Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (9)

Осма глава

Слънчевите лъчи, проникващи през полуразтворените пердета на прозореца в спалнята на Кристина, събудиха Джей Ти. Тя не беше до него. Взря се объркано в празното място до себе си. Не беше усетил кога е станала. Всъщност не бе усетил и кога е заспал. Но беше сутрин и Кристина не беше до него.

Такива бяха фактите. Попипа възглавницата с вдлъбнатина от главата й. Още беше пред очите му тъмната й коса, разпиляна отгоре й, докато правеха любов в съвършена хармония. Беше невероятно. Може и да пазеше егоистично своите тайни, но тялото си отдаваше щедро. Да му се не види! Искаше му се да беше се събудил преди нея, за да я погледа на светло.

Беше седем и половина. Имаха предостатъчно време да отидат в „Бъркли“. Търгът нямаше да започне преди обяд. След няколко часа всичко щеше да приключи. Тази мисъл беше тревожна… Знаеше, че денят няма да мине леко. Евън не се е отказал. Щеше да се опита да открадне диаманта и Джей Ти трябваше да му попречи. От все сърце се надяваше, че Кристина няма да се окаже замесена в нещо.

Стана от леглото и си обу панталоните и чорапите. Чу Кристина да се движи из стаята и му олекна, че не е тръгнала без него. Необходимо бе да поговорят, да си направят план за деня. Несъмнено снощи имаше възможност, но не пожела да опорочи всичко. Тя постави условия — без осветление, без въпроси, без признания, и той ги спази. А сега беше време тя да приеме неговите условия. Очакваше, че след като станаха близки, тя ще му повярва по-охотно. Сигурно беше готова за разговор.

Шумът от захлопването на входната врата направи на пух и прах доверието му. Изтича в гостната.

— Кристина! — Никакъв отговор.

Навлече набързо ризата, сакото, палтото, грабна ключовете за колата и се втурна към стълбите с надежда, че се е забавила с асансьора, но за съжаление беше слязла пеша. Колата й тъкмо излизаше от гаража, когато хукна към тротоара. Извика я отново, но тя не спря. Или не го беше забелязала, или се направи, че не го чува.

Близостта, която почувства към нея, мигом се изпари и остана само огромно съмнение. Скочи в колата си и подкара след нея. Когато пътят й се отклони от „Бъркли“, тревогата му нарасна. Къде отиваше? И защо не го събуди, за да му каже „довиждане“.

Беше глупак да си въобрази, че тя му вярва, и още по-голям глупак, след като сам й повярва, фактически какво знаеше за нея? Почти нищо. Навярно преспа с него, за да го заблуди, да отклони вниманието му, да му затвори устата.

Ако планът й е бил такъв, определено действаше. През изминалите часове изобщо не беше използвал мозъка си. И сега подозираше, че ще си плати за този пропуск.

Мобилният му телефон зазвъня и той веднага отговори, като се надяваше да е Кристина:

— Макинтайър.

— Джей Ти, Джени се обажда.

Джени ли? Сърцето му се сви. Едва ли беше за добро.

— Какво има, Джен?

— Евън — отговори кратко тя. — Снощи мина през салона. Държа се съвсем като луд, Джей Ти. Говореше как ще заживеем заедно, как ще ми подари света на диамантен поднос и наистина ме изплаши. Гледах право в него и не можех да го позная. Сякаш Евън, когото познавам, бе изчезнал. Очите му бяха на непознат. Мисля, че не е нормален.

— Никога не е бил.

— В такъв случай сега е още по-зле.

— Добре, че се обаждаш, Джен. Опитвам се да го открия. Спомена, че не си го познала, но доколкото разбирам, нямаш предвид да се е маскирал.

— Не, изглеждаше както обикновено.

— Косата му руса ли беше? А очите сини ли бяха?

— Ами беше с маска, беше тъмно и не успях да го видя добре. Очите му са си същите. Като личност е различен.

Джей Ти се позамисли. Евън сигурно си беше боядисал косата, а контактните лещи лесно се махаха. Но маската на лицето потвърди подозренията му, че той се дегизира, но маскировката му навярно се подменя без затруднения. Обяснението имаше смисъл, тъй като Евън не би се показал пред Джени като някой друг.

— С какво се е захванал, Джей Ти? Знаеш ли? — попита тя.

— Смятам, че смята да открадне днес много рядък и ценен жълт диамант от аукционната къща „Бъркли“.

— И как ще го открадне? Не го ли пазят добре?

— Да, но според мен такова е намерението му и съвпада с онова, което ти е казал за диамантения поднос.

— Сигурно имаш право.

— А той каза ли нещо друго?

— Да, поиска да ти предам, че не е приключил с теб. Знаеше, че ще те потърся, но никак не се притесняваше.

Гняв разтърси Джей Ти от това арогантно послание и решителността да пъхне Евън зад решетките до края на живота му се удвои… за кой ли път.

— Благодаря ти, Джени, за обаждането. Не искам повече да говориш с Евън.

— Повярвай ми, и аз не искам.

— Какво стана с онзи бодигард, който брат ти нае да те пази.

— Освободих го миналата седмица. Помислих си, че всичко свърши.

— Наеми го отново и не ходи никъде сама. Щом Евън не е приключил с мен, с теб съвсем не е.

— Не мога да повярвам, че някога съм го обичала — продължи тя с болка в гласа. — Колко глупава съм била! Вярвала съм на лъжите му. Трябваше да бъда по-умна, да разбера машинациите му. Бях истинска глупачка.

— Не си била глупачка. Била си влюбена.

— Все едно и също — въздъхна тя. — Дочуване, Джей Ти, и късмет. Наистина искам да хванеш Евън, преди да пострада още някой.

Както затваряше телефона, Джей Ти зърна Кристина да се насочва към паркинга срещу кей 39. Какво, по дяволите, правеше? Накъде се бе запътила?

Смъкна се ниско на седалката, за да не го забележи, поне засега. Ще го отведе до някое от важните лица… баща й, а може би Евън. И щеше да хване или единия, или другия.

* * *

Кристина погледна написаната на ръка бележка върху съседната седалка. Намери я пред входната врата, когато излезе да вземе вестника. „Чакам те на кей 39 в «Къщата на изненадите» точно в 8.“ Нямаше подпис, но знаеше от кого е. Беше от баща й. Добре че не беше почукал или позвънил. Нямаше да остане очарован, че спи с човек от ФБР.

Беше й като в мъгла нощта, прекарана с Джей Ти. Никога не беше постъпвала по-импулсивно, по-безразсъдно или пък толкова невероятно прекрасно. В прегръдките на Джей Ти се беше почувствала като друга жена, жена, която почти хареса и която нямаше нищо против отново да бъде. Но нямаше представа какво щеше да стане отсега нататък. Може би след няколко часа всичко щеше да свърши. Джей Ти не живееше в Сан Франциско. Работата му беше в Лос Анджелис или накъдето го отвееше следващият му случай. До довечера можеше да си замине и навярно повече никога нямаше да го види. Внезапно се натъжи. Дори нямаше право да иска нещо повече. Джей Ти нищо не й бе обещавал. Не се беше преструвал на влюбен или че има сериозни намерения. Просто я пожела, както и тя него. Беше много хубаво и толкова. Трябваше да се примири без съжаления. Не можеше да си позволи съжаление.

След като паркира, се поколеба дали да не се обади на Джей Ти и да му каже, че ще се срещнат направо в „Бъркли“, но се въздържа заради безкрайните въпроси, които щяха да последват. Затова излезе, докато той още спеше. Не желаеше повече да го лъже. Нито пък искаше да тръгне с нея. Беше длъжна да пази баща си от него. Само се молеше той да й съобщи онова, на което се надяваше.

Кристина слезе от колата си, пресече улицата към кей 39, любимо място на туристите с десетки магазини, ресторанти и въртележки. С изключение на кафенетата повечето магазини бяха още затворени и наоколо нямаше жива душа. Беше студена и мъглива утрин в Сан Франциско и туристите несъмнено щяха да заприиждат в по-късен час заедно със слънцето. Вървеше по протежение на кея, по едно време спря за малко, за да погледа тюлените, настанили се върху дървените платформи в залива. Те под лайваха и квичаха, боричкайки се за място, в резултат на което по-малките почти задължително цопваха във водата.

Стигна другия край на кея точно срещу Алкатраз, острова-затвор с печална слава, но освен това оттам се откриваше великолепна гледка към моста „Голдън Гейт“. Наближавайки „Къщата на изненадите“, забеляза скеле и строителни материали. Очевидно заведението се ремонтираше и нямаше да бъде отворено поне още месец.

Подвоуми се. Не беше сигурна как да постъпи. От баща й нямаше следа, но в бележката му се посочваше това заведение. Натисна дръжката на вратата — беше отключено. Като си припомни, че баща й обожаваше потайните места, пристъпи във фоайето и застана, за да привикнат очите й към мрака. Намираше се в неголямо помещение с дъсчен под и подиум, бутнат до една от стените. Имаше алуминиева стълба, подпряна на същата стена, а до нея сандъче с инструменти. През малките прозорчета се процеждаше мъждива светлина.

— Татко — извика тя.

Гласът й отекна в празното помещение. Заслуша се за миг, изкушавайки се да избяга. Нервите й бяха обтегнати, а това странно място още повече я разтревожи. Но ако баща й имаше сведения за диаманта, тя наистина се нуждаеше от тях.

В другия край на помещението видя друга врата. Беше открехната. Нещо изтрополи, после се чу глас.

— Татко — извика тя пак. — Тук ли си?

— Кристина — долетя гласът му, далечен и глух. Тръгна към вратата по посока на звука и мина през нея. Озова се в дълъг тесен коридор. От двете му страни се редяха една до друга врати и тя не знаеше коя да отвори.

— Татко, къде си?

— Кристина!

Защо повтаря само името й и нищо повече? Отвори вратата, откъдето й се стори, че идва гласът, и влезе. Беше толкова тъмно, че не виждаше къде стъпва. Кракът й попадна върху някаква хлъзгава повърхност. Помъчи се да запази равновесие, размаха ръце да се хване за нещо, но напразно. За секунда се стовари на земята. Падна върху нещо метално. Отне й цяла минута да осъзнае, че се намира в улей, извит като серпантина и се носи към черна дупка в земята.

Писъците й се умножаваха заедно със скоростта. Стори й се цяла вечност, преди да стигне края на улея и да полети във въздуха. Най-накрая тупна тежко върху нещо като матрак. Още не си бе поела дъх, когато някой профуча по улея след нея. Беше едър, тежък мъж, който се стовари върху нея. Отново нададе писък, като се мъчеше да го отблъсне.

— Кристина, аз съм, мамка му. Престани да ме удряш…

Почти изпадна в шок и се взря в мрака, за да види лицето му.

— Джей Ти!

— Да, аз съм — рече той ядосано.

— Какво… какво правиш тук?

— Проследих те. По-добре ми кажи ти какво правиш тук?

Дъхът му облъхваше лицето й, устните му бяха на милиметри от нейните. Тя се изви под него.

— Махни се от мен. Не мога да дишам — изпъшка.

— Опитвам се.

— Опитай се по-усърдно.

Отблъсна го с две ръце, за да си поеме дъх. Джей Ти се претърколи, коленичи и й подаде ръка, за да седне. След като задиша по-свободно, тя се огледа. Намираха се в малка квадратна стая, около три на три. Освен дебелия матрак, върху който току-що се приземиха, нямаше нищо друго. Тънка ивица бледа светлина се промъкваше покрай первазите на пода и въпреки това беше доста тъмно.

— Страхотно спускане — отбеляза Джей Ти и прекара пръсти през косата си. — С теб човек и секунда не скучае, Кристина.

— Може и да не ми вярваш, но аз всъщност водя много еднообразен живот.

— Права си. Не ти вярвам. — Двамата се спогледаха. — Защо се измъкна тайно от мен тази сутрин? Не заслужавам ли поне да ми кажеш „довиждане“?

Тя преглътна мъчително; не знаеше какво да отговори.

Интимните им отношения й пречеха още повече да пази тайните си.

— Имах среща тук. Не исках да те будя. Спеше толкова кротко.

— Това не е причина — отвърна навъсено той. — По-скоро си се страхувала да не разбера с кого имаш среща, отгатнах, нали? С баща си ли? Или с Евън? Помогни ми, Кристина, няма да сгрешиш, ако ми кажеш истината.

— Положително не е с Евън — отвърна тя, изненадана, че изобщо може да си го помисли. — Вече ти казах, нямам нищо общо с него. Защо не ми вярваш?

— О, не зная. Навярно е свързано с факта, че продължаваш да ме лъжеш, издебваш ме и когато не те гледам, изчезваш — изрече той подигравателно.

Как да го опровергае, като точно това бе направила! И все пак с въпросния Евън нямаше нищо общо.

— Тази сутрин намерих бележка, пъхната под моята врата. От баща ми е. Моли ме да се срещнем тук. — Въздъхна дълбоко. — Никога не бих те излъгала за Евън, Джей Ти. И да не ми вярваш, истина е.

По израза му разбираше, че не е убеден напълно.

— Имаш право, не ти вярвам — каза рязко той. — Лъжеш ме, откакто се запознахме. Сигурно тази нощ беше само още една лъжа, прелъсти ме, за да си затворя очите.

Студените му думи дълбоко я засегнаха.

— Не е така и доколкото си спомням, ти не ми отстъпваше в прелъстяването. Може би си ме вкарал в леглото, за да се издам, ако крия нещо.

— А криеше ли нещо? — попита остро той.

Ужас! Улучи болното й място.

— Не, но ти не знаеше. Може би си помислил, че…

— Изобщо не мислех — прекъсна я той. — Снощи не съм имал тайни мотиви.

Олекна й на сърцето.

— Нито пък аз. — Погледна го право в очите, за да види Джей Ти, че е искрена поне за личните им отношения. — А колкото до Евън — продължи тя, — казах ти самата истина. Не зная кой е, нито къде е или с какво се занимава. Ако знаех, щях да ти кажа, защото онова, което Евън е причинил на твоето семейство, е потресаващо. Не бих ти попречила да го откриеш.

— Ами ако те изнудва? Ако държи баща ти за заложник? — възрази Джей Ти. — Тогава ще ми кажеш ли истината? Защото от онова, което разбрах за теб дотук, ти си готова на всичко, за да защитиш баща си.

Подобно развитие на събитията никога не би й хрумнало и я полазиха тръпки.

— Нима смяташ, че Евън манипулира баща ми?

— Само отбелязвам една възможност. Все има някаква причина да криеш тайните си.

— Как да кажа, това не е… — думите й бяха прекъснати от гласа на баща й, много по-силен сега.

— Кристина! — прозвуча отново.

Тя сви вежди, чудейки се къде ли е той. Като че ли я викаше иззад стената. И тогава забеляза вратата. Скочи на крака.

— Сигурно е там — предположи тя и се втурна към вратата. — Не разбирам защо само повтаря името ми. Зловещо е.

— Всичко тук е зловещо. Мисля, че си подмамена.

— Откъде ти дойде наум?

— Мястото е идеално за целта. Необитаема сграда, сама жена…

— Баща ми няма да ме подмами — възрази тя, прекосявайки помещението.

— Нека аз да мина напред.

Навярно трябваше да се противопостави, за да му докаже колко е храбра и независима, но в действителност предпочиташе да има пред себе си едрото му силно тяло.

— Внимавай — прошепна тя. — Почти нищо не се вижда.

Заслепи ги ярка светлина, щом Джей Ти отвори вратата. Той пристъпи, а след него и тя. Не осъзна, че се намират в тунел, докато стените не започнаха да се извиват покрай тях. Ослепителната светлина и криволичещият тунел я затрудняваха и едва се задържаше права.

— Хвани се за мен — каза й Джей Ти.

Сграбчи ръката му. Вторачи се в гърба му вместо в безкрайно виещите се бели стени. Въртележките никога не й — бяха допадали. Дори веднъж изпадна от една в парка. Защо баща й определи срещата тук? Защо я подлагаше на подобно изпитание? Много добре знаеше, че няма да й хареса. Джей Ти вървеше уверено. Нямаше представа как го прави, но беше безкрайно благодарна, че я води. Най-после той стигна до друга врата и я отвори. Озоваха се в стая с криви огледала. Какъв ужас! При това ужасът бе самата тя. Накъдето и да погледнеше, виждаше себе си, деформирана по невъзможен начин, а ефектът се подсилваше от флуоресцентната светлина. Поне не бяха в извиващия се като серпентина тунел. Отново чуха гласа, този път много силно.

— Кристина.

— Къде си? — извика тя.

Джей Ти взе някакъв предмет от масата точно когато прозвуча за пореден път:

— Кристина.

Беше касетофон. Задуши се от уплаха, когато проумя истината. Баща й не беше в сградата. Беше клопка. Господи, какво ставаше?

— Какво е това… таен знак ли? — попита Джей Ти. — Някаква игричка на бащата и дъщерята ли? Защото, ако е така, двамата сте сериозни измамници.

— Не. — Тя поклати притеснено глава. — Моят баща никога няма да ме повика на подобно място и да ме изплаши до смърт.

— Нима? Тогава защо ти определи среща в изоставена сграда? Защо дойде, без да попиташ? Трябва да си била сигурна, че ще бъде тук.

— Бях, защото не е за пръв път — измърмори тя.

— Какво имаш предвид?

— Не е за пръв път — повтори тя по-ясно. — Добре, да, срещали сме се и преди на странни места. През годините, когато баща ми е имал неприятности, се срещахме далеч от хорските очи. След като напусна музея преди пет години, все си мислеше, че го следят. Може би не се е лъгал. Може би наистина е бил под полицейско наблюдение. Не зная с какво се занимава. И ако трябва да съм искрена, не искам и да зная.

— Докато не се появи по едно и също време с диаманта на Бенедети — отбеляза Джей Ти, пронизвайки я с поглед.

— Имаш право. Не бях го чувала от месеци и в сряда вечерта ми се стори, че го видях на улицата пред „Бъркли“. Затова отидох в къщата му. По-късно ми позвъни, когато бяхме в ресторанта, и ме помоли да се срещнем в зоологическата градина на другия ден.

— В зоологическата градина ли?

— Предпочита оживени места, за да се изгуби между хората или пък където няма жива душа, за да не го види никой. Обожава драматизма. В това му е чарът, сигурно би казал ти.

— В момента ще се въздържа да обсъждам чара му — рече с въздишка Джей Ти. — Засега главно ме ядосва. И за какво те повика вчера в зоологическата градина?

Кристина се колебаеше колко информация да поднесе, за да бъде задоволителна.

— Още ли не ми вярваш? — попита смаяно той.

— Не става въпрос за доверие. Ти си от ФБР. Заклел си се да спазваш закона.

— А ти смяташ ли, че баща ти го нарушава?

— Ако го нарушава, бъди сигурен, че няма да ти кажа. Той е моето семейство, Джей Ти, обичам го. Не искам да го загубя.

Джей Ти дълго я гледа.

— Уважавам предаността ти, Кристина. Наистина. Дори й се възхищавам. Може би ако се бях загрижил за баща си повече, сега щеше да е жив. — Тонът му стана по-твърд: — Но се тревожа, че твоята преданост ще те въвлече в много опасна ситуация. Ако Евън дебне диаманта и баща ти също, или работят в комбина, или ще се сблъскат. И в двата случая ще загазиш. Мога да ти помогна.

— Искам да ти кажа. Само се страхувам, че… — Замлъкна, тъй като не знаеше как да продължи.

— Че ще пратя баща ти зад решетките ли? Ако ми се довериш, възможно е да го предотвратя. Колкото до мен, той още не е извършил престъпление.

— Добре, но не ме карай да съжалявам — предупреди го тя. Въздъхна дълбоко, не знаеше откъде да започне.

— Когато се срещнахме вчера в зоологическата градина, баща ми ме посъветва да се обадя днес и да кажа, че съм болна и че с диаманта може да има неприятности.

— Тъй като ще се опита да го открадне ли?

— Не, а защото диамантът е прокълнат. Безпокоеше се за мен.

Той поклати глава със скептично изражение.

— О, Кристина, не се занасяй. Няма проклятие. Това е само претекст, за да стоиш настрана, когато ще се опита да открадне диаманта. Така ще бъдеш вън от подозрение.

Би желала да отрече, но как да си затвори очите пред тези логични доводи?

— Помолих баща си да замине, да не се занимава с диаманта. Той много добре знае колко много означава за мен „Бъркли“. Знае с колко труд се справих с живота си. Поне така си мисля. Вчера се наложи да му припомня, че работя в аукционна къща, тъй като в нито един музей няма да ме вземат на работа. Опетни името ми заедно със своето. Помолих го да ме остави на мира.

— Тогава защо хукна да се срещаш с него днес?

Замисли се дали да му каже всичко докрай, но положението ставаше все по-прозрачно и не беше сигурна ще има ли друга възможност. Баща й не беше тук, това поне бе ясно. Нямаше представа тръгнал ли си е, когато е разбрал, че Джей Ти я е проследил, или изобщо не е идвал.

— Дойдох, защото като проучвах диаманта под микроскоп, забелязах несъответствие между моите наблюдения и първоначалния оценителен доклад. Нашият специалист в Италия е описал миниатюрно петънце, което аз не видях.

— Какво петънце?

— Естествен минерален примес, който се нарича инклузия, във форма на сърце.

— И какво означава това?

— Не зная. Разтревожих се, че камъкът не отговаря напълно на изходното описание.

Погледът му се изостри.

— Нека да се разберем. Диамантът, който вчера си гледала, фалшив ли е?

— Вероятността е много малка. Също така е възможно да не съм забелязала петънцето с моя микроскоп и на осветлението, с което разполагам. Става въпрос за изключително малка форма. Освен това не ми се вярва, че човек е способен да направи толкова идеално копие на цялото колие. Затова премълчах и споделих само с баща си. Помолих го да проучи дали има слухове някой да е изработвал копие на диаманта.

— Защото си се усъмнила.

— Щом се появи баща ми, веднага ме обхващат съмнения — призна тя. — Всъщност той намекна, че семейство Бенедети може би са подменили диаманта още в Италия и ще се опитат да продадат фалшивия, като отговорността ще падне върху мен и „Бъркли“.

Джей Ти потърка страната си.

— От този ъгъл нещата вземат съвсем различен обрат.

— И аз така мисля. Във всеки случай баща ми обеща да поразпита тук-там. Той има доста връзки сред бижутерите. С тези думи се разделихме. Казах му, че непременно трябва да зная тази сутрин, за да реша какво да правя. Не искам да продавам фалшиво колие. Не искам и да предизвиквам излишна суматоха, ако греша. Ето, казах ти. Това е цялата история. Затова дойдох тук, защото очаквах да се срещна с него.

— Благодаря ти.

Джей Ти се наведе и я изненада с целувка. Беше мимолетна, но докосването на устните им като с магическа пръчка я отпрати в изминалата нощ.

— Зная, че не ти беше лесно — продължи Джей Ти. — Признателен съм ти за доверието.

— Не ме разочаровай.

— Ще се постарая — обеща той.

Не беше отговорът, на който се надяваше, но очевидно в момента само такъв щеше да получи.

— Трябва да тръгваме — подкани я Джей Ти. — Какъвто и план да е замислен, действието му се развива в аукционната къща, не тук.

— През тунела ли ще минем пак? — Тя оглеждаше стаята, но освен криви огледала друго не видя.

— Друг изход като че ли няма — потвърди страховете й той и тръгна към вратата, през която влязоха. Беше затворена.

Не си спомняше да я е затваряла след себе си. Пулсът й се ускори, докато Джей Ти въртеше дръжката. Да не би някой да е дошъл след тях и да е затворил? Не беше чула нищо, но беше погълната от въпросите на Джей Ти и от касетофона.

— Заключено е.

— О, боже! — Обхвана я паника. — Нима сме хванати в капан?

— Точно така — хванати сме в капан — отвърна Джей Ти доста мрачно. — Казах ти, че си подмамена. Баща ти е искал да бъде сигурен, че няма да отидеш тази сутрин в аукционната къща.

Кристина поклати глава.

— Баща ми никога не би ме измамил по този начин. Не би ме изоставил в тази къща на ужасите.

— Помолил те е да се обадиш и да съобщиш, че си болна, но ти си отказала. Тогава той сам се е заел с въпроса.

— Обяснението е нелогично.

— Добре, тогава ще ти дам друго — изненадващо предложи той.

— И какво е то?

— Евън. Не е искал да му се пречкаш… може би не е искал и двама ни. Знаел е, че ще тръгна след теб, че ще те пазя.

Беше сглупила, осъзна тя. Държала се бе съвсем импулсивно. Озоваха се в тази безизходица заради нея. Внезапен стържещ шум, последван от тишина, привлече вниманието й към вратата. Досети се, че движещият се тунел в съседното помещение спря да работи. Сигурно някой беше дошъл да ги избави.

— Хей! — разкрещя се тя. — Има ли някого? — Заблъска с юмруци по вратата. — Заключени сме тук. Отворете ни.

От другата страна на вратата някой се изсмя. Кристина се вкамени. Не беше чувала такъв отвратителен, зъл кикот.

— Кой е там? — извика тя.

Погледна Джей Ти и видя истината в очите му.

— Евън е — потвърди той.