Ришел Мийд
Сребристи сенки (10)

Глава 10
Ейдриън

— Ейдриън?

Отворих очи и примижах пред лицето на някакво съвсем непознато момиче. Беше напълно облечена, аз също, така че поне това беше обнадеждаващ знак. Тя ми се усмихна накриво, като видя смутеното ми изражение.

— Аз съм Ейда. Снощи ти яко се отряза. Но трябва да изчезнеш от тук, преди родителите ми да се върнат.

Успях да седна и установих, че съм лежал върху дървения под, което обясняваше защо ме болят гърбът и главата. Озърнах се наоколо и видях неколцина купонджии в подобно състояние да се надигат от пода и да се затътрят към външната врата. Доволна, че отново съм на крака, приклекналата до мен Ейда се изправи и отиде да срита следващия заспал на пода неканен среднощен гост.

— Благодаря, че си ми позволила да остана! — извиках след нея. — Купонът беше страхотен.

Поне предполагах, че е бил такъв, щом като съм рухнал безпаметен на пода. До мястото, където бях спал, се търкаляше празна бутилка от вермут. Не бях сигурен дали е моя, или не. Надявах се да не е. Да се напиеш от вермут, беше просто печално. Последните две седмици ми се губеха в мъгла от разгул и запои, но за пръв път оставах да преспя някъде другаде. Обикновено Нина успяваше да ме довлече до жилището ми. За миг се почувствах засегнат, че не е била тук да се погрижи за мен. После ми се мярна смътният спомен, че беше понеделник, а тя не искаше да остава до късно преди началото на новата работна седмица.

Когато излязох навън, беше около шест сутринта и изгряващото слънце беше безпощадно към махмурлука ми. Навън нямаше много хора. По вампирското разписание беше късно през нощта. Повечето морои си бяха легнали и щяха да спят през следващите няколко часа. По това време на денонощието дори патрулите от пазители бяха по-редки и аз минах само покрай една двойка, докато се влачех към сградата за гости. Единият патрул се спря сепнато и внимателно се взря в мен.

— Ейдриън?

Помислих, че репутацията ми ме е изпреварила, но сетне видях, че е Дмитрий.

— О, здрасти — поздравих го. — Добро утро. Или каквото и да е там.

— Изглежда, твоето е било по-добро — отбеляза той. — Смяната ми току-що свърши. Искаш ли да закусим заедно?

Замислих се над предложението. Не си спомнях кога за последен път бях ял нещо твърдо.

— Стомахът ми е съвсем празен. Не съм сигурен как ще реагира на това.

— Фактът, че не си сигурен, навярно означава, че още повече се нуждаеш от солидна храна — заяви Дмитрий и това ми се стори най-странното логическо заключение, което бях чувал. — Поне, съдейки от моя опит.

Зачудих се какъв ли „опит“ има той в подобни дела. Наистина нямах представа какво прави през свободното си време. Може би около него се лееше повече руска водка, отколкото подозирах. Винаги съм смятал, че когато не работи, двамата е Роуз тренират бойни схватки върху матраците — може би нещо като любовна прелюдия.

— Сигурен ли си, че не искаш да се прибереш у дома и да се погушкаш с Роуз? — попитах. — Почакай… тя върна ли се? Двете е Лиса не бяха ли в Лихай?

— Върнаха се преди седмица — осведоми ме Дмитрий с търпелив тон. — Хайде, ела, аз черпя.

Аз го последвах покорно, защото беше много трудно да откажеш каквото и да било на Дмитрий Великов. Освен това още смилах новината, че съм пропилял толкова време, след като Лиса и Роуз са се върнали отдавна.

— Мога да си платя. Или по-точно — додадох горчиво, — баща ми може, след като неговите пари са единственият вариант да преживяваме аз и майка ми.

Изражението на Дмитрий остана неутрално, докато влизахме в една сграда, в която се помещаваха няколко ресторанта, повечето от които още не бяха отворени.

— Затова ли, откакто си се върнал, живееш в такава дълбока яма на отчаянието?

— Предпочитам да мисля за това като избор на жизнен стил — осветлих го. — А ти откъде знаеш какво правя?

— Носят се разни слухове — отвърна той загадъчно.

Ресторантът, който той избра за нас, беше пълен с пазители, чиито смени навярно току-що бяха свършили. Предполагам, че това беше най-безопасното място в целия кралски двор, съдейки по числеността им.

— Това, с което се занимавам, си е моя работа! — троснах се разгорещено.

— Разбира се — съгласи се Дмитрий миролюбиво. — Просто от известно време подобни занимания не бяха твоя работа. Изненадан съм, че си се върнал към старите навици.

Ресторантът предлагаше бюфет със закуски на самообслужване и при все че майка ми би припаднала само при мисълта сама да си сервира, аз послушно взех една табла и се наредих на опашката след Дмитрий. След като напълнихме таблите си, се настанихме край малка маса в ъгъла. Той не докосна храната си, а се наведе със сериозно изражение към мен.

— Ти си повече от това, Ейдриън — рече Дмитрий. — Каквато и да е причината, ти си много повече от това. Не се заблуждавай, че си по-слаб, отколкото си в действителност.

Думите му толкова приличаха на онези, които ми бе казала Сидни, че в първия миг бях напълно стъписан. Сетне гневът ми се завърна.

— За това ли ме покани тук? Да ми четеш лекции? Не се дръж така, сякаш знаеш всичко за мен! Двамата с теб не сме чак толкова добри приятели.

Това последното май го изненада.

— Много жалко. Надявах се, че сме. Надявах се, че познавам истинския Ейдриън.

— Е, не го познаваш — отсякох и бутнах таблата си настрани. — Никой не го познава.

Само Сидни, помислих си. И тя щеше да се срамува от мен.

— Има толкова много хора, които са загрижени за теб. — Дмитрий оставаше самото въплъщение на спокойствието. — Не им обръщай гръб.

— Както те не обърнаха на мен? — процедих язвително, замислен за отказа на Лиса да ми помогне. — Опитах се да измоля помощта им и ми бе отказано! Никой не може да ми помогне. — Станах рязко. — Вече не съм гладен. Благодаря ти за прочувствената и ободрителна реч.

Зарязах недокоснатата табла и изхвърчах навън. Той не ме последва, което бе добре дошло за мен, тъй като сигурно без никакво усилие щеше буквално да ме завлече обратно. Тръгнах си заради гнева — но също така и заради оскърблението. Думите му ме нараниха не само защото ме осъждаха — аз достатъчно се осъждах сам — а защото отново ми напомниха за Сидни. Сидни, която винаги твърдеше, че съм способен на много повече. Е, аз дяволски добре се постарах да докажа, че е сгрешила. Бях я разочаровал. Казаното от Дмитрий попадна в целта, макар че той не го подозираше.

Върнах се в апартамента си и обърнах две чаши водка една след друга, преди да се стоваря на леглото и тутакси да заспя. Сънувах Сидни, но не беше сън, създаден от магията на духа, както се надявах, а обикновено съновидение. Сънувах смеха й, как възкликва раздразнено — но с насмешлива нотка: „О, Ейдриън!“, когато извършех нещо нелепо. Сънувах как слънцето превръща косите й в разтопено злато и извиква кехлибарени отблясъци в очите й. А най-сладкият сън беше как ръцете й се обвиват около мен, устните й се притискат към моите и изпълват тялото ми с желание, а сърцето — с повече любов, отколкото си представях, че може да съществува.

Реалният свят замени този на сънищата и внезапно усетих две ръце да ме обгръщат нежно през кръста и меки устни да ме целуват. Откликнах с жар. Толкова дълго време бях самотен, така изгубен, люшкайки се не само по течението на живота, но и в душата си. Появата на Сидни в леглото ми все едно ме закотви на брега, върна ме към същността ми, както никога не съм подозирал, че е възможно. Можех да издържа на всички бури в моя свят, на лудостта в семейството ми… сега можех да понеса всичко, щом Сидни вече беше до мен.

Само че не беше.

Сидни си бе отишла, бяха я отвели далеч, много надалеч от мен… което означаваше, че не нейните ръце ме прегръщаха, не нейните устни вкусвах. Борейки се да се изтръгна от омаята на съня, отворих очи и се опитах да проумея какво става около мен. Сутрешните лъчи проникваха оскъдно през спуснатите щори, но все още имаше достатъчно светлина, за да различа, че момичето в леглото до мен имаше черна, а не златна коса. Очите й бяха сиви, а не кафяви.

— Нина?

Отблъснах я внимателно и се отдръпнах колкото можах по-далеч от нея, без да се търкулна от кревата на пода. В очите й блестяха весели искри и за мое изумление, тя се засмя.

— Някой друг ли очакваше? Почакай, не е нужно да ми отговаряш.

— Не… но какво правиш тук? — Примигнах и обходих с поглед сумрачната спалня. — Как изобщо влезе тук?

— Ти ми даде ключ за спешни случаи, не помниш ли? — Не помнех, но и това не ме изненада. Тя изглеждаше малко разочарована, че съм го направил в пиянски порив. — Разтревожих се, когато не ми се обади тази сутрин, затова реших по време на обедната почивка да дойда да проверя как си. Имах необичайна нощна смяна.

— Нападението и проверката не са едно и също — изтъкнах.

— Нападение е доста силно казано — сгълча ме тя. — Особено след като ти сам посегна към мен, когато седнах на леглото.

— Посегнал съм? — Отново не можех да кажа, че съм особено изненадан. — Ами… извинявай. Бях полузаспал и не съм осъзнавал какво правя. Аз… сънувах.

— Стори ми се, че напълно осъзнаваш какво правиш с мен — изрече Нина с дрезгав глас и протегна ръка към мен. — Нея ли сънуваше?

— Кого?

— Знаеш кого. Нея. Момичето, което те измъчва. Не отричай — заповяда тя, виждайки, че се каня да протестирам. — Не мислиш ли, че не съм го разбрала? О, Ейдриън. — Стана ми неприятно да го чуя от устните й, след като току-що бях сънувал Сидни да изрича същите тези думи, Нина ме помилва нежно по бузата. — Още щом се върна в кралския двор, разбрах, че някой е разбил сърцето ти. Беше ми непоносимо тежко да те гледам как страдаш. Това разяжда душата ми и ме измъчва.

Аз поклатих глава, но не отблъснах ръката й.

— Ти не разбираш. Нещата са по-сложни, отколкото си мислиш.

— Зная, че тя не е тук. И че ти си нещастен. Моля те… — Нина се приближи през леглото и стремително се надвеси над мен. Косата й образува около нас завеса от тъмни къдрици. — Ти ме привлече от мига, в който се срещнахме. Позволи ми да облекча болката ти, да те накарам да се почувстваш по-добре…

Наведе се, за да ме целуне, а аз вдигнах ръка, за да я спра.

— Не… не мога.

— Защо? Тя ще се върне ли?

Тонът й не беше груб, но определено прозвуча предизвикателно и аз неволно се извърнах.

— Аз… аз не зная…

— Тогава защо се противиш? — попита Нина умолително. — Зная, че ме харесваш. А което е още по-важно, зная, че ме разбираш. Никой друг не може да разбере какво изпитваме, какво е да се подмяташ върху вълните на духа, да понасяш възходите, както и паденията, когато мракът те обгърне. Нима не заслужаваме награда за това? Да имаме редом до себе си някой, за да не сме сами?

Тя отново се опита да ме целуне и аз не я спрях, най-вече защото беше трудно да оспоря думите й. Със сигурност не я обичах така, както обичах Сидни, но ние наистина разбирахме какво преживява всеки един от нас. Тя не ме осъждаше за това, което правех, нито се опитваше да ме накара да намеря по-добри начини да се справя с отчаянието. И да, Нина беше права: беше хубаво да не си сам.

И изневиделица думите на майка ми ме халосаха като плесница през лицето: Престани да преследваш химери и се съсредоточи върху някого, с когото можеш да изградиш стабилен живот. Това сме направили двамата с баща ти.

Това ли правех с Нина? Изграждах стабилна връзка с някой, който разбираше недостатъците ми и необходимостта от бягство — но когото в крайна сметка не обичах? Несъмнено щеше да бъде лесно. Нина щеше да се погрижи за това. Щяхме да прекараме целия си живот заедно, тешейки се и съчувствайки си взаимно колко е трудно да владееш магията на духа, да посещаваме парти след парти с надеждата още малко да отдалечим мрака. Щеше да бъде приятен живот. Стабилен, както се бе изразила майка ми. Но аз никога нямаше да се опитам да стана по-добър. Никога нямаше да постигна нещо велико, на което Сидни винаги ме караше да чувствам, че съм способен. Никога, никога нямаше да изпитам онази еуфорична, всепоглъщаща любов, която ме обгръщаше във всеки миг, през който бях със Сидни; онова разтърсващо чувство, което ме караше да си мисля: Да, това означава да си жив.

Би било по-лесно — прошепна леля Татяна, както винаги непостоянна. — Тя е тук. Използвай я. Прогони болката. Твоето друго момиче е далеч, но това е точно пред теб. Предай се. Просто кажи да. Да, да, да…

— Не — изрекох на глас.

Прекъснах целувката с Нина и този път наистина се изправих, като се отдалечих достатъчно от нея. Бях глупак. Слаб, ленив глупак. Позволих да ме надвие депресията заради родителите ми и отсъствието на всякаква връзка със Сидни. Не само се бях отказал от Сидни. Бях се отказал от себе си, затъвайки в упадъчен живот на дворцови партита и удоволствия, защото така беше по-лесно — много по-лесно, отколкото да се опитвам да намеря Сидни и да остана силен, когато всичко изглежда безнадеждно.

— Нина, съжалявам, но не мога да го направя — казах, влагайки колкото може повече убедителност в думите си. — Съжалявам, ако съм те подвел, но това няма как да стане. Харесва ми да прекарваме времето си заедно, но никога няма да изпитвам към теб нещо повече от приятелско чувство, както в момента.

А ако не изпитвам любов, това няма да е добре и за двама ни. Съжалявам. Двамата никога не можем да имаме общо бъдеще.

Изразих се малко прекалено силно, най-вече защото обяснявах не само на нея, но и на себе си. Тя потрепна и аз осъзнах, твърде късно, че може би трябваше да намеря по-мек и по-внимателен начин да изразя чувствата си — особено след като знаех колко са емоционални владеещите магията на духа. Усмивката и се стопи и Нина се сви, сякаш я бях ударил. Примигна, за да преглътне сълзите си, и стана от леглото с цялото достойнство, което можа да събере.

— Разбирам — промълви. Гласът й трепереше и толкова силно стискаше пръсти, че ноктите и се забиваха в плътта. — Е, извинявай, че ти загубих времето през последните няколко седмици. Трябваше да зная, че една незначителна секретарка не е достатъчно добра за лорд Ейдриън Ивашков.

Сега аз потръпнах.

— Нина, изобщо не е така. И аз наистина се радвам, че си моя приятелка и ценя дружбата ни. Само ако ми позволиш да ти обясня…

— Не си прави труда. — Тя се обърна с гръб към мен и се запъти към вратата. — Не искам повече да ти губя времето, а и освен това трябва да хапна, преди обедната ми почивка да свърши. Извинявай, че те събудих. Радвам се, че си добре.

— Нина — опитах отново, ала тя си бе отишла, преди да успея да кажа нещо повече, съпроводена от шумното хлопване на предната врата.

Свлякох се върху леглото, чувствайки се като пълен боклук, физически и морално. Не възнамерявах да приключвам отношенията ни по този начин. Нямах намерение да върша повечето от нещата, които се случиха. И когато съкрушителната депресия заради това, в което се бе превърнал животът ми, заплаши да ме погълне, трябваше да се боря с почти непреодолимото желание да си приготвя питие.

— Не — заявих на глас. — Приключих с това.

И в този миг и там реших незабавно и завинаги да сложа край на алкохола. Самозалъгвах се (дори повече от обикновено), че мога да пия от време на време през деня, ако преди това редовно се опитвам да достигна до Сидни. Като заговорих за това… кога за последен път наистина я бях търсил през нощта — по човешкото разписание? Когато я отвлякоха, аз я търсех постоянно. Ала напоследък… ами това обикновено беше вял опит, след като се събудех със силен махмурлук. Когато се стъмваше — времето, през което бе най-вероятно Сидни да спи, ако все още се намираше в Съединените щати — аз обикновено вече бях изпил няколко питиета на първия от серията купони. Бях си позволил да проявя нехайство, обезкуражен от по-раншните си провали и развлеченията в реалния живот. Но повече нямаше да допусна тази грешка. Трябваше да остана трезвен и зареден докрай с магията на духа, за да мога през деня да проверявам редовно за Сидни. И нямаше значение колко пъти ще се проваля. Един ден или някога ще я достигна.

Въпреки пулсиращата болка в главата се концентрирах, изпаднах в транс, потопих се в магията и се опитах да я достигна. Нищо. Но все пак не беше толкова зле. Излязох от транса, обещавайки си по-късно да опитам отново. Скочих под душа и отмих от себе си следите от вчерашния купон. Когато излязох от банята, установих, че стомахът ми е по-добре, и изядох остатъка от поничката, която бях донесъл у дома предишния ден. Или може би по-предишния. Беше изсъхнала, но ме засити.

Докато я дъвчех, си направих мислен списък на нещата, които трябваше да свърша, като в него не фигурираше нито един купон. На първо място бяха извиненията. Освен с Нина трябваше да оправя нещата и с Дмитрий след кретенския начин, по който се държах с него. Също така трябваше да поговоря с майка ми. Само защото тя се бе отказала от себе си, нямаше причина и аз да се отказвам от нея. Щях да започна с майка ми, тъй като най-отдавна не бях говорил с нея. Но преди това може би не беше зле да отскоча до някой захранващ, тъй като не си спомнях кога за последен път бях пил кръв. Това щеше да проясни мислите ми.

Вече бях почти стигнал до вратата, когато реших отново да потърся Сидни. Може би ежечасните опити бяха малко прекадени, но така щях да тренирам и да остана трезвен. Беше много важно да добия тези нови навици, ако възнамерявах наистина да променя живота си. Затворих очи и поех дълбоко дъх.

Фините пипала на духа се изстреляха от мен в царството на сънищата и се разпростряха, за да търсят Сидни, както често правеха…

… и този път се свързаха.

Бях зашеметен. Беше минало толкова дълго време, откакто за последен път бях постигал успешна връзка в съня, създаден чрез магията на духа, че в първия миг не знаех какво да правя. Дори не бях измислил подходящ декор, защото призовах силата на автопилот, правейки усилия, без да очаквам резултати. Когато светът затрептя и заблещука около нас и аз усетих как тя се материализира в съня, бързо призовах старото ни любимо място за срещи — вилата „Гети“ в Малибу. Пред нас изникнаха колоните и градините, заобикалящи централната част на музея: огромен басейн и фонтан. Сидни се появи на отсрещната страна. За няколко секунди само се взирах през водата в нея, убеден, че всичко това е само плод на моето въображение. Можех ли да халюцинирам в сън, който аз съм създал? Все пак предполагам, че беше твърде рано да се проявят каквито и да било симптоми на лудост, породени от алкохолна абстиненция.

— Ейдриън?

Гласът й беше тих, почти заглушен от искрящите струи на фонтана. Но силата, която се криеше в него, и ефектът, който имаше върху мен, бяха огромни. Бях чувал израза „коленете ми омекнаха“, но досега никога не бях изпитвал нещо подобно. Имах чувството, че мускулите не можеха да ме крепят, а гърдите ми се издуха като балон, в резултат на кълбото от емоции, които дори не можех да опиша. Любов. Радост. Облекчение. Недоверие. А примесени с тях бяха всички останали емоции, изпълвали душата ми през последните месеци: отчаяние, страх, печал. Извираха от сърцето ми и аз усетих как сълзи запариха в очите ми. Беше невероятно, че един човек може да те накара да изпиташ наведнъж такава гама от трепети и вълнения, че този човек може да отприщи потоп от чувства само произнасяйки името ти.

В този миг разбрах, че те грешат — всички те. Майка ми. Баща ми. Нина. Всички, които смятаха, че любовта може да бъде изградена върху споделени цели, никога, никога не са изпитвали това, което имахме ние със Сидни. Не можех да повярвам, че едва не го загубих заради собственото си лекомислие и слабост. Докато не надникнах в очите й, не разбирах що за празен и безполезен живот водех.

— Сидни…

Щеше да ми отнеме прекалено много време да заобиколя фонтана. Затова скочих от ръба в басейна и прецапах водата към нея. Щях да го направя, дори да носех истински дрехи. Физическите неудобства нямаха никакво значение. Важното беше да стигна до Сидни. Целият ми свят, цялото ми същество бяха съсредоточени в нея. Придвижването отне само няколко секунди, но аз имах чувството, че от години пътувам към нея. Минах до отсрещната страна и излязох навън, водата се стичаше от мен върху залетите от слънчевите лъчи камъни. Поколебах се само за миг, а сетне я прегърнах, все още страхувайки се, че тя ще се изпари във въздуха. Ала Сидни беше реална. Истинска, от плът и кръв (доколкото е възможно в един сън, създаден от магията на духа), и цялото й тяло се разтърси от навярно дълго сдържани ридания, когато зарови лице на гърдите ми.

— О, Ейдриън. Къде беше?

Не беше упрек, а само израз на дългия й копнеж и страх. Тя не можеше да знае за демоните, с които се бях сблъскал през последните няколко седмици, нито колко ужасяващо близо бях до това, да пропусна тази възможност. Взех лицето й в шепи и се взрях в тези кафяви очи, които толкова много обичах и които сега блестяха от напиращите сълзи.

— Съжалявам — прошепнах. — Толкова съжалявам. Търсих те дълго… ала все не можех да те достигна. И тогава аз… се отпуснах и проявих небрежност. Зная, че не биваше. Ти не би го сторила. Господи, Сидни, толкова съжалявам! Ако бях опитал по-настоятелно, по-усърдно и по-рано…

— Не, не — пророни тя нежно и прокара ръка през косата ми. — Ти нямаше да можеш да направиш нищо — поне не доскоро. Те контролират съня ми с някакъв газ. Бях прекалено упоена, за да ме достигне духът. — Тя започна да трепери. — Толкова се боях, че никога няма да се свържа с теб… че никога няма да намеря изход от…

— Шшт. Вече ме намери. Всичко ще бъде наред. Къде си?

В нея настъпи забележителна промяна. Сидни изглеждаше така, сякаш не искаше нищо, освен да ме прегръща и да изплаче целия страх и всички разочарования, които бе преживяла през последните няколко месеца. Знаех го, защото и аз се чувствах по същия начин. Ала въпреки мъката и стаените копнежи, въпреки преживените страдания, тя си оставаше най-силната и невероятна жена, която познавам. Пред очите ми Сидни отпъди всички тези страхове и неувереността, пренебрегвайки тази част от нея, която искаше единствено да се наслади на утехата в топлата ми прегръдка. Тя се превърна в Сидни Сейдж, която срещнах за пръв път: дейна, силна, компетентна. Готова да направи труден избор, за да постигне желаното.

— Добре — рече моята любима и замълча за миг, за да изтрие сълзите си. — Навярно не разполагаме с много време за разговор. Не съм сигурна колко дълго съм спала. И… не зная къде се намирам. Откакто ме отвлякоха, не съм видяла прозорец. Държат ни под земята.

— Кои сте тези „ние“? — попитах.

— Има още дванайсет… ъ, вече сме тринайсет, току-що доведоха ново попълнение — всички са бивши алхимици, провинили се по някакъв начин. На всички са им били промивани мозъците в различна степен. Някои просто играят роля, сигурна съм в това, но не мога да го докажа. Ако нарушим правилата, си навличаме сериозни неприятности.

— Какви неприятности? — попитах. Въпреки че се опивах от лицето й, откакто я бях зърнал, чак сега се взрях по-изпитателно в нея. Тя беше облечена в някаква ужасна униформа в цвят каки, а златистата й коса беше по-дълга от преди. Лицето и тялото й ми изглеждаха отслабнали, но не бях сигурен колко точна е преценката ми. Освен ако владеещият магията на духа не промени специално външния вид на другия човек, то този човек обикновено се появява в съня като смесица от това, което той или тя изглеждат в действителност, и възприятието, което той или тя имат за себе си. Често двата образа не съвпадаха. Отбелязах мислено по-късно да я попитам за физическото й състояние.

— Това няма значение — рязко отвърна тя. — Аз съм добре, сигурна съм, че има и други като мен, но те просто са твърде изплашени, за да действат. Макар че има и такива, които са с изцяло промити мозъци. Също като Кийт. Те са… — Очите й се разшириха. — Кийт. Това е.

— Кийт? — повторих тъпо. Все още мислех за уклончиво споменатите „сериозни неприятности“ и не проумявах как се вписваше в картинката бившият й колега, негодникът Кийт.

— Той е бил тук. Преди мен. В същия поправителен център. — От вълнение тя се вкопчи в ръкава ми. — Тук има такава стена, върху която затворниците пишат признания, и той е написал едно — по-скоро извинение, към сестра ми Карли. Важното е, че той е бил тук и знаем, че е излязъл. Може би Кийт знае къде се намира този поправителен център. Когато са го освободили, са го извели навън, нали?

— Но ти не ми ли каза, че той не е бил на себе си, че е бил напълно неузнаваем? — попитах. — Дали той изобщо ще бъде в състояние да разговаря с нас?

Лицето й се помрачи.

— Да… той беше напълно неузнаваем. Това се случва, когато наскоро ти опреснят татуировката. Но в повечето случаи най-лошите последствия избледняват с времето. Въпреки че хората остават покорни, те в крайна сметка излизат от това мозъчно вцепенение. Ако го намериш, може би той ще даде отговори на някои въпроси.

— Да го намеря, може би е по-лесно да се каже, отколкото да се направи — промърморих, замислен за трудностите, които имах, докато търсех бащата на Сидни и Зоуи. — Алхимиците не са особено разговорливи, когато става дума за месторазположението и задачите на агентите им.

— Маркъс може да ти помогне — убедено заяви Сидни. — И не ме гледай така. Той може. Разполага с ресурси и с нужните връзки. Сигурна съм, че вие двамата ще успеете да загърбите различията си и да работите заедно.

Бях се намръщил, когато тя спомена името му, но Сидни просто ме разбра погрешно. Тя не знаеше, че откакто бе изчезнала, двамата с Маркъс постоянно поддържахме връзка. Думите й ми напомниха, че той беше поредният човек, с когото не се бях разделил добре, но това не беше неин проблем.

— Ще се справим — уверих я. — Освен това Маркъс има този списък, в който…

Образът й започна да се топи, когато реалният свят я призова обратно.

— Време е за събуждане — рече тя тъжно.

Вкопчих се в нея, но тя чезнеше пред очите ми. Паниката ме сграбчи. Исках да я попитам за толкова много неща, но разполагах само с няколко секунди.

— Ще говоря с Маркъс и отново ще дойда при теб. Винаги ли спиш по това време?

— Да. Обичам те.

— И аз те обичам.

Не знаех дали тя ме чу, защото внезапно се озовах сам в градината, сред бликащата вода на фонтана, под сияйното слънце на Малибу. Втренчих се в мястото, където тя беше допреди няколко минути, а сетне оставих съня да се стопи и да ме върне в апартамента ми в сградата за гости. Все още стоях до вратата, на път да се видя с майка ми. Но сега всичко се бе променило. Бях се свързал със Сидни! Видях лицето й и тя беше добре… относително, разбира се.

Сърцето ме заболя при мисълта за майка ми, но не можех да отида при нея. Не исках да остава горчилка в отношенията ни — нито в тези с Нина, Дмитрий, Роуз и Лиса. Но в момента никой от тях не можеше да ми помогне. Те трябваше да почакат. Време беше да се върна при хората, които бяха в състояние да ми помогнат да намеря Сидни.

Извадих мобилния си телефон и започнах да проверявам цените на самолетните билети до Палм Спрингс.