Франсиско Колоане
Австралиецът (4)

IV

— От коя страна препускахте? От дясната? Ето защо сте загубили. Може ли този креол^[1] да не ви изиграе! — каза Арентсен, като се смееше. Бяхме насядали в столовата и пиехме бутилката уиски от облога.

Понякога изпитвахме желание да убиваме с алкохол страха от самотата и всичко друго, което спохожда мъжете, които прекарват месеци и години наред, без да видят жена. Тази нощ пихме до оскотяване. Един по един започнахме да се оттегляме пияни по стаите си. Накрая в столовата останаха само Ларкън и Маккей.

Крайниците ми бяха изтръпнали, но главата ми беше все още до известна степен бистра, тъй че не бях забравил срещата между тези двама мъже. Стаята ми се намираше през коридора срещу вратата на столовата и аз реших да оставя и двете врати полуотворени.

Овладя ме някакво тъмно предчувствие. И в това предчувствие симпатиите ми бяха на страната на Ларкън. Мислех си, че в случай на опасност оттук можех да се намеся своевременно.

Наблюдавах ги малко замаяно и ги видях да стават внезапно. Всеки от тях взе по една чаша, напълни я, изпи я и остана с нея в ръка, подпрял се на своя край на масата, като да бяха двама пътници, облегнали се на бастуните си и спрели се да си починат или да разговарят.

Започна един странен разговор, остър, но не яростен. Не долавях това, което говореха. Чуваше се само някакъв шепот, като ромоленето на ручей в гората, на води, които се плъзгат в корито от плочи.

Понякога единият от двамата говореше дълго, а другият мълчеше. Друг път двата гласа се преплитаха или внезапно се прекъсваха, като оставаха една враждебна ледена празнина, за да се издигнат след това отново в монотонен шепот.

Съзнанието ми се изплъзваше от време на време, за да си почине, но в следващия миг се стрясках, изпитвайки крайно безпокойствие при мисълта за двамата. Дали са се споразумели? Какво разделя тези двама мъже, дошли от толкова далечни места всред тази самота? Дали сега ще се обяснят помежду си?

Тонът на техните гласове беше напълно непроницаем, не подсказваше нищо.

На моменти задрямвах и когато се събуждах отново, срещах се с присъствието на техните гласове и ги виждах, подпрели се върху чашите, сложени на масата като върху дръжки на бастун. Съзнанието ми ги улавяше и изпускаше като образи, оглеждащи се и губещи се във водно огледало.

„Тези приятели втасаха от уискито!“ — казах си аз и реших да се отпусна да спя.