи, докато Лейси и Стюарт трябва да започнат отначало.

Огледах се наоколо, опитвайки се да видя кой статив на кого принадлежи. Отзад можех спокойно да разгледам творбите им. Помислих си, че наскорошното очистване на стомаха навярно е размътило ума ми, защото не долових никаква логика в думите на Адисън. Но бях сигурна, че не съм объркала хората и стативите им. Това беше Ема, предполагаемата ми съквартирантка, в която се смесваха американски и азиатски черти. Черната й коса беше прибрана в толкова стегнат кок, че можех да се закълна, че опъваше кожата й. Рисунката й не ми се стори нещо особено, едва успях да различа, че изобразява плод. Стюарт беше едно от момчетата, които отдръпнаха чиновете си от моя в часа на Харисън. Той имаше някакви заложби за художник и според мен неговата творба беше една от най-добрите. Бяха ми нужни няколко секунди, за да си изясня коя е Лейси — точно в този момент тя смени платното си с чисто. Рисунката й не беше толкова добра, колкото на Стюарт, но значително превъзхождаше тази на Ема.

Накрая разбрах, че най-важното не беше творчеството, а точността на възпроизвеждане. Крушите на Стюарт бяха безупречни, но той бе добавил още две повече, отколкото бяха оставени на статива. Освен това бе променил разположението на плодовете и бе нарисувал купата синя, като така изглеждаше много по-добре, в сравнение с истинската в убит кафяв тон. Ема беше сътворила много по-примитивен натюрморт, броят на плодовете й беше съвсем точен, беше ги разположила идеално, със съвсем същите цветове. Алхимиците не желаеха никакво творчество или разкрасяване. Искаха само да копираме това, което ни е казано, без въпроси, без отклонения.

Никой дори не се опита да ми помогне или да ме посъветва, затова за известно време стоях като глупачка, докато се опитвах да проумея какво правят останалите. Познавах основните правила в рисуването с акрилни бои благодарение на часовете, когато наблюдавах Ейдриън, но нямах практически опит. До плодовете беше оставен комплект четки и туби с бои, затова първо се насочих натам, заедно с неколцина от съучениците ми. Опитах се да подбера първоначалните цветове. Всички стояха на прилично разстояние, а когато избрах една боя, а после я върнах, защото не беше в точната тоналност, следващият, който я взе, се постара да избърше грижливо тубата, преди да се докосне до нея. Накрая се върнах на мястото си, с няколко тубички в ръце. И въпреки че не бих могла да гарантирам, че ще пресъздам правилно плодовете, бях абсолютно сигурна, че цветовете ми са съвсем точни. Можех поне да се включа в тази част от играта на алхимиците.

Ала началото беше трудно и бавно. Все още се чувствах ужасно слаба и едва успях да изстискам малко боя върху палитрата. Надявах се, че няма да ни оценяват по скоростта. В момента, когато най-сетне успях да поднеса четката към платното, вратата се отвори и влезе Шеридан, придружавана от един от помощниците си. Двамата носеха подноси, пълни с чаши. Нямаше нужда тя да казва каквото и да било, защото идентифицирах съдържанието им само по аромата.

Кафе.

— Извинете за прекъсването — заяви Шеридан, надянала фалшивата си усмивка. — Всички вие така усърдно се трудите напоследък, че според нас заслужавате скромно угощение — кафе лате с ванилия.

Преглътнах и зяпнах невярващо, когато моите колеги затворници се скупчиха около нея и всеки взе по една чаша. Лате с ванилия. Колко пъти бях копняла за него в килията, когато само залъгвах глада си с блудкавата хладка каша! Нямаше значение дали кафето беше без захар, или прекалено подсладено. Толкова дълго бях лишавана от такива обикновени човешки удоволствия, че всичките ми вродени инстинкти ме подтикваха да се втурна и да грабна първата чаша, до която успея да се докопам.

Но не можех. Не и след последната процедура, която преживях. Гърлото и стомахът ми бяха твърде изранени и аз знаех, че ако ям или пия нещо друго, освен вода, тутакси ще повърна. Кафето за мен беше изкусително като песента на сирените, но не можеше да подлъже горкия ми чувствителен стомах. Сега не можех да понеса дори онази блудкава кашичка, камо ли нещо толкова киселинно като латето с ванилия.

— Сидни? — обърна се към мен Шеридан, широко усмихнала и вдигна подноса пред мен. — Остана още една чашка. — Аз поклатих безмълвно глава и тя остави чашата върху бюрото на Адисън. — Тогава просто ще я оставя тук, в случай че промениш решението си, става ли?

Не можех да откъсна поглед от чашата, докато се питах какво искаше повече Шеридан: да ме види страдаща и лишена от толкова жадуваната напитка или как рискувам всичко и повръщам пред съучениците си?

— Любимото ти кафе? — попита тихо един глас.

Толкова бях сигурна, че никой нямаше да посмее да ме заговори, че дори не извърнах веднага очи към говорещия. С огромни усилия отклоних поглед от латето и видях, че ме е заговорил моят съсед — висок, приятен на вид младеж, може би с около пет години по-голям от мен. Беше слаб, е очила с телени рамки, придаващи му вид на интелектуалец, не че алхимиците се нуждаеха от това.

— Защо ме питаш? — попитах с приглушен тон.

Той се усмихна разбиращо.

— Защото те винаги така постъпват. Когато някой премине през първото очистване, нас, останалите, ни „награждават“ с някоя от любимите храни или напитки на този човек. — Замълча, за да отпие глътка от латето. — Цяла вечност не съм пил кафе.

Потръпнах и извърнах поглед от него.

— Да ти е сладко.

— Ти поне устоя — додаде той. — Не всички съумяват. На Адисън не й се нрави вероятността да разлеем наоколо горещи напитки, ала още по-малко ще й хареса, ако някой оповръща ателието й.

Стрелнах с поглед нашата учителка, която даваше съвет на един от затворниците със сива коса.

— Тя, изглежда, доста неща не харесва. С изключение на дъвката.

Ароматът на кафе в стаята беше по-силен от всякога, едновременно изкусителен и отблъскващ. В отчаян опит да не му обръщам внимание, вдигнах четката си е намерението да нарисувам гроздето, когато до мен се разнесе неодобрително цъкане. Погледнах отново към съседа си, който поклати глава към мен.

— Така ли смяташ да започнеш? Хайде стига, може и да не притежаваш качества на добър и примерен алхимик, но поне логиката трябва да ти е останала. Ето, вземи. — Подаде ми молив. — Направи скица. Или поне разчертай квадранти, за да ти е по-лесно.

— Не се ли боиш, че ще оскверня молива ти? — Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да успея да ги спра.

Той се подсмихна.

— Можеш да го задържиш.

Извърнах се отново към празното платно и няколко минути останах взряна в него. Сетне внимателно разделих платното на четири квадрата и се постарах най-прилежно да направя груба скица на купата е плодове, като много внимавах как да разположа отделните предмети. След известно време осъзнах, че стативът е твърде висок за мен, което още повече усложняваше работата ми, но нямах представа как да го наглася. Забелязвайки непохватните ми опити, младежът до мен се наведе, ловко смъкна статива, за да ми е по-удобно, и продължи със своята рисунка.

— Благодаря — промълвих. Празното платно пред мен, очакващо художествените ми напъни, развали и малкото удоволствие, което изпитах от приятелския жест. Отново се опитах да скицирам. — Виждала съм моя приятел да прави това стотици пъти. Но никога не ми е минавало през ума, че някога ще ми се наложи и аз да го върша като някакъв вид извратена „терапия“.

— Гаджето ти е художник, така ли?

— Да — отвърнах предпазливо, тъй като не бях сигурна, че искам да обсъждам тази тема. Благодарение на Шеридан всички знаеха, че гаджето ми е морой.

Съседът ми изсумтя развеселено.

— Художник, а? Досега не бях чувал за нещо подобно. Обикновено когато срещна момичета като теб — влюбени в момчета като тях — те говорят единствено колко секси и готини са гаджетата им.

— Той наистина е секси и готин — признах, любопитна колко ли момичета като мен бе срещал досега този тип.

Той се ухили и поклати глава, явно се забавляваше, без да спира да рисува.

— Разбира се. Предполагам, че е такъв, след като си рискувала толкова много, а?

Момичетата алхимици никога не се влюбват в морои, които не са готини и мрачно замислени.

— Никога не съм казвала, че е мрачно замислен.

— Значи, е „наистина готин“ вампир, който умее да рисува. Да не би да искаш да ми кажеш, че не е мрачно замислен?

Усетих как страните ми леко поруменяват.

— Е, малко е мрачен и замислен. Добре де… много.

Съседът ми отново се подсмихна и двамата известно време рисувахме в мълчание. След това той неочаквано изтърси:

— Аз съм Дънкан.

Бях толкова слисана, че ръката ми трепна, в резултат на което почти готовият ми крив банан стана още по-крив. Това бяха първите искрено любезни думи, които чувах през последните три месеца.

— Аз… аз съм Сидни — изрекох машинално.

— Зная — кимна той. — Приятно ми е да се запознаем, Сидни.

Ръката ми затрепери, което ме принуди да оставя четката.

Бях преживяла няколко месеца, заключена в пълен мрак; изтърпях свирепите погледи и оскърбителните имена, с които ме наричаха колегите ми по съдба; дори оцелях след мъчителното повръщане, предизвикано със специални медикаменти, без да пролея нито сълза. Но този малък мил жест на любезност, обичаен между двама души… е, почти ме прекърши, когато нищо друго не успя. Тази постъпка ме накара да си спомня колко далеч съм от всичко — от Ейдриън, приятелите, сигурността, нормалния живот… всичко ми бе отнето. Аз бях тук, в този строго охраняван затвор, където всяка моя крачка се направляваше от хора, които искаха да променят съзнанието ми, начина ми на мислене. И нямаше никакъв признак кога ще се измъкна от тук.

— Хайде, хайде — рече Дънкан грубо. — Стегни се. На тях им доставя удоволствие, когато плачеш.

Преглътнах сълзите си, кимнах рязко и взех отново четката. Съсредоточих се върху платното, едва осъзнавайки какво правя. Дънкан също продължи да рисува. Когато заговори, погледът му остана прикован върху творението му.

— Навярно ще си в състояние да се храниш, когато стане време за вечеря. Но не прекалявай. Внимавай какво ядеш — и не се изненадвай, ако откриеш в менюто още някоя от любимите си храни.

— Те наистина умеят да убеждават, нали? — измърморих аз.

— Да. Да, наистина умеят. — Без дори да го поглеждам, знаех, че се усмихва, при все че тонът му много скоро стана сериозен. — Напомняш ми на някого, когото познавах тук. Тя беше моя приятелка. Когато висшестоящите разбраха, че сме приятели, тя изчезна. Приятелите са броня, а на тях това не им хареса. Разбираш ли какво ти казвам?

— Аз… мисля, че разбирам — пророних.

— Добре. Защото бих искал да сме приятели.

Удари звънецът, слагайки край на часа, и Дънкан започна да събира нещата си. Тъкмо си тръгваше, когато се чух да питам:

— Как се казваше тя? Твоята приятелка, която е изчезнала?

Той не отговори веднага. Болка изкриви лицето му и аз тутакси съжалих за въпроса си.

— Шантал — рече той накрая почти шепнешком. — Не съм я виждал повече от година.

Нещо в гласа му ми подсказа, че тя е била повече от приятелка. Но не можах да се задълбоча върху това, тъй като обмислях останалото, което ми бе казал.

— Една година… — реагирах със закъснение. — Какво си направил, за да попаднеш тук?

Той само се усмихна тъжно.

— Не забравяй какво ти казах, Сидни. За приятелите.

Не бях забравила. И когато той не ми проговори през остатъка от деня, а вместо това общуваше с останалите арестанти, които продължаваха да ми хвърлят неприязнени погледи, го разбрах. Той не можеше да се държи по-специално с мен, не и когато събратята ни по нещастие и невидимите очи на висшестоящите алхимици ни наблюдаваха неотклонно. Но думите му горяха в мен, изпълвайки ме със сила. Приятелите са броня. Бих искал да сме приятели. Бях попаднала в този ужасен капан, подложена на извратени изтезания и контрол на съзнанието… но имах приятел — един приятел — макар и никой да не знаеше. Тази мисъл ме крепеше и ми помогна да издържа през следващия час, изпълнен с пропаганда против мороите, и да не трепна, когато едно момиче се спъна в коридора в мен и промърмори: „вампирска курва“.

Последният ни час всъщност не беше занятие. Това беше сбирка, която се наричаше „време за изповед“, и се състоя в нещо като малък параклис, назоваван от тях светилище, където очевидно се извършваха и неделните служби. Постарах се да го запомня, защото това бе начин да следя изминалото време. Помещението бе красиво, с високи тавани и дървени скамейки, но нямаше прозорци. Бяха се постарали да ни лишат от всякакви възможности за бягство — или може би за нас би било твърде ободрително да виждаме понякога слънце и небе.

Едната от стените на светилището беше изписана докрай и аз се задържах пред нея, докато останалите затворници се разполагаха по местата си. Върху измазаните с бяла мазилка тухли се четяха редове, изписани от ръцете на всички онези, които са били тук преди мен. Някои бяха кратки и точни: „Простете ми, съгреших“. Други бяха много по-обстойни, подробно описващи извършените престъпления и стремежа на авторите им към изкупление. Някои бяха подписани, други — анонимни.

— Наричаме я Стената на истината — рече Шеридан, минавайки покрай мен с клипборд в ръка. — Понякога хората се чувстват по-добре, когато признаят греховете си. Навярно и ти би искала да го направиш?

— Може би по-късно — отвърнах.

Последвах я до столовете, подредени в кръг, недалече от скамейките. Всички вече бяха седнали и Шеридан не каза нищо, когато най-близките ми съседи отдръпнаха столовете си с няколко сантиметра от моя. Времето за изповед беше нещо като групова терапия. Всеки, седнал в кръга, разказваше какво е свършил през днешния ден. Първа заговори Ема.

— Днес осъзнах, че макар да имам голям напредък в пречистването и възстановяването на душата си, все още ми предстои да извървя дълъг път, преди да постигна съвършенство. Най-великият грях е да се предадеш, затова аз ще продължа напред, докато не се потопя напълно в светлината.

— Аз постигнах успех в изкуството — каза Дънкан, седнал до мен. — Когато днес започнахме часа, си мислех, че нищо хубаво няма да се получи. Но съм сгрешил.

Колкото и да бе силно изкушението да се усмихна, то тутакси бе попарено от думите на момичето до него.

— Днес научих колко съм щастлива, че не приличам на Сидни. Не беше правилно да оспорвам дадените ми заповеди, но поне не съм позволила на никого от тях да ме докосва с нечестивите си ръце.

Потръпнах, очаквайки Шеридан да похвали момичето за нейната добродетел, но тя само я измери студено с поглед.

— Мислиш ли, че това е така, Хоуп? Смяташ ли, че имаш право да съдиш кой е по-добър или по-лош сред вас? Всички вие сте тук, защото сте извършили сериозни престъпления, не го забравяй. Твоето непокорство може и да не е довело до такива долни и отвратителни последици като при Сидни, но то извира от същия мрак. Неподчинението, отказът да се вслушаш в тези, които знаят по-добре… е истински грях и ти си не по-малко виновна от нея.

Лицето на Хоуп доби такава мъртвешка бледост, че беше истинско чудо, че някой не я обвини, че е стригой.

— Аз… аз нямах предвид… това е… аз…

— Ясно е, че днес не си научила толкова много, колкото смяташ — отсече Шеридан. — Мисля, че се нуждаеш от допълнително обучение.

И като по невидима команда, мигом се явиха помощниците й и повлякоха навън протестиращата Хоуп. Призля ми, но това нямаше нищо общо с предишното гадене. Зачудих се дали и нея ще я споходи същата съдба, въпреки че нейната грешка беше гордостта, а не защитата на мороите.

Шеридан се извърна към мен.

— Ами ти, Сидни? Ти какво научи днес?

Всички погледи се насочиха към мен.

— Научих, че имам още много да уча.

— Разбира се, че имаш — съгласи се Шеридан със сериозно изражение. — Това признание е голяма крачка към изкуплението и спасението. Искаш ли да споделиш своята история с останалите? Може би ще ти подейства освобождаващо.

Поколебах се под тежестта на погледите им, неуверена кой отговор ще ми навлече повече неприятности.

— Аз… аз бих искала — подех бавно, — но не мисля, че съм готова. Все още съм объркана и стъписана от всичко.

— Това е разбираемо — рече Шеридан и аз въздъхнах облекчено. — Но след като видиш колко много са постигнали останалите, мисля, че и ти ще пожелаеш да споделиш. Не можеш да превъзмогнеш пороците си, ако ги държиш заключени в душата си.

В гласа й прозвуча предупредителна нотка, която бе невъзможно да се пропусне, и аз отвърнах с тържествено кимване. Слава богу, че след това тя премина на следващия от кръга и аз бях пощадена. През остатъка от часа слушах брътвежите на останалите нещастници за забележителния прогрес, който всички са направили в прогонването на мрака от душите си. Запитах се колцина от тях наистина вярват в това, което говорят, и колко са тези, които като мен просто се опитваха да се измъкнат от тук. Освен това си зададох и още един въпрос: ако всички са направили толкова голям прогрес, защо все още са тук?

След времето за изповед ни освободиха за вечеря. Докато чаках на опашката, слушах околните да бъбрят, че пилешкото с пармезан било заменено в последната минута с фетучини „Алфредо“. Също така чух някой да казва, че фетучини „Алфредо“ са любимото ястие на Хоуп. Когато тя се нареди на края на опашката, бледа и трепереща — и избягвана от другите — разбрах какво се бе случило. Пилето с пармезан беше любимото ми блюдо от детството — което шефовете тук несъмнено бяха научили от семейството ми — и първоначално е фигурирало в менюто, за да накажат мен и нещастния ми прочистен и отслабен стомах. Поведението на Хоуп заради неподчинението й бе затъмнило моето провинение и в резултат менюто е било сменено в последната минута. Алхимиците наистина се отнасяха сериозно към възпитателната си мисия и строго спазваха правилата.

Нещастната физиономия на Хоуп, която седеше край една от празните маси и се взираше в чинията пред себе си, без да се докосва храната, бе красноречиво потвърждение на предположението ми. При все че сосът беше прекалено тежък и мазен за моя вкус, състоянието на стомаха ми поне позволяваше да преработи няколко късчета от ястието и малко мляко. Гледката на Хоуп така самотна и изолирана дълбоко ме потресе. Само преди няколко часа тя общуваше активно с останалите. А сега я отхвърляха с лека ръка. Виждайки възможност за сближение, аз понечих да стана и да отида при нея. В другия край на стаята Дънкан, беседващ любезно с останалите край масата му, улови погледа ми и почти незабележимо поклати глава. Аз се поколебах няколко секунди, сетне отново се отпуснах на стола. Изпитвах срам и се чувствах като последна страхливка, задето не се застъпих за друг отвергнат.

— Тя нямаше да ти благодари за това — промърмори ми той след вечерята. Намирахме се в малка библиотека, където ни разрешаваха да си изберем книга за четене в леглото. Всички книги бяха документална и научна литература, затвърждаващи принципите на алхимиците. — Подобни неща се случват и тя още утре отново ще е с останалите. Ако беше отишла при нея, това щеше да привлече вниманието и навярно щеше да забави процеса. А щеше да стане още по-лошо, ако тя приеме съчувствието ти, висшестоящите щяха да го забележат и да решат, че смутителите на реда и спокойствието се обединяват.

Дънкан избра някаква книга напосоки и се отдалечи, преди да успея да му отговоря. Исках да го попитам кога ще бъда приета от останалите — или дали изобщо някога ще ме приемат. Несъмнено всички присъстващи тук някога са преминали през нещо подобно. И несъмнено в крайна сметка са съумели да се включат в социалния живот на затворниците.

Когато се върнах в моята стая, Ема ясно ми даде да разбера, че нищо в отношението й към мен не се е променило.

— Аз постигам добър успех — заяви тя с подчертано превзет благочестив тон. — И не желая да съсипеш всичко с извратеностите си. Единственото, което правим в тази стая, е да спим. Не ми говори. Не общувай с мен. Дори ако можеш, не ме поглеждай.

След тези думи тя взе книгата си и легна на леглото, като нарочно се извърна с гръб към мен. Не ми пукаше. Поведението й по нищо не се отличаваше от държанието на останалите днес, а и в момента ме занимаваше много по-тревожен проблем. Досега почти не си бях позволявала да мисля за това. Имаше твърде много премеждия и изпитания, но най-после вече бяхме тук. Краят на деня. Време за сън. След като облякох пижамата (идентична с ежедневното ми одеяние) и си измих зъбите, легнах в леглото, едва сдържайки вълнението си.

Скоро щях да заспя. И да сънувам Ейдриън.

Мисълта за това се бе притаила в едно кътче на съзнанието ми, давайки ми сила да преживея най-трудните и мрачни моменти. Точно това се опитвах да постигна, заради това бях издържала днешните унижения. Бях извън килията и свободна от наркотичния газ. Сега щях да спя нормално и да го сънувам… при условие че заради нетърпението си не остана будна.

Както се оказа, това нямаше да е проблем. След като четохме един час, удари звънецът и светлината автоматично угасна. Стаята се затваряше с плъзгаща се врата, която не прилепваше плътно към стената и оставяше малка пролука, откъдето проникваше светлина откъм коридора. Чувствах се почти щастлива, че можех да виждам нещо след месеците, прекарани в пълен мрак. Чух прищракване, сякаш пада резе, което заключи вратата. Сгуших се под завивките, изпълнена с възбуда… и внезапно се почувствах уморена. Много уморена. В една минута си представях какво ще кажа на Ейдриън; в следващата едва успявах да държа очите си отворени. Съпротивлявах се, опитвайки се да държа съзнанието си будно, но като че ли някаква тежка мъгла ме обгръщаше отвсякъде, притискаше ме към леглото, замайваше ме. Това беше усещане, което познавах твърде добре.

— Не… — едва успях да промълвя.

Не бях свободна от газа. Те продължаваха да контролират съня ни, навярно за да са сигурни, че никой няма да заговорничи след часа за лягане. След това бях прекалено изтощена, за да мисля. Обгърна ме тежък, лепкав сън, притегляйки ме в непрогледна тъмнина, в която нямаше сънища.

И никакъв шанс за бягство.