Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (15)

Четиринайсета глава

На Кристина й се стори, че измина цяла вечност, преди Джей Ти да отговори. А всъщност отговорът не й беше необходим. Прочете го върху лицето му.

— Евън — каза той.

— Не е ли Джеръми? Ако Алексис е имала любовна връзка…

— Не изключвам Джеръми напълно. Той очевидно има тайни, които иска да пази, а страст и ярост могат да заслепят човек и да го подтикнат към убийство.

— Дейвид — да, но Никол? Не ми се струва правдоподобно.

— Може да го е изнудвала, ако е знаела за Алексис.

Кристина обмисли тази възможност. Джеръми беше известен, интелигентен, изискан бизнесмен. Би ли стигнал дотам да блъсне човек с колата си или да удуши братовчедката на жена си? Той не беше сърдечен и разговорлив. Но това, че е сдържан, не го правеше убиец.

Евън повече подхождаше на профила. По думите на Джей Ти той е психопат. Няма съвест, пред нищо не се спира, като че ли е въплъщение на самото зло. От краткия сблъсък с него в „Къщата на изненадите“ я побиха тръпки.

— Трейси съобщи, че Никол имала колекция от диаманти — продължи Джей Ти. — Знаеш ли нещо по въпроса?

— От „Бъркли“ не е купувала — отговори Кристина. — Предполагам, за да не плаща на Алексис. Необяснимо е присъствието й на приема с толкова омраза помежду им.

— Не е било случайно. Имала е някаква цел.

— Съгласна съм. Случи се нещо между тримата онази вечер. Но не проумявам защо Дейвид и Алексис споменаваха мен.

— Според Алексис Дейвид е говорил с баща ти.

— Моля? Това е невъзможно.

— Подозирам намесата на Евън, за да ви злепостави. За него е било лесно. Дейвид не познава лично баща ти, а само репутацията му. Евън се е възползвал от амбициите и любовната афера на Дейвид с Алексис. Предвидил е, че така ще я настрои срещу теб и баща ти, за да повярва, че имате намерение да откраднете диаманта.

— И сега Дейвид е мъртъв — отбеляза тя с натежало сърце.

Никога не беше харесвала кой знае колко Дейвид, но смъртта му я потресе. Особено след като стана ясно, че е бил играчка в ръцете на Евън.

Джей Ти стана, взе якето си и тръгна към вратата.

— Трябва да проверя нещо.

— Излизаш ли? — попита тя, разстроена от намерението му. — Защо? Къде отиваш?

— Не мога само да умувам тук. Зная къде е отседнал Стефано. Ще видя как стои работата.

— Едва ли е там.

— Може да е оставил следа.

— Ще разрешиш ли да дойда с теб?

Той така я погледна, че се почувства като досадница, но нямаше как да върне думите си назад. Страхуваше се да остане сама. Вече бяха убити двама души, с които само преди два дни беше вечеряла.

— Не че не искам да бъдеш с мен — обясни й Джей Ти, — но в момента трябва да се криеш. Много хора те търсят. Аз бързо ще се върна.

— Да — отвърна тя не особено убедена. — Ще се върнеш бързо.

Той взе ръцете й и я погледна в очите.

— Зная, че си уплашена, Кристина. Но зная също, че си храбра и силна.

— Как остана с такова впечатление? — промълви тя. — Откакто те срещнах, само бягам, за да се спасявам. По-скоро съм страхлива, отколкото храбра.

— Стратегическото оттегляне е най-добрата тактика в боя. — Целуна я по устните и сякаш не искаше да я остави. — Като се върна, ще хапнем десерт.

— Добре, но ако се забавиш повече от два часа, ще изям сама тортата.

— Тогава ще тичам, за да не закъснея — обеща той.

— Заключи вратата и на никого не отваряй. Без изключение! Ако някой се опита да влезе, веднага позвъни на рецепцията.

Думите му никак не я успокоиха. Нито пък фактът, че пъхна пистолета в джоба си. Двама души бяха мъртви. Не искаше да станат трима. Изправи се и го хвана за ръката.

— Пази се, Джей Ти. Не искам да ям тази торта сама.

Не каза точно онова, което искаше, но той знаеше какво има предвид. Целувката й беше по-красноречива, сякаш го умоляваше да се върне жив. После го изпрати и заключи вратата след него.

* * *

Евън отключи с шперц бързо и ловко. След миг отвори вратата към дома на Маркъс Алберти и се спря, за да се ориентира. Беше безупречно чисто, сякаш от дълго време е необитаемо. Къщата беше точно такава, каквато винаги си бе мечтал да има. Като поглади с ръка лъскавия парапет на елегантното стълбище, си спомни своите мечти, когато като дете живееше с вечно пияната си майка на задната седалка на кола. Представяше си, че живее в своя истинска къща с парапет, по който може да се пързаля. Дом, в който всички се събират за вечеря в шест часа, с баща, който се прибира с вестник в ръка, и майка, която готви и се грижи за семейството си, вместо да се тъпче с дрога, да се налива от сутрин до вечер и да пребива децата си до смърт.

Намръщи се, като се чудеше защо напоследък толкова често се сеща за нея. Дълго време я беше изхвърлил от съзнанието си. Отдавна я беше запратил в нищото, където й бе мястото. Тя не е трябвало да се ражда и още повече сама да ражда. Двете му сестри извадиха късмет и бяха пратени в приемни семейства.

Него никой не го искаше.

Беше твърде голям, целия в белези от побоища и постоянно боледуваше… по нейна вина. Как я мразеше! И всяка жена като нея. Всяка жена, която си въобразяваше, че стои по-горе от него и се отнася към него като към лично притежание. Като Никол. Кучката заслужаваше да умре. Нямаше да я убие, ако не го беше нападнала. Сама си го изпроси. И майка му сама си го изпроси. Светът е по-добър без тях двете. По природа не беше убиец, само изпълни обществения си дълг.

Мина по коридора и влезе в кабинета. Беше пълен с книги — стая на интелектуалец. Застана до бюрото и взе снимка на Маркъс със скъпоценната му дъщеря Кристина, направена в деня на дипломирането й. Тя носеше академична шапка и наметало и изглеждаше ужасно горда от себе си. Тези Алберти се мислеха за по-умни от него. Но не бяха.

Просто го изненадаха, нищо повече. Не предвиди, че Маркъс наистина ще открадне диаманта. Когато Никол предложи да подмамят Маркъс в града, тъй като той е идеалната изкупителна жертва, планът му се видя добър. Никол го подведе, че той няма да бъде реална заплаха, тъй като не би изложил отново на опасност дъщеря си. Щяло да бъде противоестествено да не защити собственото си дете. Евън й бе повярвал и Маркъс клъвна стръвта. Успяха да запишат гласа му и да се докопат до образец на почерка му, както и до електронния му адрес. Всичко вървеше като по часовник.

Докато Маркъс не открадна диаманта преди него. И това ми било бащински инстинкт!

Евън не знаеше как е успял. Явно беше станало с помощта на Кристина. Каква ирония!

Натопи фамилия Алберти, а после се оказва, че не са чак толкова невинни. Мисълта го вбеси. Може и да са го изиграли този път, но диамантът няма дълго да бъде техен. Ще пипне Маркъс и ще си го върне. След като знаеше с какъв човек си има работа, ще се подготви по-добре. Съучастничка като Никол замъгляваше мозъка му, пречеше му да осъзнае, че има още един играч. Това повече нямаше да се случи. Сам работеше по-добре.

Въпросът бе къде са. Очевидно не тук.

В пристъп на безсилен гняв започна да събаря книги от рафтовете. Първо ще съсипе тази сладка семейна къщичка, а после ще съсипе и тях.

* * *

Твърде лесно влезе в стаята на Стефано Бенедети в хотел „Кристмоър“ на върха на Ноб Хил. Джей Ти просто извади значката си и се усмихна на управителката на нощната смяна, като й каза, че се безпокои за господин Бенедети. Новината за кражбата в аукционна къща „Бъркли“ течеше по всички телевизионни канали и жената беше щастлива да помогне. Придружи го до шестия етаж и почука на вратата. Никой не се обади и тя отключи.

— Благодаря, оттук сам ще се оправя — каза й Джей Ти.

Тя явно остана разочарована, но кимна и затвори вратата след себе си.

Не се изненада, че Евън не е регистрирал напускането си. Това водеше след себе си плащане на сметки, кредитни карти, без съмнение крадени и вероятно собственост на истинския Бенедети. След като се намираше на яхта сред океана, едва ли е проследявал финансовия си баланс.

Джей Ти прекоси стаята и отвори гардероба. Беше пълен със скъпи костюми, ризи и вратовръзки. Другаде в стаята нямаше предмети или дрехи. Надникна в банята. Там имаше от обичайните мъжки тоалетни принадлежности — одеколон, паста, четка и конци за зъби. Поне се е грижил за зъбите.

Върна се в спалнята и извади чекмеджетата на бюрото. В най-долното откри любопитни вещи — фенер, който се прикрепва на миньорска каска, бял работен комбинезон, отвертка и други инструменти. За какво му е била на Евън тази железария?

Седна на земята и се замисли за ситуацията. Може да се е преобличал като някой от обслужващия персонал, за да се вмъкне в „Бъркли“, но Джей Ти не си спомняше служителите да носят подобна униформа. А Евън сигурно я е използвал за нещо? Но за какво? Дори да е бил с униформа, щяха да го претърсят за диаманта.

Сигурно имаше и друг път, за да се влезе и излезе от сградата на „Бъркли“. Джей Ти бръкна по-навътре в чекмеджето. Напипа някаква хартия. Извади сгънат лист, върху който беше написано името на Евън. Разгъна го. Беше пожълтял и очевидно стар. Приличаше на карта на тунели под града. Видя, че точно под сградата има проход. Сигурно Евън беше избягал с диаманта по този път.

Дали не се криеше там сега?

Можеше да провери, но след като беше оставил картата с името си на нея, надали имаше смисъл. По-скоро Евън го пращаше за зелен хайвер. Това нямаше да допусне. В крайна сметка беше без значение как е избягал. Джей Ти нямаше какво да му мисли за последната игра, а да се концентрира върху следващата. Тя предстоеше, защото Евън изгуби. Истинският диамант не беше у него и играта продължаваше.

* * *

Кристина гледаше как стрелката на часовника се мести. Двата часа, откакто Джей Ти тръгна, минаха безкрайно бавно. Ще му отпусне още три минути и ще изяде тортата. Но имаше проблем — не беше гладна. Размърда се, за да се облегне по-удобно на възглавниците в леглото. В скута си беше поставила лаптопа на Джей Ти. Търсеше жълти диаманти и се появиха няколко, но нито един не съвпадаше с този на Бенедети. Като че ли не беше съществувал. Но тя знаеше, че е реален. Беше го видяла, държала, носила. Беше почувствала как гори върху кожата й.

Пресегна се за чантата си, извади мобилния си телефон и набра номера на баща си за спешни случаи. Не очакваше да се обади и той наистина не се обади. Но беше отчаяна и трябваше да направи нещо.

— Татко, аз съм. Взех бележката, която беше оставил за мен в сейфа. Необходимо ми е да ми кажеш къде си или къде отиваш. В беда съм. В „Бъркли“ са убедени, че аз съм откраднала диаманта или че съм ти помогнала. Моля те, обади ми се. — Затвори телефона и въздъхна.

Часовникът отмери още един час.

Отмести компютъра, стана и тръгна решително към масата. Взе вилицата и си избра едно огромно парче от шоколадовата торта. Отчупи парченце. Тъкмо щеше да го лапне и на вратата се чу почукване, последвано от гласа на Джей Ти.

Остави вилицата и изтича да отключи.

— Закъсня — отбеляза тя, когато той влезе. — Къде беше? Какво откри? Да не си налетял на Евън? Добре ли си?

Той й се усмихна, успокоявайки я, че поне е добре. За другите отговори щеше да почака.

— Един въпрос, но навреме — отвърна й. — Обещах и ще ти разкажа всичко.

Извади пистолета и го остави на нощното шкафче. Кристина седна на леглото. Най-накрая той съобщи:

— Както си мислех, Евън е избягал през изоставен подземен тунел, един от многото, които опасват града под земята. Преди години е бил изработен план за метро, но честите земетресения сложили край на този грандиозен замисъл. Обаче били прокопани доста галерии и една от тях свършва точно под сградата на „Бъркли“, в подземието, където няма охранителни камери.

— Затова не си видял на записите Стефано да излиза — каза тя.

— Точно така. Много добре му е било известно, че за да се измъкне със скъпоценния камък, му е било необходим път за бягство.

— Е, значи вече знаем как е излязъл. Друго? — Не виждаше как информацията ще ги приближи до Евън. Освен ако… — Според теб дали не се крие в тези тунели?

— Не. Хитър е и няма да остане на улицата. Ще свие кредитна карта и ще отседне в хотел.

— Това ли е всичко?

Той присви очи.

— Доколкото разбирам, не ти направих особено впечатление.

— Ние още нямаме представа къде е Евън или баща ми — отвърна тя, чувствайки се в безизходица.

— А ти извади ли късмет с диаманта? — попита той.

— Не — въздъхна тя. — Съвсем се обърках. Диамантът на Бенедети не се споменава никъде в интернет, нито пък някой подобен на него по размери или цвят, или каквото и да е.

Облегна се на възглавниците и се загледа в тавана.

— Дано кредитната ти карта да има голям лимит, защото май ще останем дълго в тази стая.

Той се настани до нея. Отмести кичурче коса от челото й и я погледна в очите.

— Ще намеря изход. Не се тревожи.

— Как да не се тревожа! Току-що гледах преглед на вечерните новини по телевизията. Един репортер, застанал пред „Бъркли“, обяви, че в единайсет ще има разкрития за заподозрения. Ами ако ме посочат с пръст?

— Нямат никакви доказателства, Кристина.

— Опитах се да вляза в електронната си поща. Закрита е.

Джей Ти сви вежди.

— Идеята ти не е била добра. Има начин да те проследят дотук.

— Не се сетих. Боже! Чувствам се съвсем изпаднала.

— Затова сме заедно в тази история.

— В момента. Наредено ти е да докладваш в твоето бюро в Ел Ей утре сутринта или да ме предадеш — напомни му тя. — Какво ще се случи, ако не направиш нито едно от двете.

— Ще бъда временно отстранен с изпитателен срок или уволнен. Всичко зависи от това колко време ще ми отнеме да спипам Евън.

Говореше спокойно, но тя усещаше скритото безпокойство в гласа му.

— Но става въпрос за твоята работа, за твоето бъдеще, за твоя живот. Може би трябва още веднъж да обмислиш всичко, Джей Ти.

— Да се отървеш от мен ли се опитваш? — попита я той, очертавайки с пръст страната й.

— Опитвам се да ти кажа, че ще те разбера, ако заминеш за Ел Ей. Но си признавам, че предпочитам да не ме предаваш.

Усмихна й се леко.

— Няма да те изоставя. А за утре имам други планове.

Тя вдигна озадачено вежда.

— Какви планове?

— Най-разумният начин да допуснеш в каква посока се е запътил някой, е да видиш къде е бил.

Кристина го погледна въпросително.

— Би ли обяснил? Защото съм твърде изморена за гатанки.

— За мен е ясно, че ако баща ти е взел диаманта, за да го върне на законното му място, той отдавна не е в града. И щом като Бенедети са собственици на диаманта, има голяма вероятност камъкът да произхожда от…

— Италия — допълни тя с внезапно оживление.

Така бурно се изправи, че го удари по главата.

— Ох! — потърка той слепоочието си.

— Извинявай. Да не би да казваш, че ще пътуваш до Италия?

— До Флоренция, да… ще направя визита на фамилия Бенедети. Само те, с изключение на баща ти и Евън, знаят евентуално откъде произхожда този скъпоценен камък.

Тя не вярваше на ушите си.

— Сериозно ли говориш? Мога ли да напусна страната… ей така?

— Ако побързаш — отговори той с иронична усмивка. — След като на записа от охранителната камера се виждаш отлично в момента, когато става кражбата на диаманта, ще отнеме известно време, за да скалъпят обвинение и да те задържат, а всъщност и не знаят къде си. Обадих се на авиолиниите. Има полет утре сутрин в девет. Мисля, че трябва да го вземем.

— Сигурен ли си? Не решавай прибързано, Джей Ти. Поемаш огромен риск, като напускаш страната с мен. Твоята цел е да заловиш Евън, нали? Диамантът не те интересува. А какво ще стане с баща ми? Освен Евън друго интересува ли те?

— Диамантът ме интересува, защото Евън се интересува от него — заяви Джей Ти най-безцеремонно. — Този камък ще ме отведе до него. Той го изпусна, но се обзалагам, че сега го търси.

— Освен ако не знае, че е фалшив — отбеляза тя. — Не сме сигурни наясно ли е вече.

— Имаш право, не сме сигурни. Но предчувствам, че Евън по всяка вероятност е имал готов купувач за диаманта, който го е проверил. Може би това лице е била Никол Прескот. А тя е мъртва, което означава нещо. Или си е имала работа с Евън, или плановете им са се объркали.

— С фалшив диамант например.

— Да. Евън има достатъчно сведения за баща ти, за да го натопи. Ако е разбрал, че е откраднал фалшивия, бързо ще стигне до заключението, че истинският е у баща ти. Според мен следите водят към Флоренция. Основният въпрос е кой пръв ще открие баща ти — Евън или ние?

— Дано да сме ние — каза тя, изплашена за баща си. Макар и да му беше бясна, не искаше нищо лошо да му се случи. А Евън изглежда нямаше скрупули да извърши убийство.

Джей Ти кимна.

— Е, с мен ли си?

— С теб съм.

— Сега, след като се уговорихме, какво ще кажеш за един десерт?

— Едва се сдържам да не излапам тортата.

Той я бутна на леглото.

— Нямах предвид тортата — ухили се той, което я накара да потръпне с очакване.

— Нима наистина си въобразяваш, че ще предпочета целувката ти пред тази торта? — подразни го тя, а на душата й олекна, след като вече имаха план за действие.

— Ще те целуна, скъпа, пък да видим.