Франсиско Колоане
Австралиецът (3)

III

Ларкън беше на около тридесет и пет години, висок, сух и жилав. Издълженото му лице издаваше, че в жилите му тече както английска, така и австралийска туземна кръв. Отличаваше се с особена пъргавина и сила. Човек не можеше да повярва на очите си, като гледаше как този човек на вид с не много здраво телосложение се превиваше като бамбук, хващаше телетата или юниците за муцуната и още с първото дръпване ги хвърляше на земята. След това, сложил коляно на хълбоците им, той ги притискаше, докато им сложат нажеженото клеймо.

Ларкън яздеше по австралийски, без потник под седлото и с толкова дълги стремена, че краката му сякаш опираха моравата.

Заедно извършихме всички пролетни работи. Събиране и поставяне клеймо на говедата, предназначени да бъдат заклани, събиране и поставяне знак на диви коне, грижи за овцете при обягването им и много други. Този изпечен в работата човек ме превъзхождаше в много отношения.

Да бъдеш надзирател в някое скотовъдно стопанство в Огнена земя значи не само да носиш това звание, но също и с малки изключения, да изпълняваш тази длъжност по-добре от останалите във всяко отношение.

Ларкън беше назначен помощник-надзирател във фермата и въпреки своите безспорни способности в този вид работи, не засегна никога авторитета ми.

Където и да го пратех, вършеше без особено усилие работа за двама души. Докато ние поваляхме едно добиче, той поваляше две.

Опитах се да се изравня с него, но не успях. Един следобед, когато се влачех по земята, хванал за бърните една юница, която не бях успял да съборя, Ларкън бързо ми се притече на помощ. След това, задъхан, вдишвайки дима на полузагасналата си цигара, той ми каза:

— Извинявайте, „че“^[1], но костите ви все още са меки.

„Че“ беше първият местен израз, който той научи.

— Бива си го тоя гринго — каза ми веднъж един от овчарите.

— Какъв ти гринго — обади се момчето, което наглеждаше хергелето и изглежда бе получило известно образование. — Не му ли виждаш лицето. Прилича на нашите. Краката му са по-дълги, но какво от това? Един гринго няма да работи като него. Трябва да е австралиец, за които казват, че са горе-долу същите като нас, американците.

Съвсем скромно, сякаш не искаше да го забележат, Ларкън проявяваше от време на време извънредни качества на ездач и на човек, навикнал да разнообразява монотонността и самотата на полския живот с някоя проява на извънредна ловкост и сръчност.

С помощта на австралийския си камшик той бе дресирал чудесно своето хергеле от тъмнокафяви коне. Сутрин, в обора, докато ние се опитвахме да впримчим с ласото някой от конете, той, по-бърз от нас, като истински укротител на лъвове, плющеше с камшика и спираше избрания от него жребец всред най-силния му бяг. Конят се заковаваше на място и оставяше да му сложат юздата. В случай на непокорство дъжд от слаби удари по муцуната и по задницата наказваха непокорния и го караха да се подчини.

Този камшик, сплетен от кожа от кенгуру, беше за Ларкън това, което бяха за нас ласото и болеадорасите^[2]. Понякога той устройваше истински показни упражнения за начина на неговата употреба. Когато беше в настроение, той ме караше да взема някоя клечица или сламчица и да я задържа между върховете на палеца и показалеца си. След това се отдалечаваше на няколко метра и започваше да мери разстоянието, плющейки с гъвкавия си дълъг камшик, който завършваше с три езичета. Следваше едно внезапно шибане и плющене и камшикът разрязваше като с бръснач сламчицата.

Нито веднъж не можах да накарам Ларкън да слезе от фермата в стопанството.

— Оставете ме, „че“, много добре съм си тук във фермата. Ще я напусна тогава, когато реша да се преселя другаде.

Между нас растеше сурово приятелство, породено от общия труд. Тази дружба, изградена в общите усилия, във всекидневната борба с природата, с животните и хората, бе твърде различна от другата, която се поражда в кръчмата или сред градските удоволствия.

От онези последни зимни нощи, когато Ларкън пристигна в стопанството, до сегашните следобеди на ранното лято, сравнително хладни в тези местности, бяхме се променили много. Това, че Ларкън говореше зле испански, а аз не добре английски, не ни пречеше да се разбираме отлично.

Аз му разправях случки, легенди, обичаи от Чилое или от Северно Чили, разказвах му за моите пътешествия из източната част на Еквадор, а той — за необикновените приключения на рицарите бандити в някогашна Австралия, за героичните борби на фермерите с кучето вълк, динго, което населява този тайнствен континент, за своите пътувания в Южна Африка, в Канада, в САЩ, винаги вън на полето, безкрайно влюбен в животните, в пътуванията и в пространствата.

Нашите разговори бяха искрени и се отнасяха до действително случили се неща. Кой щеше да седне да измисля разкази или романи, след като от пет месеца насам ние бяхме попаднали в самата сърцевина и преживявахме един роман, превърнал се в действителност: странната среща между шотландеца и австралиеца.

Защото без съмнение другарите от стопанството и аз бяхме мълчаливи свидетели на една чудновата история. В стопанството Арентсен бе затворил устата на фолклендеца с думите: „Не си пъхай човката в това, което не те засяга“, а тук, във фермата, аз никога не подхвърлих, нито смятах да подхвърля и дума дори за онази странна среща между Маккей и Ларкън.

Една събота сутрин казах на Ларкън:

— Слушайте, повече от месец не съм виждал друг човек освен вас и нашите овчари. Чувствам нужда да сляза днес в стопанството, за да изпитам чувството, че има и други хора по света.

Слисах се, когато чух неговия отговор:

— Аз също, „че“!

— Как, и вие ли ще слезете?

— Да, промених решението си.

Наредихме да ни докарат най-добрите коне. За мене Нене, един черен, полукръвен жребец, славата на моето хергеле, а за Ларкън Рено, един кафяв жребец, с грива, подстригана според обичаите на северноамериканския запад.

Лъснахме ботушите си, избрахме най-добрите седла и принадлежности и като излизахме от стаите си, видях, че Ларкън откачи своя револвер от стената, прегледа дали е пълен и го затъкна в колана си.

— Защо взимате револвера? — попитах го аз. — Няма по-мирен път от този, по който ще минем. Аз вземам само един нож за дране на кожи. Ще ми потрябва, ако намеря по пътя някое умряло животно.

— Тук познавам само вас и пасбищата на фермата, а животът ме е научил, че ей този тук е най-добрият пътеводител! — отговори ми Ларкън, като опипа револвера.

„Добре — помислих си аз. — Мене пък са ме учили да не се меся в работите на възрастните и разумни хора.“

Това беше последното пътуване, което направихме заедно и може би затова споменът ми от него е толкова вълнуващ.

Тръгнахме, възседнали нашите силни, лъскави коне. Нене, черния кон, яздех само в извънредни случаи. Той беше издръжлив бегач и почувстваше ли най-лекия натиск на бедрата ми, стрелваше се като мълния. Рено беше по-нежен, по-деликатен. Един разрез на дясното му ухо показваше, че произхожда от чистокръвен жребец.

Когато се спуснахме в равнината на стопанството, лек ветрец галеше блестящите пасбища. В някои от тях, там, където не преобладаваше твърдият като лишей койрон, поляните бяха покрити с малки бели маргаритки и други цветенца, които се осмеляват да растат под това сурово небе. Чувствахме възбуждащите флуиди на късната пролет, трептящите от сила мускули на нашите коне, гъстата ни кръв, която напираше да бликне от пръстите ни, и това чувство на младост и сила ни караше да дишаме с пълни гърди благоуханния въздух и да гледаме с копнеж далечините, които ни подканяха да галопираме до безкрая.

— Никога не съм карал да се надбягват Нене с Рено — подхвърлих аз. — Струва ми се, че черният ще спечели на късо разстояние, а кафявият — на дълго, защото е син на най-добрия жребец, който сме имали в стопанството.

Лицето на Ларкън светна. Предстоеше ни истински празник.

— Да заложим една бутилка „Кинг Джордж“, и за да няма никой предимство, да се състезаваме на петстотин метра — предложих аз.

— Прието — отговори Ларкън.

Когато си с няколко килограма по-тежък, е опасно да препускаш с все сила. Иска се известно майсторство, а също и малко мъжество, защото всяко надбягване е винаги едно вълнуващо събитие.

Определихме, че ще се състезаваме до един бял камък край пътя, и се приготвихме да тръгнем „по английски“, без класическото южноамериканско подканяне.

Заехме местата си и като извикахме в един глас „Я-я!“, понесохме се.

Моят жребец се хвърли със скок напред и взе половин тяло преднина пред коня на Ларкън. Свих се над шията му и като минахме стотина метра, започнах да шибам непрекъснато с камшика ту отляво, ту отдясно, без да изпусна нито един скок. Преднината от половин тяло нарасна до цяло тяло.

Ларкън не го виждах. Чувствах само пръхтенето на коня му зад мене. Когато стигнахме половината от състезателното разстояние, дъхът на жребеца започна да ми настъпва петите. Още десетина метра и почувствах как пръхтенето се изравни с мене. Тогава започна жестока борба между животни и хора.

Черният жребец караше земята да кънти, но кафявият се източваше като хрътка и с всяко проточване главата му все повече надминаваше плешката на моя кон.

Ларкън, приведен над ухото на жребеца, крещеше така, както никога не бях го чувал да крещи, но ето че вече бяхме при камъка, който задминах само с шия преднина пред съперника си.

— Мъжката яздихме — каза Ларкън задъхан.

— Още няколко метра и класата на Рено щеше да се наложи — отвърнах аз.