Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (4)

Трета глава

„При Сам“ беше денонощен ресторант и се намираше само през няколко улици от аукционната къща. Беше пълен главно с работещите на смени от близката болница. Постоянно преминаваха линейки с виещи сирени. Не беше заведение, което очакваше жена като Кристина да посещава. Но пък и не я познаваше. В началото на вечерта изглеждаше като въплъщение на мъжката фантазия — тайнствена, прелъстителна, изискана. В момента приличаше повече на съседското момиче — свежо, с естествена красота и невинност в очите. Чудеше се дали умишлено се е облякла по този начин, дали думите и поведението й не са само за заблуда. Нямаше да допусне да бъде подведен, особено след като видя папийонката на професор Кийтън в нейния кабинет.

Пиеше кафе и наблюдаваше как Кристина се нахвърли на вегетарианския омлет. Умираше ли от глад, или отлагаше момента, когато щеше да започне да я разпитва? Но както и да е, само още една хапка и щяха да започнат разговора. Най-после тя приключи вечерята си и отпи от водата с лед.

— Била си гладна — отбеляза той, като погледна празната й чиния.

— Цял ден не бях хапвала нищо. Имах много задължения. — Тя се изкашля. — Защо не ми разкажеш нещо повече за този крадец, когото издирваш? Евън беше, нали? Спомена, че го преследваш много отдавна, но не можеш да го заловиш.

Скритото й намерение да го накара да загуби самообладание не му хареса, но призна умението й да се отбранява с нападение. Умен ход. Щеше да направи същото в нейното положение.

— Не, не съм го заловил, но ще го заловя.

Тя сякаш се разочарова от спокойния му отговор.

— Сигурно се чувстваш много обезсърчен, че с цялата власт на ФБР не можеш да хванеш някакъв дребен мошеник.

— Това показва колко е добър. Нещо друго интересува ли те?

— Всъщност бих искала да науча повече за него. Ако този Евън Чедуик се опитва да открадне диаманта, трябва да ми го опишеш по-подробно, не само външния му вид, който той така или иначе маскира, както подозираш. В какви престъпления е обвинен? Къде живее? Доколко го познаваш?

— С Евън се познаваме много отдавна — отговори Джей Ти. — Много преди да постъпя на работа в Бюрото. Бяхме съквартиранти в университета. Живеехме в един апартамент като студенти.

— О, така ли? — изненада се тя. — Значи го познаваш много добре.

— По-добре от повечето хора, което е почти нищо. Със сигурност зная само, че може да се преобрази, в когото си поиска. А в действителност нямам представа кой е. Когато се запознахме, вече беше измамник. Смятах го за приятел, за готин тип, но излезе, че не е нито едното, нито другото.

— Какво имаш предвид?

— Евън беше и е подъл измамник. В университета, с база в нашия апартамент, вършеше какви ли не мошеничества — проституция под формата на служба за почистване, финансови пирамиди, белязани карти за игра, кражба на готови тестове… Всичко ще разиграе. Ник, един от другите съквартиранти, пръв го усети, и то, защото Евън започна да се среща със сестра му Джени, а той беше загрижен по-голям брат. Убеди ме да му помогна да разобличи Евън. И за да съкратя разказа, ще ти кажа само, че му смачкахме фасона. В края на краищата беше изгонен от университета, арестуван, осъден на затвор и се закле да ни отмъсти.

— Отмъсти ли ви?

— Миналия месец отмъсти на Ник. Докато Ник бил извън страната по работа, Евън се намъкнал в къщата му, влязъл в компютъра му и му откраднал всичко, включително самоличността. По време на този маскарад прелъстил една жена и я убедил да се омъжи за него.

— Ама че история! — промърмори замислено Кристина. — А с теб какво стана? Каза, че Евън се заклел да отмъсти и на двама ви. Изпълни ли заканата си към теб?

Джей Ти се поколеба, тъй като вече съжаляваше, че разреши разговорът да засегне личната му територия.

— Да, отмъсти ми. Сега е мой ред да питам. Взе своята чаша с вода и я изпи.

— Няма ли да ми разкажеш? — попита Кристина.

— Въпросът е личен.

Тя направи гримаса.

— О, така ли? Личен въпрос — повтори саркастично. — Ще го запомня, за да се възползвам, когато ми задаваш въпроси, на които не искам да отговарям.

Видя предизвикателния й поглед и разбра, че го хвана натясно. Ако се надяваше да говори с нея, трябваше да й подхвърли нещо от онова, което я интересуваше. И защо пък да не й го каже?

Умът му не виждаше пречки, но сърцето му се противеше. Не можеше да отрони и дума.

Кристина се приведе леко напред в очакване. Очевидно имаше намерение цяла нощ да остане така, ако се наложи.

— Евън се спотаи, докато забравих за него — започна най-накрая той. — Завърших университета, дипломирах се, тръгнах по пътя си, а Евън изчезна напълно от полезрението ми, моите радари не улавяха никакъв сигнал. Но не и неговите. — Джей Ти въздъхна дълбоко, сякаш да почерпи сила дълбоко от своето същество.

Имаше вероятност Кристина да му помогне да залови Евън, в противен случай нищо не би й казал и ако я привлечеше на своя страна, може би щеше да се отнесе по-благосклонно. Нима изречена на глас, историята би била по-страшна? По-лошо нямаше да стане. Злото бе сторено.

— Моят баща беше комарджия — продължи. — Постоянно залагаше, на каквото му попадне — на карти, на всякакъв спорт, на състезателни коне. Евън се прицелил в слабостта на баща ми и го подмамил да рискува всичките си спестявания с някаква схема за инвестиции, която обещавала такова богатство, че е изключено да е истина. Ужасът, че е напълно разорен, го смаза. Майка ми така се разгневи, че го напусна и отиде да живее при сестра си. А аз… аз казах… някои… — Поклати глава и заби поглед в масата. — Грозни неща — завърши с чувството, че повече за нищо на света не би изрекъл гласно всичко това. — След седмица баща ми се застрелял с ловна пушка. И тъй като двамата с майка ми не говорехме с него, го намерихме два дни след смъртта му.

— О, Господи! — ахна Кристина потресена. — Съжалявам. Не знаех… Нямах представа, че е било толкова страшно. Не бих те попитала, ако знаех.

— Все едно Евън бе дръпнал спусъка — изрече той, а горчивата ярост, която изпита тогава, още го измъчваше. Майка му най-накрая се бе разтревожила и го бе изпратила да провери какво става с баща му и от онзи момент обвиняваше себе си наравно с Евън. Трябваше да го предвиди и да направи нещо, вместо да се държи, воден от себелюбие и гняв, и вместо да осъжда баща си, трябваше да намери начин да разбере болката му от загубата на всичко скъпо в живота му.

— Не е необходимо да казваш повече — обади се Кристина, изпълнена със съчувствие. — Не биваше да те принуждавам да си спомняш. Обикновено не си пъхам носа в живота на другите. Ядоса ме и исках да ти го върна. Извинявай.

— По-добре да знаеш с какъв човек си имаш работа. — Пое дълбоко дъх. След като беше започнал разказа, логично бе да го довърши. — В деня на погребението Евън ми изпрати съболезнованията си, за да зная, че той стои в дъното на всичко. Изпрати и цветя на гроба.

— Това е отвратително.

— Това е Евън. — Загледа я продължително. — Не бива да се заблуждаваш, Кристина. Евън Чедуик е социопат. Очарова с поведението си, красив е, общителен е. Знае как да накара хората да му повярват. После ги съсипва. Евън си разчисти сметките, ще ги разчистя и аз. Ще го тикна в затвора до края на живота му. Не се съмнявай.

— Не се съмнявам. Разбирам защо така настървено го преследваш. Бих ти помогнала, ако можех.

— Щом сме тук, значи можеш да помогнеш.

Тя въздъхна.

— Изведнъж се оказах в центъра на събитията, нали?

— Да, и аз ненапразно изплюх камъчето. Сега е твой ред. Прехвърлих през ума си още веднъж случките на приема. Когато се появи в залата, веднага заговори с някакъв мъж. И с него разговаря най-дълго. Кой беше този човек?

Тя се замисли за миг.

— Майкъл Торанс, колекционер. Работя с него от няколко години.

— А познаваш ли го добре? Срещали ли сте се?

— Не, връзката ни беше само по телефона. Тази вечер се запознахме лично. Обикновено приемам предложенията му по телефона, както и на много други клиенти. Обичайна практика в моята работа.

Джей Ти се стегна, но не искаше да прави прибързани заключения. Евън можеше да се превъплъти, в когото си науми. Затова в момента щеше да си премълчи. Но след като Кристина до тази вечер не го е познавала лично, непременно трябваше да го провери.

— Да продължим с професор Кийтън.

— За него зная само, че допреди няколко години беше професор по история на изкуството в Калифорнийския университет. Както ми каза, сега работел в музей във Ванкувър. Но не спомена кой.

— Едва ли ще бъде трудно да го издирим. Какво друго ти каза?

— Попита ме дали не се притеснявам да нося диаманта заради проклятието.

— Така ли? — Това бе нещо ново за него. — Диамантът прокълнат ли е?

Кристина вдигна рамене.

— Като че ли само той смяташе така. Попитах Стефано Бенедети. Отвърна ми, че не знае подобно нещо. Трябва да призная, че историята на диаманта е малко мъглява. Камък с такава големина обикновено се придружава с досадно дълъг документ за собственост. Семейство Бенедети почти нищо не казаха, освен че го притежават от сто години и са го пазели в трезор.

Джей Ти внимателно я слушаше и почувства, че нещо я тревожи.

— Какво криеш? Изразът ти е особен.

— Не зная повече от това, което ти казах. Но се питам защо професор Кийтън спомена проклятие, а Бенедети нищо не знаят за него.

— Както изглежда, ще трябва да поговорим с професор Кийтън по няколко въпроса.

— Например какво е правил в моя кабинет — предложи тя и го погледна. — Дори в гъстия дим не може да се обърка дотам, че да се качва нагоре, вместо да слиза надолу. И все пак той е възрастен човек. Не е толкова пъргав, че да заложи димни бомби в лабиринта от вентилационни тръби.

— Така е, но представи си, че има съучастник, например Евън, дегизиран като стар и известен професор. Евън е на трийсет и две години и много го бива. — Замълча за малко, после добави: — Да оставим засега настрана тези догадки. Защо Кийтън е бил на приема? Как е успял да получи покана?

— Ако купува за музея, е включен в списъка на гостите.

— Не го ли съставяш ти?

— Участваме всички. Всеки отдел изпраща своите предложения. Утре няма да обявим на търг само бижута, а също и останалата част от колекцията, която включва картини и други предмети. Професор Кийтън не е в моя списък, но това не означава, че не е в списъка на някой друг.

— Щом не е от тук, тогава е отседнал в хотел. Ще го открия. Непременно трябва да разберем дали е онзи, за когото се представя. Защото, ако Кийтън е Евън, тогава си въвлечена в играта.

Това заключение накара Кристина да се намръщи:

— Започваш да ме плашиш.

— Дано съм те изплашил. Евън е причинил болка на много хора. Не искам и теб да нарани.

— Това означава ли, че вече не ме подозираш и не се съмняваш, че работя с него?

Той не отговори веднага, а когато забеляза нервното напрежение в очите й, си напомни, че поведението й през цялата вечер беше крайно подозрително. Това не можеше да пренебрегне.

— Мисля, че криеш нещо, Кристина — отговори той. — Също така си мисля, че си от онези жени, които вярват, че с всичко могат да се справят сами. Но положението е много по-сериозно, отколкото осъзнаваш. Навярно ти е необходима помощ… моята помощ.

— Значи отговорът ти е не, така ли? — попита тя остро с язвителен тон.

Разбираше, че отговорът му не й допадна.

— Мнението ми не е нито крайно, нито окончателно. Познаваме се едва от няколко часа и досега те видях да се катериш по дърво, да нахлуваш в някаква къща, да затваряш сейф, веднага щом ме забеляза, да предупреждаваш някого, за да избяга. Не съвсем типични и обикновени действия, не си ли съгласна? А колкото до мен, никой не е вън от подозрение, в това число и ти.

— Поне съм наясно.

— Има още нещо, за което съм любопитен — продължи той.

— Изглежда, любопитството ти няма край.

— Защо „Бъркли“? Защо не някоя от големите аукционни къщи? Защо семейство Бенедети избраха вашата къща, за да продава колекцията си? Забелязах охранителната ви система, можеше да е и по-надеждна.

— Тази тема обсъди с Ръсел Кинър. Сигурността не е в моите задължения. А колкото до това защо при нас… „Бъркли“ може да е по-малка аукционна къща и не толкова стара и известна, но ни приемат много добре. Имаме представителство в Европа и наш специалист е успял да спечели консигнацията за Бенедети. Сключени са всякакви споразумения за цени и проценти. Но тази информация не ми е известна. За подробностите говори с Алексис или Джеръми Кенсингтън, те са собствениците на „Бъркли“.

Джей Ти кимна. Беше интересно колко много неща каза, когато въпросът не я засягаше лично.

— Ще го имам предвид. След като не се занимаваш със сигурността и оценяването, какво по-точно вършиш?

— Аз съм шеф на отдела за скъпоценности, не само диаманти, но всякакъв вид скъпоценни камъни и бижута, които продаваме. Завършила съм история на изкуството и съм дипломирана специалистка по скъпоценни камъни.

— С други думи, умно момиче — рече замечтано той.

Кристина не беше само умна, беше и красива — наистина опасна комбинация.

— Точно така.

— Имаш ли си приятел? — Сам не разбра откъде се взе този въпрос.

Тя зяпна с ококорени от изненада очи.

— Каква връзка има това със случая?

Той трескаво затърси подходящ отговор.

— Чудех се доколко си уязвима пред прелъстител-измамник.

Тя се наежи.

— Както сам каза, умно момиче съм. Няма да лапна по фалшиви думи и външност.

— Не отговори на въпроса ми, Кристина.

Тя се облегна и скръсти ръце.

— Не е твоя работа, но ще ти отговоря: в момента нямам. Много съм заета. А ти? Имаш ли си приятелка?

— Не — отговори той кратко, съжалявайки, че подхвана тази тема.

Слава богу, и тя като него не бе словоохотлива.

— Е, приключихме ли? — попита тя. — Вечерта беше дълга. Ще се прибирам.

— Не бързай. Така и не поговорихме за баща ти.

Тя изпъшка:

— Вече ти казах. Баща ми е невероятен човек. Отгледал ме е сам. Майка ми ме е изоставила, но той не. Живяхме само двамата. Той беше всичко за мен. Смятах го за най-умния човек на света.

Джей Ти долови промяната в гласа й и се попита какво означава.

— А сега не смяташ ли така?

— Разбира се, да — отговори тя бързо.

Не беше особено убедителна. Не й повярва. Имаше нещо между нея и баща й.

— Още ли сте близки?

— Не както едно време. Баща ми се пенсионира и пътува много. Не се виждаме често.

— Струва ми се, че добре живее. Ожени ли се втори път?

— Той ми каза, че друга жена, освен майка ми не може да обича. Той е романтичен — добави и се усмихна уморено.

— Като дъщеря си.

— Не — отрече без колебание тя. — Трябва да бъда практична, в противен случай никога няма да оцелея. Баща ми потъваше в своите изследвания и губеше представа за времето. Разсеян професор, точно такъв беше. Но аз се грижех за него и той за мен. — Замлъкна внезапно, тъй като мобилният й телефон прекъсна разговора им. — Ало. — Тя пребледня. — Да, добре — каза и затвори.

Кристина се стараеше да изглежда спокойна, докато прибираше телефона в чантата си, но Джей Ти виждаше колко е смутена.

— Кой се обади? — попита.

— Колега.

— Значи по работа.

— Да.

— Интересно, когато каза „ало“, пребледня.

— Просто съм изморена.

— Просто лъжеш… отново. Защо не ми се довериш, Кристина? Ако Евън те използва, ако те изнудва по някакъв начин, кажи ми. Мога да ти помогна.

Мина му през ума, че Евън може да изнудва баща й. Слабото място на Кристина бе нейният баща, това разбра дотук за нея, а на него най-добре му беше известно, че когато ставаше въпрос за бащи, престъпникът знаеше точно как да нанесе удара.

Кристина сякаш се поколеба за секунда, после изправи рамене.

— Всичко е наред. Ако имам нужда от твоята помощ, ще ти я поискам. Но сега си отивам вкъщи.

* * *

След половин час Джей Ти влезе в стаята си в хотел „Холидей ин“ в центъра на града. Чувстваше се и изморен, и превъзбуден. Не биваше да пие трета чаша кафе. Но и без кофеина нямаше да може да заспи, тъй като най-различни мисли и образи се въртяха в главата му. Не само подигравателната усмивка на Евън, но и лицето на Кристина с нейните загадъчни зелени очи и нежни лъжливи устни.

Предчувствието му се изостри, когато си припомни как избягваше въпросите му. Пазеше някого, дали не беше Евън? Или баща си, което изглеждаше по-вероятно. Ако Евън я изнудваше, нямаше как да откаже. Положително защитаваше баща си. И той не би я обвинил за това.

Да беше защитил така баща си! Ако се бе отнесъл по-внимателно и по-деликатно, семейството му сигурно щеше да се запази. Баща му щеше да е жив. Майка му нямаше да чезне от скръб. А колкото до него… животът му вероятно щеше да бъде съвсем различен. След Евън всичко коренно се промени. Но нямаше място за спомени. Трябваше да се съсредоточи върху сегашните събития, а не върху миналото. Времето не можеше да върне.

Хвърли ключовете на масичката, извади лаптопа си и се настани на леглото. Докато чакаше да се заредят програмите, включи телевизора, прехвърли каналите и се спря на един спортен. Интервюираха спортист, с когото бе играл в университета. Хенри Редикър беше футболна звезда, нападател в отбора, и бе направил кариера в „Ню Йорк Джетс“. В момента съобщаваше, че след единайсет години активна спортна дейност се оттегля.

Единайсет години! Джей Ти поклати глава. Не му се вярваше, че бяха минали толкова години, откакто се дипломира. Хенри постигна в живота онова, за което той бе подготвен и се очакваше от него, а баща му го желаеше с цялото си сърце.

Замисли се за онези години, за безкрайните тренировки, за всичките вечери в парка, когато баща му му подаваше пасове, докато не се стъмнеше напълно.

В началото и двамата мечтаеха за едно и също, после се превърна във фикс идея, поне за баща му. Непрекъснато спореха разпалено какво да иска от себе си, какво да прави, как да действа. Беше разочаровал баща си толкова пъти, за него никога не беше достатъчно добър, дори когато даваше всичко от себе си. Но баща му поклащаше глава и му казваше, че може още повече. Понякога забравяха, че са баща и син, така силно се ненавиждаха. За съжаление болката от тези моменти не бе преминала.

Джей Ти въздъхна с безсилното желание да намери начин тези спомени да не го връхлитат. Неговата задача бе да залови Евън, ако не по друга причина, поне за да затръшне вратата към миналото си. Щом пъхнеше Евън зад решетките, никога повече нямаше да се връща към онези дни.

Прехвърляше каналите, докато не попадна на нощно комедийно шоу. Точно от това имаше нужда в момента. Беше свикнал със студените, безлични хотелски стаи и с дългите самотни нощи по пътищата. Обикновено не му пукаше. Такава бе работата му, а в Лос Анджелис никой не го чакаше, нито пък се притесняваше къде е, така че животът му от тази гледна точка бе спокоен. Но по някаква причина тази вечер не го свърташе на едно място, чувстваше се обезсърчен.

Страшно неприятно му беше, когато не успяваше да проумее някаква ситуация или мотивите на човек, а Кристина беше точно такъв случай. Каза му точно толкова, колкото да подразни любопитството му. Поведението й през последните осем часа го озадачи. Хареса я много, усложнение, без което можеше да мине.

Не искаше да се разделят и трябваше честно да си признае, че да я разпитва, не беше единственото му желание. Копнееше да я целуне, да изследва нежността на устните й, да плъзне с ръце по съблазнителните извивки на тялото й. Напомни си неумолимо, че макар и да бе красива и умна, беше и лъжкиня. Глупаво беше да се забърква с нея. Очевидно му липсваше човешка близост, нещо, което бе пренебрегвал през последните няколко години.

Не биваше да допуска това увлечение по Кристина, тъй като ако се поддадеше, незабавно щеше да налее вода в мелницата на Евън. Щеше да се възползва от жена и да заприлича на него. Щеше да се разсее, а това най-малко му трябваше.

Откъсна се от тези мисли и намери в компютъра досието на стария си приятел Ник. Беше събрал в хронологичен ред всички събития в най-големи подробности, откакто Евън се възползва от самоличността на Ник преди няколко месеца. Прегледа отново фактите и с изненада установи, че е пропуснал някои улики, които биха му помогнали евентуално да проумее замисъла на Евън или да открехне вратичка към плановете му. На пръв поглед нямаше връзка между случая на Ник и Кайла и сегашния случай. При все това Джей Ти почувства, че нещо ги обединява. След поредната измама Евън обикновено се покриваше. Никога не се навърташе в същия град. Не обичаше да рискува и както Джей Ти подозираше, сигурно му доскучаваше. Така че се преместваше, но не и този път. Този път остави следа, съвсем умишлено. Искаше Джей Ти да не го изпуска от поглед. В такъв случай какво бе намислил сега?

Въпросът се завъртя в ума на Ти Джей с подлудяваща натрапчивост. Каква беше връзката?

Погледът му попадна на една постоянно повтаряща се дума в бележките — „италиански“. Последните афери на Евън бяха насочени само към италиански фамилии — Рики, Кармело, Деймън, Бландино. Ето че сега се интересуваше от търга за диаманта на още едно италианско семейство — семейство Бенедети. Те живееха във Флоренция, доколкото бе осведомен Джей Ти, и положително имаше някаква връзка между семействата, а пропускът му го вбесяваше. С изострени инстинкти усещаше, че има нещо, но какво не се досещаше.

Напрегна се, когато чу, че някой върви по коридора. Тежките стъпки заглъхнаха пред неговата врата. Грабна пистолета си и се изправи. Видя на пода сгънат лист за писма. Явно някой го бе пъхнал под вратата. Не го взе, първо погледна през шпионката. Коридорът бе празен. Открехна вратата. Нямаше никого. Заключи, взе листа и го разтвори. Отвътре изпадна цветна снимка на Кристина с черната рокля и искрящия на кожата й жълт диамант, направена в момента на влизането й в галерията. Обяснението гласеше: „Доста хубавичка е и е моя. Известно ти е, че не можеш да ме спреш. Защо изобщо се хабиш?“

Джей Ти изпъшка, завладян от чувство за безизходица. Доста послания от Евън бе видял и веднага позна почерка и подигравките му. Доставяше му удоволствие да си осигури вниманието на Джей Ти. Освен това очевидно възнамеряваше да използва Кристина. А тя дали знаеше? Доброволно ли му бе станала съучастничка? Улесняваше ли го? Гняв разтърси Джей Ти. Ако беше замесена, дълбоко щеше да съжалява.

Цяла минута премисля дали да се обади на Кристина, но после реши друго. Набра номера на своята асистентка Трейси Делгадо. С нея работеха от четири години и тя знаеше за Евън почти толкова, колкото и той. Тя сигурно спеше и щеше да го наругае, задето я събужда, но нямаше да бъде за пръв, нито за последен път. Трейси се обади с ядосан глас:

— Дано да е за нещо важно, Мак.

— Важно е. Трябва ми всичко, което изровиш за Кристина Алберти. О, и докато търсиш, провери и баща й. Струва ми се, че се казва Маркъс Алберти.

— Кристина, записах. Онова пиленце от аукционната къща ли?

— Именно тя.

— За утре става ли? В момента имам малко работа.

Дочу мъжки глас и предположи, че хвана Трейси в много неудобен момент. Понякога забравяше, че другите хора си имат истински живот.

— Става. О, намери и професор Хауард Кийтън. Работи в музей във Ванкувър. Вероятно е отседнал в хотел в Сан Франциско.

— Само това ли знаеш?

— Засега да. Обади ми се утре, веднага щом си готова. Планът на Евън вече е в действие и не искам последен да разбера какъв е.

* * *

Когато Кристина влезе в малката лаборатория на първия етаж на аукционната къща „Бъркли“, където обикновено се оценяваха скъпоценните камъни, с ужас установи, че Дейвид Падлински се вглеждаше в диаманта на Бенедети през специалния микроскоп. Преди месец, след дипломирането си той бе постъпил на работа в „Бъркли“. Наближаваше трийсет години и приличаше повече на рок звезда, отколкото на историк. Носеше диамантена обица на едното ухо и дълга черна коса, която днес бе вързал на опашка. Половината му лице бе скрито от гъста брада и мустаци. Но не външният му вид я смути, а действията му.

— Какво правиш? — попита рязко тя.

— Приготвям ти микроскопа. — Той се изправи и я погледна с недоумение. — Защо, нещо нередно ли има?

Тя се поколеба, осъзнавайки, че в стаята има повече хора от обикновено. По принцип работеше сама в лабораторията или с Дейвид, но днес присъстваха и Алексис, и Стефано Бенедети, както и Джей Ти, който в момента поглъщаше всяка изречена дума от нея и Дейвид.

— Не, няма нищо нередно — отвърна.

— Ами аудиенцията? — промълви Дейвид, когато Кристина се приближи до работната маса.

Тя сви рамене.

— Всеки иска да се увери, че с диаманта всичко е наред.

— И защо да не е?

— Няма причина.

Той я погледна някак странно, но тя нямаше намерение да тълкува поведението му заради подозренията на Джей Ти. Придърпа високо столче, седна и нагласи микроскопа, за да изследва диаманта. Дейвид отвори в компютъра файла с дигиталното изображение на диаманта от различни ъгли. Щеше да сравни своите наблюдения с първоначалната оценка на сътрудника им във Флоренция.

Искаше първо да прегледа закопчалката на верижката. Постави колието под лещата. Закопчалката беше много стара, но не изглеждаше повредена или разхлабена. По всяка вероятност снощи не е била закопчана добре. Помъчи се да си спомни кой я закопча. Толкова много хора имаше около нея — Алексис, Джеръми, Силвия… Да, Силвия беше. Ясно си спомни как завеждащата връзки с обществеността взе от Алексис колието и го закопча на врата й.

— Е? — попита Джей Ти нетърпеливо. — Какво виждаш?

— Закопчалката изглежда здрава — промърмори тя.

— Тогава защо се е откопчала? — поинтересува се той и застана до нея.

Кристина едва се сдържа да не му каже да се отдръпне. Близостта му я разсейваше. Вдъхваше аромата на одеколона му, усещаше на тила си топлия му дъх. И защо трябваше да се залепи почти до нея? Наложи си да се концентрира върху заниманието си.

— Може да не е била закопчана правилно.

— Не си се досетила да накараш някого да провери — отбеляза Джей Ти.

Кристина премести камъка под лещата. По принцип провеждаше подробни изследвания, но сега нямаше време, освен за основните неща. В десет часа щяха да дойдат репортерът и фотографът. Разгледа внимателно основата на шлифования диамант, дебелината при обкова, шлифовката, симетрията, също така провери има ли следи от допълнителна намеса и синтетични елементи. После сравни данните с онези от първата оценка. Прегледа отново чистотата, прозрачността, теглото.

Всичко изглежда съвпадаше… но нещо я тревожеше.

— Ще разрешите ли, синьорина? — попита Стефано.

Тя вдигна поглед и срещна горящите му от нетърпение очи. Зад него Алексис й кимна и Кристина се отмести. Никой не заговори, докато той се взираше в диаманта. Кристина се притесни, тъй като Бенедети доста дълго разглежда камъка. Може да не го интересуваше историята му, но очевидно бе достатъчно добре образован как да оценява скъпоценност.

Най-после кимна и се отмести.

— Грация. — Обърна се към Алексис и помоли: — А сега бих искал да прегледаме цялата колекция.

Щом Алексис и Стефано излязоха, Кристина каза на Дейвид:

— Ти също си свободен. Аз ще довърша доклада си.

Той като че ли се разочарова.

— Наистина ли нямаш нужда от моята помощ?

— Не, благодаря. — Дейвид излезе и останаха сами с Джей Ти. — Налага ли се да стоиш тук? Не следиш ли Майкъл Торанс или професор Кийтън?

— Работя по въпроса.

— Нима? И как работиш по въпроса, след като си с мен?

Той се усмихна.

— За това не се притеснявай. И престани да се опитваш да се отървеш от мен. Ще започна да се чудя защо искаш да останеш сама в лабораторията с диаманта.

— Пред вратата има двама пазачи, а друг изход няма.

— Забелязах.

Тя въздъхна.

— Чудесно, щом държиш да стоиш тук и да наблюдаваш, стой си. Но трябва да призная, че си представях живота на агентите от ФБР по-вълнуващ.

— Сарказмът ти няма да те избави от мен. Дебелокож съм. Е, този диамант наистина ли струва петнайсет милиона долара?

— Струва толкова, колкото платят за него.

— А ти очакваш ли горе-долу такава цена?

— Да. Оцветените диаманти са рядкост, особено с такава големина. А този е изключително ценен екземпляр.

— И си е стоял ей така сто години в някакъв семеен трезор!

— Да, доколкото зная.

— Като че ли ти се ще да разбереш нещо повече, преди да го продадеш. Има ли някаква опасност претенциите за собственост да са измамни?

— Не и в този случай. Бенедети предоставиха куп документи. — Погледна го право в очите. — Скандални случаи е имало, но в „Бъркли“ не са допускани. Нашата къща е с безукорна репутация и такава ще си остане.

Тя отново се вгледа през микроскопа. Искаше да се избави от всяко съмнение за автентичността на диаманта. Ако диамантът беше копие, в такъв случай това копие беше превъзходно, идеално дори в дефектите. Но нямаше ли някакъв пропуск? Сърцето й се разтуптя.

Искаше да прочете още веднъж спецификацията. Трябваше да се взира в екрана на компютъра, после в микроскопа, но не възнамеряваше да предизвиква съмненията на Джей Ти. Ако намекнеше, че нещо не е наред с диаманта, той щеше първо нея да обвини. Щеше да предположи, че е направила размяна с професора. И преди всичко откриха папийонката на Кийтън в нейния кабинет. А той вече я подозираше, че е във връзка с Евън. Имаше нужда да помисли, да спечели малко време.

Може би грешеше. Възможно бе. Стефано Бенедети не забеляза нищо необичайно. Понякога дефектите се улавяха само при специални светлинни условия, особено минералните инклузии.

Можеше да отдели няколко минути да помисли. В света имаше само няколко души с умения да направят копие на диамант с такава големина. Кой знаеше как да открие тези хора? Веднага се сети за такъв човек. И бе сигурна точно как да го намери. Когато й се обади снощи, й каза къде да го търси. Но първо трябваше през следващия час да приспи съмненията на Джей Ти, че има нещо обезпокоително.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Идеално е — излъга тя. — Всичко е идеално.