Франсиско Колоане
Голата степ (4)

IV

Аз не познавам по-пустинна и по-вълнуваща местност в крайния юг на американския континент от Голата степ. Както казах вече, тя се простира на сто и двадесет километра дължина и обхваща безплодните земи, разположени по Атлантическото крайбрежие на Огнена земя. Сто и двадесет километра на дължина и около десетина километра на ширина. Растителността е крайно оскъдна — сухи, ниски храсти, които са много характерни за тази област, лишеи и тревички, едва подали глава над пясъка и глинестата кал. Плажът е внушителен и се отличава с особени приливи и отливи. При прилив морето нахлува на няколко километра във вътрешността на сушата и стига чак до самата пампа. След това се оттегля бавно, подобно на разляно масло, оставяйки зад себе си слой асфалтова тиня, на която не се осмеляват да кацнат дори и уморените птици. От време на време човек може да срещне стадо тюлени, което се излежава на пясъчния бряг, или някой болен кит, заседнал на някоя плитчина и дошъл тук да умре.

Тук всичко изглежда мъртво. Тази местност е сякаш началото или краят на някаква странна планета. Но най-чудноватото от всичко е ивицата земя, пясък и камъни, която навлиза дълбоко в морето. Всъщност точно това необикновено и тясно продължение на сушата в морето носи името Парамо^[1] и на него са нарекли цялата тази крайбрежна област.

Пътникът, който за пръв път прекосява Огнена земя, за да достигне Атлантическия океан точно в тази местност, остава удивен, че открива един остров, който не е отбелязан на картите. Но той се смайва още повече, когато открие, че островът, който се показва над вълните като издължен тънък бял гръб, очертава голям кръг и се съединява със сушата, затваряйки голям залив.

По време на моите самотни скитания, когато преследвах по плодородните долини и по скалистия стръмен морски бряг, който остава на север от нос Доминго, стада гуанака, бях открил в дни на добра видимост и на морско спокойствие това странно геологическо образуване, което се съединява със сушата. Един път, като идвах откъм стопанството „Сара“, стигнах почти срещу него, но скалистият бряг, който се спускаше почти отвесно към океана, не ми позволи да се прехвърля на тази ивица земя. Друг път ме спряха няколко гигантски калцирани скелети на китове, които приличаха на кораби в строеж. Моят кон се уплаши от тях и от костите на няколко тюлени, моржове и морски лъвове и не поиска да мине между тях. Но това, което най-вече не ми позволи да продължа и да се запозная с ивицата земя, която навлизаше в морето, беше внушителното мълчание, онова чувство, че се намирам извън или на ръба на един свят, на бряг, край който се простира един парализиран и заприщен океан, всред местност, която морските зверове, птиците, дори и гуанаката посещават само тогава, когато разберат, че е дошъл краят им. Мисля, че съм първият човек, който е стъпил на този къс земя, тъй като никой друг от овчарите не можеше да се сравни с мене по скитническа страст. Те никога нямаше да се решат да прехвърлят телените огради на стопанствата и да пресекат дюните, за да стигнат до границите на този странен кът от земята, разположен по средата на източното крайбрежие на Огнена земя.