Ришел Мийд
Сребристи сенки (1)

Глава 1
Сидни

Събудих се в мрак.

Това не беше нищо ново, тъй като се събуждах в мрак през последните… ами не зная колко много дни. Би могло да са седмици или дори месеци. Бях изгубила представа за времето в тази малка, студена килия с груб бетонен под вместо легло. Моите похитители ме държаха будна или заспала, по свое усмотрение, с помощта на някакъв наркотик, което правеше невъзможно да се броят дните. Известно време бях сигурна, че ми го дават с храната или водата, затова обявих гладна стачка. Ала единственото, което постигнах, бе да ме хранят насила — нещо, което никога не бих искала да преживея отново — и никакво избавление от наркотика. Накрая разбрах, че го вкарват през вентилационната система, но за разлика от храната не можех да обявя въздушна стачка.

Известно време се залъгвах с наивната идея, че мога да отчитам хода на времето по менструалния си цикъл, както жените в първобитните общества са следели цикъла си по луната. Моите похитители, привърженици на чистотата и ефективността, дори ми осигуриха необходимите санитарни продукти за женска хигиена, когато му дойде времето. Но и този план пропадна. Тъй като рязко бях спряла хапчетата против забременяване, хормоните ми се объркаха и цикълът ми стана нередовен, лишавайки ме от възможността да следя каквото и да било по него, особено в съчетание с объркания режим на спане. Бях сигурна единствено, че не съм бременна, което беше огромно облекчение. Ако се тревожех за детето на Ейдриън, алхимиците щяха да имат неограничена власт над мен, но в това тяло бях само аз, а аз можех да понеса всичко, на което ме подлагаха. Глад, студ. Това нямаше значение. Нямаше да им позволя да ме пречупят.

— Помисли ли за греховете си, Сидни?

Металическият женски глас отекна в малката килия, сякаш звучеше едновременно от всички посоки. Седнах и придърпах грубата риза върху коленете си. По-скоро по навик, отколкото заради приличие. Ризата без ръкави беше толкова тънка, че не можеше да ме стопли. Осигуряваше единствено психологическо усещане за скромност. Дадоха ми тази дреха известно време след като ме плениха, заявявайки, че е знак на добра воля. Всъщност смятам, че алхимиците просто не можеха да ме държат тук гола, особено след като видяха, че това не постигна желания от тях ефект.

— Спах — отвърнах, сподавяйки прозявката. — Нямах време да мисля.

Наркотикът във въздуха, изглежда, ме държеше постоянно в сънено състояние, но в същото време те добавяха и някакъв стимулатор, който ми пречеше да заспя, когато те желаеха да остана будна, независимо колко бях изтощена. В резултат никога не се чувствах напълно отпочинала — което и беше намерението им. Психологическата война въздействаше по-добре, когато съзнанието е изтощено.

— Сънува ли? — попита гласът. — Сънува ли спасението си? Сънува ли какво би било да видиш светлината отново?

— Знаете, че не съм. — Днес бях непривично разговорлива. Те ми задаваха тези въпроси през цялото време и понякога аз просто мълчах. — Но ако за известно време престанете да ме захранвате с това успокоително, ще мога да поспя нормално и да имам сънища, за които после можем да си побъбрим.

Много по-важно беше, че ако заспя без наркотици, Ейдриън можеше да ме намери в съня и да ми помогне да намеря изход от този ад.

Ейдриън.

В продължение на дългите тъмни часове само неговото име ме крепеше. Мислите за него, за нашето минало и бъдеще ми помагаха да оцелея в настоящето. Често се унасях в мечти, спомняйки си няколкото месеца, които преживяхме заедно. Наистина ли беше толкова кратко? Нищо в моите деветнайсет години не изглеждаше толкова ярко и значително, както времето, прекарано с него. Дните ми бяха изпълнени с мисли за него. Отново и отново възкресявах всеки скъп спомен, радостните и трогателните, а когато ги изчерпвах, започвах да фантазирам за бъдещето. Преживявах отново всички възможни сценарии, които бяхме измислили, всички наши глупави „планове за бягство“.

Ейдриън.

Той беше причината да оцелея в този затвор.

Както и причината да попадна тук.

— Не е нужно твоето подсъзнание да ти подсказва това, което съзнанието ти вече знае — заяви гласът. — Ти си осквернена и омърсена. Душата ти е забулена от мрак. И ти съгреши срещу собствената си раса.

В отговор на тази овехтяла риторика само въздъхнах и се размърдах, опитвайки се да се наглася по-удобно, но нищо не се получи. Мускулите ми бяха сковани сякаш от векове. При тези условия беше невъзможно да се намери удобство.

— Сигурно си много тъжна — продължи гласът, — задето разби сърцето на баща си.

Това беше нов подход, който ме свари достатъчно неподготвена, за да отговоря, без да се замисля:

— Баща ми няма сърце.

— Има, Сидни. Има. — Освен ако не грешах, в гласа прозвуча радостна нотка, задето успя да ме разговори. — Той много съжалява за твоето падение. Особено след като беше толкова обещаваща за нас и нашата борба срещу злото.

Размърдах се отново, за да се облегна на грубата стена.

— Е, той има още една дъщеря, която сега е много по-обещаваща, затова съм сигурна, че ще го преживее.

— Ти разби и нейното сърце. И двамата страдат много повече, отколкото можеш да си представиш. Няма ли да е хубаво да се помириш с тях?

— Предлагате ми възможност за това? — попитах предпазливо.

— Ние ти я предлагаме от самото начало, Сидни. Само кажи думите и с радост ще те поведем по твоя път към изкуплението и спасението.

— Да не би да казвате, че всичко това не е било част от този път?

— Това беше част от усилията ни да ти помогнем да пречистиш душата си.

— Ясно — промърморих. — Помагате ми чрез глад и унижения.

— Искаш ли да видиш семейството си, или не? Няма ли да е чудесно да поговориш с тях?

Не отговорих, а вместо това се опитах да отгатна каква е целта на тази игра. Откакто ме плениха, гласът ми предлагаше много съблазни, повечето от които земни блага — топлина, меко легло, нормални дрехи. Предложиха ми и други награди, като кръстчето, което Ейдриън ми бе направил, както и по-питателна и вкусна храна, вместо тази каша, с която в момента ме поддържаха жива. Дори се опитаха да ме изкушат, впръсквайки във въздуха аромата на кафе. Някой — вероятно от същото това семейство, толкова загрижено за мен — им бе подсказал предпочитанията ми.

Но това… възможността да се видя и поговоря с хора — беше съвършено нов ход. Трябва да призная, че Зоуи и баща ми не бяха начело в списъка на тези, които исках да видя точно в момента, но ме заинтригува най-вече евентуалната възможност, която алхимиците ми предлагаха: живот извън тази килия.

— Какво трябва да направя? — попитах.

— Това, което винаги си знаела, че трябва да направиш — отвърна гласът. — Да признаеш вината си. Да изповядаш греховете си и да заявиш, че си готова да ги изкупиш и да спасиш душата си.

Едва се сдържах да не заявя: няма какво да признавам. Бях им го повтаряла стотици пъти преди това. Може би дори хиляди. Но все още бях заинтригувана. Срещата с други хора означаваше, че те навярно ще трябва да прекратят подаването на отровата във въздуха… нали? А ако можех да избягам от наркотика, бих могла да сънувам…

— Само трябва да кажа онези думи, и ще видя семейството си?

— Не веднага, разбира се. — Гласът прозвуча дразнещо снизходително. — Ти трябва да го заслужиш. Но можеш да преминеш към следващия етап от изцелението си.

— Превъзпитанието? — попитах.

— Произнесе го с такъв тон, сякаш е нещо лошо — смъмри ме гласът. — Ние го правим за твое добро.

— Не, благодаря — отвърнах. — Свикнах с това място. Не ми се ще да го напускам.

Знаех, че „превъзпитанието“ в поправителен център е началото на истинските изтезания. Разбира се, може би няма да е толкова физически мъчително, колкото настоящото, но именно в това се бяха усъвършенствали алхимиците: контрол на съзнанието. Тези сурови условия трябваше да ме накарат да се почувствам слаба и безпомощна, за да стана по-податлива на опитите им да променят мисленето ми по време на превъзпитанието. За да им бъда признателна и благодарна за това.

При все това не можех да се отърся от мисълта, че ако се измъкна оттук, ще мога отново да спя и да сънувам нормално. Ако успеех да установя контакт с Ейдриън, може би всичко щеше да се промени. Или поне щях да зная, че той е добре… ако преживеех самото превъзпитание. Можех само да гадая с какви психологически манипулации ще се опитат да ми въздействат, но не бях сигурна. Дали ще ги понеса? Дали ще съхраня разума си, или те ще ме накарат да погазя принципите си, ще ме настроят враждебно към любимите ми хора? Това беше рискът, ако изляза от тази килия. Знаех също, че алхимиците разполагат с препарати и трикове, чрез които техните заповеди да се „забият“, образно казано, в съзнанието, и при все че бях защитена от тях благодарение на постоянното използване на магията, преди да ме пленят, страхът, че може би съм уязвима, не спираше да ме гложди. Знаех един-единствен сигурен начин да се защитя от внушението им — новото мастило за татуировки, което създадох и изпробвах успешно върху един приятел… ала не върху себе си.

По-нататъшните ми размишления прекъснаха, когато почувствах, че умората ме завладява. Очевидно разговорът беше приключил. Вече бях разбрала, че няма смисъл да се противя, и се изпънах на пода, оставяйки се да ме погълне гъстото, лишено от сънища забвение, погребващо всички мисли за свобода. Ала преди опиатът да ме обори, мислено произнесох името му, използвайки го като заклинание, за да съхраня силите си.

Ейдриън…

Събудих се по някое време и видях, че са ми донесли храна. Обичайната каша, една от онези горещи каши, обогатени с витамини и минерали, за да ме поддържат здрава. Разбира се, определението „гореща“ беше твърде великодушно. „Хладка“ беше точната дума. Стараеха се да е колкото се може по-неапетитна. Безвкусна или не, аз я изядох послушно. Знаех, че трябва да съхраня силите си за после, когато се измъкна от тук.

Ако се измъкна от тук.

Предателската мисъл изскочи, преди да я възпра. Този страх отдавна ме измъчваше — ужасяващата вероятност, че ще ме държат тук завинаги, че никога вече няма да видя отново хората, които обичах — нито Ейдриън, нито Еди, нито Джил, никой от тях. Че никога вече няма да правя магии. Никога няма да прочета книга. Последната мисъл истински ме сломи, защото, при все че мисълта и спомените за Ейдриън ми помагаха да преживея тези мрачни дни, бих убила, за да прочета дори някое евтино романче. Щях да се задоволя със списание или брошура. Всичко, което не е лепкав мрак и металически глас.

Бъди силна — казах си. — Бъди силна заради себе си. Бъди силна заради Ейдриън. Нима той би направил по-малко за теб?

Не, не би. Където и да се намираше, в Палм Спрингс или някъде другаде, знаех, че Ейдриън никога няма да се откаже от мен, и аз трябваше да му отвърна със същото. Трябваше да бъда готова за времето, когато отново ще бъдем заедно. Да бъда готова за нашата среща.

Centrum permanebit. Латинските думи кръжаха в съзнанието ми, вдъхваха ми увереност. В превод означаваха „Центърът ще издържи“ и бяха вариация на стих от една поема, която двамата с Ейдриън четохме. Сега ние сме центърът — помислих си. — И той, и аз ще издържим, каквото и да ни струва.

Привърших с оскъдната трапеза и опипом стигнах до малкия умивалник в ъгъла на килията, редом с тоалетната. Доколкото можах, се измих. За вана или душ не можех и да си мечтая (при все че преди те също ги бяха използвали като примамка), но аз се миех ежедневно (или поне мислех, че е ежедневно) с груба кърпа и студена вода, миришеща на ръжда. Беше унизително, тъй като знаех, че ме наблюдават с камерите за нощно виждане, но не чак толкова, колкото ако останех мръсна. Нямаше да им доставя това удоволствие. Щях да съхраня човешката си същност, макар те да ме обвиняваха, че съм изгубила тъкмо нея.

Когато свърших, се свих отново до стената. Зъбите ми тракаха и аз треперех. Заради мократа кожа студът ми се струваше още по-непоносим. Дали някога отново ще ми бъде топло?

— Говорихме с баща ти и сестра ти — изрече гласът. — Те много се разстроиха и натъжиха, че не искаш да ги видиш. Зоуи се разплака.

Вътрешно съжалих, задето последния път бях играла по свирката им. Гласът сега смяташе, че семейната тактика е имала успешно въздействие върху мен. Как можеха да си помислят, че искам да се свържа с хората, които ме затвориха тук? Единствените близки, които исках да видя — мама и по-голямата ми сестра — едва ли фигурираха в списъка с посетителите, особено ако баща ми е постигнал целта си при развода. Точно този резултат бих предпочела да узная, но за нищо на света нямаше да издам желанието си.

— Не съжаляваш ли за болката, която им причини? — продължи гласът с въпросите.

— Мисля, че Зоуи и баща ми трябва да съжаляват за болката, която те причиниха на мен — отвърнах остро.

— Те не са искали да ти причинят болка. — Гласът се опитваше да звучи успокояващо, но аз най-вече исках да цапардосам притежателя му — при това далеч не бях от хората, склонни към насилие. — Всичко, което са направили, е било за твое добро, за да ти помогнат. Точно това се опитваме да направим и ние. Те много биха искали да поговорят с теб и да ти обяснят действията си.

— Сигурна съм, че биха искали — промърморих.

Ненавиждах се, задето изобщо разговарям с похитителите си. Никога досега не съм била толкова многословна. Би трябвало да са много доволни.

— Зоуи попита дали може да ти донесе нискомаслено лате с ванилия, когато те посети. Ние й казахме, че нямаме нищо против. Ние сме за цивилизовани посещения — да седнете и да си поприказвате честно и открито, за да се изцели семейството ти и най-вече твоята душа.

Сърцето ми заби учестено и това нямаше нищо общо с примамката за кафето. Гласът потвърждаваше предишното си предложение. Истинско посещение, ще седнем, ще пием кафе… и това трябваше да стане извън тази килия. Ако поне част от тази фантазия беше истина, нямаше начин да доведат тук баща ми и Зоуи — не че срещата с тях беше моята цел. Но да изляза от тук — да. Продължавах да смятам, че бих могла да остана в тази килия завинаги, че мога да издържа на всичко, на което ме подложат. И наистина бих могла. Но какво постигах с това? Доказах само, че съм твърда и непреклонна, но макар да се гордеех с всички тези качества, те не ме приближаваха до Ейдриън. За да съм с Ейдриън, за да съм с останалите си приятели… трябваше да сънувам. А за да сънувам, трябваше да се избавя от това наркотично съществуване.

И не само това. Ако се намирах някъде извън тази малка тъмна килия, може би отново щях да мога да правя магии. Може би щях да попадна на някаква следа и да разбера в кое място на света ме държат. Може би щях да успея да се освободя.

Но първо трябваше да се измъкна от тази килия. Мислех, че проявявам смелост, оставайки тук, но внезапно се запитах дали излизането ми от тук няма да е истинското изпитание на смелостта ми.

— Би ли го искала, Сидни? — Ако не грешах, долових в гласа нотка на вълнение — почти нетърпение — което контрастираше с приповдигнатия и властен тон, с който бях свикнала. Досега никога не бяха проявявали такъв интерес към мен. — Искаш ли да направиш първите стъпки към пречистването на душата си… и да видиш семейството си?

Колко дълго бях чезнала в тази килия, губейки и идвайки в съзнание? Опипах гръдния кош и ръцете си. Съдейки по това, колко много бях отслабнала, вероятно бях прекарала тук седмици. Седмици, месеци… нямах представа. А докато бях тук, светът продължаваше да съществува без мен — свят, пълен с хора, които се нуждаеха от мен.

— Сидни?

Не исках да прозвуча прекалено нетърпелива, затова се опитах да спечеля време.

— Откъде да зная, че мога да ви вярвам? Че ще ми позволите да се видя със семейството ми, ако… започна това пътуване?

— Злото и измамата не са нашето верую — рече гласът. — Ние почитаме светлината и честността.

Лъжци, лъжци, помислих си. Те ме лъжеха от години, твърдейки, че добрите хора са чудовища, и се опитваха да ми диктуват как да живея. Но това нямаше значение. Не ме беше грижа дали ще спазят обещанието си да видя семейството ми.

— Ще имам ли… истинско легло? — Успях да накарам гласа си леко да потрепери. Алхимиците ме обучаваха да бъда отлична актриса и сега можеха да се уверят, че са постигнали успех.

— Да, Сидни. Истинско легло, истински дрехи, истинска храна. И хора, с които ще можеш да разговаряш — хора, които ще ти помогнат, ако се вслушваш в думите им.

Последното се оказа решаващо. Ако постоянно се намирам сред други хора, те със сигурност нямаше да продължат да тровят въздуха. И сякаш в унисон с мислите ми, почувствах възбуда, примесена с тревога. Те подаваха по тръбите някакви стимулатори, които ме правеха неспокойна и ме подтикваха да действам прибързано. Това беше добра уловка за един изтощен и объркан ум и наистина се получаваше — но не по начина, който те очакваха.

По стар навик ръката ми се стрелна към ключицата, за да докосне кръстчето, което вече не беше там. Не им позволявай да ме променят — помолих се наум. — Помогни ми да запазя разума си. Помогни ми да изтърпя всичко, което ми предстои.

— Сидни?

— Какво трябва да направя? — попитах.

— Знаеш какво трябва да сториш — изрече гласът. — Знаеш какво трябва да кажеш.

Притиснах ръце към гърдите си и този път моите мислени молби не бяха молитва, а безмълвно послание към Ейдриън: Чакай ме. Бъди силен и аз също ще бъда силна. Ще се боря и ще се измъкна жива от всичко, което са ми подготвили. Няма да те забравя. Никога няма да ти обърна гръб, независимо от лъжите, които ще се наложи да им кажа. Нашият център ще издържи.

— Знаеш какво трябва да кажеш — повтори гласът, опивайки се от думите си.

Прокашлях се.

— Аз съгреших срещу моя род и позволих душата ми да бъде осквернена. Готова съм да се пречистя от мрака.

— И какви са греховете ти? — настоя гласът. — Признай това, което си извършила.

Това беше по-трудно, но успях да произнеса думите. Бях готова да кажа всичко, стига да се доближа до Ейдриън и свободата.

Поех дълбоко дъх и изрекох:

— Влюбих се във вампир.

Внезапно ме ослепи ярка светлина.