Франсиско Колоане
Голата степ (6)

VI

… Внезапно от другата страна на храста се размърда някакво меко тяло и нещо като пясъчен прашец опръска лицето ми. Загледах се внимателно и открих, почти слята с нощния мрак, една огромна пума, излегнала се до мен. Не смеех да дишам дори. Но, по дяволите, това не беше пума, а огромна камилска птица, която ме задушаваше с перушината си. Странно! Та нали в Огнена земя няма нито пуми, нито камилски птици. Но тогава това е тюлен, един огромен тюлен, който се приближава към мене. По дяволите! Ето че аз се нося по спокойното и гъсто асфалтово море на Голата степ, но не мога да плувам и тюленът се приближава към мене, отворил своята огромна паст и оголил блестящи зъби…

Не мога да сдържа вика си, който напира отвътре. Един страшен вик. Но не съм аз този, който вика. Реве тюленът или може би това е писъкът на раненото чуленго. Не, и това не е! Вие моето куче, моето вярно и добро куче Бен. Вой на разкъсваща болка.

Воят сякаш изтръгна сърцето ми, промуши главата ми, почна да скубе косите ми.

Събудих се от страшния кошмар, размахал ръце и удряйки с тях по храста. Но още преди да се съвзема напълно от съня, разбрах, че кучето ми действително вие, че болезненият му, тревожен, агоничен вой не е приумица на въображението ми.

Внезапно воят стихна. Дон Педро, Макбийнз и Лара бяха скочили на крака и се гледаха един други смаяни.

Видяхме, че няколко овце бягаха по полето. Конете се хвърляха насам-натам уплашени, а стадото кръжеше, увлечено от някакъв водовъртеж. Неизвестна, огромна сила влачеше мрежата на кошарата, а кучетата се стрелваха по всички посоки, мъчейки се да спрат овцете.

Всичко това стана за миг. Също така за миг Лара свали букаите от коня си, сложи му юздата, възседна го на голо и се спусна да събере стадото. Макбийнз и аз опипахме ножовете си, които бяха пъхнати в кончовите на ботушите ни. Дон Педро измъкна от вещите си старата карабина „Уинчестер“, модел 44, с която никога не се разделяше в полето.

Упътихме се към мястото, където непознатата сила дърпаше мрежата. Вървяхме съсредоточени, загрижени да узнаем причината на това толкова странно произшествие.

— Това го няма писано в моите книги — подхвърли дон Педро.

Луната се беше отместила към планинската верига Кармен Силва, а южната зора започваше да багри във виолетово далечния гръб на Атлантика.

Напредвахме предпазливо и когато стигнахме до ръба на някакъв дълбок ров, дон Педро вдигна карабината и ни спря с вик: „Внимание!“.

И тримата се заковахме на място, изумени от гледката. На дъното на рова, отворило уста и оголило блестящи зъби, така както го видях насън, лежеше, омотано в мрежите на кошарата, едно бяло чудовище, дълго повече от четири метра. Около него имаше шест или седем мъртви овце и моето куче Бен, разкъсано от зъбите му.

— Бял тюлен! — извика дон Педро и повтори: — Това го няма писано в моите книги. Внимавайте! Тези зверове хвърлят с муцуните си камъни със страшна сила и отгоре на това са много точни стрелци.

Надзирателят, който беше опитен в лова на тюлени, мина отстрани на звяра, потърси най-слабото му място и стреля.

Ехото на изстрела се плъзна в далечината. Морският звяр се изправи на задните си перки. Гладката му и бяла кожа блесна като мрамор. Гърдите му с две изпъкналости като тези на жена се изпънаха мощно. За миг наподоби скулптурата на гръцка богиня, красива и чудовищна, осветена едновременно от светлината на луната и на зората. Животното поклати глава, разтвори големите си бърни, разтърси с дрезгавия си рев Голата степ и рухна в смъртна агония.

Приближих се към трупа на това огромно и красиво морско животно. Не можах да удържа желанието си и прокарах ръка по гладката му и мека кожа. После взех трупа на Бен, изкопах дупка в камънака и го погребах.