Ришел Мийд
Сребристи сенки (20)

Глава 20
Ейдриън

Очаквах множество най-различни реакции на предложението ми, но не и да заплаче.

— Добре — заговорих нежно. — Може би ще е по-добре с годежен пръстен?

Тя поклати глава, докато трескаво изтриваше сълзите си.

— Не, не… страхотно е. Искам да кажа, че просто не зная. Не зная защо плача. Не зная какво не ми е наред.

Всъщност аз знаех. Четири месеца е била заключена, през повечето време в пълен мрак, подложена на психически и физически тормоз, докато постоянно са й втълпявали, че всичко, в което вярва, е, грешно и извратено — че тя самата е грешна и извратена. Като се прибави и стресът от бягството — няколкото бягства — които току-що преживяхме, не беше чудо, че Сидни се бе сринала. Дори най-силният човек щеше трудно да се справи. Тя имаше нужда от почивка, време да се излекува душевно и физически, а онези проклети алхимици нямаше да й го дадат.

— Добре, продължавай — рече тя след няколко минути. Видях я как се стегна, отчаяно опитвайки се да овладее всички тези емоции, защото вярваше, че това означава да си силен. Исках да й кажа, че силата не е в това, да криеш чувствата си, че е нормално тя да е в това състояние след всичко, което е преживяла. — Обясни ми как ще се решат проблемите ми, ако стана деветнайсетгодишна младоженка.

Аз останах на колене.

— Зная, че тази женитба не влизаше в плановете ти — подех, — поне засега. Зная, че идеалният вариант за теб е да постъпиш сега в колеж и да изчакаме със сватбата.

Тя кимна.

— Прав си. И не е, защото не те обичам достатъчно, повярвай ми. Дори не мога да си представя, че ще се омъжа за някой друг. Но ние сме още толкова млади…

— Зная. — Стиснах още по-силно ръцете й. — Но ето какво си помислих. Хрумна ми, когато ти каза, че мороите ще ме защитят, защото съм един от тях. Ако се оженим, ако ти си моя съпруга, тогава мороите ще са длъжни да защитят и теб.

По-раншните думи на Сидни ми напомниха за нещо, което Лиса бе казала, когато отидох да моля помощта й за Сидни: Е, ако някой от моите хора беше застрашен от тях, тогава — да, щях да имам пълното право да им окажа натиск. Не се съмнявах, че ако се върна в кралския двор, ще бъда в безопасност. Лиса щеше да ме закриля, дори и да не й бях добър приятел. Сидни беше права, че за нея нямаше подобни гаранции и дори управителят на хотела го намекна. Но ако беше госпожа Ивашков…

Сидни смръщи вежди.

— Имаш предвид как хората получават гражданство, когато се женят за някого от друга страна. Не мисля, че важи и за отношенията между хора и морои. Като се омъжа за теб, няма да стана морой. Твоите хора няма да ме приемат за една от тях. Те направо ще откачат.

— Вярно е — признах. — Ала това не означава, че ще позволят съпругата ми да бъде наказана. Ще отидем в двора и всичко ще е наред — никой няма да те пипне и с пръст. — Тя не отговори веднага и мълчанието й ме изнерви. Започнах да се притеснявам и да търся други причини, нямащи нищо общо с недотам убедителната логика на плана ми. — Но ако не си сигурна за нас…

Тя впери отново поглед в мен.

— О, Ейдриън, не. Не става дума за това. Имам предвид точно това, което вече ти казах. Никога не съм очаквала да се омъжа толкова млада, но не мога да си представя да прекарам живота си с някой друг, освен с теб. Предполагах, че някой ден и това ще стане. Просто предложението ти ми дойде изневиделица. Освен това си мисля какъв ще бъде животът ни. Ако получим убежище при мороите, това означава ли, че завинаги трябва да останем в двора? Ще мога ли някога отново да видя семейството ми?

Въпросите й ме свариха неподготвен. Най-големите усложнения, които предвиждах, бяха свързани с реакциите на моето семейство — и на другите, като например Нина. Да, там щеше да има проблеми, но това, с което двамата със Сидни се сблъсквахме сега, беше много по-важно. Бях готов да се справя с всички последствия от действията на моите хора, но честно, не бях стигнал толкова далеч, че да обмисля положението от гледната точка на Сидни. Нямах лесни решения на тези проблеми, но при все това отговорих, сякаш имах.

— Ще е краткосрочно. Искам да кажа, не зная колко ще продължи това „краткосрочно“, но в крайна сметка всичко ще се уталожи и ние ще бъдем свободни да отидем, където пожелаем и да се виждаме, с когото поискаме.

Кривата й усмивка ми подсказа, че е скептично настроена.

— Откъде знаеш?

— Просто го знам. И повярвай ми, че в каквито и условия да се намираме, всичко ще е наред, стига да сме заедно.

— Добре — рече тя след кратък размисъл. — Още нещо. Като оставим настрана всички проблеми, свързани с получаването на убежище при мороите, смяташ ли, че сме достатъчно силни за това? Бракът не е само лист хартия.

Изправих се и седнах до нея.

— Зная, че не е — уверих я. — И зная, че ще бъде трудно — поради най-различни причини. Но мисля, че можем да се справим с всичко, което ни се изпречи на пътя, стига да продължим да се обичаме както сега. — Замислих се за родителите ми и за техния фасаден брак. Да живееш във фалш, беше много по-осъдително, отколкото всичко необмислено и прибързано, което Сидни и аз можехме да направим.

— И как предлагаш да действаме? — попита тя. — Сигурна съм, че в този хотел има сватбен параклис, но няма как да отидем там.

— Не — съгласих се. Нито един моройски свещеник няма да благослови подобен съюз. — Точно в момента никакви алхимици не могат да се доближат до това място. Имаме малка пролука, за да се измъкнем навън. Можем просто да отидем в гражданското… Какво има? — Сидни отново се разплака.

— Нищо, нищо — промърмори тя. — Просто… не. Няма значение.

— Кажи ми — настоях.

— Просто… — тя въздъхна. — Всичките ми други планове се разбиха на пух и прах. Колежът, семейството ми… а сега и ще се оженя с няколко години по-рано. А с това дори самата сватба се променя. Винаги съм си мислела, че когато часът настъпи, всичките ни приятели ще са там, аз ще бъда в булчинска рокля, ще има пищна церемония и всичко, както се полага. Зная, че нищо от това няма значение, наистина е така: с радост ще се омъжа за теб в синьо-зелена тениска. Просто ми е нужна минута, за да приема всички тези промени.

Помилвах я по лицето.

— Не, не ти е нужна. Поне не и за това. Дай ми секунда.

Станах, извадих мобилния си телефон и прегледах няколко неща, докато Сидни ме наблюдаваше с любопитство. След минути вече имах план. Просто се надявах да не създаде повече проблеми, отколкото ще реши.

— Добре, ще се махнем оттук сега, докато алхимиците нямат достъп до този хотел. В крайна сметка те ще намерят начин да проникнат — дори и само като прикрият татуировките си. Имаш ли още амулети за невидимост?

Тя поклати глава.

— Мога да направя по-слаба магия за невидимост… но няма да действа добре в толкова многолюдно място. Има прекалено много хора, в които можеш да се блъснеш.

— В такъв случай аз ще ни прикрия. Да вървим. — Протегнах й ръка. — Трябва по-скоро да се изчезнем от тук.

Слязохме долу и аз разпрострях около нас магията на духа, която ни правеше незапомнящи се и размазваше чертите ни за всички, които бяха наблизо. Разбрах, че магията действа, когато минахме покрай един от охранителите, който преди малко ме бе съпроводил, и той не ме позна. Ала нямаше да има ефект, ако някой ни гледаше от разстояние. Не можех да влияя на съзнанието на хората, които бяха по-отдалечени, затова беше много важно да действаме, преди алхимиците да са пуснали шпионите си по петите ни. Поведох Сидни през подземните тунели, които преминаваха под „Часа на вещиците“ и достигаха до някои известни места по „Стрил“. Имаше множество изходи и аз не се съмнявах, че много скоро алхимиците ще ги поставят под наблюдение. Просто се надявах, че сме на крачка пред тях и изходът, който бях избрал, все още е чист.

Когато излязохме, се озовахме в най-големия хотел на „Стрип“. Нито един от двама ни не забеляза признаци, че са ни проследили, затова, докато преминавахме през зданието, се освободих от магията на духа. Без да губим нито минута, се запътихме към пиацата за таксита отпред. Качихме се в едно такси и много скоро пътувахме към най-близката общинска служба, където можеха да ни издадат официално разрешение за сключване на брак. За пръв път от известно време имахме късмет и когато пристигнахме там, заварихме малка опашка навярно защото беше в разгара на работния ден. Когато ни дойде редът, подадохме личните си карти и аз стрелнах Сидни с насмешлива усмивка, докато чиновничката вписваше данните ни.

— Ще се омъжиш с истинското си име, а? Никаква Мисти Стийл?

— Това несъмнено би било по-безопасно — отвърна тя и устните й се извиха в иронична усмивка. — Но ако смятаме да търсим убежище при мороите, всичко трябва да е възможно най-законно. Ти се жениш за Сидни Сейдж, независимо дали ти харесва, или не.

Целунах я по челото.

— Това е единственото, което искам.

По време на цялата процедура не се появи нито един алхимик, което приех за добър знак. След като се сдобихме с разрешението за брак, взехме такси, което ни откара до друг хотел на „Стрип“, в съседство с голям подземен търговски комплекс. Два пъти проверих адреса в мобилния си телефон и след това поведох Сидни към мястото, което бях потърсил по-рано: брачен център, чиято единствена цел бе да подготви желаещите за бърза сватба в Лас Вегас. Като влязохме вътре, се озовахме в сектора със сватбени тоалети, а зад него видях салона за красота. Още щом пристъпихме прага, към нас се приближи консултантката.

— Изглеждате щастлива двойка — приветства ни тя. Запитах се дали беше истина, тъй като и двамата бяхме доста напрегнати заради вероятността да ни проследят. — С какво мога да ви помогна?

— Ще се женим — обявих аз. — И имате два часа, за да й осигурите всичко, което тя иска и от което се нуждае, за да се подготви.

Думите ми стреснаха Сидни.

— Ейдриън… — поде тя нервно.

— Там правите ли прически и маникюр? — попитах и посочих към салона. — Заведете я и освен това й помогнете да си избере рокля. Хубава рокля — не една от онези. — Кимнах към стойката със закачалки наблизо с надпис РОКЛИ НА ИЗГОДНИ ЦЕНИ.

— Ейдриън… — поде Сидни отново.

— А аз ще имам нужда от смокинг — продължих. Извадих от джоба си лист хартия и измъкнах химикалката от ръката на консултантката. — Ето това са мерките ми. Изберете такъв, който ще подхожда на роклята й. Доверявам се на вкуса ви. А също и всичко, което тя пожелае.

— Тръгваш ли? — попита Сидни, внезапно осъзнала какво става.

— Имам да свърша набързо още едно-две неща. Но ще се върна след два часа. — Сидни и консултантката продължаваха да ме гледат ошашавено. — О — додадох. — Предполагам, че ще трябва да се разберем за парите. Колко глупаво от моя страна. — Отново взех химикалката и надрасках едно число — доста голямо число — върху листа с мерките ми. — Това достатъчно ли е? — Сидни ахна, като видя сумата. Консултантката само леко повдигна вежди.

— Да, сър. Определено. Ще заплатите ли част от сумата в аванс?

— Не — попарих надеждите й. — Не е нужно. Аз имам честно лице и можете да ми се доверите, че ще се върна да платя сметката. — Изпратих й силен импулс на внушението и след кратък миг на колебание жената кимна. Иронията беше в това, че можех да й въздействам дотолкова, че тя щеше да се съгласи да ни даде всичко безплатно. Ала знаех, че Сидни никога нямаше да ми прости, ако започна нашия брак с подобна измама, да не споменаваме, че най-вероятно щяха да уволнят бедната жена. Целунах бъдещата младоженка по бузата. — Забавлявай се. Скоро ще се върна.

Сидни забърза след мен и улови ръката ми.

— Ейдриън, къде отиваш? Дори ти не би могъл да намериш толкова пари за два часа.

Отново я целунах.

— Ще сбъдна мечтата ти, Сейдж. Имай ми вяра. А ако се появят алхимиците… — Беше неприятно и малко вероятно, но трябваше да сме подготвени. — Направи каквото трябва, за да избягаш. Ще се срещнем в съня или чрез Маркъс.

— Бъди внимателен — рече тя. Изглеждаше разтревожена, което бе разбираемо.

— Винаги съм такъв — излъгах я.

Излязох и се озовах отново в търговския център, опитвайки се да прикрия колко притеснен се чувствах. По-умно и безопасно беше да се възползваме от тази краткотрайна възможност да избягаме от Лас Вегас и да се оженим някъде другаде. Но като оставим настрана факта, че този град беше столицата на бързите сватби, аз действително исках да сбъдна една от мечтите и. Просто се надявах накрая да не ни струва твърде скъпо. Телефонът ми издаде мелодичен звук за получен есемес. Погледнах дисплея, очаквайки зловещо предупреждение от Маркъс. Вместо това видях съобщение от Джил:

„Това е най-романтичната история на света. Имам чувството, че гледам филм по телевизията.“

„Благодаря — написах й. — Някакви съвети?“

„Не, справяш се супер. Еди е бесен, задето сте избягали. Може би това ще го накара да се почувства по-добре.“

Изпитах облекчение да узная, че Еди е пак с нея и нищо лошо не се е случило с Джил, докато е отсъствал.

„Засега го пази в тайна — написах. — После се подготви за истинска експлозия. При условие че мога да измъкна двама ни от тук.“

„Може би ще успея да помогна с последното“ — отговори тя. Не виждах как би могла, но нямаше повече есемеси и много скоро аз се улисах в своите задачи.

Не ми отне много време, за да стигна до целта си: бижутерийния магазин, където се купуваха и продаваха скъпоценности. Не беше някоя мрачна и долнопробна дупка като повечето заложни къщи, но принципът на работа беше сходен. В крайна сметка това беше Лас Вегас. Когато влязох, ме посрещна възрастен побелял мъж и попита с какво може да ми помогне. Въздъхнах дълбоко и направих немислимото — извадих едно от копчетата за ръкавели на леля Татяна.

— Колко ще ми дадете за това?

Мъжът затаи дъх и го огледа с бижутерска лупа.

Как можеш да ми причиняваш това? — възмутено се развика леля Татяна. — Как може да захвърляш с лека ръка моето бижу?

Не го захвърлям — уверих я. — Това е важно. Това е за бъдещето.

Бъдеще с едно момиче от човешката раса!

Бъдеще с жената, която обичам — отвърнах твърдо. — Обичам те, лельо Татяна, но ти си отиде. Сидни е тук и моето място е редом с нея. Няма смисъл тези копчета за ръкавели да си стоят просто така.

Ти ме предаде! — не мирясваше призракът на леля Татяна.

Бодна ме чувство на вина, но останах непоколебим. Веднъж бях занесъл рубина от същите копчета в една заложна къща с намерението после да го откупя. Върнах си го доста трудно — бях на косъм да го изгубя — и преживяването беше доста травмиращо. Но сега нямаше да има връщане. Не само че давах цялото копче, но беше завинаги. С нашето ограничено време нямаше да успея да спечеля достатъчно на покер, за да го откупя. Това беше моята жертва, за да осъществя мечтата на Сидни.

Разбира се, сумата, която назова бижутерът, беше малка и ние започнахме да се пазарим, предлагайки различни цифри. Почти се договорихме за цената (макар и значително по-ниска, отколкото струваше копчето), когато изиграх следващата си карта и извадих и второто копче.

— Дайте ми тази сума — заявих — и съм съгласен. Искам тези камъни да се монтират върху венчален пръстен от бяло злато. Нужни са ми и две брачни халки. Платината ще задържите като заплащане. Тя струва много повече, отколкото ще ми дадете в замяна. О, и всичко да е готово след час.

Спазарихме се за останалите подробности, но той знаеше, че сключва добра сделка, и се съгласи. След като окончателно се договорихме, бижутерът ми показа асортимента от пръстени. Нямах много време за избор и се спрях на семпъл венчален пръстен с правоъгълен диамант, с два по-малки рубина отстрани. Възнамерявах да избера обикновени брачни халки, но той ми предложи комплект пръстени от бяло злато с инкрустирани малки рубини, които ми харесаха. Бяха подходящ символ в знак на почит към скъпоценните копчета за ръкавели на леля Татяна, които бях пожертвал в името на този налудничав план. Подписах всички документи, взех парите в брой и му напомних, че има един час на разположение.

Оттам отидох направо в близкото казино, където се играеше покер с високи залози, като по пътя проведох един много важен разговор. Да играя с толкова много пари, беше доста рисковано, особено след като знаех с колко малко време разполагам и колко много зависи от това. Ако загубех, нямаше да има време да си върна парите и много от плановете ми щяха да пропаднат. Постарах се да запазя спокойствие, без да се поддавам на паниката, гледайки на това като на обикновена игра, уповавайки се на обичайния трик да чета аурите. Играчите тук не се отличават от обичайните, с които съм играл, повтарях си аз. Просто залозите им са много по-високи.

Един час по-късно напуснах масата за игра с достатъчно пари, за да покрия всички сватбени разходи, както и бягството ни от Лас Вегас. Отправих се обратно към бижутера, който беше изпълнил всичко, както бе обещал. Пъхнах пръстените в джоба, проведох още един телефонен разговор, като пътьом се отбих на две места: аптека и магазин за вино. С въздишка на облекчение осъзнах, че съм приключил успешно и последната от моите задачи, ако не се брои самата сватба. Закрачих към сватбения магазин, удивен от това, че бях успял да се върна точно навреме.

Изминалите два часа бяха толкова трескави, така изпълнени с тревога и вълнения, че имах чувството, че целият ми свят се движи на бързи обороти, като всичко трябва да се свърши сега, сега, сега. Затова беше малко сюрреалистично, когато влязох в магазина и видях Сидни…

… и времето изведнъж спря.

Говорех сериозно, когато и казах да избере каквото иска. Не ме интересуваше какво точно. Тя наистина можеше да се появи пред олтара в синьо-зелената тениска и аз щях да се оженя за нея със сърце, преизпълнено от любов. Както и да е, имах няколко идеи каква рокля ще предпочете. Нещо скромно, да кажем, с дълги дантелени ръкави беше най-смелото ми предположение. Или може би някоя от онези семпли рокли с къс ръкав, без никаква украса. Все пак това беше Сидни. Очаквах от нея прагматизъм.

Това, което не очаквах, беше холивудски блясък. Роклята, обгръщаща плътно фигурата й, подчертаваше тяло, което в никакъв случай не изглеждаше прекалено слабо. Корсажът бе извезан с кристални мъниста, а малко под бедрата диплите органза се разширяваха в истинска феерия от искрящ тюл, обсипан с миниатюрни кристали, досущ като блестяща опашка на русалка. Върху едното рамо роклята се придържаше от фина дантелена презрамка, а другото бе голо. Косата й, с екстеншъни, беше събрана в стилен кок, прихванат отзад с кристален гребен, а отдолу се стелеше дълго, прозрачно було. Дългите проблясващи обеци бяха единственото й бижу, а изкусният гримьор умело бе прикрил следите от умора и златната лилия. Гримът й бе съвършен.

Тя беше съвършена. Сияйна. Прекрасна. Видение.

— Чувствам, че отново трябва да падна на колене — пророних благоговейно.

Тя ми се усмихна нервно и плъзна ръка по блестящата рокля.

— Просто ми кажи, че можеш да си я позволиш, защото нищо чудно да си взема назад думите за тениската.

— Мога да си я позволя — отвърнах, все още омаян от красотата й.

Тя леко ме смушка.

— Тогава по-добре да се облечеш.

Консултантката ме отведе в пробната с радост, която прерасна в истински възторг, когато видя парите ми. Избрахме класически и елегантен двуреден черен смокинг. Жената предположи, че предпочитам да го купя, отколкото да го взема под наем, и аз я уверих, че е така. За да го взема под наем, щеше да ми е нужда кредитна карта, а аз се стремях да използвам моята по-малко, тъй като лесно можеше да се проследи. Когато бе възможно, винаги плащах в брой.

Очите на Сидни засияха, когато излязох от пробната. Чувствах се невзрачен до приказната й хубост, но тя ме увери, че изглеждам невероятно. Консултантката затъкна бял божур в петлицата и аз забелязах, че Сидни стискаше в едната си ръка малък букет от розови божури. В другата държеше двете чанти, с които жонглирахме, откакто пристигнахме в Невада, а сега имаше още малко допълнение към колекцията ни. Преди да напуснем магазина, успях да побера всичко в една чанта, а Сидни хвърли недоумяващ поглед към книжната торба от магазина за вино.

— Това за какво е?

— За нашия меден месец — осведомих я.

— Предположих, че торбата от аптеката е за него — отбеляза тя.

— И тя също — обещах й.

Приключихме с последното плащане и след това излязохме, хванати ръка за ръка, завършвайки пешком последната част от пътуването ни. Целта ни беше „Флоренция“ — нов хотел в италиански стил, в съседство с търговския център. Виждах, че Сидни малко се притеснява да върви през тълпата в булчинско одеяние, но това не беше рядка гледка в Лас Вегас. Хората се усмихваха, докато ги отминавахме, а мнозина ни поздравяваха. Шествието ни навярно привличаше повече внимание, отколкото ми се щеше, но на мен ми беше приятно да се преструвам, че хората наоколо са гости на нашата сватба. Освен това се чувствах горд да покажа прекрасната си избраница.

Тъкмо когато стигнахме до входа на „Флоренция“, получих есемес от Джил. Прочетох го и лицето ми разцъфна в усмивка.

— Какво е това? — попита Сидни.

— Почакай и ще видиш — отвърнах. — Току-що получихме много важен сватбен подарък.

„Флоренция“, както и повечето по-големи хотели в Лас Вегас, разполагаше с крило с няколко сватбени параклиса и аз поведох Сидни към един тях през казиното. Нервен наглед мъж в хотелска униформа кръстосваше крилото и се закова на място, щом ни видя.

— Ти ли си Ейдриън? — попита.

— Определено съм аз.

Мъжът въздъхна облекчено.

— Добре, разполагате с десет минути да влезете и да излезете, преди здравата да загазя. Мястото е ангажирано за голям прием и гостите скоро ще започнат да пристигат.

— Достатъчни са ни — заявих и му подадох пачка банкноти.

— Оттук — рече той и ни поведе към врата е надпис: „ТОСКАНСКИ ПАРАКЛИС“. Отвори я със замах.

Сидни ме изгледа изумено.

— Дал си подкуп за нашето брачно начало?

— Хубавите места се запазват предварително дори в Лас Вегас. — Поканих я вътре с галантен жест. — Това беше единственият начин да те заведа в Италия.

Моята невеста пристъпи вътре, засмя се и се огледа с възторг. Малкият параклис побираше около петдесетина души и беше изрисуван според американската представа за италианско великолепие. Фреските по стените изобразяваха пищни лозя, а куполообразният таван бе покрит с ангели. Изобилието от позлатени первази и украси в помещението не свидетелстваше за особено изискан вкус, но съдейки по сияещите й очи, това нямаше никакво значение за Сидни.

В предната част се издигаше подиум, отрупан с цветя. Зад него стоеше свещеник, а един от фотографите на хотела стърчеше наблизо. На тях също им дължах пари. Мъжът, който ни пусна, работеше за бюрото по сватбени резервации. Съществена част от плана ми беше разговорът ми по телефона по-рано днес с него. Обещах да му заплатя щедра сума за главоболията, ако ни намери сватбен параклис и съответен персонал. Оставихме чантите си върху празната пейка и запристъпехме към свещеника, когато си спомних нещо.

— О, почакай. Първо ще ти трябва това.

Улових ръката й и плъзнах венчалния пръстен, изработен само преди няколко часа. При вида на блестящото бижу Сидни затаи дъх, а сетне ме погледна разтревожено, разбрала най-сетне откъде са се взели парите за това приключение.

— Ейдриън, това са рубините на леля ти.

Поведох я към олтара.

— А сега са твои.

Свещеникът беше предупреден за ограниченото ни време и сведе церемонията до най-основното, придържайки се към това, което изискваше законът в щата Невада. Добави от себе си малка част, съчинена лично от него, чиито думи се запечатаха в мозъка ми като жигосани и които повтарях по-късно, докато плъзгах малката блестяща халка с рубини върху пръста на Сидни: До днес и двамата сте живели сами. Всяко решение, което сте вземали, се е отнасяло само за всеки един от вас поотделно. От сега нататък, до края на дните ви, животът на единия ще бъде свързан с живота на другия. Всяко взето решение ще се отнася за двама ви. Това, което направи единият, ще засегне и другия. Вие сте семейство, едно цяло… неразделно и неразрушимо.

Това бяха Сидни думи за такъв като мен, който действително водеше доста егоистично съществуване. Ала щом срещнах сияещите очи на Сидни и видях надеждата и радостта, излъчващи се от нея, се почувствах готов да ги следвам. Бях готов на тази безкористна крачка с нея, с всяка фибра на съществото си знаех, че всичко, което правехме сега, се отнася за двама ни, а впоследствие и за нашето семейство. Това беше най-важното решение, което съм вземал в живота си… и никога не съм бил по-щастлив.

Когато брачните клетви бяха изречени и пръстените — сложени, свещеникът ни обяви за съпруг и съпруга. Привлякох Сидни към гърдите си и я целунах, преизпълнен с любов и жизненост, с щастие и вяра в бъдещето.

— За мен е голямо удоволствие да представя на света Ейдриън и Сидни Ивашков — обяви свещеникът, когато най-сетне се откъснахме един от друг.

Усмивката на Сидни леко помръкна и аз не се сдържах и простенах.

— О, не. Сега пък какво има?

Тя се засмя.

— Нищо, нищо. Просто винаги съм си мислела, че ще запазя фамилията си или поне с тире между двете фамилии.

— Наистина ли, жено? — попитах строго. — И ми го казваш чак сега? Заради това ми дължиш още една целувка.

Отново я притеглих към себе си и получих дори две целувки. Подписахме документите със свещеника, а след това дадох още малко бонуси на него и на фотографа. Освен това купих картата памет на фотоапарата му, въпреки протестите му, че обикновено той обработвал снимките и ги качвал онлайн.

— Няма време — прекъснах го, размахвайки вълшебната пачка пари. Тя беше почти толкова въздействаща, както внушението.

След като всичко бе свършено, ние събрахме вещите си и се сбогувахме с малкото кътче от Италия.

— А сега какво? — попита Сидни, докато вървяхме към вратата, хванати ръка за ръка.

— Сега ще се махнем от тук и повярвай ми, ще го направим със стил.

Мъжът, който ни бе уредил церемонията, задържа вратата отворена, за да минем, повече от облекчен да види края на това малко приключение. Аз отново му благодарих и излязох в главния коридор…

… където ни очакваха група алхимици.