Карън Мари Монинг
Разкритието на древния ръкопис (40)

Четирийсет

— Чуваш ли това? — звукът ме побъркваше.

— Какво?

— Не чуваш ли как някой свири на ксилофон?

Баронс ме изгледа.

— Кълна се, че чувам фалшивите звуци на „Que Sera Sera“.

— Дорис Дей?

— Пинк Мартини.

— А! Не. Не чувам.

Вървяхме в тишина. Или по-скоро той. В моя свят тромпетите гърмяха и един клавесин дрънчеше, а аз с всички сили се опитвах да не започна да се въртя с широко разперени ръце по улицата и да пея: „Когато бях малко момиче, попитах майка ми каква ще бъда. Ще бъда ли красива, ще бъда ли богата? Ето какво ми отговори тя…“.

Нощта се беше оказала безкраен провал на всички фронтове.

Шинсар Дъб ни беше измамила и виновната бях аз. Аз бях тази, която можеше да я проследи. Имах съвсем малка роля и не бях успяла да я изиграя както трябва. Ако не се бях сетила в последната минута, тя щеше да пипне В’лане и вероятно да убие всички ни — или поне всички, които можеха да бъдат убити. А така просто бях предупредила В’лане достатъчно навреме, за да може да се пресее преди Книгата да е обърнала цялата сила на своето зло върху него и да го накара да я вземе от шийте зрящата, която стоеше там и му я предлагаше.

Беше подмамила Софи да я вдигне точно под носовете ни, докато всички бяхме съсредоточени там, където тя ме караше да мисля, че е.

Беше вървяла заедно с нас от Бог знае колко време, оплитайки ме с илюзиите си, а аз бях подвела тях. Почти до масово клане.

Бяхме се разбягали като плъхове от потъващ кораб, блъскайки се един в друг, за да се измъкнем.

Беше страшна гледка. Най-могъщите и опасни хора, които някога съм познавала — Крисчън, с неговите Ънсийли татуировки; Риодан, Баронс и Лор — тайнствените триметрови чудовища, които не можеха да умрат; В’лане и неговият отряд, които бяха буквално неубиваеми и имаха главозамайващи сили — всички бягаха от една малка шийте зряща, държаща някаква книга.

Книга. Магически том, който някакъв идиот беше направил, защото беше искал да изхвърли цялото зло от себе си, за да може да започне живота си наново като патриархален водач на расата си. Можех да му кажа, че опитите да изклинчиш от лични отговорности никога не свършват добре.

А някъде там навън тази нощ или утре, въпреки че никой нямаше да я търси или да се опита да я спаси, Софи щеше да умре.

Заедно с кой знае още колко?

В’лане се беше пресял до манастира, за да ги предупреди, че тя вече не е една от тях.

— Какво стана горе с Ловеца, госпожице Лейн?

— Нямам представа.

— Изглежда, си имаше приятел. Мислех, че може да е Ловецът на наложницата.

— Не бях помислила за това! — принудих се да възкликна, сякаш смаяна.

Той ме изгледа сухо.

— Не ми е нужен друид от Келтърови, за да знам, че лъжеш.

Намръщих се.

— И защо?

— От доста време съм наоколо. Научих се да познавам хората.

— Точно колко дълго?

— Какво ти каза той?

Издишах, вбесена.

— Каза, че преди съм го яздила. Нарече ме „стар приятел“.

Едно от хубавите неща в разговорите с Баронс беше, че нямаше нужда да смекчавам думите.

Той избухна в смях.

Бях го чувала да се смее така открито толкова рядко, че смехът му сега почти нараняваше чувствата ми.

— Какво смешно намираш в това?

— Изражението на лицето ти. Животът не се е оказал онова, което си мислила, нали, Момиче-дъга?

Името се плъзна през сърцето ми като тъпо острие. „Ти ме напускаш, Момиче-дъга.“ Тогава беше преплетено с нежност. Сега беше просто подигравателно прозвище.

— Явно съм била подведена — казах сковано. Проклетият ксилофон се беше върнал, тромпетите гърмяха.

Когато пораснах и се влюбих, попитах любимия ми: „Какво има пред нас? Ще има ли дъги ден след ден?“ Ето какво каза любимият ми…

— Не вярваш наистина, че си Ънсийли кралят, нали?

Тромпетите избълбукаха, ксилофонът замлъкна и иглата изскърца, сякаш някой рязко я беше дръпнал от плочата. Защо изобщо си давах труда да говоря?

— Откъде ти хрумна тази идея?

— Видах кралицата в Белия палат. Не можах да измисля причина остатъкът от нейната памет да е там. Бръсначът на Окам. Тя не е кралицата. Или не е била тогава.

— Тогава коя съм аз?

— Не и Ънсийли кралят.

— Дай ми друго обяснение!

— Още не се е представило такова.

— Трябва да намеря жена на име Огъста О’Клер.

— Мъртва е.

Спрях.

— Познаваш ли я?

— Беше баба на Тели Съливан. В техния дом ме помоли да я закарам Айла О’Конър в нощта, когато Книгата избяга от манастира.

— И?

— Не си изненадана. Интересно. Знаела си, че съм бил при манастира.

— Колко добре познаваше май… Айла?

— Срещнах я в онази нощ. Посетих гроба й пет дни по-късно.

— Тя имаше ли две деца?

Той поклати глава.

— Проверих по-късно. Имала е само една дъщеря. Тели я гледаше в онази нощ. Видях детето в къщата й, когато закарах Айла там.

Сестра ми. Видял е Алина при Тели.

— И мислиш, че аз не съм Ънсийли кралят?

— Мисля, че не разполагаме с всички факти.

Доплака ми се. Моята бавна ерозия беше започнала в деня, в който бях стъпила на Изумрудения остров. Бях пристигнала като обичаната дъщеря на Джак и Рейни Лейн и като сестра на Алина. Бях приела, че съм осиновена. Бях въодушевена да открия, че имам ирландски корени. А сега Баронс потвърждаваше, че не съм О’Конър. Бил е там, когато Айла е умряла, а тя е имала едно дете. Нищо чудно, че Риодан беше толкова сигурен. Нямаше нищо друго, което да подсказва произхода ми, освен живот от невъзможни сънища, тъмница от невъзможно знание, една зла Книга и един страховит Ловец с обезпокоителна привързаност към мен.

— Какво се случи онази нощ в манастира? Защо ти беше там?

— Бяхме дочули нещо. Приказки из провинцията. Клюки на стари жени. Научих се да слушам старите жени, да чета тях преди да погледа вестника.

— Но се присмя на Нана О’Райли.

— Не исках да се върнеш и да разровиш по-дълбоко.

— Защо?

— Щеше да ти каже неща, които не исках да знаеш. Тя щеше да ти даде име за мен — той спря, после сдъвка следващите думи: — Неточно. Но име. А тогава ти се нуждаеше от имена.

— Мислиш, че сега не се нуждая? — Прокълнатия го беше нарекла тя. Чудех се защо.

— Ти се учиш. Манастирът беше в центъра на приказките. Бях го наблюдавал от седмици, опитвайки се да намеря път навътре, без да задействам защитите им. Умна работа. Те усещаха дори мен, а мен нищо не ме усеща.

— Каза „ние“ бяхме дочули нещо. Мислех, че работиш сам. Кои бяха тези „ние“?

— Така е. Но във времето Книгата е издирвана от десетки други. Тя беше Светият Граал за определен тип колекционери. Магьосник в Лондон, който накрая получи копия от някои страници онази нощ. Гангстери. Набедени крале. Следвахме едни и същи следи, зървахме се понякога, отбягвахме се, когато мислехме, че другият може да се окаже ценна следа някой ден, въпреки че никога не съм виждал Келтърови. Подозирам, че кралицата е разчиствала след тях, че е държала „скритата си мантия“ добре скрита.

— Значи си бил извън манастира?

— Нямах представа, че нещо става вътре. Беше тиха нощ, като всяка друга, в която го бях наблюдавал. Нямаше суматоха. Нямаше стрелба или бъркотия. Книгата се е измъкнала в нощта незабелязана или е изчакала и е напуснала по-късно. Бях разсеян от жена, която се измъкваше от прозорец в задната част на манастира и се придържаше към стените. Беше намушкана и беше тежко ранена. Отправи се право към мен, сякаш знаеше, че ще бъда там. „Трябва да ме измъкнеш от тук“ — каза тя и настоя да я закарам при Тели Съливан в Девъншир. Според нея съдбата на света зависела от това.

— Не мислех, че ти пука за съдбата на света.

— Така е. Тя беше видяла Шинсар Дъб. Попитах я дали Книгата е още в манастира, а тя каза, че е била, но вече не е. Онази нощ научих, че проклетото нещо е било на практика под носа ми през последните хиляда години.

— Мислех, че винаги е била там, от зората на времето, много преди това да стане манастир — не се стеснявах да любопитствам за възрастта му.

— Аз бях в Ирландия само през последното хилядолетие. Преди това бях… на други места. Доволна ли си, госпожице Лейн?

— Едва ли. — Чудех се защо беше избрал Ирландия. Защо мъж като него би останал на едно място? Защо да не пътува? Дали му харесваше да има „дом“? Предполагах, че дори мечките и лъвовете имаха бърлоги.

— Тя каза, че Книгата е убила всички от Убежището. Нямах представа какво е Убежището по онова време. Опитах се да използвам Гласа върху нея, но тя постоянно губеше съзнание. Нямах нищо, с което да се погрижа за раните й. Мислех, че тя е най-добрата ми възможност да проследя Книгата, затова я настаних в колата и я откарах при приятелката й. Но докато стигнем до там, тя беше изпаднала в кома.

— И това е всичко, което ти е казала?

— След като осъзнах, че няма да излезе от комата, продължих. Нямах желание да оставям следата да изстине. Имах конкуренция за елиминиране. Шинсар Дъб беше забелязана за първи път, откакто човекът се е научил да поддържа писмени хроники. И след нея бяха тръгнали други. Трябваше да ги убия, докато все още знаех къде са. По времето, когато се върнах в Девъншир, тя беше мъртва и погребана.

— Разрови ли…

— Кремирана.

— О, колко удобно! Разпита ли Тели? Използва ли Гласа върху нея и баба й?

— Я виж кой е безскупулен сега! Те бяха изчезнали. Наемах детективи да ги търсят от време на време. Бабата умря преди осем години. Така и не успяхме да открием внучката.

Подбелих очи.

— Да, смърди наистина. Това е единствената причина, поради която вярвам, че ти не си кралят. Твърде много хора са положили огромни усилия, за да скрият някои факти. Не виждам защо биха го направили за някое Фае, особено шийте зрящите. Не, тук е имало нещо друго.

— Каза, че е една от многото причини.

— Списъкът е безкраен. Помниш ли как изглеждаше, когато дойде тук? Наистина ли мислиш, че той харесва розово? Или тениски с надпис „Аз съм СОЧНО момиче“?

Погледнах го. Ъгълчетата на устните му трепкаха.

— Просто не виждам най-страшния от Фае да носи подхождащи си прашки и сутиен с малки розови и пурпурни апликации на цветя.

— Опитваш се да ме разсмееш. — Сърцето ме болеше. От мисли какво да правя за Дани. От ярост към Роуина. От яд към мен самата, че бях подвела всички тази нощ. В мен имаше възел от емоции.

— Но явно не се получава — каза той, докато влизахме под свода на „Книги и дреболии Баронс“. — Ами това? — Той ме издърпа отново на улицата и обви главата ми с ръце. Мислех, че ще ме целуне, но той изви главата ми назад, за да погледна нагоре.

— Какво?

— Табелата.

На табелата, люлееща се от полирания месингов пилон, пишеше: „РЪКОПИСИ И РАЗНИ. МАККАЙЛА“.

— Шегуваш ли се? — избухнах. — Моя ли е? Но ти каза, че това е последната ми възможност с теб!

— Така е — той пусна главата ми и се отдалечи. — Може да бъде откачена толкова лесно, колкото беше окачена.

Моята табела. Моята книжарница.

— А Ламборгинито? — казах обнадеждена.

Той отвори вратата и пристъпи вътре.

— Не ме притискай!

— Ами Вайпърът?

— Никакъв шанс.

Влезнах след него. Добре, можех да се справя без колите. За момента. Книжарницата беше моя. Чувствах, че се задушавам. МОЯ с всички главни букви, точно като на надписа.

— Баронс, аз…

— Не ставай банална! Не беше заради теб.

— Просто щях да ти благодаря — казах сърдито.

— За какво? Аз се махам. Смених табелата, защото не планирам да остана тук още дълго. Няма нищо общо с теб. Това, което искам, е почти недостъпно. Лека нощ, госпожице Лейн!

Той изчезна в задната част на магазина. Не знам какво бях очаквала.

Всъщност, знам. Очаквах да се опита да ме вкара в леглото отново.

Баронс винаги е бил предвидим в отношението му към мен още от деня, в който го срещнах. Първоначално използваше забележки за секс, за да ме накара да млъкна. После използва секс, за да ме събуди. След като вече не бях При-я, беше започнал отново да използва забележки за секс, за да ме дразни. Принуждавайки ме да си спомня колко близки бяхме някога.

Бях започнала да разчитам на това, както и на всичко друго, свързано с него.

Намек и покана. Вечни като дъжда в Дъблин. Аз бях тази, която опасният лъв облизваше. И ми харесваше.

Тази вечер, когато ме беше отвел до книжарницата, той говореше и споделяше информация толкова свободно, че аз усетих нещо ново и топло да разцъфва между нас. Когато ми показа знака, се разтопих.

После лисна ледена вода върху мен.

„За какво? Аз се махам. Смених табелата, защото не планирам да остана тук още дълго.“

Беше си тръгнал, без да направи намек или да протегне ръка в покана.

Просто си беше тръгнал.

Беше ме накарал да осъзная какво би било, ако си тръгне и ме остави сама.

Наистина ли щеше да си замине завинаги, когато това свършеше? Да изчезне, без да се сбогува, щом получи заклинанието?

Качих се бавно до стаята ми на петия етаж и се хвърлих напряко на леглото. Обикновено се преструвам, че няма нищо странно в това понякога да намирам стаята си на четвъртия етаж, а понякога на петия. Бях толкова свикнала на „странности“, че единствената възможност, която ме тревожи, е тази стаята ми да изчезне напълно някой ден. Ами ако съм в нея, когато изчезне? И аз ли ще изчезна? Или ще заседна в стена или под, докато тя напуска сцената, откъсвайки главата ми? Стига да е все още някъде в магазина, се чувствам сравнително сигурна с параметрите си. С оглед на това как се беше развил животът ми, ако изчезнеше наистина, вероятно просто щях да въздъхна, да се въоръжа и да тръгна да я търся.

Трудно е да изгубиш нещата, за които си свикнал да мислиш за свои.

Щеше ли всичко това да свърши скоро? Със сигурност се бяхме издънили тази нощ, но аз нямаше да се издъня следващия път. Щяхме да се срещнем в „Честър“ утре и да съставим нов план. Имахме екип, щяхме да продължаваме да опитваме. И най-накрая щяхме да приберем Шинсар Дъб на сигурно място. След няколко дни може би.

И какво щеше да стане тогава?

Щяха ли В’лане, кралицата и всички Сийли да напуснат нашия свят и да се върнат в двора си? Щяха ли да успеят да възстановят някак стените и да изчегъртат покварата на Ънсийли от моя свят?

Щяха ли Баронс и неговите осмина да затворят „Честър“ и да изчезнат?

Какво щях да правя без В’лане, без Ънсийли, с които да се бия, без Баронс?

Риодан беше дал ясно да се разбере, че никой, който е узнал за тях, не е оживял. Бяха крили безсмъртното си съществуване сред нас хиляди години. Щяха ли да се опитат да ме убият? Или просто да си заминат и да изтрият всяка следа от доказателство, че някога са били тук?

Щях ли да претърсвам света отново и отново, за да намеря някой от тях? Щях ли да остарея и да започна да се чудя дали не съм си измислила тези луди, страстни, мрачни дни в Дъблин?

Как щях да остарея? Щях ли да се омъжа? Кой би могъл да ме разбере? Щях ли да живея до края на живота си сама? Да стана своенравна, потайна и странна като мъжа, който ме беше направил такава?

Започнах да крача.

Бях толкова разтревожена от моите проблеми (кой е той, коя съм аз, кой е убиецът на Алина), че така й не погледнах в бъдещето и не се опитах да обмисля вероятния изход от събитията. Когато се бориш всеки ден за простия шанс да имаш бъдеще, е малко трудно да започнеш да си представяш как би могло да изглежда това бъдеще. Да мислиш как да живееш е лукс, на който се наслаждават само хора, които знаят, че ще живеят.

Не исках да бъда сама в Дъблин, когато това свърши.

Какво щях да правя? Да управлявам книжарницата, заобиколена от спомени до края на живота си, докато тези от нас, които оцелееха, старателно възстановяват града? Не можех да остана тук, ако него го нямаше. Защото дори ако заминеше, част от него щеше да бъде тук, навсякъде, накъдето погледнех. Щеше да е почти толкова лошо, колкото това да го гледам как умира. Остатъкът от Баронс щеше да обитава това място толкова живо, колкото наложницата и кралят живееха в черните коридори на Белия палат. Щях да знам, че е там някъде, извън досега ми завинаги. Най-славните ми дни щяха да са дошли и да са си отишли още преди да навърша двайсет и четири. Щях да заприличам на някой прославен нападател от училищния футболен отбор, който на трийсет не излиза от къщата си, лочи бира с приятелите си, има две деца, натякваща съпруга, семеен ван и зъб на живота.

Свлякох се в леглото.

Навсякъде, накъдето се обърнех, щях да виждам призраци.

Щеше ли призракът на Дани да ме дебне из улиците? Щях ли да направя това? Щях ли да стигна толкова далеч? Предумишлено убийство на момиче, което е малко по-голямо от дете?

„Ти избираш с какво можеш да живееш — беше казал той. — И без какво не можеш да живееш.“

Никога не ми беше хрумвало, че изходът от престоя ми в Дъблин можеше да е бъдеще, в което да живея в книжарница без Баронс, да вървя по улици, изпълнени с…

— О, мамка му! Тя беше моя сестра! — изръмжах и ударих възглавницата си. Не ми пукаше дали бяхме рождени сестри. Алина винаги е била моята най-добра приятелка, моя сестра по сърце, а това ни правеше сестри във всичко, което беше важно за мен. — Докъде бях стигнала? — прошепнах. А, да. Улици, изпълнени с призрака на сестра ми, преливаш в призрака на тинейджърката, за която бях започнала да мисля като за по-малка сестра и която беше замесена в убийството на сестра ми. Щях ли да вървя по улиците с тези призраци всеки ден?

Какъв ужасен, празен живот щеше да бъде това!

— Алина, какво да правя? — Боже, липсваше ми! Липсваше ми, сякаш беше вчера. Вдигнах се от леглото, грабнах раницата си, отпуснах се с кръстосани крака на пода, издърпах един от албумите й със снимки и отворих слънчевожълтата корица.

И ето я с мама и татко при завършването на колежа.

После снимка, на която сме на езерото с група приятели, пием бира и играем волейбол, сякаш ще живеем вечно. Млади, толкова проклето млади. Била ли съм изобщо толкова млада?

Сълзи пълзяха по бузите ми, докато разгръщах страниците.

На следващата тя беше на моравата на колежа Тринити с нови приятели.

В пъбове. Танцува и маха на камерата.

Ето го Даррок, гледаше я, погледът му беше собственически, горещ.

На тази тя го гледаше, напълно уязвима. Задържах дъх. Мравки запълзяха по ръцете и врата ми.

Тя го е обичала.

Можех да го видя. Познавах сестра си. Била е луда по него. Той я е карал да се чувства така, както Баронс ме караше да се чувствам. По-голяма, отколкото би могла да бъде, по-голяма от живота, запалена от възможностите, в екстаз да диша, нетърпелива за следващия миг, в който ще бъдат заедно. Била е щастлива в тези последни месеци. Толкова жива и щастлива.

А ако беше продължила да живее?

Затворих очи.

Познавах сестра си.

Даррок беше прав. Тя щеше да отиде при него. Щеше да намери начин да го приеме. Да го обича, въпреки всичко. Ние сме толкова фатално дефектни.

Ами ако… ако любовта й го беше променила? Кой може да каже, че е невъзможно? Ами ако беше забременяла и внезапно се беше появило бебе Алина, безпомощно и розово, и гукащо? Можеше ли любовта да изглади ръбовете му, нуждата му от отмъщение? Правила е велики чудеса. Може би не трябваше да мисля за нея като за нещо дефектно, а като за рязко придръпване, което би могло да промени изхода към по-добро? Кой би могъл да каже?

Обърнах страницата и бузите ми пламнаха.

Не трябваше да гледам. Не можех да спра. Те бяха в леглото. Не виждах Алина. Тя държеше фотоапарата. Даррок беше гол. От този ъгъл съдех, че Алина е върху него. От изражението на лицето му знаех, че е свършвал, когато го е снимала. И можех да го видя в очите му.

Той също я беше обичал.

Пуснах албума и замръзнах седнала, взирайки се в пространството.

Животът беше толкова сложен. Беше ли тя лоша, защото го е обичала? Беше ли той зъл, защото беше искал да си върне това, което му е било отнето? Не бяха ли кралят и наложницата движени от същите мотиви? Не бяха ли тези мотиви това, което караше хората да вървят напред?

Защо кралицата просто не беше оставила краля да има жената, която обича? Защо кралят не беше успял да приеме да бъде щастлив за един човешки живот? Какво щеше да се случи с Ънсийли, ако никога не бяха затваряни? Щяха ли да станат като Сийли двора?

Ами ние с моята сестра? Щяхме ли наистина да обречем света на гибел? Възпитание или природа — какво бяхме ние?

Накъдето и да погледнех, виждах само оттенъци на сивото. Черното и бялото не бяха нищо повече от възвишени идеали в умовете ни, стандарти, според които се опитвахме да съдим за нещата и благодарение на които откривахме мястото си в света. Доброто и злото в техните най-чисти форми бяха недостижими и завинаги оставаха извън способността ни да ги задържим в ръка като всяка Фае илюзия. Можем само да се прицелваме в тях, да се домогваме до тях и да се надяваме да не се изгубим в сенките, защото няма да можем повече да видим светлината.

Алина се беше опитала да постъпи правилно. Аз също. Тя не беше успяла. Щях ли и аз да се проваля? Понякога ми беше трудно да преценя кое е правилно и кое грешно.

Чувствайки се като най-долния воайор, посегнах към албума, дръпнах го в скута си и започнах да обръщам страницата.

Тогава го почувствах. Джобът беше твърде дебел. Имаше нещо зад снимката на Даррок, който се взира в Алина, сякаш тя е неговия свят, докато свършва в нея.

Измъкнах снимката с треперещи ръце. Какво щях да намеря скрито тук? Бележка от сестра ми? Нещо, което да ми каже повече за живота й, преди да умре?

Любовно писмо от него? От нея?

Издърпах къс стар пергамент, разгънах го и нежно го изгладих. Имаше писано от двете страни. Обърнах го. Едната страна беше запълнена от горния до долния край. Другата имаше само няколко реда.

Познах хартията и почерка на пълната страница моментално. Бях виждала писанията на Лудата Мери преди, въпреки че не можех да чета древен ирландски галски.

Обърнах я, сдържайки дъха си. Да, той я беше превел!

АКО ЗВЯРЪТ НА ТРИТЕ ЛИЦА НЕ Е ЗАДЪРЖАН ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО ПЪРВИЯТ МРАЧЕН ПРИНЦ УМРЕ, ПЪРВОТО ПРОРОЧЕСТВО ЩЕ СЕ ПРОВАЛИ, ЗАЩОТО ЗВЯРЪТ ЩЕ СЕ Е НАТЪПКАЛ СЪС СИЛА И ЩЕ СЕ Е ПРОМЕНИЛ. ЩЕ ПАДНЕ САМО ОТ СОБСТВЕНИЯ МУ ЗАМИСЪЛ. ТОЙ, КОЙТО НЕ Е КАКВОТО Е БИЛ, ЩЕ ВЗЕМЕ ТАЛИСМАНА И КОГАТО ЧУДОВИЩЕТО ОТВЪТРЕ Е ПОБЕДЕНО, ЩЕ БЪДЕ И ЧУДОВИЩЕТО ОТВЪН.

Прочетох го отново.

Какъв талисман?

Колко точен беше преводът? Беше написал: „Той, който не е каквото е бил“. Беше ли Даррок единственият, който можеше да се слее с Книгата? Дагиъс също не беше това, което е бил. Можех да се обзаложа, че и Баронс отговаря на това условие. Наистина, кой от нас беше същият? Какво мъгляво изявление. Едва ли можех да го нарека окончателен критерий. Татко щеше да е в апогея си в съда с такава мъглява фраза.

„По времето, когато първият мрачен принц умре“… Вече беше твърде късно, ако беше вярно. Първият мрачен принц е бил Крус, който не можеше да е още жив. Поне веднъж за последните седемстотин хиляди години щеше да е показал лицето си. Някой щеше да го е видял.

Но дори да беше още жив, в мига, в който Дани беше убила мрачния принц, дошъл в килията ми в манастира, вече е било твърде късно за първото пророчество.

Прекият път беше талисман. И Даррок го имаше.

Нещо дразнеше подсъзнанието ми. Грабнах раницата и започнах да ровя из нея, търсейки таро картата. Изсипах съдържанието, взех картата и я разгледах. Жена, която се взираше в далечината, докато светът се въртеше пред нея.

Какъв беше смисълът? Защо МЗО (или фар дорка, както той беше заявил) ми беше дал точно тази карта?

Старателно си отбелязах подробностите от облеклото и косата й, континентите на планетата. Определено беше Земята.

Проучих ръба на картата, търсейки скрити руни или символи. Нищо. Чакай! Какво беше това около китката й? Изглеждаше като гънка на кожата й, докато не погледнах отблизо.

Не можех да повярвам, че съм го пропуснала.

Беше изработен в ръба, хитро скрит като нещо като пентакъл, но аз познавах формата на клетката, която приютяваше камъка. Около китката на жената беше намотана верижката на амулета, който Даррок беше откраднал от Малуш.

Момчето със замечтани очи се беше опитало да ми помогне.

Талисманът от пророчеството беше Амулетът. Амулетът беше прекият път на Даррок!

Беше на една ръка разстояние от мен, когато Шинсар Дъб беше спукала главата на Даррок като грозде. Бях го докоснала. Беше толкова близо. И в следващия миг вече бях на нечие рамо и Амулетът беше изчезнал.

Усмихнах се. Знаех къде да го намеря.

Като мъж Баронс колекционираше антики, килими, ръкописи и древни оръжия. Като звяр колекционираше всичко, което съм докоснала. Торбичката с камъните, пуловера ми.

Независимо от формата му, Баронс издирваше лъскави дреболии, които му миришеха добре.

Нямаше начин да го е зарязал онази нощ. Бях го докоснала.

Пъхнах пергамента, превода и картата таро в джоба си и се изправих.

Беше крайно време да открия къде отиваше Джерико Баронс, когато напуснеше книжарницата.

 

 

Не беше много далеч.

Бях готова да се обзаложа, че през цялото време, откакто го познавах, никога не е отивал твърде далеч.

Когато стигнах последното стъпало, го подуших. Лек намек за мирис висеше във въздуха пред кабинета му. А в кабинета си той държеше своето Сребро.

През цялото време, докато бях При-я, не го бях виждала да спи. Аз се отнасях, но всеки път, щом се събудех, той беше там, с тежки клепачи над блестящи тъмни очи, гледаше ме, сякаш беше лежал там и само беше чакал да се претърколя и да поискам отново да ме чука. Винаги готов. Сякаш живееше за това. Спомних си изражението ми, когато се беше протегнал върху мен.

Спомних си как беше отговорило тялото ми.

Никога не бях използвала екстази или някой от наркотиците, които приятелите ми бяха опитвали. Но ако беше като да си При-я, не можех да си представя защо бих искала да го направя съзнателно.

Част от ума ми беше все още буден по някакъв замъглен начин, докато тялото ми беше напълно извън моя контрол.

Ако той плъзнеше ръка по кожата ми, аз почти крещях от нуждата да е вътре в мен. Щях да направя всичко, за да го имам там.

Да съм При-я беше по-лошо от това да съм изнасилена от принцовете.

То беше стотици изнасилвания отново и отново. Тялото ми беше ги искало. Умът ми липсваше. Но все пак част от съществото ми все още беше там, наясно с това, че тялото ми е извън моя контрол и че не аз решавах. Всички мои избори бяха направени вместо мен. Сексът трябва да е избор.

Беше ми оставен само още един — засега.

Всеки път, когато навлизаше в мен, когато усещах как прониква, се превръщах в нещо диво — горещо, мокро и отчаяно нуждаещо се от още. Всяка целувка, всяко погалване, всеки тласък ме караха да се нуждая от повече. Той ме докосваше, аз полудявах. Целият ми свят се свиваше до едно-единствено нещо — Баронс. Той наистина беше моят свят в онова мазе. Но беше прекалено много една личност да има толкова власт над друга. Това би могло да те постави на колене и да те накара да просиш.

Аз имах тайна.

Ужасна тайна, която ме изяждаше жива.

„Какво носеше на бала си, Мак?“

Това беше последното, което бях чула като При-я.

Всичко от този миг нататък наистина се беше случило.

Аз симулирах.

Лъжех и него, и себе си.

Останах.

„И не се беше почувствало по-различно.“

Бях също толкова ненаситна, също толкова алчна, също толкова уязвима. Знаех точно коя съм, какво се беше случило в църквата и какво правех през последните няколко месеца.

И всеки път, щом той ме докоснеше, светът ми се свиваше до едно-единствено нещо — Баронс!

Той никога не беше уязвим.

Мразех го за това.

Поклатих глава и разпръснах мрачните мисли.

Къде би отишъл Баронс, за да бъде сам, да се отпусне, може би да спи? Отвъд досега на всички. В силно защитено Сребро.

 

 

Ароматът му все още висеше във въздуха, когато претършувах кабинета му.

Чувствах се безскрупулна и уморена да играя по правилата. Не знаех защо трябваше да има някакви правила между нас. Изглеждаше абсурдно. Той беше в моето пространство, откакто го срещнах, по-голям от живота, с наелектризиращо присъствие, разтърсваше ме, държеше ме само от едната страна на лудостта.

Грабнах едно от многото му антични оръжия и разбих заключените чекмеджета на бюрото му.

Да, щеше да види, че съм ги разбила. Не, не ми пукаше. Можеше да опита да си изкара яда на мен. Аз имах мой собствен дял.

Той имаше папки за мен, за родителите ми, за МакКейб, за О’Баниън, за хора, за които никога не бях чувала, дори за собствените му мъже.

Имаше сметки от десетки различни адреси в много различни страни.

В най-долното чекмедже открих мои снимки. Купове и купове снимки.

В „Кларин“, излизайки в росната дъблинска утрин, загорели крака блестяха под късия ръб на любимата ми бяла пола, дългата руса коса се вееше на висока конска опашка.

Вървя през моравата на колежа Тринити и срещам Дани за първи път до фонтана.

Слизам по стълбите от апартамента на Алина и излизам на улицата.

Промъквам се по задната уличка и гледам изоставените коли на О’Баниън сутринта, в която бях осъзнала, че Баронс беше изключил всички светлини и беше позволил на Сенките да завземат периметъра, поглъщайки шестнайсет мъже, за да убие едничкия, който беше заплаха за мен. В очите ми имаше шок, ужас и нещо, което несъмнено приличаше на облекчение.

Бия се гръб в гръб с Дани, алабастрови меч и копие проблясват в мрака. Имаше цяла серия от тези снимки, направени от някой покрив. Аз горях, лицето ми сияеше, очите ми бяха присвити, а тялото ми беше подготвено за това, което правех.

През предния прозорец на книжарницата, прегърнала татко.

Свита на дивана в задната част на КДБ, ръцете свити до гърдите. Без грим. Изглеждах на седемнайсет, малко изгубена и напълно уязвима.

Марширувам към управлението на Гарда с Джейни. Отправям се към книжарницата без фенерчета. Не съм била в опасност онази нощ. Той е бил там, грижел се е да оцелея, каквото и да е идвало към мен.

Никой никога не ми беше правил толкова много снимки преди. Дори Алина. Беше уловил най-леките ми емоции с всяка снимка. Той ме е наблюдавал, винаги ме е наблюдавал.

През прозореца на селска къщурка, докосвах лицето на Нана, опитвайки се да се вмъкна в мислите й и да видя майка си. Очите ми бяха наполовина затворени, чертите ми бяха изопнати от концентрация.

Още една снимка от покрив. Дланта ми беше върху гръдта на Сивата жена и настоявах да възстанови Дани.

Имаше ли нещо, което той не знаеше?

Оставих снимките да паднат в чекмеджето. Чувствах се замаяна. Беше видял всичко — доброто, лошото и грозното. Никога не ми беше задавал въпроси, освен ако не мислеше, че аз се нуждая да разбера отговорите. Никога не ме беше белязвал с удобни етикети, нито се беше опитвал да ме натъпка в кутия. Дори когато имаше достатъчно етикети, които можеха да ми бъдат лепнати. Аз бях каквото бях в този момент, той го харесваше и само това имаше значение за него.

Обърнах се и се загледах в огледалото.

В мен се взираше отражение на непозната.

Докоснах лицето си в огледалото. Не, тя не беше непозната. Тя беше жена, която беше излязла от зоната си на удобство, за да оцелее, която беше станала боец. Харесвах жената, която видях в огледалото.

Повърхността на огледалото беше ледена под пръстите ми.

Познавах това Сребро. Познавах всички Сребра. Те имаха нещо от… К’Врук в тях. Дали кралят беше взел елементи за тяхното сътворение от света, от който произлизаха Ловците?

Докато се взирах в него, потърсих тъмното, гладко езеро и му казах какво искам.

Липсваше ми — вдигна пара то. — Ела да плуваш!

Скоро — обещах.

Алабастрови руни изскочиха от черните дълбини, проблясвайки на повърхността.

Беше толкова лесно. Аз исках, то даваше. Винаги там, винаги готово.

Загребах ги и ги притиснах една след друга върху Среброто.

Когато и последната беше на мястото си, повърхността започна да се къдри като сребриста вода. Прокарах пръсти през нея и водите се отдръпнаха, оттеглиха се до черните краища на огледалото и ме оставиха да се взирам през мъглив път, който преминаваше през гробище. Зад надгробни плочи и гробници пълзяха и се влачеха мрачни създания.

Среброто избълва струя леден въздух.

Стъпих в него, в огледалото.

Както подозирах, той беше свързал Сребра, които да оформят проход, по който никой натрапник не би могъл да мине жив, защитавайки своето подземно жилище.

Преди девет месеца, ако бях в състояние да открия как да вляза в него, щях да бъда убита на първите няколко стъпки. Бях нападната в мига, в който пристъпих вътре. Когато първият поток от зъби и нокти ме застигна, езерото ми незабавно предложи помощ и аз приех без колебание.

Една пурпурна руна блестеше в дланта ми.

Нападателите ми се оттеглиха. Те я мразеха, каквато и да беше.

Завихрях мъгла до кръста си, поглъщайки голия пейзаж. Оголени дървета грееха като жълти кости на нездрава лунна светлина. Рушащи се надгробни камъни се накланяха под остри ъгли. Мавзолеи се издигаха зад порти от ковано желязо. Тук беше адски студено, почти толкова мразовито, колкото в Ънсийли затвора. Косата ми се заледи, веждите и космите в носа ми се покриха със скреж. Пръстите ми започнаха да изтръпват.

Преходът от това Сребро към следващото беше неусетен. Всички бяха такива. Баронс беше много по-умел в свързването на Сребра от Даррок и, изглежда, беше по-вещ дори от Ънсийли краля.

Не забелязах промяната в околната среда. Внезапно бях с един крак в ледено гробище и с другия в душна пустиня с черен пясък и слънце, което блъскаше жега надолу към мен. Плъзнах се напред в изгарящата пещ и моментално бях пресушена. Нищо не ме нападна в този обгорен терен. Чудех се дали самото слънце не спира определени нарушители. Следващото огледало ме ужаси. Внезапно се бях озовала под вода. Не можех да дишам. Паникьосах се и се опитах да се върна.

Но в Ънсийли затвора също не бях способна да дишам.

Спрях да се боря и полуплувах, полувървях по океанското дъно на някаква планета — не нашата, защото ние нямахме риба, която изглеждаше като малък подводен параход с въртящи се колела от зъби.

Гладкото ми езеро предложи някакъв мехур, запечата ме вътре и всичко, което идваше към мен, отскачаше от него.

Започвах да се чувствам направо неразрушима. Самонадеяна. Дори започнах да вървя наперено.

Когато преминах още половин дузина „зони“, преливах от самоувереност. Моето тъмно езеро имаше отговор за всяка заплаха, която идваше към мен. Започвах да се опивам от силата си.

От пейзаж, който щеше да бъде наречен „Полунощ на далечна звезда“, ако беше картина, нахълтах в слабо осветена стая и примигнах.

Беше спартански обзаведена, старомодна и миришеше добре на силни опияняващи подправки. Баронс. Коленете ми омекнаха. Щом го подуша, започвам да мисля за секс. Аз съм безнадежден случай.

Веднага разбрах къде съм.

Под гаража зад „Книги и дреболии Баронс“.