Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (5)

Пет

В Палата, далеч от врага ми, намирам утеха за известно време. Скръб, загуба и болка се стопяват. Чудя се дали подобни чувства просто не могат да съществуват сред тези стени.

Тежестта от копието в кобура под мишницата ми се е върнала. Също като В’лане, Даррок има начин да ми го отнема, но когато сме разделени, ми го връща. Може би за да мога да се защитавам. Не мога да си представя защо бих се нуждаела от него в този палат.

Никога не е имало, а няма и да има друго място в никой свят, в никое измерение, което да ме държи в такъв плен като Белия палат. Дори книжарницата не се състезава за надмощие в душата ми.

Мястото е хипнотизиращо. Дори дълбоко в себе си, където се чувствам психотизирана, вместо да съм ядосана, аз съм толкова успокоена от какъвто и да е наркотикът, който ме захранва, че не мога да се фокусирам върху яда задълго.

Скитам по коридор с розов под и го попивам със замечтан поглед. Прозорци се редят от дясната му страна и отвъд кристалните стъкла зората червенее над градините, пълни с розови рози, които се полюшват сънливо със свити глави на нежния утринен бриз.

Стаите, които се отварят от този коридор, са украсени с оттенъци на утринно небе. Цветовете на коридора, денят отвъд и стаите се допълват съвършено, сякаш от всеки ъгъл това крило е проектирано като тоалет с безупречно подбрани аксесоари, който чака да бъде сложен при подходящо настроение.

Когато розовият под свършва и един внезапен завой на коридора ме праща на лавандулова пътека, виолетов здрач прилепва по прозорците. Нощни създания се веселят на горска поляна под луна, обрамчена с ярко небесносиньо. Стаите в този коридор са обзаведени в отсенки на сумрака.

Жълти и отразяващи подове се отварят към слънчеви дни и още по-слънчеви стаи.

Бронзовите коридори нямат прозорци, а само високи сводести врати, които водят към огромни царствени зали с високи тавани — някои за хранене, някои пълни с книги и удобни столове, други за танци, а трети изпълнени с неща, които вероятно са предназначени за забавление, неразбираемо за мен. Представям си, че чувам ехо от смях. Осветени от свещи, стаите, отварящи се от бронзови коридори, са мъжки и миришат на подправки. Миризмата е опияняваща, смущаваща.

Вървя и вървя, гледам в тази стая и в онази, възхитена от нещата, които намирам, нещата, които разпознавам. В това място всеки час на деня и нощта е достъпен.

Била съм тук много пъти преди.

Ето пианото, на което свирих.

Ето я слънчевата стая, където седях и четох.

Ето я кухнята, в която ядох трюфели, задушени в сметана и пълнени с нежни плодове, несъществуващи в нашия свят.

Тук, на маса до отворена книга, лежи флейта, а до нея има чайник, украсен с шарки, които познавам толкова добре, колкото опакото на ръката си.

Там е градината, високо върху една кула, откъдето съм се взирала през телескоп в лазурното море.

Това е библиотеката с безкрайни редици книги, в която съм прекарала несметни часове.

Всяка стая е наука за красотата, всеки предмет в нея е украсен със сложни детайли, сякаш създателят й е имал цяла вечност, в която да работи.

Чудя се колко дълго е била тук наложницата. Чудя се каква част от тази къща е нейно творение.

Вкусвам вечността в това място, но за разлика от Залата на всички дни, вечността тук е деликатна, нежна. Палатът обещава блажена вечност. Той не ужасява, нито сплашва. Така, както е замислен, той олицетворява времето — безкрайно, ведро.

Ето! Стая с хиляди рокли! Стрелкам се през редовете, ръцете ми са широко разтворени и докосват невероятните тъкани. Обожавам тези рокли!

Измъквам една от закачалката й и се въртя наоколо, танцувам с нея. Тихи звуци от мелодия се носят във въздуха и губя представа за времето.

Виждам античен шкаф. В него има предмети, които не мога да назова, но все пак разпознавам. Тъпча в джобовете си няколко от по-малките украшения. Отварям музикална кутия и слушам песен, която ме кара да се чувствам, сякаш се нося в космоса, огромна и свободна, закрепена на ръба на всички възможности, но тук ми е по-удобно, отколкото където и да било в живота ми. Забравям всичко за известно време, изгубена в радостта, която е по-огромна от самия палат.

Във всяка следваща стая намирам нещо познато, нещо, което ме прави щастлива.

Виждам първото от много легла. Както и в сънищата ми, има толкова много, че скоро губя бройката.

Скитам се от една великолепна стая в следващата, виждам легло след легло. В някои от стаите няма нищо, освен легла.

Започвам да се чувствам… неспокойна. Не ми харесва да гледам тези легла.

Леглата ме тревожат.

Отвръщам глава, защото ме карат да чувствам неща, които не искам да чувствам.

Нужда. Желание. Самота.

Празни легла.

Не искам повече да съм сама. Толкова съм уморена да съм сама. Уморена от чакане.

След време спирам да гледам в стаите.

Грешах, когато мислех, че не е възможно да чувствам негативни неща вътре в Белия палат.

В мен извря скръб.

Живяла съм толкова дълго. Загубих толкова много неща.

Принуждавам се да се съсредоточа. Напомням си, че трябва да търся нещо. Огледало.

Обичам това огледало.

Поклащам глава. Не, не го обичам. Просто ми трябва. Аз нямам никакви чувства към него.

То ми носи такова удоволствие! То ни събира заедно.

Бял мрамор, каза Даррок. Трябва да намеря подове с бял мрамор. Не кървавочервени, не бронзови, не розови и особено не черни.

Представям си огледалото, както той го описа — три метра високо, метър и половина широко.

Златна рамка, като онези на улица ЛаРу 1247.

Огледалото е част от огромната Ънсийли светиня, каквато е мрежата на Сребрата. Аз мога да усещам Светините. Мога да усещам всички Фае ОС — обекти на силата. Това е може би най-голямото ми предимство.

Протягам сетивата си на шийте зрящ и търся.

Не усещам нищо. Не подейства и в Залата на всички дни. Невъзможно е, предполагам, да усетя Сребро, докато съм вътре в Сребрата.

Краката ми ме обръщат и започвам да вървя в нова посока с пълна увереност. Внезапно съм сигурна, че съм виждала огледалото, което ми трябва, много пъти и знам точно къде е.

Ще намеря пътя много преди Даррок. И въпреки че няма да го оставя тук (имам голяма полза от него), ще бъда доволна, ако в нещо съм по-добра от него.

Бързам по коридор с ментов цвят, завивам без колебание по пътека с цветовете на дъгата, после се затичвам по бледосиня, която се превръща в сребърна и завива във виненочервена.

Огледалото е напред. То ме привлича. Нямам търпение да стигна до него.

Аз съм съсредоточена, толкова съсредоточена, че кървавочервеният коридор едва докосва съзнанието ми.

Аз съм съсредоточена, толкова съсредоточена върху целта си, че когато осъзнавам какво съм направила, е твърде късно.

Не знам какво ме кара да погледна надолу, но нещо го прави.

Замръзвам.

Аз съм на кръстопът, на пресечната точка на два коридора.

Мога да тръгна на изток, на запад, на север или на юг (ако такива посоки съществуват в Къщата), но който и път да избера, подът е в същия цвят.

Черен.

Стоя несигурно, мъмря се, задето провалих всичко отново, когато внезапно една ръка се пъхва в моята.

Тя е топла, позната. И твърде реална.

Затварям очи. Изигравали са ме във Фае и преди. С кого ще бъда измъчвана сега? Какво ще бъде моето наказание? Чий призрак ще ме гризе сега със зъби като игли?

Алина?

Баронс?

И двамата?

Свивам в юмрук другата ръка, за да не може нищо да я хване.

Знам добре, че дори да държа очите си затворени, призракът няма да си отиде. Не става така. Когато личните ти демони решат да си играят с теб, те настояват за своя дял плът. Най-добре да платиш и да се свършва.

После мога да се съсредоточа върху намирането на изход от черния под. Подготвям се за възможно най-лошите последствия. Размишлявам, че ако златните подове в Залата на всички дни бяха нещо лошо, черните подове в Белия палат ще бъдат отвъд границите на приличието.

Пръсти се сплитат с моите. Познавам ръката така добре, както моята собствена.

Въздъхвам и отварям очи.

Дръпвам се и политам назад, ботушите ми се плъзгат по лъскавата черна повърхност. Пльосвам се по гръб толкова силно, че си прехапвам езика.

Започвам да се задушавам. Тя вижда ли ме? Познава ли ме? Тя там ли е? А аз?

Тя се смее, звукът е сребрист и от него сърцето ме боли. Помня да съм се смяла така веднъж. Щастлива, толкова щастлива.

Дори не се опитвам да стана. Просто лежа там и я гледам. Аз съм смутена. Аз съм хипнотизирана. Аз съм срязана на две от чувство за двойственост, с което не мога да се помиря.

Не е Алина. Не е Баронс.

На пресечната точка между изток и запад, север и юг, стои тя.

Тя.

Тъжната красива жена, която преследва сънищата ми.

Тя е толкова заслепяваща, че ми се иска да плача.

Но не е тъжна.

Тя е толкова щастлива, че бих могла да я мразя.

Тя грее лъчезарно, усмихва се и извива устни, толкова меки и божествено съвършени, че моите се разтварят инстинктивно, за да приемат целувката й.

Това тя ли е? Наложницата на Ънсийли краля? Нищо чудно, че е бил обсебен.

Когато започва да се плъзга по един от коридорите (най-черния от четирите, този, който попива светлината, хвърляна от свещи в аплици), аз се изправям.

Следвам я като нощна пеперуда, която лети към пламъка.

Според В’лане наложницата била смъртна. Всъщност нейната смъртност била първата плочка от домино, заплетено в дълга поредица, която се изплъзнала от контрол и довела до този момент.

Преди почти милион години Сийли кралят помолил истинската Сийли кралица (след смъртта й не една принцеса се е възкачвала на престола само за да бъде измествана от друга, постигнала по-велика сила и подкрепа) да превърне наложницата му във Фае и да я направи безсмъртна, за да може да я задържи завинаги. Когато кралицата отказала, кралят построил на наложницата си Белия палат вътре в Сребрата. Той скрил възлюбената си от отмъстителната кралица там, където можела да живее, без да остарява, докато той успеел да усъвършенства Песента на Сътворението и сам да я направи Фае.

Само ако кралицата била изпълнила тази единствена проста молба! Но водачката на Истинската раса била властна, ревнива и дребнава.

За съжаление усилията на краля да дублира Песента на Сътворението (тайнствената материя на създанието, сила и право, които кралицата на тяхната матриархална раса егоистично кътала) създали Ънсийли — несъвършен полуживот, създания, които той нямал сили да убие. Те живели. Били негови синове и дъщери.

Той създал нов свят — Двора на сенките, където децата му можели да играят, докато той продължавал работата си, подтикван от любов.

Но дошъл ден, в който бил предаден от едно от собствените си деца и бил открит от Сийли кралицата.

Те се сблъскали в една последна битка. Сийли се нахвърлили върху мрачните си събратя, които търсели само правото си да съществуват.

Плочките на доминото падали една след друга: Смъртта на Сийли кралицата от ръката на краля, самоубийството на наложницата, актът на изкупление, в който Сийли кралят създал смъртоносната Шинсар Дъб.

Той се прекръстил на Ънсийли крал. Никога повече нямало да бъде свързван с дребнавата злоба на Сийли. Затова щял да бъде Ънсийли, което буквално значи не Сийли. Вече не наричал своя дом Двора на сенките, в който се криел, за да се труди. Дворът станал просто Ънсийли.

Тогава обаче, дворът бил превърнат в затвор за неговите деца, страховито място от сенки и лед. Последният акт на жестоката Сийли кралица бил да използва Песента на Сътворението (но не за да създаде, не за да направи любимата му безсмъртна!), а за да унищожи, да впримчи и да измъчва за цяла вечност всеки, дръзнал да не й се подчини.

И плочките на доминото падали…

Книгата, побрала знанието на Ънсийли краля — целия мрак и зло, и тя някак си се озовала в моя свят, пазена от хора. Била е пусната на свобода по начин, който тепърва ще установя, но в едно съм сигурна: убийството на Алина, моят объркан живот и смъртта на Баронс — всички те са резултат от верига Фае събития, които започнали преди милион години заради една смъртна.

Моят свят и ние, хората, сме просто пионки на една вечна шахматна дъска.

Ние сме застанали на пътя.

Джак Лейн, който е изключителен адвокат, би изправил на съд не Даррок, а Ънсийли краля и би изградил убедителен случай срещу наложницата за вина поради обвързаност.

Тъй като немислимото се случило и истинската кралица умряла преди да има възможност да предаде Песента на Сътворението на една от принцесите като нейна приемничка, расата на Фае започнала да запада. Много принцеси се възкачвали на Сийли трона, но малцина се задържали дълго, преди някоя друга да изтръгне властта им. Кралици били убивани, други просто детронирани и прокуждани. Вътрешните борби се разраснали и превратите станали по-чести. Расата на Фае станала ограничена. Всичко, което било, вече било всичко, което можело да бъде някога.

Не се правело нищо ново. Били изгубени някои стари сили, а през еоните древната магия била забравяна, докато един ден настоящата кралица вече не била способна да поддържа отслабващите стени между световете и да задържа контрола върху смъртоносните Ънсийли.

Даррок изследвал тази слабост и съборил стените между световете. Сега Фае и хора се съревновават за контрол над планета, която е твърде малка и твърде крехка за двете раси.

И всичко това заради една смъртна — плочката, която започнала да бута всички останали.

Следвам жената, за която подозирам, че е тази смъртна (и която е пред мен по начин, по който изглежда, че не е съвсем там) по мастиления коридор.

Ако тя е наложницата, не мога да призова никакъв гняв към нея, а може би би трябвало да опитам.

На тяхната безсмъртна шахматна дъска тя също е била пионка.

Жената е осветена отвътре. Кожата й блещука с прозрачна светлина, която осветява стените на тунела. Коридорът става по-тъмен, по-черен, по-странен с всяка наша стъпка. В контраст тя е свята, божествена — ангел, който се плъзга към ада.

Тя е топлота, подслон и прошка. Тя е майка, любовница, дъщеря, истина. Тя е всичко.

Жената ускорява крачка и тича по тунела, минава беззвучно през обсидианени подове и се смее радостно.

Познавам този звук. Обичам този звук. Той означава, че любовникът й е близо.

Той идва. Тя усеща приближаването му.

Той е толкова могъщ!

Това е първото, което я е привлякло към него. Никога не е срещала някой като него.

Тя е изпаднала в благоговение, че е избрал нея.

Благоговее всеки ден, че продължава да избира нея.

Материал от него експлоадира от Двора на сенките, казва й, че той идва, изпълва дома й (затвор), в който тя живее приказен живот (присъда, която не е избрала тя), заобиколена от всичко, което иска (но това са илюзии, нейният свят й липсва, той е толкова далеч, а всички са умрели отдавна), и тя го очаква с надежда (растящо отчаяние).

Той ще я отнесе в леглото си и ще прави с нея неща, докато черните му крила не се отворят широко, толкова широко, че да засенчат света, а когато той е в нея, нищо друго няма да има значение, освен моментът, тяхната мрачна, наситена похот, безкрайната страст, която споделят.

Независимо какво друго е той, той е неин.

Каквото има между тях е безукорно.

В любовта няма правилно или грешно.

Любовта е. Просто е.

Тя (аз) тича по мрачния, топъл, подканващ коридор, бърза към неговото (моето) легло. Ние се нуждаем от нашия любовник. Минало е толкова време.

В покоите й аз наблюдавам двойствеността, от която съм издялана.

Половината от будоара на наложницата е заслепяващо бял, ярко осветен. Другата половина е наситена, прелъстителна, подканваща чернота. Разделен е по равно на средата.

Светлина и липса на светлина.

Наслаждавам се и на двете. Нито една от тях не ме безпокои. Не страдам от конфликт за неща, върху които един по-прост ум би бил принуден да постави етикети като Добро и Зло или да прегърне лудостта.

На една заскрежена кристална стена в бялата половина на стаята има огромно кръгло легло на пиедестал, покрито с коприни и снежнобели хермелинови завивки. Алабастрови венчелистчета са пръснати навсякъде и парфюмират въздуха. Подът е постлан с плюшени бели кожи. Бели цепеници, от които подскачат и пращят сребристобели пламъци, горят в огромна алабастрова камина. Малки диаманти се носят лениво във въздуха и блещукат.

Жената бърза към леглото. Дрехите й се стопяват и тя (аз) е гола.

Но не! Това не е неговото удоволствие, не този път. Нуждите му са различни. Те са по-дълбоки и по-изискващи тази нощ.

Тя се завърта и ние се взираме с разтворени устни към черната половина на стаята.

Драпирано с черно кадифе и кожи, покрито с меки абаносови венчелистчета, които миришат на него и които се мачкат толкова меко под кожата ни, цялото пространство е легло.

От стена до стена.

Той се нуждае от цялото. (Крилата се разгръщат, никой смъртен не може да види отвъд тях!)

Той идва. Той е близо.

Аз съм гола, дива, готова. Нуждая се. Нуждая се. Затова живея.

Тя и аз стоим, взираме се в леглото.

После той е там и я обгръща, но аз не мога да го видя. Усещам огромни крила да се сключват около нас.

Знам, че той е там, тя е обвита в енергия, в мрак, влажна и топла по начина, по който е влажен и топъл сексът, и аз вдишвам похот. Аз съм похот. И се напрягам да го видя, напрягам се да го усетя, когато внезапно…

Аз съм прост звяр върху кървавочервени чаршафи, а Баронс е вътре в мен. Изкрещявам, защото дори тук, в този будоар на двойственост и илюзия знам, че изживяването не е истинско. Знам, че съм го изгубила. Него го няма, завинаги.

Не съм се върнала в онова мазе с него, във времето, когато все още съм При-я, но вече съм изплувала достатъчно, за да знам, че току-що ме е попитал какво съм носила на абитуриентския си бал. Не изключвам всичко, забързана от реалността обратно в моята лудост, за да не трябва да се изправям пред това, което се случи с мен, или да се справям с това, което започвам да подозирам, че трябва да направя.

Не стоя там няколко дни по-късно, не гледам към леглото с обшитите с кожа белезници и не размишлявам дали да не се покатеря обратно в него и да се престоря, че не съм се възстановила, за да продължа да правя всяко грубо, животинско нещо, което сме правили в сексуално нестабилното ми състояние, но този път с пълната яснота какво правя и с кого го правя.

„Мъртъв. Мъртъв. Изгубих толкова много!“

Само да знаех тогава това, което знам сега…

Кралят повдига наложницата си. Виждам я да се плъзга надолу по тяло, което не мога да различа в мрака и (аз възсядам Баронс и го вкарвам в мен; Боже, толкова е хубаво!) наложницата се напряга, извива врат и издава звук, който не идва от нашия свят (аз се смея, докато свършвам, аз съм жива, толкова жива) и когато огромните му крила се разтварят, когато изпълват мрака на будоара му и преминават отвъд, той познава повече радост в този момент, отколкото някога е познавал през цялото си съществуване, а кучката кралица му отказва това? (И аз изпитвам повече радост в този момент, отколкото някога съм познавала, защото няма правилно, няма грешно, а само настоящият момент.)

Но чакай! Баронс изчезва!

Отдалечава се от мен, стопява се в мрака. Няма да го изгубя отново!

Скачам на крака, оплитам се за момент в чаршафите, после бързам да го настигна.

Става по-студено, дъхът ми замръзва във въздуха.

Напред виждам само черно, синьо и бяло, което е останало от цялата светлина.

Тичам към чернотата толкова бързо, колкото ме носят краката ми.

Но ръце на раменете ми ме обръщат, принуждават ме да се отдалеча, борят се с мен.

Те са толкова силни! Влачат ме обратно по черен коридор и аз бия тялото, което се осмелява да ни прекъсне.

Други не са допуснати тук!

Това е нашето място. Натрапникът ще умре! Дори само за това, че ни е зяпал.

Жестоки ръце ме дърпат, запращат ме в стена. Ушите ми звънят от удара. Аз съм влачена, блъскана отново и отново.

Отскачам от стена след стена, докато най-накрая това спира.

Потрепервам и започвам да плача.

Ръце около мен ме държат здраво. Притискам лице в топлината на здрави, мускулести гърди.

Аз съм твърде малък съд, за да оцелея в море от такива емоции. Стискам яката му и държа здраво. Опитвам се да дишам. Аз съм отворена рана, боли ме от желание и съм празна, толкова празна.

Изгубих всичко и за какво?

Не мога да спра да треперя.

— Коя част от „ако видиш черен коридор, се обърни веднага“ не разбра? — ръмжи Даррок. — По дяволите, ти отиде право в най-черния от всички! Какво ти става?

Вдигам глава от гърдите му, но едва. За миг мога само да зяпам надолу. Подът е бледорозов. Той ме е извлякъл чак до едно от крилата с тематика на зора. Пипам за копието ми. Отново го няма.

Съзнанието се завръща бавно.

Избутвам Даррок.

— Предупредих те — казва той студено, обиден от яда ми.

Е, много добре! Аз също съм обидена от него.

— Ти не ми каза достатъчно, само каза да стоя настрана! Трябваше да ми кажеш повече.

— Не разкривам тайни на Фае пред хора. Но след като очевидно няма да се подчиняваш по друг начин, ще й кажа, че крилата, в които подовете са черни, са неговите крила. Никога не влизай в тях! Не си достатъчно силна, за да оцелееш там. Остатъкът от всичко онова, което някога се е случвало, все още върви из онези крила. Може да те впримчи. Ти ме принуди да дойда след теб, изложи и двама ни на риск.

Взираме се един в друг, дишаме тежко. Въпреки че той е напомпан с Ънсийли плът и е много по-силен от мен заради това, аз съм му дала адски отпор. Не е било лесно да ме измъкне от там.

— Какво правеше, МакКайла? — пита той накрая меко.

— Как ме намери там? — парирам.

— Дамгата ми. Ти беше изключително нещастна — малките златни точици в очите му проблясват. — Беше също така изключително възбудена.

— Можеш да усещаш чувствата ми през дамгата си? — вбесена съм. Той ме подлага на едно осквернение след друго.

— Само наситените. Принцовете посочиха точното ти местоположение. Радвай се, че го направиха! Намерих те точно навреме. Ти тичаше към черната половина от будоара.

— И?

— Линията, която разделя двете половини на стаята, не е линия. Сребро е. Най-голямото, правено някога от краля. То също така е първото и най-древното от тях, за разлика от другите. Когато е имало нужда, е било използвано за наказание, за екзекуция. Ти тичаше към Среброто, което води право към спалнята на Ънсийли краля в крепостта от черен лед, дълбоко в затвора на Ънсийли. За няколко от човешките ти секунди щеше да си мъртва.

— Мъртва? — задавям се. — Защо?

— Само двама, съществували някога, могат да пътуват през това Сребро — Ънсийли кралят и неговата наложница. Всеки друг, който го докосне, бива убит моментално. Дори Фае.