Барбара Фрийти
Да си играеш с огъня (13)

Дванайсета глава

Кристина усещаше как напрежението я напуска в спокойната атмосфера на библиотеката. Харесваше тишината на старата сграда, шумоленето от прелистването на страниците, приглушения глас на библиотекарката, случайното потракване на високи токчета по голия под. Обичаше миризмата на книги, някои още с дъх на печатарско мастило, други — на дългогодишен прах. Харесваше й идеята, че всяка книга представлява възможност за приключение, бягство в света на фантазията или извор на знания. Баща й пръв я запозна с чудото на библиотеката. Преди ерата на компютрите повечето от своите проучвания беше правил в подобни внушителни сгради къде ли не по света. А тя бе седяла често до него, зачетена в своята книжка, докато той потъваше в миналото.

Натъжи се, като си помисли какви грижи ги връхлетяха. Ще се радват ли отново на такива безоблачни дни, както едно време, когато бяха баща и дъщеря без тайни и лъжи помежду им? Ще могат ли да бъдат заедно, без да се прикриват, без срещи на потайни места, без заплаха от ченгета и арест?

Струваше й се невероятно, че животът на двамата взе такъв обрат, и особено нейният. Не беше авантюристка като баща си. Откакто се помнеше, не рискуваше. А приказките на баща й за приключения и драматични събития винаги възбуждаха въображението й, но тя не можеше да си позволи да се рее в облаците, тъй като един от тях трябваше да бъде практичен и отговорен и това задължение се падаше на нея. Не беше честно. А в момента беше направо вбесяващо. Но сега нямаше да се подлъже и да забрави, че в случая тя нямаше никаква вина, докато за него не можеше да се каже същото. Беше откраднал диаманта. Беше извършил голямо престъпление. Аргументите му нямаха значение, беше виновен. А това, че я излъга, беше по-лошо даже от кражбата. Маскиран като Хауард Кийтън, най-безочливо й се представи под чужда самоличност. Беше се усмихвал и подхвърлял шеги, като през цялото време е знаел, че ще я изпързаля, и на всичкото отгоре това му е доставяло удоволствие. Още не можеше да повярва, че не го позна.

Джей Ти сигурно беше прав. Може би хората виждаха само онова, което очакваха да видят. Наистина не беше очаквала да срещне баща си на приема. Появата му в „Бъркли“ изложи на опасност работата и живота й… и за какво? Заради един диамант — студен, твърд, красив камък… но камък, нищо повече. Обожаваше скъпоценностите. Години ги беше изучавала, за да стане специалистка. Но никога нямаше да предпочете диамант пред баща си. Двамата бяха семейство. Нямаха си никого. Как беше възможно да забрави! Как беше възможно той да цени един диамант повече от нея!

Е, да върви по дяволите, след като се е загрижил повече за един камък, отколкото за дъщеря си. След като обича миналото повече от настоящето, след като прави всичко възможно да върне справедливия ред за неща отпреди стотици години, без значение дали поправя злото със зло както днес.

Защо винаги го е защитавала толкова много, когато от ден на ден ставаше все по-ясно, че той няма никакво намерение да защити нея?

О, да, каза, че взима диаманта точно заради това, за да я предпази от някакво ужасно проклятие, за което никой не е чувал, включително и собственика. И за проклятието ли излъга баща й? Или сам вярваше на своето въображение. От години се безпокоеше, че един ден ще загуби представа за действителността и ще заживее само в своята фантазия. Беше ли дошъл този ден? Беше ли загубил напълно ума си? Щеше да бъде по-леко, ако е полудял. Поведението му щеше поне да има диагноза.

Кристина въздъхна и се облегна. Беше се настанила в един кът на втория етаж и се беше затрупала с книги върху италианския ренесанс, и по-специално за диаманти. Ако диамантът на Бенедети беше прокълнат, все щеше да се намери и друг, освен баща й да знае този факт. Тя просто не беше открила още този някой друг.

Потърка изморените си очи. Работеше под въздействието на адреналин, страх и почти без сън. Толкова много се случи през изминалите няколко дни, че се чувстваше замаяна. Само ако можеше да накара света около нея да се успокои за малко, щеше да събере и мислите си. Но кой ще чака нея? Всички препускаха с пълна пара, замислили нещо тайно, скроили планове, в които, изглежда, ролята й е достатъчно добра, за да изиграе виновния, но недостатъчно съществена, за да си каже думата.

Взе следващата книга и видя, че е за рода Медичи. Търговци и банкери, Медичите управлявали почти три столетия Флоренция. Властта им се простирала до църквата и до най-могъщите европейски дворове.

Кристина се замисли за Медичите и съпостави факта, че другият голям банкерски род във Флоренция е Бенедети. Зададе си въпроса дали нямат кръвно родство. Не беше невъзможно, а диамант с размер като този на Бенедети сигурно някога е принадлежал на богат и известен род като този на Медичите.

В следващата глава се спря на описанието на сватбата на Катерина Медичи с Анри, който по-късно е коронясан за крал на франция — Анри ІІ, а тя става кралица. Съюзът, обединяващ две могъщи династии, е благословен от папата. Катерина отива във Франция с огромна зестра. Много скъпоценности, в това число и диаманти, били подарени в деня на венчавката. В редица източници се споменават три особено забележителни: Яйцето от Неапол — огромна перла във формата на круша, с инкрустирани рубини около нея, Миланският диамант, шлифован с шест страни и Генуезкият, който бил гладко шлифован. Някои автори изразяваха мнението, че наименованията представлявали закодирано споразумение между папата и краля за градовете, които френският двор ще получи. Но в по-късни списъци скъпоценностите не се споменаваха и като че ли ги обгръщаше някаква тайна.

Кристина се замисли за тези липсващи бижута. Никое от тях не приличаше на жълтия диамант, но защо пък да не е бил във великолепната зестра.

Зачете се отново в книгата. Още в училище беше изучавала живота на Катерина Медичи и знаеше нейната донякъде тъжна история. За френския двор тя си остава италианско парвеню с лоши маниери и се отнасят към нея с не особено голямо уважение. Съпругът й Анри най-безочливо и скандално продължил връзката си със своята любовница Диан дьо Поатие през цялото време на брака им. И като доказателство за предаността си към Диан Анри й подарявал бижута, принадлежащи по право на Катерина. Нима е чудно, че с времето Катерина станала известна като „Мадам Змията“, която ловко боравела с отрови, скрити в пръстени и кинжали.

Ако диамантът е принадлежал на Катерина, положително е бил прокълнат, мислеше си Кристина. Но как, за бога, да разбере? Необходима й бе по-подробна информация за бижутата от зестрата на Катерина, както и за онези, които Анри е подарявал на Диан. А никак нямаше да се изненада, ако е на съвсем погрешна следа, но същевременно й се струваше разумно да започне от най-прочутия флорентински род. Колкото и да й се искаше да се заеме с изследванията през следващите дни или седмици, не разполагаше с време за това. Трябва да има и по-бърз начин.

Може би, ако разговаря отново със Стефано Бенедети, той ще й каже нещо повече за диаманта, но веднага се отказа от тази идея. Той навярно веднага ще я прати в ареста. Също като останалите и Бенедети вярваше, че тя е откраднала семейния им диамант.

Как по друг начин да се добере до сведения? Дали в книгите на баща й нямаше нещо? Той притежаваше богата на стари текстове библиотека и всяко лято прекарваше във Флоренция. Налагаше се пак да посети дома му… след като се увери, че там няма вече полицаи.

Стана и се запъти към първия етаж, за да си послужи с интернет. Настани се на банката с компютрите и въведе в търсачката различни думи: Медичи, Катерина, скъпоценности, диаманти, зестра. Заредиха се страници след страници. Не прочете почти нищо ново. Замисли се как най-добре да се добере до темата.

Сигурно тръгна в погрешна посока. Започна от началото. Трябваше да търси Бенедети, а не Катерина Медичи.

Написа Виторио Бенедети и когато видя името му, почувства възбуда. Статията беше за смъртта на сина му Франко Бенедети, трийсет и две годишен, загинал в автомобилна катастрофа. Освен Франко имал още двама сина — Стефано и Даниел. Погледна кога е публикувана статията. Датата беше отпреди шест месеца. Колко тъжно!

Върху екрана падна сянка и тя се стресна. Малко е да се каже, че се успокои, когато Джей Ти придърпа един стол и седна до нея. За миг си беше помислила, че полицаите са я открили. Лицето му не изразяваше друго, освен умора. Все още беше с официалния костюм от приема. Осъзна, че не е имал време дори да се преоблече след нощта при нея, после гонитбата до „Къщата на изненадите“ и така нататък. Макар че се боеше да попита какво е станало в „Бъркли“, не се сдържа:

— Разбра ли нещо?

— Всички са убедени, че ти и баща ти сте откраднали диаманта — прошепна той.

Тя се огледа бързо, но наблизо нямаше други хора. Знаеше, че в „Бъркли“ я подозират, но въпреки това я заболя, че така безцеремонно й го съобщи.

— Донякъде са прави. Баща ми е откраднал диаманта. Но аз не съм му помагала. — След кратка пауза продължи: — Ако го намеря, може би ще успея да го убедя да го върне.

Джей Ти вдигна скептично вежда.

— Нима?

Не можеше да му се сърди за подигравателния тон.

— Той не е лош човек. Добър е по сърце. Случва се да бъде и отговорен.

— Да, бе. Затова измисли таен план, като си даде труда да се маскира като друг човек, поръча фалшиво копие на диамантеното колие и го подмени пред очите на любимата си дъщеря с ясното съзнание, че всяко негово действие ще обърка живота й.

— Е, от твоите уста прозвуча някак…

— Как, Кристина, няма друг начин да се каже. Не се опитвам да те засегна, но не трябва да си затваряш очите пред фактите. Кражбата на диаманта не е била случайна прищявка на баща ти. Имал е план, сложен план.

— Зная. Прав си. Разбирам.

— Добре. А сега ми кажи напредна ли тук?

— Не. Търсех следи от диаманта. Толкова голям скъпоценен камък по всяка вероятност е бил притежание на някое богато и известно семейство, на крал или кралица. Най-могъщият род през Ренесанса в Италия са Медичите. Катерина Медичи е получила много скъпи бижута като зестра, но се смята, че повечето са се изгубили.

Забеляза равнодушния поглед на Джей Ти и си отбеляза, че историята не е любимият му предмет.

— Дай по-същественото — каза той.

— Не мога. Не съм го намерила още. След като Катерина е живяла през шестнайсети век, не е лесно да се намери информация за нея. Реших да тръгна обратно и да започна с Бенедети, другата богата и известна флорентинска фамилия.

Той кимна.

— Тази фамилия ме интересува най-вече.

— Защо? — попита тя, когато забеляза, че се оживи.

— В „Бъркли“ прегледах записите от охранителните камери. Стефано Бенедети слага колието на статива и когато се обръща да натисне копчето, гърбът му препречва видимостта към диаманта.

Тя го погледна втренчено.

— Нима мислиш, че Стефано е откраднал собствения си диамант?

— Последен той го е пипал. Като се замисля, само той е имал възможност да го вземе. Проверих пространството, където се върти съоръжението. Там не може да се побере човек. Има смисъл. Никой не би се усъмнил в Стефано.

— Защото няма мотив. Въпреки че би могъл да го направи заради застраховката. Каза ли на Алексис теорията си?

— Тя и Кинър веднага я отхвърлиха. Но инстинктът ми подсказва, че съм напипал следа.

— Дори Стефано да е откраднал диаманта, не може да излезе от сградата, без да го претърсят — отбеляза Кристина.

— Отначало и аз така предположих, но въпросът е там, че никой не го е видял да излиза. Разпитах всички от охраната. Даже прегледах записите от камерите при входовете. Няма никакви доказателства, че Стефано е напускал сградата.

— Тогава значи още е вътре.

Джей Ти сви рамене.

— Претърсих етажите. Никъде не го видях. Но си поговорих с Луиджи Мурано. Бил е нает от адвоката на семейство Бенедети, за да охранява колекцията по пътя.

— Това ми е известно — отвърна тя, но още не се досещаше накъде бие той.

— Има и още. Луиджи сподели, че се изненадал от появата на Стефано, тъй като му били казали, че никой от семейство Бенедети няма да пътува до Съединените щати. Самият той не познавал лично Стефано, но след като се представил, поел връзките с адвоката.

— Добре, разбрах. Според теб този Стефано е бил Евън. Това имаш предвид, нали?

Той кимна.

— Но трябва да призная, че и на мен не ми се вярва, защото разговарях със Стефано и едва ли не бих познал Евън дори маскиран.

— Забравяш, че баща ми застана пред мен на първия прием, дегизиран като професор Кийтън, и аз не го познах. Обзалагам се, че съм прекарала повече време с баща си, отколкото ти с Евън. По-рано ми обясни, че игрите му печелят, защото хората виждат онова, което очакват да видят.

— А аз предположих, че всички познават Стефано, включително и Луиджи — продължи Джей Ти. — Дори попитах Мурано на италиански ли са говорили помежду си. Отговори ми, че Стефано говорел само английски в Щатите. Твърдял, че така било по-учтиво.

— Или не говори италиански. И какво ще правим сега?

— Трябват ми сведения за Бенедети. Дай името на Стефано да видим какво ще излезе.

Кристина написа „Стефано Бенедети“. Появиха се няколко сайта. Първите бяха за търга в „Бъркли“. Продължи да търси.

— Ето нещо — промърмори тя, преглеждайки статията. — Стефано Бенедети скъсал с известната манекенка Франческа Галеана веднага след свети Валентин. Предполагам, че това не е важно.

— А може и да е важно. Дай да видим има ли снимка. Манекенките не пропускат да се снимат с гаджетата си.

Имаше право. Появи се снимка на двамата на фестивала в Кан. За съжаление снимката на Стефано не беше ясна.

— Прилича си с мъжа, с когото разговаряхме — отбеляза тя.

Джей Ти се почесваше замислено по брадичката.

— Донякъде. Снимката е зърнеста. Продължавай да търсиш.

Кристина откри още статии, но в тях нямаше нищо съществено, само клюки за Стефано, който очевидно бе плейбой. Стана ясно, че с баща си не се разбира много и Стефано е само фигурант във фамилния бизнес. По-малкият му брат Даниел наскоро беше станал изпълнителен директор, след като здравето на Виторио се влошило.

— Почакай, върни малко — каза й Джей Ти.

Тя машинално върна назад, учудена какво ли е видял, което на нея й се е изплъзнало. Беше снимка на състезателна яхта с платна. Джей Ти посочи обяснението към фотографията:

„Стефано Бенедети се присъедини към отбора за финалната обиколка на южния нос на Африка“ — прочете тя. — Не разбирам…

— Яхтата няма да акостира още два дни, Кристина — каза възбудено той. — Няма начин Стефано да бъде на две места едновременно.

Погледна го в очите, съвпаденията бяха прекалено изгодни, но…

— А Виторио и братята не са ли разбрали, че тук някой се представя за Стефано?

— Едва ли. Стефано пристига най-неочаквано в четвъртък вечер. Представя се на Луиджи като Бенедети с лични документи и знае достатъчно за колекцията, за да говори интелигентно за нея.

— Което не е било трудно, след като издадохме каталог с точно описание на всяка вещ още преди месец — продължи тя.

— Именно. А Бенедети са поверили колекцията си на Луиджи Мурано, който се ползва изцяло с доверието им.

— Но когато Луиджи престава да се обажда на адвоката на семейството, не са ли се усъмнили? — възрази Кристина. — Нямаше ли да се обадят на Мурано, за да се поинтересуват как вървят нещата?

— Става въпрос за изключително кратък срок, по-малко от четирийсет и осем часа — отговори бавно Джей Ти. — А Евън е изчислил до секунда времето, което му е необходимо, за да се хванат на уловката му.

— А може да се е обадил на адвоката от името Луиджи Мурано — досети се Кристина.

Очите на Джей Ти светнаха. Обгърна с ръце лицето й и я целуна.

— Знаех си, че си умно момиче. Хващам се на бас, че точно така е било. Отлично прикритие. Никой няма да се усъмни в действията на собственика на диаманта. Евън, тоест Стефано, застава пред нас и си пъха диаманта в джоба точно когато се завърта постаментът. А нанизът с бонбоните е чиста проба Евън. Когато всички се разтичаха, Стефано също хукна. Никой не го гледа. Той е пострадалият. Гледат теб и баща ти, идеалните изкупителни жертви. Това е. Дешифрирахме го.

Беше й крайно неприятно да охлажда ентусиазма му, но нямаше избор.

— Дори да е вярно, Джей Ти, Стефано се изпари, диамантът — също. Положението ми никак не е розово, а Евън ни води за носа.

— Не съвсем.

— Какво имаш предвид?

— Истинският диамант е у баща ти, нали?

— Да — отвърна тя.

— Което означава, че фалшивият е у Евън и той…

— Ще търси истинския. — Спогледаха се. — Ще хукне след баща ми, нали?

— Ние също — завърши той. — За щастие този път имаме преднина, а Евън още не е разбрал, че диамантът не е истинският. Ще се възползваме от този факт да потърсим къде е баща ти. А междувременно трябва да те скрия някъде.

— Че какво ме заплашва… освен полицията? — попита тя.

— Само ти можеш да откриеш Маркъс Алберти.

— Аз не зная къде е — възрази тя.

— На Евън това не му е известно — отбеляза Джей Ти. — Логично е да търси теб, за да го отведеш до баща си или поне да го изкараш от прикритието му.

— Точно в този момент никак не съм сигурна, че баща ми ще тръгне да ме спасява — отбеляза тя.

— Дали ще тръгне или няма, не решава въпроса. Хайде, Кристина, да изчезваме. Тук е много тихо и задушно. Да глътнем малко въздух и да видим какво ще правим по-нататък.

Тя почувства страх от външния свят. Нямаше представа какво я очаква там. Но Джей Ти вече се отправи към изхода и на нея не й остана друго, освен да го последва. Но когато наближиха вратата, се спря изплашена.

— Какво има? — попита нетърпеливо Джей Ти.

— Животът ми съвсем излезе от релси. Не зная на кого да вярвам, къде да отида, нито какво да правя.

— Лесно е. Вярвай на мен, а другото само ще си дойде. Де да беше толкова просто!

— Преди много години баща ми ме научи никога да не вярвам на мъж със значка.

— При това положение още ли ще слушаш баща си? — попита той изумено.

— Ами не, но…

— Но какво? — сряза я той.

— Все се питам на моя страна ли си или просто ме използваш, за да грабнеш наградата — Евън.

Очите му пламнаха от гняв.

— Не се ли разбрахме по този въпрос? Поставих на карта работата си, за да те измъкна от „Бъркли“. Току-що лъгах цял час къде си. А ти още не ми вярваш! Занасяш ли се?

Разбра, че го засегна дълбоко, но нямаше как да върне думите назад. А може би не искаше.

— Толкова много хора не са онези, за които се представят — изрече тя, като се стараеше да го гледа право в очите, макар гневът му да я плашеше. — Зная, че залавянето на Евън се е превърнало за теб във фикс идея. Така отчаяно го искаш, че си готов на всичко, само и само да го хванеш. Преди малко каза, че щом Евън се усети и започне да търси баща ми, ще се заеме първо с мен. Може би ме използваш за стръв, за да клъвне голямата риба.

Искаше й се той да отрече, да се разкрещи как е възможно да й идват наум подобни неща, да й каже, че е с нея, защото я харесва и затова я закриля, че е загрижен… дори само заради любовната им нощ.

А точно в този момент й беше трудно да си спомни преживяната близост. Помежду им бързо се издигаше стена главно по нейна вина. Мълчанието на Джей Ти не я успокояваше. Нито пък студеният му мрачен поглед я разубеждаваше за мотивите му. Защото го попита ли побесня, или защото каза истината?

— Ти имаш нужда от мен — продума той най-накрая, — а аз от теб. Нека така да остане.

Да остане така ли? Но това беше отвратително. Той не изясни недоразумението, само още повече я обърка. И сега тя беше не само притеснена и изплашена, но и разгневена.

— Паркирах пред входа — продължи Джей Ти.

— А моята кола? — попита тя. Автомобилът й така си остана на кей 39.

— Ще я прибера после. В момента искам да прикрия всяка следа, която може да отведе полицаите до теб. — След кратка пауза продължи: — Можеш да тръгнеш с мен, Кристина. Но ако предпочетеш да поемеш риска с Евън или с ченгетата, давай, няма да те спирам. Решението си е твое.

— Едва ли. Ти ще ме последваш и ще ме дебнеш, точно както постъпваш откакто се видяхме за пръв път — не му остана длъжна тя.

— Сигурно — призна той.

Напрежението помежду им се засили, но Кристина знаеше, че няма избор.

— Добре, идвам с теб, но не обещавам колко ще остана.

* * *

Не обещавала колко ще остане!

Джей Ти страшно се ядоса. Какво си въобразяваше Кристина? Хубавото й задниче сега щеше да бъде на топло в затвора, ако не беше той, и въпреки това се държеше така, сякаш тя командва парада. Наистина до известна степен беше права, че му беше необходима, но в никакъв случай не я използваше. Имаше разлика. Според него отношенията им бяха взаимноизгодни. Кипна, задето тя не му вярва.

Почти цяла нощ се бяха прегръщали. За това му повярва. Отдаде му тялото си, но не и сърцето, чувствата и мислите си. Добре, на него обикновено така му харесваше. Би трябвало да е доволен, че не нарича секса любов, както го правеха повечето жени.

Но по някаква причина поведението й го вбесяваше. Може би, защото самият той й вярваше и се надяваше, че тя изпитва същото. Очевидно се беше лъгал.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не зная. Защо задаваш толкова много въпроси?

Тя го стрелна с мрачен поглед, но замълча, а в това време той запали колата и потеглиха. Много добре знаеше, че излива върху нея чувството си за безсилие. Не само недоверието на Кристина го подлудяваше, а по-скоро съзнанието, че Евън го изигра още веднъж. Но това не беше краят. Още имаше възможност да спечели и да прати врага си зад решетките.

Когато се показа синият залив на Сан Франциско, неочаквано зави и се насочи към Голдън Гейт. Грандиозната оранжева структура пламтеше, огряна от слънцето. Мъглата се беше вдигнала и небето сияеше красиво в светлината на късния следобед. След като прекоси моста, сви по тесните виещи се улички на Сосалито и спря до брега на залива. Слезе от колата, отиде до водата и пое дълбоко дъх.

Чу вратата на колата да се отваря и затваря и след малко Кристина застана на няколко крачки от него. Също като него се загледа в далечината към живописната панорама на Сан Франциско.

Точно това му бе необходимо — малко тишина извън града, за да се успокои, да види нещата в перспектива, да се съсредоточи. Попадаше от една беда в друга, гасеше пожари, без да му остава време да помисли как да ги избегне. С други думи, играеше по свирката на Евън.

Нищо повече. В отбора настъпиха промени. Включи се и бащата на Кристина, както изглежда, също толкова добър играч като Евън. И двамата безспорно обичаха драматизма и маскарада. Ако играеха един срещу друг, не би прогнозирал кой ще спечели.

Но в момента това нямаше значение, защото не бяха само двамата. Ще се справи и с единия, и с другия. Кристина няма да бъде щастлива да види баща си в затвора. Знаеше, че и на този въпрос ще му дойде времето. Той беше федерален агент преди всичко. Ето защо тя не му вярваше. Беше логично, но независимо от това се ядосваше. Недоверието й я поставяше в известен смисъл вън от влиянието му, докато неговата сигурност в нея го правеше зависим. Като че ли нямаше равновесие. По някакъв начин трябваше да го възстанови.

Истинската причина да я пази от ченгетата беше нейното съдействие да открие Евън и баща й. Бе пожелал да й помогне. Когато започна да го умолява с тези прекрасни зелени очи да я изведе от аукционната къща, и през ум не му мина да й откаже. Господ да му е на помощ, ако разбереше колко лесно може да изкопчи от него почти всичко.

Кристина се покашля и той забеляза, че го гледа.

— Наблизо има малък хотел — обади се тя. — Можеш да се изкъпеш и да се преоблечеш.

Погледна измачкания си костюм, който не беше свалял от приема снощи, освен за няколко часа, които прекара в леглото на Кристина. Време за тоалет не беше имал, нито когато хукна след нея към „Къщата на изненадите“, нито когато бързаше да стигне навреме за търга.

— Не мога да използвам кредитната си карта — продължи тя. — Веднага се проследява, нали? А нямам много пари в брой. Предполагам, че и банкоматите се наблюдават.

— За това аз ще се погрижа.

— Теб няма ли да те търсят? Знаят, че си ми помогнал да избягам.

— Казах им, че не са ми били известни техните подозрения, когато сме излезли. Но… за всеки случай имам карта, която не може да се проследи.

Кристина се намръщи и поклати глава. Вече нямаше представа какво става.

— Нещо неприлично ли казах? — изненада се той.

— Не мога да си обясня как попаднах между хора с фалшива самоличност, с неидентифицирани кредитни карти, хора, които се преобразяват, в когото си поискат, без много да му мислят. И да не ти се вярва, аз съм нормална, уважаваща законите личност, Джей Ти. Не нарушавам правилата. Не проточвам обедните си почивки. Не се обаждам, че съм болна, ако не съм. Никога нищо не съм откраднала, даже кламер. Каквото и да е престъплението на баща ми, сам го е направил, а ако съм му помогнала някога с нещо, била съм много малка и много глупава, за да преценя. И как ще свърши за мен всичко това?

— Този въпрос задай на баща си, не на мен.

— Той току-що ме излъга и ми каза, че взимал неща от хора, които не ги заслужавали. Убеден е, че скъпите предмети на изкуството принадлежат на първоначалните им собственици. Беше безкрайно разочарован, когато постъпих на работа в аукционна къща. Отнесе се към мен, сякаш продавах исторически ценности като тоалетна хартия или обувки. За него това беше нечестно. — Тя въздъхна дълбоко. — Може и да съм постъпвала нечестно. Но в нито един музей по света не искаха да ме вземат на работа, след като той изпадна в немилост. Репутацията ми стана на пух и прах. Случва ми се да изпитам ненавист, когато видя как картина или бижу отива в ръцете на човек, който иска да ги притежава от алчност, а не заради красотата или историческата им стойност. Предполагам, че всичко това ти се струва глупаво. Сигурна съм, че не го разбираш.

— Не разбирам какво означава историята за теб — съгласи се той, — но разбирам от разочарование. По този въпрос съм експерт.

Тя го погледна замислено.

— Питаш се дали си разочаровал баща си, нали?

— Не се питам. Зная го. Но не говорим за моя баща, а за твоя.

— Трябва да следваш своя живот — каза тя, пренебрегвайки намека му да се върнат на темата за баща й. — Не можеш да бъдеш какъвто на друг му се иска да бъдеш. Повярвай ми, от опит зная, че не става.

— Аз също имам опит. Играх две години професионален футбол заради баща си. Не че той го оцени.

— Не се съмнявам, че го е оценил.

— Не, не е — отрече той. — Баща ми е жертвал много за мен. Прибираше се след работа вкъщи и часове прекарваше с мен, като ми хвърляше топки, докато ударът ми не станеше точен. Понякога работеше на две места, за да имам възможност да участвам в състезания и да имам личен треньор. Професионалната ми футболна кариера осъществи неговата амбиция в живота. Но важното беше, че не продължих да играя. Какво ми пречеше, онзи живот не беше толкова лош. Но се отказах. Бях егоист.

Кристина се приближи до него, а очите й се изпълниха със състрадание.

— Баща ти е бил егоистът, след като в желанията си не се е съобразявал с теб, Джей Ти. Родителите трябва да подкрепят и насърчават децата си, а не да ги принуждават да изживяват мечтите им. Твоят баща е имал своя шанс като професионален футболист.

— Не е бил много добър.

— Вината не е твоя.

— Аз го разочаровах. — Той пъхна ръце в джобовете си и се загледа в океана и в залязващото слънце. — Точно по това време на деня играехме. Имаше игрище недалеч от нас и винаги, когато си спомням баща ми, го виждам в здрача, сенките се издължават на тревата, от парка се носи аромат на цветя, а от близката къща — миризмата на вечеря. Тогава обикновено бях гладен, искаше ми се да свършим по-рано, да се прибера, да хапна и да се срещна с приятели. Но той все казваше: „Още един удар, Джей Ти. Някой ден ще ми благодариш, че съм те карал да тренираш.“ — Джей Ти се позасмя тъжно. — Трябваше да му благодаря в деня, когато поведох моя отбор и спечелихме голямата купа. Но забравих. Посвети ми живота си, а аз забравих. Бях лош син и не зная защо, по дяволите, ти разправям всичко това.

— Може би си почувствал необходимост да го изкажеш — обясни му тя без капчица укор. — Семейството е сложна работа, нали?

— И още как. — Той подритна едно камъче, взе го и го хвърли във водата.

— Останах с впечатление, че си майстор на хвърлянето — пошегува се тя. — Мога по-добре от теб.

— Виж ти! Я ми покажи!

Тя взе един камък, приготви се и го метна с всички сили, но той цопна недалеч.

— Да му се не види. Мислех си, че ще хвърля по-далеч от теб.

— Първото хвърляне не се брои.

— Да, бе, все така казват.

— Вярно е. А ти хвърляш като момиче.

— Защото съм момиче.

— Това ми е много добре известно — каза той и пристъпи към нея.

Тя вдигна ръка, като да се предпази, но той я хвана и я притисна към гърдите си. Тя облиза устни.

— Задръж секунда, Джей Ти. Мислех, че говорим.

— Аз приключих с говоренето.

— Ами аз като че ли не.

— Лоша работа.

Той заглуши протестите й с целувка. Устните й бяха меки, топли, нежни и на него страшно му харесваше целувката й — сякаш нямаше намерение да прави друго до края на живота си. Можеше да твърди, че не му вярва, но когато обви ръце около врата му и се притисна до него, всичко друго остана без значение.

Прегърна я още по-силно. Караше го да изпитва забранени желания, като например живот в хубав квартал, където деца карат колела, бащи и синове ритат топка в парка, лаят кучета, готви се вечеря, майка вика децата да седнат на масата… с една дума — семейство. Неговият самотен апартамент, работата, която нямаше край, му се струваха нереални в този миг.

Но дори докато целуваше Кристина, практичният му ум не забравяше, че тя не му е нито съпруга, нито гадже, а жена, изпаднала в беда. Беше изоставена и безпомощна. Необходим й бе закрилник. Какво друго й бе необходимо? Какво в действителност искаше от него? А сам той какво търсеше у нея? Събитията се развиваха със светкавична бързина. Направи грешка като целуна Кристина, голяма грешка. Така рязко се отдръпна, че тя се стресна. Вкопчи се в ръцете му с потъмнелите си от страст зелени очи. С усилие отмести поглед, тъй като разумът му настояваше да сложи край, но тялото му имаше други намерения.

— Какво направих? — попита тя изненадана.

— Нищо не си направила. — Отдръпна се от нея. — Това е лудост. Как можах! Точно сега не е моментът.

— Какъв момент? — попита го предизвикателно.

— Знаеш какъв. Ние сме в центъра на събитията. Трябва да наемем стая в хотел и да се заловим за работа.

— Стая в хотел ли? И според теб ще се заловим за работа в хотелска стая с едно легло! Защото не зная какво ти става, но не само аз изпитвах удоволствие от целувката.

— Беше хубаво, но сложих край.

Отново пъхна ръце в джобовете си, за да не се изкушава да я прегърне.

— Значи така. Решаваш да сложиш край и точка.

— Трябва да направим всичко възможно да открием Евън и баща ти, а не да се разсейваме. Само това е важно в момента. Няма да има повече целувки.

— Добре, както кажеш — отвърна хладно тя. Тръгна към колата с изправен гръб. Когато се сърдеше, беше още по-красива. А той затъна до гуша в…

Дали да не вземе две отделни стаи?