Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (28)

Двайсет и осем

В този момент, точно преди да мога да видя какво има отвъд билото, последният спомен, който подтисках, изплува на повърхността в отчаян опит да ме накара да подвия опашка и да побегна.

И почти успя.

Щом се изкатерех до хребета, щях да видя ковчег, изваян от същия синьочерен лед, от който са направени четирите камъка. Ковчегът щеше да е разположен в центъра на покрит със сняг подиум и щеше да бъде ограден от отвесни скали.

Бръснещите повеи на вледеняващ вятър щяха да разбъркат косата ми. Щях да постоя в спор със себе си преди да се отправя към гробницата.

Капакът щеше да бъде сложно гравиран с древни символи. Щях да натисна с ръце руните десет и две, да подместя капака настрани и да погледна вътре.

И щях да запищя.

Забавих крачка.

Затворих очи, но въпреки че се опитвах с всички сили, не успях да видя какво в ковчега ме кара да пищя. Беше очевидно, че ще трябва да извърша истински подвиг, за да разбера как завършва моя повтарящ се нощен кошмар.

Обхванах раменета си, отправих се към върха и спрях изумена.

Там имаше леден гроб, сложно гравиран и украсен точно по начина, по който си го представях. Но той определено не изглеждаше достатъчно голям, за да побере краля.

И кой беше този?

Това беше нов неочакван обрат. В кошмарите ми никога не е имало друг освен мен и този, който е в ковчега.

Висок, красиво сложен, леденобял и гладък като мрамор, с дълга кехлибареночерна коса той седеше върху замръзнала преспа сняг до ковчега, заровил лице в ръцете си.

Стоях на върха на хребета вторачена. Вятърът от високите скали сплиташе косата ми. Беше ли той призрак? Спомен? Но той нито избледняваше по краищата, нито беше прозрачен.

Това ли беше моят крал?

Разбрах, че отговорът е „не“ в мига, в който си зададох въпроса.

Тогава кой беше той?

Всичко, което виждах от неговата подобна на слонова кост кожа (ръка върху бузата, една гладка силна бяла ръка), беше изпъстрено с тъмни форми и символи.

Възможно ли е да има пети Ънсийли принц? Този не беше един от тримата, които ме изнасилиха, и нямаше крила, което означаваше, че не е Воина Крус.

Така че кой беше той?

— Време беше, по дяволите — подхвърли той през рамо без да се обръща. — Чакам те от седмици.

Аз потръпнах. Той говореше с онзи ужасяващ звънтящ глас, но въпреки че съзнанието ми го приемаше, ушите ми не желаеха да свикнат с него. Но това беше само едната от причините да потръпна. Нуждата да сваля ледената коричка от себе си беше друга. Но най-важната беше ужасът от осъзнаването кой седи срещу мен.

— Крисчън МакКелтър — казах и се намръщих. Говорех езика на враговете си, език, който никога не бях учила, с уста, която е неспособна да го произнесе. Не бих могла да се върна в моята част на огледалото достатъчно скоро. — Това ти ли си?

— В плът и кръв, момиче. Е… предимно.

Не бях сигурна какво иска да каже — че е предимно той или че е предимно в плът и кръв. Не попитах.

Той повдигна глава и ми хвърли яростен поглед над рамото си. Беше красив. Но беше сбъркан. Очите му бяха напълно черни. Той примигна и се появи и бяло.

В друг живот бих била луда по Крисчън МакКелтър. Или поне бих била луда по този Крисчън, когото срещнах в Дъблин. Той беше толкова различен сега, че ако не ми беше проговорил, вероятно щях да се чудя доста дълго време кой е. Добре изглеждащият студент с невероятно тяло, със сърце на друид и с убийствена усмивка беше изчезнал. Докато гледах как формите и знаците се движат под кожата му, се чудех дали ако не бяхме в този затвор, който изсмуква цвета от всичко, неговите татуировки все още щяха да бъдат черни или калейдоскопични?

Бях стояла неподвижно твърде дълго и изведнъж си дадох сметка, че го гледам през дебела пелена от лед. Той седеше кротко, но по него нямаше лед. Защо? Освен това беше облечен с риза с къси ръкави. Не му ли беше студено? Когато разчупих леда, Крисчън проговори.

— Същността на това, което се случва тук, е в ума ти. Това, което си позволиш да чувстваш, се засилва. — Думите бяха като черни звънчета, удрящи по крив ксилофон. Потръпнах. Можех да доловя шотландския акцент зад звънтенето и частица човечност в нечовешкия език, който правеше всичко още по-обезпокоително.

— Искаш да кажеш, че ако не мисля за леда, няма да замръзвам? — попитах. Стомахът ми изкъркори и изведнъж се покрих с дебела сметановосиня глазура.

— Мислеше за храна, нали, момиче? — В тона му се прокрадна забавление, което направи думите му малко по-поносими. Той се изправи, но не пристъпи към мен. — Ще ти се случва доста често тук.

Помислих си за превръщането на глазурата в лед. Беше много просто. Когато пристъпих напред, тя се разпадна от лицето ми.

— Това означава ли, че ако мисля за топъл тропически плаж…

— Не. Същността на това място е такава, каквато е. Можеш да я направиш по-лоша, но не и по-добра. Можеш да разрушаваш, но не и да създаваш. Това се дължи на добавената гадост от страна на кралицата. Подозирам, че това по теб не е глазура, а частици от сметанов скреж от неща, които не би искала да погледнеш отблизо.

Хвърлих поглед на гробницата. Не можех да се спра. Тя се издигаше черна и тиха — призракът на 20-годишните ми лоши сънища. Опитвах се да я пренебрегна, но не можех. Тя ядеше съзнанието ми.

Щях да застана до нея.

Щях да я отворя, да погледна вътре и да запищя.

Да. Но нямаше нужда да бързам.

Погледнах към Крисчън. Какво правеше той тук? Това, което беше довело мен, беше запълвало нощните часове през по-голямата част от живота ми. Имах право на няколко минути за себе си преди да посрещна отреденото ми от съдбата.

Стига да можех да си ги позволя.

Не ми убягна фактът, че бях намерила точно това, от което имах нужда. Какъв късмет да намеря последния от петимата друиди, които са необходими, за да извършат ритуала, точно тук, до нещото (каквото и да беше то), до което бях доведена.

Жалко, че вече не вярвах в късмета.

Чувствах се използвана. Но от кого и защо?

— Какво се случи с теб? — попитах.

— О, какво се случи с мен ли? — Смехът му беше като метални остриета, чегъртащи по варовик. — Това беше ти, момиче. Ти ми се случи. Ти ме нахрани с плът от Ънсийли.

Бях ужасена. Това, че го бях нахранила с плът на мрачно Фае ли беше причина за промените, които се бяха случили с него? Трансформацията на Крисчън, която беше започнала в онзи свят, в който ние подсушавахме дрехите си до някакво езеро, беше продължила с главоломна скорост.

Той изглеждаше наполовина човек, наполовина Фае и в това място на сенки и лед клонеше повече към Ънсийли, отколкото към техните светли братя. С няколко финални щрихи той би изглеждал като един от принцовете. Прехапах устната си. Какво можех да кажа? Че съжалявам? Да го попитам дали боли? Дали това те превръща в чудовище и отвътре, както и отвън? Може би той щеше да изглежда по-добре, след като се върнеше в истинския свят, където щеше да има и други цветове освен черно, бяло и синьо.

Той ми отправи една по-мрачна версия на убийствената си усмивка, белите му зъби проблясваха под кобалтовосини устни върху мраморнобяло лице.

— Сърцето ти ридае за мен. Виждам го в очите ти — присмя ми се той. Усмивката му се стопи, но враждебността в очите му нарасна. — И би трябвало. Започвам да изглеждам като един от тях, нали? Нямам огледало подръка и не мога да видя как е лицето ми, но се съмнявам, че бих искал да знам.

— Значи яденето на Ънсийли ти причини това? Не разбирам. И аз съм опитвала. Както и Малуш, Даррок, Фиона и О’Баниън. А след това и Джейни и неговите хора. Нищо не се случи нито с мен, нито с някой от тях.

— Подозирам, че започна на Хелоуин. Нямах достатъчно руни по себе си — усмивката му се превърна от убийствена в ужасяваща. — Обвинявам твоя Баронс за това. Ще видим кой е по-добър друид сега. Ще си кажем по няколко думи, а след това ще се срещнем отново.

Изражението на бялото му изсечено лице ме наведе на мисълта, че няма да бъдат просто думи.

— Джерико ли те татуира?

Той повдигна вежда.

— Значи вече е Джерико, така ли? Не, чичовците ми Дагиъс и Киън го направиха. Баронс трябваше да провери руните след като те приключат, но така и не го направи. Остави ме да се включа в ритуала незащитен.

— Колко разгневени щяха да бъдат вуйчовците ти, ако той се беше опитал да се намеси? — Инстинктивно защитих Баронс.

— И въпреки това той трябваше да го направи. Той знае повече за защитните руни от нас. Неговите познания са по-древни от нашите, което според мен е дяволски необяснимо.

— Какво се случи през онази нощ при камъните, Крисчън? — Нито той, нито Баронс ми бяха казали.

Той потърка лицето си с ръка и кожата му простърга по синьочерната му небръсната брада.

— Предполагам, че вече няма значение кой ще научи за това. Смятах да прикрия срама си, но, изглежда, в крайна сметка трябва да го понеса.

Той започна да върви бавно около черния ковчег. Снегът скърцаше под ботушите му. Това беше добре утъпкана пътека. Личеше, че е бил тук от известно време.

Опитах се да се съсредоточа върху него, но погледът ми продължаваше да се отклонява неволно към гроба. Ледът беше дебел, но ако се помъчех да се вгледам, можех да видя формата през замръзналите страни. Капакът беше по-тънък от останалата част на ковчега.

— Това, което прозира през опушения лед, размазано очертание на лице ли е?

Обърнах поглед към твърде бялото лице на Крисчън.

— И?

— Опитахме се да призовем древния бог на Драгхар — секта на черни магьосници. Те му се прекланяли много преди Фае да дойдат в града. Това беше единствената ни надежда да се противопоставим на магията на Даррок. Успяхме да го събудим. Чувствах как оживява. Огромните камъни, които го задържаха дълбоко под земята, се разпаднаха — той спря за момент, като остави ехото от звънтящата му реч да затихне постепенно в стените, докато ледената планина стане съвсем тиха. — И той дойде за мен. Точно за мен. Прицелил се беше в душата ми. Играла ли си Пиле^[1], Мак?

Завъртях глава в отрицание.

— Загубих. Истинско чудо е как оцеля Баронс. Почувствах как взрива минава покрай мен и се отправя право към него. И после той просто… изчезна.

— Защо това да има връзка със случилото се с теб?

— Той ме докосна. — Крисчън изглеждаше отвратен. — Той… Не искам да говоря за това. След това ти ми даде кръв от мрачно Фае и това, заедно с трите години, които прекарах тук…

— Три години? — Думите се взривиха в мен с такъв какофоничен дисонанс, че аз се изненадах, че не предизвикаха лавина. — Бил си в затвора на Ънсийли цели три години?

— Не, тук съм едва от няколко седмици. Но по мои сметки прекарах три години в Сребрата.

— Но извън този свят е изминал по-малко от месец.

— Значи тук времето минава по-бързо — промърмори той.

— Което е точно обратното на това, което обикновено се случва. Няколко часа тук досега винаги са се равнявали на няколко дни навън.

Той сви рамене. Мускулите и татуировките му се раздвижиха.

— Нищо не работи както би трябвало, когато е свързано с мен. Аз станах доста непредвидим. — Той се усмихна едва, а очите му отново станаха черни.

Реших да му се извиня, но вече бях много по-практична и ми беше писнало да ме обвиняват за всичко.

— Когато те намерих в онази пустиня, ти умираше. Би ли предпочел да бъдеш погребан някъде в Сребрата?

Ъгълчетата на устните му се извиха.

— Да, това беше натякване, нали? Радвам се, че съм жив. И нямаш представа какво ми причинява това. Някога бях част от клан, който се ползваше със защита срещу Фае, който поддържаше Спогодбата и пазеше примирието между нас и тях. Сега се превръщам в нещо ужасно. Винаги съм мислел, че Келтар са добрите. Сега вече не вярвам, че са такива.

— Надявам се, че са. Трябват ми петима от тях, за да извършат ритуала. — Погледът ми отново се плъзна към ковчега. Завъртях се и погледнах настрани. Допусках, че е възможно да се измъкна оттук жива и с непокътнато съзнание.

— Виж сама и прецени! Сега вече ще ги допълвам просто чудесно. Чичо Дагиъс веднъж допуснал в себе си тринайсет от най-ужасните друиди, съществували някога, и все още не може да прогони част от тях.

Значи Дагиъс е „обитаван или обсебен“ според написаното в пророчеството.

— Чичо Киън бил заклещен в Среброто за почти 1000 години. А като се има предвид и какъв варварин е… Той мисли, че силата е нещо добро и би направил всичко, което трябва, за да запази себе си и съпругата си живи и щастливи. След това е татко, който би бил безполезен за теб. Той хвърлил само един поглед на двамата, когато се появили, и се заклел никога повече да не се занимава с друидските изкуства.

— Това не ме устройва — казах равно. — Трябвате ми и петимата.

— Желая ти късмет тогава.

Гледахме се един друг в мълчание. След малко той се усмихна тънко.

— Знаех, че някой ще дойде. Просто не очаквах да си ти. Мислех, че чичовците ми ще намерят това място и реших да не се отдалечавам. Не бих могъл да намеря път за навън, така или иначе.

— С какво се хранеше?

— Със същото, което дишах. Това е част от ада. Няма храна, няма въздух. Но гладът… Гладът никога не си отива. Стомахът ти къркори постоянно. Само дето не умираш от глад. Същото е и със секса. О, Господи, нуждата… — Погледът, който ми хвърли, беше вледеняващ. Не беше толкова бездънен, колкото на принцовете, но не беше и човешки. — Имаш желание на това място, но не можеш да се самозадоволяваш. Не получаваш нищо, освен по-голямо желание. Изгубих няколко дни в опити. Почти изгубих разума си. Ако ние с теб правим секс…

— Благодаря, но не — казах бързо. Животът ми вече беше твърде сложен, но дори да не беше, това не беше мястото, което бих избрала, за да го усложня още.

— Предполагам, че, така или иначе, няма да се получи — довърши той сухо. — Толкова ли съм отвратителен?

— Само си малко… плашещ.

Той погледна настрани.

— Но все още си ужасно секси — добавих.

Той погледна назад и ми отправи светкавична усмивка.

— Това е Крисчън, когото познавам — опитах се да го подразня. — Ти все още си някъде там.

— Надявам се, че щом изляза от Сребрата, няма да е така. Че няма да съм такъв.

И двамата бяхме обединени от надеждата, че нещата бързо ще се върнат към нормалния си вид, стига да успеем да оставим това място зад гърба си.

Погледнах към гробницата. Щеше да се наложи да я отворя в някакъв момент. Направи го и продължи напред! Дали това е кралят? Той ли ме ужасява? Защо? Какво може да е това, което би ме накарало да запищя?

Той проследи моя поглед.

— Е, сега знаеш защо аз седя тук. Защо ти си тук? Как откри това място?

— Сънувам го всяка нощ още откакто бях дете, все едно съм програмирана да дойда тук.

Устните му се изкривиха.

— Да, тя прави така. Подиграва се с нас.

— Тя? Коя е тя?

Той кимна към ковчега.

— Кралицата.

Аз примигнах.

— Каква кралица? — в това нямаше смисъл.

— Авийл, кралицата на Сийли.

— Значи тя е в ковчега?

— А ти кого очакваше да откриеш?

Цялото ми колебание изчезна. Преместих се към гробницата и се вгледах през капака.

Под опушения лед и руни можех да доловя намек за мека кожа, златна коса и крехки форми.

— Трябва да я извадим оттук, и то бързо — каза той. — Ако все още е жива. Не мога да видя през леда. Опитах се да го отворя, но не можах да го помръдна. Няколко пъти ми се стори, че помръдва. А мога да се закълна, че веднъж дори произнесе някакъв звук.

Почти не го чувах. Защо от всички възможни места кралицата би била тук? В’лане каза, че я пази на сигурно място в света на Фае.

В’лане беше излъгал.

За какво друго е лъгал?

Дали той я е донесъл тук? И ако не е той, тогава кой? Защо? И защо отварянето на капака би ме накарало да запищя? Прибрах косата от лицето си с две ръце и я издърпах назад, докато гледах надолу. Нещо ми се изплъзваше.

— Напълно сигурен ли си, че в този ковчег лежи кралицата на Сийли? — Защо кралицата би призовавала мен — наложницата? И как въобще би знаела коя съм, след като веднъж съм се преродила? Щеше да е по-различно, ако все още изглеждах като наложницата. Беше абсурдно да мисля, че ме е избрала случайно. Нищо не се връзваше. Не можех да измисля причина, поради която това да видя кралицата на Сийли би ме накарало да запищя.

— Да, сигурен съм. Моите предшественици я рисуват от векове. Бих я познал навсякъде, дори през леда.

— Но защо да призовава мен? Какво общо имам аз с всичко това?

— Моите чичовци казват, че тя се е смесвала с нашия клан хиляди години, за да ни подготви за момента на най-силна нужда. Чичо Киън я е видял преди четири или пет години да стои зад балюстрадата на нашата главна зала и да ни наблюдава. Той каза, че тя дошла при него по-късно в съня му и му казала, че ще бъде убита в не много далечното бъдеще и ще има нужда ние да изпълним определени задачи, за да предотвратим смъртта й, както и за да избегнем разрушението на нашия свят. Тя предсказала, че стените ще паднат. Ние направихме всичко по силите си, за да ги задържим. Той каза, че дори във Фантазия тя изглежда преследвана и слаба. Подозирам, че по някакъв начин тя е успявала да се проектира от гроба тук, в този затвор. Тя обещала на чичо ми, че ще се върне, за да му каже подробностите, но така и не дойде повече. Изглежда, се е смесила и с твоя клан.

Тя ме е използвала. Кралицата на Фае е открила коя съм аз и ме е използвала, а аз се почувствах засегната. Знаех, че тя е далечен наследник и не е истинската кралица, която е отказала да направи мен (наложницата, допълних) Фае и да изпълни желанието на краля. И въпреки че тя не беше точно кучката, която бе посяла омраза и отмъщение, когато беше могла да използва своята невероятна власт за добро, как беше възможно кралицата на Сийли да се осмели да ме използва, за да я спася? Мен — наложницата! Мразех я без дори да съм я виждала.

Щеше ли това да свърши някога? Щеше ли в крайна сметка да се окаже, че съм просто пионка на тяхната дъска? Щях ли да продължавам да се прераждам, или да бъда принуждавана да пия от Котела, или каквото там ми се беше случило, за да прецака спомените ми и да бъда използвана отново и отново?

Извърнах се настрани с нарастващо раздразнение.

— Важното сега е да я изведем оттук. Не мога да се върна по пътя, по който дойдох. Среброто, което ме изхвърли, е два етажа по-високо откъм страната на скалите. Бях зашеметен от падането и не бих могъл да намеря проклетото нещо отново. Откъде дойде ти, момиче?

Извърнах погледа си от ковчега към него. Начинът, по който бих могла да го измъкна оттук, беше изцяло нов проблем, за който дори не бях помисляла.

— Е, със сигурност не можеш да излезеш по пътя, по който дойдох — промърморих.

— И защо да не мога, по дяволите?

Чудех се колко от знанията на Фае е успял да научи на това място. Може би моите източници грешат, а Баронс е умрял от някаква друга случайна причина, която няма никаква връзка с огледалата. Може би Крисчън ще чуе отговора ми, ще ми се изсмее и ще ми каже, че моята версия е пълна глупост и че повечето хора и Фае могат да използват това огледало или че проклятието на Крус е променило и това.

— Защото дойдох през Среброто в стаята на краля.

Той помълча за момент.

— Не е смешно, момиче.

Аз не казах нищо, само го погледнах.

— А също така е невъзможно — каза той равно.

Напъхах ръце в джобовете си и зачаках да осмисли казаното.

— Тази легенда е известна във всеки свят, в който съм бил. Има само двама, които биха могли да преминат през кралското Сребро — каза той.

— Може би проклятието на Крус е променило и това.

— Среброто в стаята на краля е първото, което той е направил и е с напълно различен състав. То е останало незасегнато. Продължили са да го използват като метод за екзекуции дълго след времето на Крус.

По дяволите! Надявах се, че той няма да каже това. Обърнах му гръб и тръгнах към ковчега. Кралицата на Фае щеше да ме накара да запищя. Чудех се защо. Вече ми беше писнало от неизвестни. Време беше за истината.

Зад мен Крисчън продължаваше да говори.

— И, хм, ти не си нито един от двамата.

— Не ми хъмкай, момче! — Изимитирах нещо, което той ми беше казал веднъж, осланяйки се на шегата преди животът ми да се преобърне тотално от това, което щях да открия.

Притиснах ръцете си върху руните десет и две. Нещо прищрака. Чу се меко съскане на въздух и капакът под ръцете ми се освободи. Можех да почувствам как се повдига. Всичко, което трябваше да направя, беше да го избутам настрани.

— Само Ънсийли кралят и неговата наложница могат да използват това огледало. — Крисчън продължаваше да говори.

Аз избутах капака и погледнах надолу.

Притихнах за един дълъг момент, докато осмисля видяното.

И тогава запищях.