Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (43)

Четирийсет и три

Ако никога не бях яла Ънсийли, чудотворното изцерение щеше да разбърка мозъка ми.

Сега се престорих, че съм яла Ънсийли. Не можех да се справя със сценария „еликсир, който удължава живота“. Караше ме да искам да убия Даррок отново. Жестоко. Садистично. С много мъчения.

Той не само ме беше превърнал в При-я, а беше планирал да живея по този начин вечно. Бях се размекнала, когато видях снимките му с Алина, представяйки си различен изход за тях, но сега цялата мекота беше изчезнала. Ако Баронс не ме беше спасил… Дори не можех да си представя ужасите. Не исках. Щях да полудея патологично много бързо. Какво щеше да стане, ако ме беше заключил, отказвайки да ми даде това, от което се нуждаех? Да ме държи някъде на тясно и тъмно, и…

Потръпнах.

— Престани да мислиш за това! — каза Баронс.

Потреперих. Не можех да го избегна. Наистина имаше по-лоши неща от умирането.

— Не се случи. Аз те измъкнах и те върнах. Накрая всичко се подреди. Ти си трудна за убиване и това ме радва.

Кръвта ми според Баронс беше изтичала няколко пъти. Твърде много от гърлото ми беше откъснато, за да може тялото ми да се поправи достатъчно бързо. Докато съм била мъртва или поне не съм дишала, тялото ми е продължавало да се поправя. Бях се връщала в съзнание, само за да изкървя отново. Накрая достатъчно от мен е било възстановено, за да остана в съзнание до края на процеса. Бях покрита с кръв и с кървави корички.

Баронс ме вдига и ме понася отново. Преминаваме разкошни стаи, надолу по стълби и още стълби, и осъзнавам, че вече сме на повече от три нива под гаража му. Той има цял свят тук долу. Обикновено мразя да съм под земята. Но тук е различно. Има усещане за простор, за място, което не е съвсем каквото изглежда. Подозирам, че има още Сребра тук, много входове и изходи. Това е върховната фантазия на оцеляващия. Светът може да бъде поразен от ядрена бомба, а животът тук долу щеше да продължи или можехме да преминем в някой друг свят. Подозирам, че за Баронс никоя катастрофа не е окончателна. Той винаги продължава.

Сега и аз ще бъда като него.

Това не ми харесва. Бях препрограмирана и променена по толкова много начини. С този ще ми бъде най-трудно да се справя. Кара ме да се чувствам по-малко човек, а вече се чувствах достатъчно откъсната. Дали съм част от Ънсийли краля и дали вече съм безсмъртна? Чудех се дали това е затворен кръг. Дали се прераждаме отново и отново, за да повторим същите цикли?

— Толкова ли би било лошо?

— Мислите ми ли четеш?

— Ти мислиш с очите си — той се усмихва.

Докосвам лицето му и усмивката изчезва.

— Направи го отново!

— Не бъди задник!

Смея се. Но по лицето му вече няма веселост. Беше бързо изтрита.

Той ме поглежда със студени, твърди очи. Сега виждам какво има в тях. За останалия свят може да изглеждат празни. Помня как няколко пъти и аз мислех, че им липсва човечност, но това просто не е вярно.

Той чувства. Ярост. Болка. Похот. Толкова много емоции пулсират като електричество под кожата му. Толкова много избухливост. Мъж и звяр, винаги във война. Сега знам, че не му е лесно. Битката, която води, никога не спира. Как продължава да живее всеки ден?

Той спира и ме пуска да стъпя. Движи се из сенките, включва газов огън и започва да пали свещи.

Ние сме в спалнята му. Тя е също като леговището на Ънсийли краля — пищна, разкошна, с огромно легло, покрито с черна коприна и черни кожи. Не мога да видя от другата му страна. Виждам единствено себе си, гола, с него.

Треперя.

Зашеметена съм да съм тук. Че той ме иска.

Той пали още свещи до леглото. Вдига възглавници и ги трупа на куп, какъвто помня от времето ми на При-я.

В онова мазе той ги натрупа под ханша ми. Лежах просната върху тях с глава на леглото и задник във въздуха. Той се триеше напред-назад между краката ми, докато не започнах да моля, после проникна бавно в мен изотзад.

Поставя последната възглавница на купа, поглежда ме и кимва с глава към купчината.

— Гледах те как умираш. Трябва да те чукам, Мак.

Думите се забиват в мен като куршуми, отнасяйки коленете ми. Облягам се на някаква част от мебелировката — шкаф, мисля. Не ми пука всъщност. Подпирам се. Това не беше молба. Беше изразяване на изискване, без изпълнението на което не би могъл да преживее от този момент до следващия. Беше нещо като: „Нуждая се от кръвопреливане, кръвта ми беше отровена“.

— Искаш ли да го направя? — В гласа му няма мъркане, нито свенливост, нито прелъстяване. Има въпрос, който се нуждае от отговор. Голи кости. Това търси той. Това предлага.

— Да.

Той съблича ризата си през главата и аз задържам дъх, гледам как играят тези дълги здрави мускули. Знам как изглеждат раменете му, когато е върху мен, как лицето му се стяга от желание, докато се освобождава в мен.

— Кой съм аз?

— Джерико.

— Коя си ти? — Той изритва ботушите си, измъква се от панталона си. Тази нощ не носи бельо.

Дъхът ми изсвистява от мен в една дума:

— Накогомупука?

— Най-после! — думата е мека. Мъжът не е.

— Трябва ми душ.

Очите му лъщят, зъбите му проблясват в мрака.

— Малко кръв никога не ме е смущавала — той се плъзва към мен по начина, по който едва размества въздуха. Кадифена сянка в мрака. Той е нощта. Винаги е бил. Някога аз бях слънчево момиче.

Той обикаля около мен, оглежда ме от горе до долу.

Аз го гледам, задържала дъх. Джерико Баронс обикаля гол около мен, взира се в мен така, сякаш се готви да ме изяде жива… По един по-добър начин, не като сина му. Докато го гледам, чувствата ми ме зашеметяват и осъзнавам, че не съм се отпускала истински след това, което бях направила със себе си на скалата, когато бях вярвала, че той е мъртъв. Бях откъснала толкова много части от себе си, за да оцелея. След като разбрах, че е жив, се случиха прекалено много други неща, аз бях ядосана, защото не ми беше казал, и бях захвърлила настрана оплетения възел, бях отказала да го погледна. През последните няколко месеца бях отказала да допусна нещо от ставащото да ме докосне. Отказвах да приема жената, в която се бях превърнала, и дори отричах, че съм се превърнала в нея.

Сега се топя. Стоя и го гледам, и осъзнавам защо не се осмелих да си върна загубените части.

Аз щях да разруша света заради него.

И това беше нещо, което не можех да понеса. Не можех да приема какво говореше това за мен.

Искам да забавя момента. Веднъж преди се бях озовала в леглото с него и той беше в мен, но тогава бях При-я — беше се случило прекалено бързо, аз нямах възможност да направя съзнателен избор и всичко беше свършило, преди да започне. Искам това да се случи на забавен каданс. Искам да изживея всяка секунда, сякаш е последната ми. Аз съм избрала това. Чувството е невероятно.

— Чакай!

Поведението му се променя мигновено. Очите му се замъгляват в кървавочервено.

— Не съм ли чакал достатъчно дълго? — Гърдите му тракат. Ръцете му са отстрани, свиват се, огъват се. Той диша тежко и бързо.

На трепкащата светлина кожата му започва да потъмнява.

Взирам се в него. Просто така, за едно мигване на окото, той преминава от похот към ярост. Мисля, че може да ми се нахвърли, да ме повали, да разкъса дрехите ми, докато падаме, и да се забие в мен, преди дори да ударим пода.

— Никога не бих го приел. — Очите му се присвиват. Червено зацапва бялото, кърви в очите му на тънки реки. Внезапно очите му стават черно върху червено без никакво бяло. — Но няма да ти кажа, че не съм мислил за това.

Вдишвам дълбоко.

— Ти си тук. В моята спалня. Нямаш никаква шибана идея какво ми причинява това. Ако жена дойде в това място, умира. Ако аз не я убия, моите мъже го правят.

— Идвала ли е жена на това място някога?

— Веднъж.

— Тя сама ли намери пътя до тук? Или ти я доведе?

— Аз я доведох.

— И?

— Правих любов с нея.

Трепвам. Обръщам се заедно с него, гледам го в очите. Думите, които казва за тази друга жена, ме карат да искам да се нахвърля върху него, да разкъсам дрехите си и да го вкарам в себе си преди да ударим пода. Да я изтрия. Мен той иска да чука. А с нея е правил любов.

Гледа ме внимателно. Изглежда, харесва това, което вижда.

— И?

— Когато приключих, я убих.

Казва го без емоция, но аз виждам повече в очите му. Мразел се е, задето я е убил. Вярвал е, че няма избор. Поддал се е на моментно желание да иска някого в леглото си, в своя дом, в своя свят. Искал е да се чувства… нормален за една нощ. И тя е платила с живота си.

— Аз не съм герой, Мак. Никога не съм бил. Никога няма да бъда. Нека бъдем наясно! Аз не съм и антигерой, така че спри да чакаш да откриеш скрития ми потенциал! Нищо не може да ме избави.

Искам го такъв.

Това искаше да знае той.

Вдишвам нетърпеливо и избутвам кичур коса от лицето си.

— Ще ми говориш до смърт или ще ме чукаш, Джерико Баронс?

— Повтори го! Последното.

Повтарям го.

— Те ще се опитат да те убият.

— Тогава е добре, че съм трудна за убиване. — Само едно нещо ме тревожи. — А ти?

— Никога. Аз съм този, който винаги ще се грижи за теб. Винаги ще бъде там, за да те чука, докато не ти върне здравия разум, когато се нуждаеш. Този, който никога няма да те остави да умреш.

Издърпвам блузата през глава и изритвам обувките си.

— Какво повече би могла да иска една жена? — Измъквам се от дънките си, но краката ми се заплитат, когато се опитвам да се измъкна от бельото. Спъвам се.

Той е върху мен преди да падна на пода.

 

 

От момента, в който очите ми се спряха върху Джерико Баронс, исках да бъда с него. Исках да прави с мен неща, от които розовата и безхаберна МакКайла Лейн беше шокирана и ужасена, и… добре де, за които е очарована да осъзнае, че мисли.

Не признавах нищо пред себе си. Как би могъл паун да желае лъв?

Бях толкова наконтена, колкото някой горд мъжки в непотребната си перушина. Ходех наперено, открадвах по някой поглед към царя на джунглата, отказвайки да призная какво чувствам. Бях преценила опашката си и неговите убийствени нокти и бях разбрала, че ако лъвът някога легне с паун, това щеше да е единствено в гнездо от кървави пера.

Това не беше унищожило желанието ми към него.

Беше ми помогнало да ми пораснат нокти.

Докато падам на пода под него, си мисля: „Ето ме тук сега. Паун без пера, но с нокти. Прекрасната ми опашка е изгубена в едно или друго изпитание.“. Поглеждам в огледалото и нямам представа какво съм. Не ми пука. Може би ще ми порасне грива.

Залива ме облекчение, когато тялото му се забива в моето. Баронс се движи като внезапен тъмен вятър. Не само е върху мен, но дори се движи в мен, преди да ударим пода.

О, Боже, да! Най-после! Главата ми се трясва в дърво, но аз едва усещам това. Вратът и гърбът ми се извиват, краката ми са разтворени. Глезените ми са на раменете му и аз не страдам от конфликти. Чувствам непреодолима нужда, която може да бъде задоволена само ако той се слее с мен — гладко, твърдо животно, облечено в кожа на мъж.

Поглеждам го и той е отчасти звяр. Лицето му е махагоново, зъбите му са навън. Очите му са на Баронс. Погледът в тях не е. Подлудява ме. Мога да бъда каквото искам с него. Без задръжки. Усещам как става по-твърд и по-дълъг вътре в мен.

— Можеш да правиш това? — ахвам. Звярът беше по-голям от мъжа.

Той се засмя и това определено не беше човешки звук.

Аз стена, скимтя, гърча се. Невероятно е. Той ме изпълва, плъзга се възхитително дълбоко в мен, до места, на които никога преди не съм усещала мъж. О, Боже! Аз свършвам. Аз избухвам. Чувам някой да реве.

Аз съм. Смея се и продължавам да свършвам. Мисля, че крещя. Използвам ноктите си и той се раздвижва в мен внезапно и бързо. Издава онзи звук в задната част на гърлото си, по който съм толкова луда. Обичам този звук.

Бих минала през ада и обратно с усмивка, стига той да е до мен. Стига да мога да погледна към него и очите ни да се срещнат, и да разменим един от онези безсловесни погледи.

— Не си изгубила перата си. — Думите му са странни, гърлени, прекарани през зъби на звяр.

Бих изсумтяла, но езикът му е в устата ми, челюстите ми са широко разтворени и не мога да дишам, а той е прав. Един ден наистина срещаш мъж, който те целува и не можеш да дишаш от целувката, но осъзнаваш, че не се нуждаеш от въздух. Кислородът е несъществен. Желанието кара живота да се случва. Да има значение. Да си струва. Желанието е живот. Жажда да видиш следващия изгрев или залез, да докоснеш този, когото обичаш, да опиташ отново.

— Би било ад да се събудиш и да не искаш нищо — съгласява се той. Знае какво мисля. Винаги. Ние сме свързани. Атомите между нас пренасят съобщения напред-назад.

— По-силно! По-дълбоко! Хайде, Баронс! Още! — Чувствам се страстна. Аз съм неразрушима. Аз съм еластична около него. Ненаситна. Ръката му е отстрани на врата ми, около шията ми, полуобгърнала лицето ми. Очите му дълбаят в моите. Той наблюдава всеки нюанс, всеки детайл от всяко изражение, сякаш съществуването му зависи от това. Той ме чука с всеотдайната страст на умиращ мъж, търсещ Бог.

Докато ме изпълва, се чудя дали (по същия начин, по който сексът прави свой собствен уникален парфюм) всъщност не „правим“ любов. Все едно създаваме, произвеждаме, пораждаме независим елемент във въздуха наоколо и ако достатъчно от нас го правят добре и истински, а не само заради самия секс, бихме могли да променим света. Защото когато той е в мен, усещам как пространството около нас се променя, зарежда се и изглежда сякаш включва някаква затворена верига, в която колкото повече той ме докосва, толкова повече се нуждая от него. Сексът с Баронс утолява нуждата ми. После я подхранва. Утолява, подхранва. Като неспирен кръг. Излизам от леглото с него, горяща от желание да се върна отново. И аз…

— … те мразех за това — казва той нежно.

Това беше моя реплика.

— Никога не ми е достатъчно, Мак. Това ме подлудява. Би трябвало да те убия за това, което ме караш да чувствам.

Разбирам перфектно. Той е моята уязвимост. Аз бих станала Шива^[1] — разрушителят на света, заради него.

Той се оттегля и едва не пищя от празнотата.

Тогава ме вдига на ръце, аз съм върху леглото и той ме полага върху купчината възглавници, избутвайки краката ми встрани и когато навлиза в мен с тласък изотзад, аз хлипам от облекчение. Аз съм цяла, аз съм жива, аз съм…

Затварям очи и се отдавам на безумното блаженство. Това е единственото, което мога да правя. Да бъда. Да чувствам. Да живея.

Отново съм При-я.

Винаги ще бъда такава с този мъж.

 

 

Много по-късно поглеждам към него. Той е върху мен, едва влязъл. Аз съм подута, гореща, свирепо жива. Ръцете ми са над главата. Той обича да ме дразни. Сантиметър, може би два, докато полудея от нужда, после го вкарва рязко. Това ме погубва всеки път.

Знам, че част от това, което ме възбужда толкова много, което ме кара да съм толкова освирепяла от похот, е, че той е опасен. Паднала съм си по лошия. Луда съм по този, който обещава да направи беля. Мъжкарят, който не се разбира добре с другите и не приема заповеди от никого.

Какво друго бих могла да очаквам? Възможно е да съм част от древния създател на Ънсийли расата.

Той ме целува. Името на В’лане отдавна го няма на езика ми. Там е само Баронс и той е прав. За друг мъж няма място.

— Може би няма нищо сбъркано в теб, Мак — казва. — Може би си точно това, което трябва да бъдеш, и единствената причина да се чувстваш толкова разкъсана от конфликти, е, че се опитваш да играеш за грешния отбор. — Той тласка дълбоко и поклаща бедрата си напред с мускули, които (мога да се обзаложа) никой човек няма.

Извивам гръб.

— Да не казваш, че мислиш, че съм зло?

— Злото не е състояние на съществуването. То е избор.

— Не мисля…

Устата ми внезапно се оказва заета. Когато отново имам възможност да довърша изречението си, нямам представа какво съм щяла да кажа.

Озоваваме се в банята — огромно творение от италиански мрамор с душове на всички стени. Четири метра дълга, два метра широка, в нея има пейка, която е на точната височина. Мисля, че оставаме там с дни. Той носи храна и аз ям в банята. Мия го, плъзгам ръце по красивото му тяло.

— Когато умираш, татуировките ти изчезват — мокра, косата му е по-тъмна, лъскава. Кожата му е тъмен бронз. Водата тече по мускули, пръска по еректиралия му член. Той винаги е твърд.

— Да.

— Затова бяха различни — мръщя се. — Връщаш се точно както си бил, когато си умрял за първи път.

— През цялото време ли беше При-я?

Ахвам и се опитвам да извъртя глава, за да не може да види очите ми. Те ме предават понякога, независимо колко силно се опитвам да скрия нещо, особено когато чувствата ми са наситени.

Той сграбчва косата ми с две шепи и държи главата ми, принуждавайки ме да го гледам.

— Знаех си… не си била! — Устата му е върху моята. Притиска ме към стената. Не мога да дишам и не ми пука. Той ликува. — Колко време? — настоява.

— Какво става, когато умреш? — контрирам.

— Връщам се.

— Уф, очевидно! Как? Къде? Може би накрая се изправяш от пепелта си отново или нещо такова?

Чувам тракане и внезапно той е на пода, главата му е извита назад, мускулите играят. Опитва се да остане мъж. Губи битката. Има нокти. Черни зъби се плъзгат от устата му, дълбаят кожата. Разбирам, че не иска да се промени, но нещо, което съм го попитала, го кара да обезумее.

Не мога да гледам как се мъчи. Чудя се дали някой някога се е опитвал да помогне на Баронс. Отговарям му. Говоря му, за да го задържа тук и сега.

— Знаех какво става от мига, в който ме попита какво съм носила на бала. — Падам на колене до него, взимам главата му в ръце и я притискам към гърдите си. Лицето му е наполовина звяр, наполовина мъж. — Започнах да изплувам. Сякаш бях там, но се опитвах да не бъда. Аз съм тук, Джерико. Остани с мен!

 

 

По-късно спим. Или аз спя. Не знам какво прави той. Аз съм изтощена, топло ми е и се чувствам в безопасност за първи път от много време. Отнасям се в подземния свят на Баронс, до краля на зверовете.

Събуждам се, когато той прониква с тласък в мен. Правили сме секс толкова много пъти, по толкова много начини, че едва мога да се движа. Свършвах толкова много пъти, че мисля, че е невъзможно дори да искам да свърша отново, но ето че той е в мен и тялото ми разказва различна история. Желая го толкова силно, че ме боли. Плъзгам ръка надолу и още щом се докосвам, свършвам. Той напъва дълбоко в мен, тресе се в моята кулминация. Лежа на една страна. Той ме е обгърнал с тялото си, прилепнал до мен. Ръцете му са около мен, устните му са на врата ми. Зъби гризат кожата ми. Когато спирам да треперя, той се измъква навън и моментално го искам отново. Избутвам задницата си и той се връща. Влиза бавно, толкова бавно, че ме измъчва. Той тласка, аз стискам. Той се оттегля, аз лежа напрегната и чакам. Никой от нас не казва и дума. Едва дишам. Той спира и остава напълно неподвижен за малко, но не за да ме дразни. Обича да е твърд в мен. Свързани, лежим в мълчание. Не искам мигът да свърши.

Но свършва и когато се разделяме, дълго не проговаряме. Гледам как сенките трептят по една известна картина на стената. Той не е заспал. Усещам го зад мен буден.

— Спиш ли изобщо?

— Не.

— Това сигурно е ад. Аз обичам да спя. Да се сгушвам, да дремя, да сънувам. Трябва да сънувам.

— Аз сънувам — казва той хладно.

— Нямах предвид…

— Никога не ме съжалявай, госпожице Лейн! Харесвам се такъв, какъвто съм.

Претърколвам се в ръцете му, докосвам лицето му. Позволявам си да съм нежна. Проследявам чертите му, плъзгам пръсти в косата му. Той изглежда едновременно отблъснат и очарован от начина, по който го докосвам. Пренареждам ума си, за да открия предимствата на това никога да не спиш. Много са.

— Как сънуваш, ако не спиш?

— Отнасям се. Хората имат нужда да се изключат, за да се разтоварят от напрежението. Медитацията постига същото, оставя подсъзнанието да играе. Това е всичко, което ти е нужно.

— Какво е станало със сина ти?

— Не си ли пълна с въпроси? — присмива се той.

— Ти искаш Шинсар Дъб заради него.

Усещам внезапна жестокост в тялото му. Тя избухва като сироко и просто така се озовавам вътре в главата му и ние сме в пустиня. Аз се чувствам странно раздвоена — едновременно съм самата себе си и съм Баронс. Чудех се защо винаги се връща към това място. И тогава…

Аз съм Баронс и съм на колене в пясъка.

Вятърът се усилва, бурята идва.

Бях глупав, толкова глупав.

Наемник, сеещ смърт. Забавлявах се. Пих. Чуках. Нищо нямаше значение. Вървях наперено през живота като бог. Възрастни мъже пищяха, когато ме виждаха да идвам.

Помня деня, в който бях роден и отворих очи за първи път.

Всичко изглежда толкова различно сега, когато е твърде късно. Каква велика, шибана шега си направи съдбата за моя сметка! Не трябваше да идвам тук. Това е една наемна битка, която не трябваше да приемам.

Държа сина си и плача.

Небето се отваря и освобождава бурята. Пясъкът идва толкова плътен, че превръща деня в нощ.

Един по един мъжете ми падат около мен.

Проклинам небесата, докато умирам. Те ме проклинат в отговор.

Има мрак. Само мрак. Чакам светлината. Древните казват, че когато умреш, се появява светлина. Казват да тичаш към нея. Ако тя изчезне, ще се носиш по земята завинаги.

Никаква светлина не идва при мен.

Аз чакам цяла нощ в мрака.

Мъртъв съм, но все пак усещам пустинята под тялото си, жуленето на пясъка по кожата ми, в ноздрите ми. Скорпиони жилят ръцете и краката ми. Отворените ми мъртви очи, покрити с коричка от пясък, гледат нощното небе, докато звездите светват и изчезват една по една. Мракът е абсолютен. Чакам и се чудя дали светлината ще дойде. Аз чакам, чакам.

Единствената светлина, която идва, е зората.

Аз се изправям, изправят се и мъжете ми и ние се взираме смутено един в друг.

После синът ми се изправя и вече не ми пука. Не губя време да мисля за странната нощ, която не трябваше да съществува. Вселената е тайнство. Боговете са капризни. Аз съм и той е. Това е достатъчно. Мятам го на коня си и оставям мъжете си назад.

— Синът ми беше убит отново два дни по-късно.

Отварям очи, примигвам. Все още мога да вкуся пясъка, да усетя дращенето в очите ми и скорпионите да пълзят в краката ми.

— Беше нещастен случай. Тялото му изчезна, преди да можем да го погребем.

— Не разбирам. Ти умря ли в пустинята, или не? А той?

— Умряхме. Едва по-късно събрах парчетата. Нещата рядко имат смисъл, докато се разгръщат. След като синът ми умря втори път, той е умирал още много пъти, опитвайки се да дойде при мен, да се върне вкъщи. Беше дълбоко в пустинята без превоз или вода.

Зяпвам.

— Какво казваш? Че всеки път, щом е умирал, се е връщал на същото място, на което е умрял за първи път с теб?

— В зората на следващия ден.

— Отново и отново? Опитвал се е да се измъкне, умирал е от топлинен удар, после е трябвало да започне отново?

— Далеч от дома. Не знаехме. Никой от нас не умря дълго време след това. Знаехме, че сме различни, но не знаехме за умирането. Научихме го много по-късно.

Гледам го и чакам отново да заговори. Това е трудното с Баронс. Искам да знам. Но няма да притискам.

— Това не беше краят на неговия ад. Имах съперници, които също яздеха през пустинята. Смърт под наем. Много са пътите, в които отънявахме глутниците си. Един ден го намерили да върви през пясъка. Играли си с него — той поглежда настрани. — Измъчвали го и го убили.

— Откъде знаеш това?

— Защото когато най-накрая събрах нещата, измъчих и убих неколцина от тях, а те говориха, докато умираха. — Устните му се усмихват, очите му са студени, безмилостни. — Вдигнали лагер недалеч от мястото, където той се прераждал всяка сутрин, и го намерили на следващия ден. След като осъзнали какво става, вярвали, че е някакво демонско изчадие. Измъчвали го и го убивали отново и отново. Колкото повече се връщал, толкова по-решени били да го унищожат. Не знам колко пъти са го убивали. Твърде много. Никога не го оставили да живее достатъчно, за да се промени. Не знаели какво е, нито пък той. Само че продължавал да се връща. Един ден ги нападнала друга банда и нямали време да го убият. Бил оставен сам, вързан в палатката с дни. Огладнял достатъчно, за да се преобрази. И повече не се върнал в човешкия си облик. Беше минала година, преди да ни наемат да издирим звяра, който бродеше из страната и късаше гърлата и сърцата на хората.

Бях ужасена.

— Убивали са го всеки ден цяла година? И ти си бил нает да го убиеш?

— Знаехме, че е един от нас. Бяхме се променяли. Знаехме в какво се превръщаме. Трябваше да е той. Надявах се — устата му се изкриви в горчива усмивка. — Наистина се надявах да е моят син — имаше неприкрит глад в очите му. — Колко време беше дете тази вечер? Колко дълго го гледа, преди да те нападне?

— Няколко минути.

— Не съм го виждал такъв от векове. — Виждах, че си спомня последния път. — Те го пречупиха. Той не може да контролира промяната си. Виждал съм го като моя син само пет пъти, сякаш за няколко мига е познал покоя.

— Не можеш ли да го достигнеш? Да го научиш? — Баронс можеше да научи всекиго.

— Част от ума му я няма. Бил е твърде млад. Твърде уплашен. Те са го унищожили. Един мъж би могъл да издържи. Дете няма шанс. Преди седях до клетката му и му говорех. Когато технологиите позволиха, записвах всеки миг, за да го зърна като моя син. Камерите сега не работят. Не можех да гледам записите, търсейки него. Трябва да го държа в клетка. Ако светът някога го открие, хората ще се опитат да го убият. И всичко ще се повтори. Отново и отново. Той е див. Убива. Само това прави.

— Ти го храниш.

— Страда, ако не го храня. Нахранен, понякога почива. Убивал съм го. Опитах наркотици. Научих магьосничество. Друидство. Мислех, че Гласът може да го накара да заспи, дори да умре. Изглежда, го хипнотизираше за известно време. Той е силно приспособим. Съвършената машина за убиване. Изучавах легенди. Събирах реликви на силата. Промуших сърцето му с копието ти преди две хиляди години, когато за първи път чух за него. Принудих Фае принцесата да даде всичко от себе си. Нищо не подейства. Той не е там. Или ако е там някъде, е в постоянна агония, която не му дава почивка. Вярата му в мен беше незаслужена. Никога няма да мога…

Да го спася — не казва той и аз също, защото ако не внимавам, ще започна да плача, а знам, че това само ще направи нещата по-тежки за него. Той е хиляди години отвъд сълзите. Просто иска избавление. Иска да погребе сина си. Да го завие и да му пожелае лека нощ завинаги за последен път.

— Искаш да го унищожиш.

— Да.

— Откога продължава това?

Не казва нищо.

Никога няма да ми каже. И разбирам, че цифрата наистина няма значение. Скръбта, която е изпитал в пустинята, никога не е намаляла. Разбирам защо биха ме убили. Това не е само негова тайна. Тя е и тяхна.

— Всички вие се връщате на мястото, където сте умрели за първи път, всеки път, щом умрете.

Моментално се вбесява. Разбирам.

Те убиват, за да не може никой да направи с тях това, което е било сторено със сина му. Това е единствената им уязвимост — когато се връщат в зората на следващия ден. Един враг би могъл да стои там, да ги чака и да ги убива отново и отново.

— Не искам да знам къде е това. Никога — уверявам го и наистина го мисля. — Джерико, ще намерим Книгата. Ще намерим заклинанието за разваляне. Обещавам. Ще дадем покой на сина ти. — Внезапно се разгневявам. Кой им е причинил това? Защо? — Кълна се! — заклевам се. — По един или друг начин, ще го направим.

Той кима, сгъва ръце под главата си, протяга се върху възглавницата и затваря очи.

Докато минутите минават, гледам как напрежението напуска лицето му. Знам, че е в онова място, където медитира, където контролира нещата. Каква изключителна дисциплина!

Колко хиляди години се е грижил за сина си, хранил го е, опитвал се е да го убие и да облекчи агонията му поне за няколко минути?

Отново съм в пустинята, не защото той ме води там, а защото не мога да прогоня лицето на сина му от главата си.

Той казва: Знам, че ще накараш болката да спре.

Баронс никога не е могъл. Болката никога не е спирала. За никой от тях.

Детето, което смъртта беше унищожила, го беше унищожавало всеки ден оттогава. Като живееше.

Умирането — беше казал Баронс — е лесно. Мъжът, който умира, бяга, чисто и просто.

Внезапно се радвам, че Алина е мъртва. Ако светлината идва за някого, със сигурност е дошла за нея. Тя почива някъде.

Но не и неговият син. И не този мъж.

Притискам буза до гърдите му, за да слушам как бие сърцето му.

И за първи път, откакто го познавам, осъзнавам, че не бие. Чувала ли съм някога преди притока на кръв? Ударите на сърцето му? Как може да не съм забелязала?

Поглеждам към него и виждам, че той се взира през гърдите си в мен, а в очите му има неразгадаемо изражение.

— Не съм ял скоро.

— И сърцето ти спира да бие?

— Става болезнено. Накрая ще се променя.

— Какво ядеш? — питам внимателно.

— Не ти влиза в шибаната работа — казва той нежно.

Кимвам. Мога да живея с това.

 

 

Той се движи различно тук долу. Не се опитва да скрие нищо. Тук той е себе си и се движи по начина, по който е в единение с Вселената, гладко като коприна, изливайки се безшумно от стая в стая. Ако забравя да следя къде е, го губя. Откривам, че се е облегнал на някаква колона (а мислех, че той е колоната) със скръстени ръце и ме гледа.

Изследвам подземното му леговище. Не знам колко дълго е живял, но е ясно, че винаги е живял добре. Някога е бил наемник, в друго време, на друго място, кой знае колко отдавна. Тогава е харесвал красиви неща и вкусовете му не са се променили.

Намирам кухнята му. Тя е мечтата на гурме-готвачите. Всичко е от неръждаема стомана, последна дума на техниката. Много мрамор и красиви шкафове. Хладилникът и фризерът са добре заредени. Има винарна, за която някои хора биха дали живота си. Докато ям хляб и сирене, си го представям тук през всички онези нощи, когато съм се влачила до стаята си на четвъртия или петия етаж и съм спала сама. Дали е крачил по тези подове, готвил си е вечеря или може би я е ял сурова, упражнявал е черна магия, татуирал се е, излизал е да покара някоя от многото си коли? Бил е толкова близо през цялото време. Тук долу, гол върху копринените чаршафи. Щеше да се побъркам, ако тогава знаех това, което знам сега.

Той бели манго, докато се чудя как е успял да намери плод в Дъблин след стената. Толкова е зрял, че капе по пръстите и по дланите му. Облизвам сока от ръцете му. Избутвам го и ям месото на плода от корема му и по ниско и накрая се озовавам с гол задник върху студения мраморен плот и той отново е в мен, краката ми са заключени върху хълбоците му. Той се взира надолу към мен, сякаш запаметява лицето ми, гледа ме, сякаш не може да повярва, че съм тук.

Седя на плота, докато ми прави омлет. Ненаситна съм в тяло и душа. Горя повече калории, отколкото мога да изям.

Той готви гол. Възхищавам се на гърба и раменете му, на краката му.

— Намерих второто пророчество — казвам му.

Той се смее.

— Защо винаги ти отнема толкова време, да ми кажеш важните неща?

— Ти ли го казваш? — питам сухо.

Той плъзва чинията пред мен и ми подава вилица.

— Яж!

Когато свършвам, казвам:

— Имаш амулета, нали?

Той прехапва езика си за миг и ми показва всичките си зъби. Сякаш казва:

Аз съм най-големият и най-лошият задник и имам всички играчки.

Връщаме се в спалнята и аз вадя страницата от дневника на Лудата Мори и картата таро от джоба си.

— Къде каза, че си намерила това?

— В „Честър“. Момчето със замечтани очи ми я даде.

— Кой?

— Добре изглеждащ барман на колежанска възраст.

Гледам го. Погледът му е студен.

Ако искаш такъв живот, се разкарай от дома ми сега! — казват очите му.

— Изобщо не като теб, Баронс.

Той се отпуска.

— И кой е той? Виждал ли съм го някога?

Казвам му кога и къде и му го описвам, а той изглежда объркан.

— Никога не съм виждал хлапето. Виждал съм възрастен мъж с тежък ирландски акцент да налива питиета няколко пъти, когато идвах да те взима, но никой с това описание.

Свивам рамене.

— Въпросът е, че е твърде късно първото пророчество да бъде изпълнено — подавам му страницата. — Даррок беше убеден, че той е този, който може да използва амулета. Но аз четох превода и, изглежда, че може да си ти или Дагиъс. Или още куп мъже.

Баронс взима пергамента от мен и го преглежда.

— Защо е мислил, че е той?

— Защото пише: той, който не е каквото е. А Даррок е бил Фае.

Той го обръща, поглежда превода на Даррок, после обратно пророчеството на Лудата Мори.

— Даррок не говореше древен ирландски, когато го обучавах, и ако го е учил след това, не го е научил много добре. Преводът му е грешен. Диалектът е рядък и родът е неутрален. Тук пише: това, което е обсебено… или населявано…

— Това пише и в първото пророчество.

Той ме поглежда и вдига вежда. Отнема ми миг да разгадая изражението му.

— Мислиш, че съм аз. — Някак това не ме изненадва. Сякаш част от мен винаги е знаела, че ще дойдем до това: аз срещу Шинсар Дъб, победителят взима всичко. Намирисва на съдба. Мразя съдбата. Не вярвам в нея. За съжаление кучката вярва в мен.

Той отива до сейф зад картината, върху която бях гледала как трепкат пламъците на свещи по-рано, и вади амулета. Той е тъмен в ръцете му.

В мига, в който ме доближава, амулетът пулсира слабо.

Посягам се към него. Той пламва, когато го докосвам. Сякаш мястото му е в ръцете ми. Исках го от мига, в който го видях за първи път.

— Ти си неизвестната, Мак. Това мисля още от началото. Това нещо мисли, че си епична личност. Аз също.

Голям комплимент. Обвивам амулета с ръце. Познавам това парче. Обръщам се навътре, търся. Научих толкова много тази вечер, за него, за себе си. Чувствам се безстрашна в това място. Нищо не може да ме докосне, нищо не може да ми навреди много. Усещам се по-спокойна, отколкото съм се чувствала от много време. Ако мога да го използвам, ако мога да намеря заклинанието, с което да унищожа сина му, мога да сложа край на страданията им.

Покажи ми истината! — казвам и отърсвам капаците си. Спирам да се налагам върху истината, за да я променя, и оставям истината да се наложи върху мен. От какво съм се крила? Какви чудовища ме дебнеха и чакаха търпеливо да погледна към тях?

Затварям очи и отварям ума си. Частици от забравени времена проблясват покрай мен толкова бързо, че виждам само мъгла от цветове. Доверявам се на сърцето си да ме отведе там, където трябва да отида, и да ми каже кога да спра.

Картините забавят ход, стават статични и аз съм на друго място, в друго време. Толкова е истинско, че мога да подуша аромата на рози наблизо. Обичам аромата им, защото ме кара да мисля за нея. Държа рози навсякъде. Оглеждам се наоколо.

Аз съм в лаборатория.

Крус го няма.

Гледах го как излиза.

Той ме обича, но обича себе си повече.

Довършвам четвъртия амулет без него. Първите три бяха несъвършени. Този прави това, което искам да прави.

Балансира везните между нас.

Тя ще блести толкова ярко в нощното небе, колкото блестя и аз. Гигантите се чифтосват с гиганти или с никого.

Ще го занеса на любимата си лично.

Не мога да я направя Фае, но ще й дам цялата наша сила по друг начин.

Може би съм глупак да й давам амулет, способен да изтъче илюзия, която може да изкуси дори мен, но вярата ми в моята любов не познава граници.

Крилата ми се влачат по пода, когато се обръщам. Аз съм огромен. Аз съм единствен. Аз съм вечен.

Аз съм Ънсийли кралят.