Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El australiano, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2020 г.)
Корекция и форматиране
hri100 (2020 г.)

Издание:

Автор: Франсиско Колоане

Заглавие: Нос Хорн

Преводач: Цветан Георгиев

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: испански

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: разкази

Националност: латиноамериканска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.VIII.1970 г.

Редактор: Стефан Савов

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Катя Бижева

Художник: Любен Зидаров

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7175

История

  1. — Добавяне

I

— Днес трябва да пристигне новият надзирател — каза Арентсен и протегна дългите си крака към огнището. В него горяха големи парчета торф и пръскаха мека и чаровна светлина в стаята, потънала в привечерни полусенки. Цял ден снегът не беше престанал да вали.

— Каква ли птица ще е той? — запита Маккей, дъвчейки флегматично думите и лулата си, от която се носеха вълни тютюнев аромат.

— В писмото на дружеството — започна да обяснява счетоводителят, англичанин от Фолклендските острови, с остра коса и лице покрито с лунички — пишат, че се нарича Хуан Ларкън. Представители на дружеството сключили с него договор във Валпараисо. Идвал от Канада, но бил австралиец и имал обширни познания по скотовъдство, придобити в стопанствата в неговата родина, в Нова Зеландия и в Западните щати на Северна Америка.

— По дяволите! — възкликна Маккей. — Ще има какво да научим от него, особено аз, който слязох от моите шотландски планини, за да потъна тук, в равнините на Огнена земя.

Продължително мълчание последва думите на шотландеца. Вън валеше обилен сняг. От време на време някоя голяма снежинка, подобна на птичка, размахваше крила край стъклата на прозореца и след това се залепваше за тях, застивайки като странна и тежка сълза. Всяка снежинка ни караше като че ли да изпадаме в още по-дълбока летаргия и задълбочаваше още повече меланхоличната пустота на нашите празни от всякакво занимание умове.

Край огнището бяхме събрани четирима мъже, типични представители на хората, които се срещат по скотовъдните стопанства в Огнена земя: Маккей, помощник-управител на стопанството „Вакерия“; главният надзирател Арентсен, чилиец, син на норвежци; Стенли, счетоводител от Фолклендските острови, и аз, който ви разказва тази история, чилиец по произход и по това време надзирател във фермата „Лас Курурерас“, в която се отглеждаха двадесет и пет хиляди глави добитък и в която трябваше да работи човекът, когото чакахме. Тази ферма, която принадлежеше на стопанството „Вакерия“, отстоеше на около сто и десет километра от сградите на управлението и бе разположена в планинската част на огромния остров. Аз бях слязъл в Управлението, за да посрещна новия надзирател.

Ние, четиримата, си почивахме в тази спокойна домашна атмосфера, която придобиват през зимата къщите на служещите в стопанствата на Огнена земя. Бяхме свалили кожените си дрехи и ботушите и сложили домашни облекла от фланела, на вертикални райета. Облечен в тях, недодяланият Маккей приличаше повече на затворник, който пуши лулата на своите мъчителни спомени, отколкото на джентълмен в почивка.

Но нямаше съмнение, че домашните дрехи ни караха да забравяме, макар и за малко време, суровия живот, който водехме, всекидневната борба с хората и животните и ни преобразяваха до такава степен, че от време на време си подхвърляхме дори и по някоя учтивост, която караше мрачния помощник-управител да мръщи чело, а вежливият Арентсен да се усмихва леко, с тъга.

Самотни мъже сред самотата, ние понякога така намразвахме дрехите, свързани с нашето всекидневие, с нашия полски живот, че ги захвърляхме, и то с такава детска настървеност, която могат да разберат само онези, които са живели всред печалния пейзаж на Огнена земя. В такива мигове ние обличахме най-хубавия си костюм, с който преди години бяхме дошли от града, и седяхме по цели часове пред огнището, разговаряйки така, сякаш се намирахме в някоя кръчма или кафене сред града, докато и тази измама ни омръзнеше и превалило веднъж полунощ, си лягахме да спим.

— Когато снегът се полепва по стъклата на този прозорец, съвсем е сигурно, че времето ще се промени — каза Арентсен, като гледаше как прозорецът се покрива с една все по-плътна завеса от сняг.

Внезапно плътното мълчание на снеговалежа бе раздрано от далечното бръмчене на автомобил, каран с пълен газ. От време на време шумът, който наподобяваше този на мощен самолет, отслабваше и след това отново гръмваше с все сила. Склоновете и котловините го прехвърляха и люлееха, а той се приближаваше все повече, следвайки заснежения коловоз.

Изведнъж бръмченето нахлу в двора на стопанството, кучетата залаяха от къщичките си и един закрит автомобил, натоварен с въжета и куфари, спря запъхтян, като уморено животно, точно срещу нашата сграда.

Стенли, счетоводителят, се надигна, за да посрещне новодошлия. След малко стъпките на двамата прокънтяха в късия коридор.

Маккей, Арентсен и аз чакахме непознатия с известно безпокойство. Това безпокойство, което предизвиква очакването на човек, с който предстои да живееш в тясна близост, защото един другар по работа в Огнена земя е нещо повече от член на семейството, повече от интимен приятел. Тук човек често дели с другаря си както залъка хляб, така и страха от глада. Двамата теглят с едно и също ласо някое диво животно, ръцете се спускат едновременно към един и същи нож и слабостта на единия може да струва живота на другия.

От сутрин до вечер почти всички полски работи изискват да бъдат извършвани от двама души заедно и тук не е възможно да прикриеш завистта, подлостта, егоизма, малките и големите недостатъци, а е трудно и да ги понасяш с лекота.

Вратата се отвори и на прага до Стенли се появи един много висок слаб мъж, с мургава кожа и зелени очи, облечен в някаква сива мушама и в ботуши за езда. Мъжът се поклони вежливо и ни поздрави.

— Мистър Маккей — каза фолклендецът, като представяше новодошлия на помощник-управителя.

Шотландецът се приближи, но в мига, когато двамата мъже трябваше да си стиснат ръцете, те се изгледаха учудени.

— Вие сте… — смотолеви австралиецът.

— Да, аз съм… — измънка шотландецът. Ръцете им се поколебаха и избягнаха поздрава.

Високомерно очите им размениха пронизващи погледи, в които се отрази някакъв неуловим и леден лъх, който премина по сериозните им лица подобно на светкавица, която се носи по сухата земя.

Шотландецът захапа лулата си. Австралиецът пръв успя да се съвземе и каза:

— Извинете, но ние се познаваме от по-рано. Светът е толкова малък.

В Огнена земя често се случват странни неща.

Тук можеш да срещнеш кого ли не, от циганин до японец, но въпреки това тази среща ни учуди много. Австралия, Шотландия и Огнена земя не са места, които имат нещо много общо.

Минахме в столовата и ядохме почти без да проговорим. Обкръжаваше ни някаква атмосфера на неудобство. Само Стенли задаваше на новодошлия въпроси относно пътуването, на които той отговаряше кратко, показвайки, че и той няма желание да говори.

Щом станахме от масата, помощник-управителят пожела на всички лека нощ и се отправи към стаята си.

— Нашите легла са в стаята за гости — казах аз на Ларкън. — Вие можете да си легнете когато пожелаете. Утре сутрин, щом като се представим на управителя, ще тръгнем незабавно за „Лас Курурерас“.

Никой не каза нито дума повече. Пихме по глътка уиски за здравето на новодошлия и след това се разотидохме по стаите си.

Единствен Стенли, който беше прекалено любопитен, се опита да ни задържи, за да ни каже нещо, но Арентсен го сряза:

— Затваряй си човката! Няма ли да се научиш да мълчиш? Тук никой не се чуди на нищо и на никого. Отваряй си очите и бъди винаги готов да действаш, ето какво се иска тук. — След това, като мина край мене, Арентсен добави: — Всичко ще се изясни, а какво ли пък ни и засяга?